Приватизация с вкус на арсеник, или как бяха харизани подземните богатства на България

София, 26 април 2006 г.
Министъра на икономиката и енергетиката Румен Овчаров (вдясно) награждава д-р инж. Лъчезар Цоцорков, управител на "Асарел Медет" АД - Панагюрище в категория "Иновация" на церемония в Гранд хотел "София" за раздаване на наградите на Българска стопанска камара "ИН-5" за принос в развитието на българската икономика.
Снимка: Пресфото-БТА, Бистра Бошнакова.

 

 

Касовата приватизация не отмина и това, което е под земята. В различни етапи през годините на прехода бяха приватизирани мините, както и предприятията, занимаващи се преработка на добиваните от тях подземни богатства. В хода на сделките като че ли беше забравено, че става дума за суровини от стратегическо значение за страната, включително цветни метали, злато, сребро и платина, както и други редки елементи от Менделеевата таблица. Има още нещо, което не би трябвало да бъде забравяно – чл.18, ал.1 от българската Конституция, гласи: „Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост.“ Тази „изключителна държавна собственост“ обаче беше в буквалния смисъл на думата харизана на частни лица, и по-точно на тези, които изкупиха мините и обвързаните с тях преработващи предприятия. От позицията си на инвеститори те сключиха дългосрочни концесионни договори при изключително изгодни за тях условия. Може да се каже, че в повечето случаи тези договори бяха в ущърб на държавния интерес. 

Ограбването на подземните богатства на България има дълга история, която започва през 90-те години и продължава до ден-днешен. И история, в която са намесени няколко български правителства, оставили в нея корупционни примеси с вкус на арсеник. Метафората не е случайна – в един от най-впечатляващите корупционни сюжети, свързани с „минната“ приватизация, арсеникът играе важна, а може би и символична роля. 

Отровният вкус на корупцията се долавя и при привидно по-безобидните сделки – например при приватизацията на „Асарел-Медет“ – най-големият открит рудник на Балканите, осигуряващ в момента около 0,5% от световното производство на мед. Трябва да се отбележи, че не става дума само за мед. Става дума и за злато – в количества, които трудно могат да се определят, както и за още елементи от Менделеевата таблица. 

Изграждането на комбинат „Медет“ започва през 1961 г., а през декември 1964 г. същият е тържествено открит.  Капацитетът му тогава е обработката на 8 милиона тона руда годишно. През 1967 г. е открито значително по-голямото находище – „Асарел“, чиито запаси първоначално са определени на 360 милиона тона със съдържание на мед около 0,38%. Откритият рудник „Асарел“ работи от 1989 г., след като запасите на „Медет“ са изчерпани. Към 1996 г. в рудник „Асарел“ има запаси от 272 милиона тона руда, с 0,47 % мед. Приходите на дружеството през 1997 г. са около 34 милиона долара, от които 29 милиона са от меден концентрат, а над 2 милиона долара – от добито злато (а това е двойно повече, отколкото през 1995 г.). 

Процедурата за приватизация на „Асарел-Медет“ АД стартира след Решение № 901/1.10.1997 г. на Министерския съвет. Агенцията за приватизация предлага за продажба пакет от акции, който представлява 75 % от капитала на дружеството (3 016 528 бр. акции). През ноември 1997 г., съгласно Решение № 625/10.11.1997 г. на Агенцията за приватизация, консорциум, ръководен от „Raiffeisen Investment“ AG и WS Atkins, е упълномощен за посредник при продажбата на „Асарел-Медет“ АД. Посредникът определя начина на продажбата – да се осъществи чрез преговори с един или повече купувачи, избрани в хода на приватизационната процедура. Според конфиденциалния информационен меморандум, изготвен от посредника, в „Асарел“ се произвежда 45 % от медния концентрат в България. Предприятието извлича медна руда и добива меден концентрат със съдържание на мед 20 % в размер на 200 000 тона годишно.  

Приватизационната оценка на „Асарел-Медет“ ЕАД е направена от „Брайт консулт“ ООД и екип на „Raiffeisen Investment“ AG[1].

(Приватизационна оценка на "Асарел-Медет" ЕАД, направена от "Брайт консулт" ООД и екип на Raiffeisen Investment AG. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В нея се посочват доста позитивни страни от работата на комбината, които дават сериозни основания за интерес към бъдещата приватизационна сделка. Посочва се например, че „при флотацията рудата се превръща в концентрат до 86,4 на сто. Концентратът съдържа 20 % мед, 25 гр/тон сребро и 1,11 гр./тон злато.“ Става ясно, че  около 90 % от медния концентрат на „Асарел“ се стопява в МДК-Пирдоп, като 50% от доставяните 180 000 тона концентрат се продават директно, а останалите се преработват на ишлеме, като произведената продукция се изнася в чужбина. Посочва се също, че „като цяло, през периода 1995 – 1997 г. приходите изпреварват направените разходи и „Асарел-Медет“ ЕАД реализира положителен финансов резултат (печалба), която е с тенденция на нарастване“. Има обаче един фрагмент, който е – меко казано – смущаващ. В доклада съвсем директно е казано, че „експертната оценка  показва, че залежите са почти изчерпани и находището ще може да се експлоатира до 2012 г.“ Това експертно становище е златен аргумент за намаляване на оценката от страна на бъдещите приватизатори, защото кой би дал много пари за находище, което след пет години ще бъде закрито? Това становище обаче остава непотвърдено: днес, през 2017 г., „Асарел-Медет“ е вероятно най-проспериращото предприятие в минната ни промишленост, добивът на меден концентрат е увеличен не в проценти, а в пъти, а приходите на комбината се изчисляват на над 500 милиона евро[2] годишно. 

