Оръжейната търговия

Едвин Сугарев, Недко Петров[1]

 

Има една закономерност, която много ясно личи през първите години на прехода към демокрация – както престъпните структури, така и корупционните прецеденти избуяват в сфери, в които самата държава е престъпвала международно приетите норми и правила и е превръщала незаконните дейности в постоянна практика, възприемайки конспиративни стратегии, характерни за престъпния свят. Това важи най-вече по отношение на контрабандните канали, по които мощни външнотърговски организации пласират оръжие и наркотици под закрилата и с преференциите, дадени им от държавата.

Още в началото на 90-те години на ХХ в. става ясно, че тъкмо тези канали за контрабандна търговия са „приватизирани“ и продължават да функционират под контрола на новите икономически групировки, като най-често се използват същите посредници от времето на социализма в България.[2] Естествено, тяхното функциониране би било невъзможно без защитата на определени фигури от политическия и икономическия елит на страната и без гаранции за недосегаемост от страна на определени български институции – сиреч без корупционна подкрепа на най-високо равнище.

Убедителен пример за това как престъпните практики на социалистическата държава захранват корупционните процеси през годините на прехода представлява оръжейната търговия. Конкретните казуси в тази сфера много ясно показват, че оръжейните търговци нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили – освен може би ноухауто, свързано с пренасочване на печалбите от контрабандните канали към частни сметки и джобове.

Става дума за канали, които се градят в течение на десетилетия от държавни структури и с пари от държавния бюджет, като решенията за конкретни сделки се вземат на най-високо равнище – в повечето случаи от Секретариата на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП), – но цялата тази дейност е засекретена и при многобройните провали държавата отрича своето участие в снабдяването на терористични режими и групировки с оръжие, боеприпаси и експлозиви. Често пъти оръжейните доставки са маскирани под формата на „помощи“ за братски комунистически партии в различни части на света, особено когато последните са страна в зони на горещи конфликти и граждански войни.

Тези „помощи“ се предоставят на базата на секретни решения от група „Б“, вземани от Секретариата на ЦК на БКП. Вероятно най-пълната колекция от документи за тази по същество престъпна подкрепа за световния тероризъм е събрана в папките на следствено дело № 3 от 1992 г., заведено от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев, по което обвиняеми са Тодор Живков, Милко Балев, Гриша Филипов, Димитър Станишев, Стоян Михайлов, Васил Цанов, Чудомир Александров, Георги Атанасов и Александър Лилов за престъпления по чл. 203, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК).[3]

За това как БКП е доставяла бомби и автомати по линия на международната комунистическа солидарност можем да съдим именно от тези решения. Ето няколко примера за характера на помощите.

С Решение Б № 15 на Политбюро на ЦК на БКП от 2 декември 1961 г.[4] се предоставят безвъзмездно 35 000 карабини „Маузер“ на Република Куба – като става ясно, че исканите оръжия не са за нуждите на държавата, а за „революционните движения в латиноамериканските страни“, както гласи предложението, подписано от министъра на външната търговия Георги Кумбилиев. Иначе казано, става дума да се подкрепи износът на революция, практикуван от кубинските революционни въоръжени сили, които са отправили това искане.

(Първа страница от Препис от решение "Б" №15 на Политбюро на ЦК на БКП от 2 декември 1961 г. Източник: ЦДА, ф. 1Б, оп. 64, а.е. 291, л.1. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Картечни пистолети, пистолети, пушки, гранати и мини са изпратени на Народното движение за освобождение на Ангола с Решение „Б“ на Политбюро на ЦК на БКП от 25 януари 1962 г.[5] Решението е по искане на Мариу ди Андради, президент на организацията, а в изпълнението на задачата участва и Българският червен кръст.

 

(Първа страница от Проткол "Б" №2 на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 25.I.1962 г. Източник: ЦДА, ф. 1Б, оп. 64, а.е. 294, л.1. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

С Решение „Б“ № 11 на Политбюро на ЦК на БКП от 19 август 1965 г.[6] е решено да бъде подготвена пратка от 5 тона леко въоръжение (пушки, автомати, леки картечници и муниции за тях) за Африканската партия за независимост на Сенегал, като финансовото покритие на този харч ще бъде поето от Министерството на финансите (МФ).

 

(Първа страница от РЕШЕНИЕ "Б" №11 на Политбюро на ЦК на БКП от 19.VIII.1965 г. Източник: ЦДА, ф. 1Б, оп. 64, а.е. 336, л.1. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

С Решение „Б“ № 7 на Политбюро на ЦК на БКП от 24 юни 1968 г.[7] се отпуска военна помощ на Съюза на африканския народ на Зимбабве (ЗАПУ) в размер на 298 960 лева, която включва 100 самозаредни карабини, 100 картечници и 1000 гранати – като освен всичко друго България приема да обучи и 30 бойци на ЗАПУ. Допълнително се доставят лекарства и храни, като стоките се осигуряват от Министерството на вътрешната търговия (МВТ), ДСО „Родопа“ и ДСО „Булгарплод“.