Тези постижения нямат много общо с приватизационната оценка на „Брайт консулт“[3].

(Приватизационна оценка на "Асарел-Медет" ЕАД, направена от "Брайт консулт" ООД и екип на Raiffeisen Investment AG. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Използвайки различна методология, дружеството предлага на АП три оценки за целия пакет от акциите на „Асарел-Медет“ ЕАД: 56 230 000, 47 760 000 и 37 540 000 долара. Съответно за 75%, колкото държавата смята да предложи, сумите са съответно 42 171 000, 35 806 000 и 26 636 000 долара. Така установената пазарна стойност обаче се свива като шагренова кожа в тъй наречения реалистичен сценарий на оценката. Според този сценарий, направен по метода на дисконтиране на бъдещите парични потоци, крайната цена за 75% от акциите е само 8 122 500 долара. Как така предприятие, което почти няма дългове и което в предходната 1997 г. има приходи в размер на 34 милиона долара, може да бъде оценено на четири пъти по-ниска от годишните си приходи сума, е въпрос, който може да бъде оставен на съвестта на оценителите. 

На съвестта на Агенцията по приватизация обаче лежат още по-тежки грехове. Тази обезценка очевидно се е оказала недостатъчна, за да се задоволи апетитът на бъдещите приватизатори, поради което цената е намалена още веднъж – по незнайно какви причини. На 15 юни 1999 г. в Агенцията за приватизация е подписан договор за продажба на 3 016 528 бр. акции, представляващи 75 % от капитала на „Асарел-Медет“ ЕАД, град Панагюрище. Договорът е подписан между АП, представлявана от Захари Желязков, и „Асарел-инвест“ АД, представлявано от Лъчезар Цоцорков[4], изпълнителен директор на РМД-то. „Асарел-инвест“ АД е работническо-мениджърско дружество, създадено с цел участие в приватизацията.[5]

(Договор за продажба на 3 016 528 бр. акции между АП, представлявана от Захари Желязков и "Асарел-инвест" АД, представлявано от Лъчезар Цоцорков на 15 юни 1999 г. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.) 

 

Цената, на която е продаден най-големият открит рудник в България и на Балканите, е 1 430 000 долара, при цена на една акция 0,474 долара, от които платими 30 % в брой и останалите 70 % - с всички разрешени от закона платежни средства. Сроковете за плащане на цената са 300 000 долара в брой в деня на подписване на договора; 129 000 долара в брой в 14-дневен срок от подписването на договора; 1 001 000 долара в срок до 30 дни от деня на подписване на договора, платими чрез компенсаторни записи или държавни дългосрочни облигации, емитирани по вътрешния и/или външния дълг на страната. С други думи, платежният инструмент за 70% от тази и без това смешна сума се състои от платежни книжа, чиято стойност е в пъти по-ниска от номинала[6].

 

Дори и сделката на АП обаче не е най-тежкото престъпление към бъдещето. Най-абсурдното в цялата тази ситуация е, че броени месеци преди да се сключи приватизационният договор, в изпълнение на Решение № 545/12.10.1998 г. на Министерски съвет, между МС и „Асарел-Медет“ ЕАД е сключен договор за концесия за ползване на подземни природни богатства чрез добив от находище „Асарел“. В чл. 8.2 (частта за концесионното възнаграждение, което ще се плаща на държавата) е записано: „Годишното парично възнаграждение в размер на 1 на сто от стойността на металите в добитите промишлени запаси от руда, изчислена от концендента по средноаритметични международни цени на металите (по курс продава на Лондонската метална борса) за предходния 6-месечен период.“  И, естествено, РМД-то, оглавявано от г-н Цоцорков, придобива предприятието заедно с тази свръхблагоприятна за неговото бъдеще концесия. 

Лъчезар Цоцорков съвсем не е случайна фигура. Самият той посочва в спомените си, че е бил три години първи секретар на Градския комитет на ДКМС в Панагюрище, а след това – партиен секретар на заводския комитет на БКП в МОК „Медет“.  Добра кариера за бъдещ РМД-приватизатор, особено при дясното правителство на Иван Костов. Но ще се излъжем, ако предположим, че в случая РМД означава това, за което говори абревиатурата. Не е така: основен акционер в него е офшорната компания „VA COOPER INVEST“ Ltd, регистрирана на Каймановите острови. В приватизационния договор е записано, че тя е 100 % собственост на „VOEST ALPINE INTERTRAIDING“ AG, австрийски  концерн, едно от най-могъщите металургични дружества в Европа. Предполага се, че този концерн стои зад финансирането на сделката. 

Какво означава за България концесионният договор от един процент, решението за който е подписано от Иван Костов като премиер на България, може да ни стане ясно от следните данни: 

Геоложкият доклад за медно-пиритно находище „Асарел“ от 1975 г. показва запаси от 377 млн. тона руда и 1,430 млн. тона мед с високо съдържание, още 41 млн. тона руда и приблизително 106 хил. тона мед с ниско съдържание, плюс извънбалансови към 80 млн. тона руда. Проучени са също разположените в непосредствена близост находища „Асарел-запад“ и „Орлово гнездо“ с доказани запаси от над 100 млн. тона медна руда. При включване на метала от двете находища към този на „Асарел“ се получават над 2 млн. тона, което го прави едно от големите находища на мед и пирит в света. Цената на тон мед на международните пазари в последните 10 години се движи между 2200 и 4500 долара за тон. /…./ Нетните приходи от продажби на комбината за добив на руди на цветни метали и техните концентрати за 2011 г. възлизат на 509 782 000 лв. Изпълнителният директор инж. Лъчезар Цоцорков пък заема 69-о място в класацията на най-богатите българи, като контролира капитал от 60,3 милиона лв.[7] 

Срещу цитираните 509 782 000 лв. приходи от добитите руди годишно, българската държава получава само 1,5% от тази стойност, което прави малко над 7,5 милиона лв. Няма как да не се съгласим, че управляващите се проявили наистина феноменална щедрост към приватизаторите на природните ни богатства. 

Най-удивителното в тази история е, че през изминалите повече от 18 години никой и не прави опит да ревизира нищожната цена на тази концесия, която дава право на г-н Цоцорков и на не особено ясните собственици на офшорката, която стои зад неговото РМД, да експлоатират едно от най-богатите находища на полезни изкопаеми в България и да извличат от него огромни печалби. Тъкмо обратното, всички правителства в този период се надпреварват в ухажването на „Асарел-Медет“ и неговия собственик. Освен председател на надзорния съвет на Минно-обогатителен комплекс „Асарел-Медет“ АД, проф. Цоцорков е инвеститор на годината[8], получава и награда като „мениджър на годината[9], носител е на орден „Стара планина“ първа степен, председател е на Българската минно-геоложка камара, носител е на наградата на КРИБ за цялостен принос в развитието на българската икономика и прочее. Като 69-ти по богатство българин[10] той може да си позволи и доста широка благотворителна дейност – „Асарел-Медет“ строи болници, издържа спортни отбори, като меценат на културата многократно е удостояван с наградата „Златен век“ от Министерството на културата. На него се гледа като на идеалния бизнесмен – само че има един малък проблем, както при повечето бизнесмени в България, бих го нарекъл проблема с първия милион. Не защото този първи милион е спечелен с нечестни средства, не – той просто не е негов. Става дума за онези 1 430 000 долара, за които е купено предприятие, което днес носи приходи от около 600 милиона лв. годишно[11]. Как е била сключена тази сделка – при това при наличието на концесия с мизерната такса от 1% - е въпрос, на който само реалностите на корупционната България могат да отговорят.

 

Многото награди впрочем не гарантират лоялност към държавата. Трудно можем да преценим какви са реалните печалби на „Асарел-Медет“ АД към момента, тъй като последният публикуван годишен финансов отчет на фирмата в Търговския регистър е от 2008 г.[12] Непубликуването на такива отчети е наказуемо според промените в Закона за счетоводството, влезли в сила от 2016 г. Ръководеното от проф. Цоцорков предприятие би трябвало да бъде глобено със сума в размер на от 0,1 до 0,5% от нетните приходи от продажби за пропуснатия период (според чл. 74). Разбира се, никой не си и помисля да наложи такава глоба. За сметка на това самият Цоцорков не е склонен да проявява снизходителност към тези, които си позволяват критики спрямо ръководеното от него предприятие. По негов иск през 2014 г. съдът в Панагюрище осъжда за обида Борислав Сандов, съпредседател на политическа партия „Зелените“, заради това, че в своя профил във Фейсбук е определил шефа на „Асарел – Медет“ АД като олигарх и отровител. 

Това е първата присъда на български съд за обида, нанесена в социалните мрежи. Отделен въпрос е обаче дали казаното от Борислав Сандов наистина е обида, или просто отговаря на истината. Думата „отровител“ е квалификацията за замърсяванията на река Банска Луда Яна, причинени от изтичания на хвостохранилището на „Асарел-Медет“, които са констатирани и от Регионалната инспекция по околната среда и водите в Пазарджик през 2010 и 2014 г. В интернет и досега могат да се видят снимки на вировете на тази река, пълни с мъртва риба. Що се отнася до думата „олигарх“, тя е някак си подразбираща се – и се дължи и на факта, че собствеността на предприятието съвсем не е дотам австрийска, както е според приватизационния договор, тъй като в нея участват с не малък дял украински и руски олигарси, като небезизвестния Константин Жеваго[13] например[14]. 

Напълно в традициите на комунистическата партокрация, Лъчезар Цоцорков[15] полага съответните грижи да изведе на предни позиции в бизнеса и своите наследници. Неговият син Димитър Цоцорков е управител на „Трейс Ризорсиз“, която ще разработва златното находище „Милин Камък“ край Брезник през следващите 30 години. Пак той ръководи и друга, купена от „Асарел-Медет“ фирма, занимаваща си с добив на злато – „Евромакс сървисиз“, която разработва златни находища край Трън – цели седем участъка, включително старата мина „Злата“, изоставена в началото на 70-те години на миналия век, както и находищата „Бабяк“ и „Златарица“ в Югозападните Родопи. По този начин безспорният лидер в производството на мед „Асарел-Медет“, сам произвеждащ злато в своя рудник, навлиза сериозно в златодобива, където до този момент водещи са други фирми, придобити заедно с нищожните си концесионни такси, срещу които експлоатират подземните богатства на страната ни. 

Откритият рудник „Асарел-Медет“ не е предприятие, което е планирано да функционира самостоятелно. Добивът на руда и дори на меден концентрат може да е печеливша дейност, но много по-голяма печалба се гарантира от неговата преработка в анодна или електролитна мед, и особено от износ на промишлените изделия, в които медта има незаменими функции. Ето защо добивът на цветни метали е предопределил и необходимостта да бъде създадено предприятие, което да преработва добиваната в рудниците руда. Това е медодобивният комбинат МДК „Пирдоп“, създаден, за да преработва добитото в „Асарел-Медет“, „Челопеч“, „Елаците“ и в още няколко рудника за цветни метали. Става дума за огромно предприятие – дори по мерките на мегаломанската социалистическа индустрия. За мащабите му говори дори и фактът, че там е най-високият фабричен комин в България – извисяващ се на 325 метра; а според някои публикации за неговото построяване са похарчени милиарди. И естествено, той също е приватизиран – този път не от РМД, а от чуждестранни инвеститори. 

Продажбата и този път е извършена по обичайния за родната касова приватизация метод –  „преговори с потенциални купувачи“. Кандидати да закупят предприятието са белгийската групировка „Юнион Миниер“ (преименувана впоследствие на „Юмикор“), швейцарската фирма „Гленкор“[16] и южнокорейската ДЕУ. Офертата на ДЕУ закъсняла с двадесет минути, което става причина за отпадането на южнокорейския концерн. Другите две оферти са оценявани според гаранциите за: решаване на екопроблемите в района на град Пирдоп, възможностите за развитие на производството, опита на кандидата в бранша, досегашните му инвестиции в добива на катодна и анодна мед и на други ценни метали, социалната му програма, както и цената. Печели „Юнион Миниер“, но според някои публикации – не особено честно. По думите на инж. Георги Симов, директор на комбината преди  приватизацията, консултантът на „Гленкор“ по сделката Владимир Каролев[17] е играл всъщност за „Юнион Миниер“, като им е съобщил оферираната от тази фирма цена – така че да могат да заявят по-висока[18].

 

Предмет на приватизационната сделка са 1 856 452 бр. поименни акции с право на глас, представляващи 56% от капитала на дружеството[19]. Стойността на една акция е определена на 43,09 долара. На 9 септември 1997 г., с Решение № 872 Министерският съвет одобрява сключването на приватизационната сделка за продажба на 56 на сто от акциите на капитала на МДК АД - Пирдоп на „N.V. Union Miniere“ S.A. – Белгия[20].

(Решение на МС №872 за одобряване продажбата на 56% от акциите на МДК АД - Пирдоп на "N. V. Union Miniere" S.A. - Белгия. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Само ден по-късно се сключва договорът за продажба на 56% от капитала на  МДК АД – Пирдоп между Агенцията за приватизация и белгийската групировка „Юнион Миниер“[21].

(Договор за продажба на 56% от акциите на МДК ЕАД - Пирдоп на "Юнион Миниер" за 80 000 000 долара от 10 септември 1997 г. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите ЧАСТ 1 от документа и тук за ЧАСТ 2.)

 

Съгласно чл.2.2 от този договор, „Продавачът продава, а Купувачът купува акциите заедно с правата и задълженията, произтичащи от тях, при приключване на сделката за обща цена от 80 000 000 (осемдесет милиона) долара“. 

Тази цена е изключително ниска. По този повод инж. Георги Симов, директор на комбината между 1992 и 1996 г., споменава следното: „Аз реагирах отрицателно в няколко вестника, че тази приватизация е смешна поради факта, че в Щатите, където завод с по-малка мощност на основния агрегат се продаде, т.е. се приватизира за 2 милиарда долара. Аз лично съм бил в този завод и съм видял в какво състояние е. Много по-лошо състояние от нашия, защото е по-натоварен и работи много повече. При нас не се случи именно поради натиска на Световната банка и като всичко се движи срещу най-малкото съпротивление – никакво съпротивление от страна на правителство, нито от страна на социалистическото, нито след това от страна на Иван Костов от СДС. Просто всичко се прие като една даденост.“[22] 

Цената от 80 милиона долара обаче също не е платена от „Юнион Миниер“. Реално са платени само 55 милиона. Според чл. 3.1 от приватизационния договор, покупната цена ще бъде платена от купувача на два транша: първият транш, в размер на 55 милиона долара, платен по банков път, и втори транш –  в размер на 25 милиона долара, който следва да бъде депозиран в банка „Париба“, като с него се финансира Програмата за възстановяване на околната среда и за финансиране на схемата за обезщетение при професионални заболявания или трудови злополуки на бивши и настоящи работници на дружеството. Депозирането на тези 25 млн. долара от цената е изискано поради липса на държавни фондове, които да покрият екологичните щети, нанесени от МДК- Пирдоп към момента на сключване на приватизационната сделка. 

Тези екологични щети всъщност са големият проблем на комбината. Истината е, че той дълги години е работил, без да се спазват каквито и да било нормативи, свързани с опазването на околната среда. Резултатът е екологично бедствие – районът на комбината е най-замърсеният промишлен район в България. И тъй като въз основа на минали екологични беди биха могли да бъдат заведени съдебни искове срещу новите собственици на комбината, този депозит би бил нещо като гаранция. Логично е, но ако наистина 25-те милиона бяха платени от „Юнион Миниер“. Обаче такова нещо няма. Вторият транш се оказва заем, който държавата ни получава от Световната банка, за да се финансира програмата на „Юнион Миниер“ (бъдеща „Юмикор“) за възстановяване на околната среда. Предвижда се парите да идват на няколко транша, като след получаването на всеки транш се освобождава съответната сума от доверителната сметка, която постъпва в бюджета. Контролът по изразходването им е поверен на Националния доверителен екофонд и на Световната банка. 

Тази странна зависимост между сделката за продажбата на едно предприятие на частна компания и траншовете на Световната банка създава впечатлението, че банката индиректно се е намесила в приватизационния процес. Политологът Антон Тодоров[23] например заявява следното: „Днес категорично може да се каже, че продажбата на МДК ЕАД – Пирдоп на „Юнион Миниер“ е наложена от Световната банка с условие, че ако не се продаде мажоритарен дял от комбината, банката ще спре помощите си за структурната реформа у нас.“[24] 

Трудно може да се каже дали това е така, но пък със сигурност може да се каже, че за България е имало по-добри опции от тази да продаде МДК Пирдоп за 55 милиона (при все че сумата е доста по-малка, като се има предвид, че в комбината към момента на сделката са натрупани огромно количество суровини, които изобщо не влизат в сметките). Японската корпорация „Мицибуши“ например е предлагала да разреши екологичните проблеми, като инвестира 160 милиона долара – при само 20 милиона финансиране от държавата. Инж. Георги Симов, който заедно с Румен Гечев[25], тогава вицепремиер, е посетил Япония във връзка с тази оферта, споменава следното: „В Япония се срещнахме и с тяхната банка, с шефа на „Мицубиши“, с централата. Проектът просто беше готов изцяло за реализиране. Японците декларираха, че за по-малко от 10 години ще изградят всичко, което е необходимо, с техни средства около 160 милиона долара и наши средства около 20 милиона, т.е. 180 милиона долара общо. Решават се проблемите с инфраструктурата, с екологията и това ставаше един изключително стабилен и конкурентен завод на Балканите за Европа.“[26] 

Тази конкурентна оферта обаче е отхвърлена, за да бъде приета офертата на Световната банка, която настоява за приватизацията на завода на стратегически европейски инвеститор. Впрочем, Световната банка също изпраща своя делегация в Пирдоп[27] и в крайна сметка налага волята си. Дребна подробност е, че това решение е в разрез с националния интерес поради една много проста причина – този комбинат произвежда стратегически суровини, от които се печели много и които поддържат производството на редица други български предприятия. Той произвежда и не малко количество злато, което е задължен да продава на БНБ, тоест чрез него се поддържа и златният резерв на България. 

Както обикновено става в такива случаи, белгийската фирма не изпълнява приватизационния договор във вида, в който е сключен. За да бъдат редуцирани нейните задължения, на дневен ред идва обичайната вратичка на повечето приватизатори: анексът.

„Юнион Миниер“ поемат много сериозен ангажимент за инвестиции. В чл. 9.2 от приватизационния договор е записано: „Купувачът ще осигури реализирането от дружеството на инвестиционен план на стойност 220 милиона долара до 31 декември 2002 г., в съответствие с Приложение 2 (Инвестиционния план).“ Белгийските купувачи не изпълняват тази клауза от договора. Вместо това, през март 2001 г. в АП постъпва искане за изменение на самия договор, което по-късно, по време на правителството на Симеон Сакскобургготски, е одобрено с Решение № 692/16.10.2001 г. на МС. На 30 октомври 2001 г. Агенцията за приватизация и  „Юмикор“ АД (преди „Юнион Миниер“) сключват допълнителното споразумение, което предвижда удължаване на инвестиционната програма с две години – до 2004 г., като същевременно общият размер на инвестициите се увеличава на 243 милиона долара, но пък отпада задължението за изграждане на нова рафинерия, която струва 60 милиона долара. В мотивите за исканата промяна се посочва, че според купувача планираната инвестиция от 60 милиона долара за нова рафинерия е икономически необоснована и нерентабилна при сриването на вътрешния пазар на катоди и довеждането на неоползотворените електролитни мощности в района до депресия в сектора. За отбелязване е, между впрочем, че тези усилия за разсрочване на инвестициите са подпомогнати и от български чиновници. Антон Тодоров например открива в архива на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол Доклад от Дирекция „Контрол“ с дата от 19 март 2001 г., адресиран до Изпълнителния съвет на АП. Докладът е изготвен от екип в състав: Соня Георгиева, старши експерт, Дирекция „Контрол“; Божидар Лукарски[28], главен експерт-правен съветник, Дирекция „Контрол“, и Васил Петев, главен експерт, Дирекция „Контрол“. Тяхното становище се оказва в пълен синхрон с исканията на „Юмикор“ АД. В крайна сметка белгийската компания продава акциите си в комбината на германската група „Aurubis“, която продължава да развива твърде успешно предприятието. Според официалната страница на предприятието, днес в него са ангажирани 845 служители. През 2015 г. производството възлиза на 350 000 тона анодна мед, 230 000 тона катодна мед и 1 220 000 тона сярна киселина. Компанията реализира 8% от износа на страната за различни пазари, сред които са Турция, Белгия, Китай и Сингапур. Към настоящия момент „Aurubis“ – България е най-големият ползвател на българските пристанищни и железопътни превози с над 2 милиона тона карго превози годишно. 

Тежкият екологичен проблем, с който се сблъсква приватизацията на МДК Пирдоп, е свързан с това, че в него се преработва рудата от рудника в Челопеч, която е уникална по своя състав и по богатството на съдържащите се в нея минерали, но обработката ѝ е доста проблематична, тъй като съдържа и голямо количество арсен. Този рудник, разбира се, също има драматична приватизационна история, която има вкус на арсеник и стари далавери. 

Рудникът се експлоатира от средата на миналия век. От откриването си през 1954 г. насам, в него са произведени приблизително 20 милиона тона руда, като съдържанието на медта е малко над 1,2%. Промишленият добив в находището постепенно нараства от няколко хиляди тона през първите години на експлоатацията му и достига до около 100 хиляди тона през 1971 г. В този период хвостохранилище изобщо няма; целият отпаден продукт от мината е изливан в реката. Между 1970 и 1973 г. е разработен проект за разширение на рудника и за строеж на нова обогатителна фабрика. Въвеждането ѝ в експлоатация през 1976 г. е предпоставка за увеличаване на добива през следващите 7 години, като през 1983 г. рудникът достига проектната си мощност от 500 хиляди тона годишно. През 1988 г. се постига годишен добив от 512 хиляди тона, след което настъпва рязък спад. 

Причината е в структурата на самата руда и в минималните възможности на българската индустрия да осигури преработката ѝ, без да предизвиква екологични катастрофи. Рудното находище в Челопеч наистина е уникално за България, а по своя минерален състав няма аналог в световен мащаб. Но в тази уникалност се съдържа и един голям проблем. Рудата на Челопеч включва повече от 70 минерала, които съдържат търсените ценни метали, разпределени между 6 вида съединения. Но рудата освен мед и злато съдържа също и сюра, телур и селен, но и много арсен – около 60 % от медта е свързана в съдържащи големи количества арсен минерали. Поради това разделянето на медта от арсена чрез флотационни методи е практически невъзможно. Всъщност това е причината на 1 август 1990 г. добивът да бъде преустановен – поради очевидната невъзможност на българското предприятие да се справи с голямата концентрация на арсен в рудата по екологично приемлив начин. До февруари 1992 г. производството в Челопеч  непрекъснато е намалявано и депонирано, а след това минното производство е напълно преустановено.  

Опцията да бъде продължена експлоатацията на този стратегически важен за българската промишленост рудник е намерена, чрез привличането на чуждестранен инвеститор, който да внедри технологията, необходима за безопасната преработка на рудата. Това е ирландската компания „Наван рисорсиз“, която дава щедри обещания за сериозни инвестиции и поема ангажимента да внедри технология за очистването на арсена, което да даде възможност концентратът, добиван от рудника, да се преработва в България. На 23 декември 1993 г. е регистрирано смесеното дружество Българо-ирландска минна акционерна компания „Бимак“ АД, с предмет на дейност преработка на руда, производство и реализация на концентрати. 

Към този момент българското законодателство не позволява чуждестранни фирми да разработват природни богатства[29], поради което законовото изискване е избегнато по следния хитроумен начин: миноритарният акционер в смесеното дружество „Челопеч“ ЕАД добива рудата, докато „Бимак“ АД поема нейната преработка и продажбата ѝ на концентрата в чужбина. По този начин МДК Пирдоп вече не е търговски партньор на „Бимак“ АД, тъй като концентратът от Челопеч е с високо според нашите норми съдържание на арсен и без монтиране на инсталация за очистване от арсена не може да се предлага у нас. „Бимак“ АД приема условието да достави инсталация за очистване на арсена в срок от 2 години след подписване на договора за създаване на дружеството. Закупената инсталация е втора употреба, закупена е от финландската фирма за оборудване „Оутокумпо“ и дълги години стои на площадката в Челопеч, без да бъде монтирана. 

Смята се, че идеолог за създаването на смесената фирма „Бимак“ АД в Челопеч е тогавашният министър на промишлеността Александър Божков, който е работил като консултант в „Коопконсулт“[30] - фирмата, изготвила анализа за договора. Именно благодарение на това предварително реализирано сътрудничество, „Наван рисорсиз“ има сериозно предимство пред останалите кандидати за закупуване на „Челопеч“ АД. Със Заповед № РД 21-111 от 25 февруари 1998 г. на министъра на промишлеността Ал. Божков и Решения № 703/27.05.1998 г. и № 728/15.06.1998 г., Агенцията за приватизация открива процедура за приватизация и упълномощава министъра на промишлеността да подготви и сключи приватизационна сделка за „Челопеч“ АД. Към 8 октомври 1998 г., когато  е крайният срок за закупуване на информационна документация и подаване на предложения за участие в конкурса, са закупени четири конкурсни документации, съответно от: „Екотех консулт“ ООД, София, „Металко“ ООД, София, „Наван Бългериан Майнинг“, Амстердам, Холандия, и „Зимед“ АД, София. Оказва се обаче, че в срок е постъпила само една оферта – от „Наван Бългериън Майнинг“. След получени допълнения към представената оферта, комисията по сделката с доклад от 5 май 1999 г. внася предложение за избор на купувач. Със Заповед № РД-21-237 от 17 май 1999 г. на министъра на промишлеността Ал. Божков, за купувач на 75 % от акциите на „Челопеч“ АД е утвърден „Наван Бългериън Майнинг“. Договорът за закупуването на акциите е сключен на 8 юни 1999 г.[31]

(Договор за продажба на 75% от акциите на "Челопеч" ЕАД на "Наван Бългериан Майнинг" ООД. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Цената, на която ирландците купуват един от най-богатите рудници в България, възлиза всичко на всичко на 5 050 001 долара. 

Тази приватизационна сделка е атакувана многократно – включително става обект на следствени дела и попада под санкциите на Върховната касационна прокуратура. С нея се занимава икономическата полиция. И въз основа на нейните разследвания се стига до следствено дело № 4/2002 г. на Окръжната следствена служба – София. Въз основа на тези разследвания Върховната касационна прокуратура на 27 май 2002 г. изпраща сигнал до вицепремиера и министър на икономиката Николай Василев[32],

(Сигнал от Върховната касационна прокуратура към Николай Василев относно продажбата на 75% от капитала на "Челопеч" АД на "Наван Бългериан Майнинг" ООД. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

в който са изброени констатираните злоупотреби и нарушения на приватизационния договор, а именно: 

♦ не се заплаща цена за съдържащите се в концентрата платина, паладий и други ценни метали, въпреки че съответната клауза от договора предвижда заплащането на около 3 милиона долара; 

♦ изнасяният продукт „черен пясък“ съдържа свободно злато, което се изнася с него, въпреки съществуващата забрана за износ на свободно злато; 

♦ не е направена инвестиция в размер на 18 217 105 долара; 

♦ нарушава се чл.10.2 – намалява се числеността на персонала; 

♦нарушения има и по договора за концесия: не е направена инвестицията по чл.7, ал.2, т.25 – не е въведена технология за запълване на иззетите пространства; 

♦ по т. 26 – не е изпълнена задължителната минимална инвестиционна програма по приложение № 5 към същия договор.  

Върховната касационна прокуратура отбелязва в сигнала си, че тази сделка е предшествана от създаването на смесеното българо-ирландско дружество „Бимак“ АД, в което чуждестранният съдружник е „Наван рисорсиз“. За посочената от него непарична вноска от 3 709 579 долара той не е представил необходимите, изискващи се от Министерството на финансите документи. Не е доставена и не се прилага технология за обезаресеняване на концентрата на стойност 2,5 милиона долара, въпреки че само за непредставения проект са заплатени 850 хиляди долара. Отбелязва се също, че „Наван рисорзис“ отчита като вноска и внесените през 1993 г. само на временен внос инсталации, софтуер и хардуер за 1 209 549 долара, въпреки че са изнесени за Казахстан, което става ясно от митническа декларация № 184/30.05.1994 г.,– и едва през октомври 1996 г. сумата е сторнирана от активите на „Бимак“ АД. Декларираната уж парична вноска от 1995 г. в размер на 1 534 539 долара, всъщност представлява фактури за разходи на „Наван“ , в т.ч. за консултанти, стари автомобили, плувен басейн и пр., във връзка с което е заведено и друго разследване за документна измама. Невнесеният си дялов капитал чуждестранният съдружник предоставя на „Бимак“ АД под формата на кредит, върху който тече годишна лихва в размер на около 1 млн. долара. В сигнала се подчертава искането на ВКП вицепремиерът Николай Василев спешно да вземе отношение за гарантиране на държавните интереси и за разваляне на приватизационния договор за 75% от акциите на „Челопеч“ АД, както и за преразглеждане на дружествения договор на „Бимак“ АД. 

Във връзка с този сигнал, на 6 юни 2002 г. зам.-министърът на икономиката Никола Янков пише до своя колега зам.-министър Калоян Нинов[33], че Дирекция „Природни ресурси и концесии“ ще проведе своевременни действия за извършване на допълнителна проверка на актуалното състояние на концесионния обект и изпълнението на концесионния договор с „Наван Челопеч“ АД.

 

(Становище от Никола Янков относно сигнала от Върховната касационна прокуратура за гарантиране на държавните интереси и за евентуално разваляне на договора за продажба на 75% от капитала на "Челопеч". ЕАД.Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.) 

 

От това писмо обаче става ясно едно друго обстоятелство – сключеният на 19 май 1999 г. концесионен договор е влязъл в сила на 26 юли 1999 г., т.е. след като вече е извършено прехвърлянето на 75% от акциите на „Челопеч“ АД на „Наван Бългериън Майнинг“. Съгласно този концесионен договор размерът на инвестициите, които трябва да бъдат направени, е 37 136 000 долара. 

И, разбира се, тези инвестиции не са направени. Вместо това, по предложение на „Наван Бългериън Майнинг“ на 19 септември 2000 г. е сключен анекс към договора, съгласно който срокът за инвестиции е ограничен само до 2001 г., а техният размер е само 8 302 858 долара[34]. Иначе казано, съгласно този анекс „Наван“ дължи само това, което е инвестирала към този момент. 

Този анекс вероятно е свързан с едно споменато вече обстоятелство – съгласно приватизационния договор „Наван“ трябва да осигури преработването на „черната мед“, т.е. на медения концентрат, със своя технология. Компанията обаче доставя оборудване втора употреба и изобщо не го монтира, тъй като няма интерес да преработва рудата в България. Напротив, има интерес да я изнася и да продава добитата мед зад граница, което и прави, като концентратът се преработва от канадската компания „Нуранда“. Ирландците винаги успяват да намерят причини за това да не монтират и пуснат в експлоатация доставеното секън хенд (втора употреба) оборудване, включително като се позовават на бюрократични спънки от страна на българската администрация. 

Въпреки сигнала на ВКП и въпреки че икономическата полиция прави частична проверка, изпратената с входящ № 70/22.02.1999 г. на Софийска окръжна прокуратура справка относно неправомерните действия на „Наван“, в която се установява източване на около 8 милиона долара за период от година и половина, нито приватизационният, нито концесионният договор биват отменени. Вместо това, на 25 юли 2003 г. между „Наван Бългериън Майнинг“ ООД и Агенцията за приватизация е сключен нов договор, с който се продават още 90 020 акции от капитала на дружеството, на стойност 132 192 евро. „Наван“ обаче не остава за дълго собственик на рудника в Челопеч – през 2004 г. „Наван Бългериън Майнинг“ ООД е продадена на канадската компания „Дънди прешърс металс“. През същата година правителството на Симеон Сакскобургготски прави поредния жест към концесионерите – концесионните такси се намаляват наполовина, така че добиващите мед и злато чужди дружества плащат вече само 0,75% концесионна такса, което сигурно е световен рекорд[35]. 

Историята на „Дънди прешъс металс“ също заслужава внимание, въпреки че излиза извън темпоралния обсег на настоящия том. Но историята с приватизацията на рудника в Челопеч би останала непълна, ако не споменем и още един аспект, свързан с експлоатацията му от тази канадска компания. През юли 2016 г. Сметната палата публикува своя одит върху златната концесия в Челопеч през периода 2011 – 2013 г., от който става ясно, че се губят десетки милиони от тази концесия, за което е виновна… самата държава[36]. Става ясно, че през тези три години канадския концесионер „Дънди прешъс металс“ е добила край Челопеч 5 153 261 тона руда, като съдържанието на мед в нея възлиза на 66 759 тона, на злато – 18,8 тона[37], а на сребро – 42,99 тона. Стойността на извлечената за трите години мед е 531 милиона долара, на златото – 939 милиона долара, а на среброто – 41 милиона долара. Общата сума на добива е на стойност над 1,5 милиарда долара. От тази сума под формата на концесионно възнаграждение в бюджета са влезли около 23 милиона долара (1,5%), или общо около 34 милиона лв. (за периода 2011 – 2013 г.) Община Челопеч е получила 14,7 милиона лв., а община Чавдар – 1,7 милиона лв. 

Сметната палата посочва, че ако държавата не е анексирала концесионния договор през 2000 г. и не е променила закона през 2008 г., парите биха могли да бъдат много повече. Отбелязано е също така, че до 2009 г. контрактът е променян четири пъти с анекси, като още с първия (разгледания по-горе анекс от  2000 г.), министърът на икономиката е одобрил промяна на изискванията към концесионера, без правителството да е дало предварително съгласието си за това. „В резултат от предоговарянето значително са намалени средствата по задължителните минимални инвестиционна и екологична програми за първия период на концесията (съответно от 37 млн. долара на 8 млн. долара и от 9,6 на 1,4 млн. долара), променен е и срокът за изпълнение на мероприятията по тях от 5 на 3 години. Така българската държава се лишава от договорени инвестиции в общ размер над 37 млн. долара“, пише в одита на Сметната палата. 

Тези 37 милиона долара обаче са нищо в сравнение с добивите на новия концесионер, добил метали за 1,5 милиарда долара само за три години – като основната част от тази сума се пада на златото. При това, при договарянето през 2004 г., освен всичко е успял да постигне и намаление на концесионната такса от 1,5% на 0,75%. Така, след тази сделка се налага и като основно златодобивно предприятие в България, което разработва и редица нови златоносни участъци. Стойността на общата му продукция от 2004 г. до днес според някои източници се измерва в десетки милиарди. Няма как да не кажем: браво! Това е крайният резултат от харизването на подземните богатства на България – благодарение на безхаберието на българските управници. А повечето българи все още си мислят, че живеят в бедна страна. 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023