 

(Първа страница от Решение "Б" №7 на Политбюро на ЦК на БКП от 24.VI.1968 г. Източник: ЦДА, ф. 1"Б", оп. 64, а.е. 375, л.1. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

С Решение „Б“ № 12 на Политбюро на ЦК на БКП от 28 декември 1968 г. са предоставени 2000 карабини „Манлихер“, 50 тежки картечници (и 1 млн. патрона за тях), 5000 противотанкови и 10 000 противопехотни мини, 20 тона тротил и други необходими стоки на Фронта за освобождение на Мозамбик (Фрелимо)[8]. Доставят се още „саботажни материали“ (експлозиви и детонатори), хранителни продукти (включително 50 тона сол), униформи и прочее оборудване.

(Първа страница от Решение "Б" №12 на Политбюро на ЦК на БКП от 28.XII.1968 г. Източник: ЦДА, ф. 1Б, оп. 64, а.е. 380, л.1.  Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Лаоската народна партия е била ощастливена с помощ в размер на 1 850 000 лева, основната част от която са карабини, минохвъргачки и муниции за тях. Дарението е направено с Решение „Б“ № 5 от 27 октомври 1969 г.[9]

С Решение „Б“ № 16 от 20 май 1981 г.[10] се предоставят безвъзмездно на Ливанската комунистическа партия оръжие и боеприпаси за 297 000 лева. В списъка са включени 500 автомата „Калашников“, 50 гранатомета РПГ-7, 1000 противотанкови мини, 3000 противопехотни мини, 1500 гранати ПГ-7 и др. Пак в поверителна докладна записка е дадена финансова помощ не за друго, а за „организиране на военната подготовка на ливанските комунисти, учещи у нас“. Или с други думи, плащали сме за подготовката и обучението на терористи на наша територия, от нашия джоб, с наше оръжие.

Какви решения е вземала БКП за снабдяване с оръжие на страни по международни конфликти става ясно от Решение № 10 на Секретариата на ЦК на БКП от 11 март 1983 г. за отпускане на безвъзмездна помощ за диктаторския режим в република Чад. Явно конфликтът в тази република се е видял твърде „горещ“ за родните комунисти, та са решили да предоставят помощта не чрез кого да е, а чрез полковник Муамар Кадафи. Пратката е на стойност 1 550 000 щатски долара и включва 3000 автомата „Калашников“, 100 картечници, 100 ракетно-преносими установки, 1500 гранати и друго въоръжение. В докладната записка на тогавашния министър Христо Христов ясно и точно е казано, че полк. Кадафи, гостувал у нас през януари същата година, е поставил недвусмислено следните изисквания: „Като задължително условие за подписване на съответния документ между двете страни Либия настоява нашата страна да предостави безвъзмездна помощ на република Чад“. И тъй като комунистическият режим съвсем не е искал да си разваля добрите отношения със страна като Либия, безвъзмездната помощ под формата на оръжейни доставки е опакована и закарана до съответното либийско пристанище.

Решение № 28 от 11 юли 1983 г. пък дава съгласие за безвъзмездна помощ в размер на 200 000 лева за Народния фронт за освобождаване на Палестина. Помощта, естествено, се опакова и доставя от „Кинтекс“ под формата на 250 автомата „Калашников“, 200 пистолета „Макаров“, 1500 отбранителни гранати, 10 000 летни облекла и 2000 чифта обувки.

С Решение „Б“ № 31 от 12 ноември 1983 г., отново чрез „Кинтекс“, се отпуска безвъзмездна помощ за Мозамбик в размер на 750 000 лева. „Помощта“ включва доставката за наша сметка на 1000 автомата „Шпагин“, 1000 пистолета ТТ, 500 карабини, 250 автоматични пушки „Токарьов“, 50 картечници РПД-44 и около 1 млн. патрона 7,62 мм. Нещо повече – комунистическите управници за сетен път посягат на държавния резерв, за да изпратят в джунглите на Мозамбик 2000 ръчни гранати и 1000 противотанкови гранати ПГ-7В. В докладната записка на Петър Младенов до Секретариата на ЦК на БКП е записано: „СССР е отпуснал на НР Мозамбик помощ във военно имущество и хранителни стоки. Такава помощ досега е оказвана и от нашата страна. Като се има предвид тежкото положение, в което се намира сега НР Мозамбик, считаме за целесъобразно да бъде предоставена безвъзмездна помощ от военно имущество“. Иначе казано, големият брат е дал водещ пример и малкият тича по петите му в битката със световния империализъм.

Безразборното раздаване на оръжия при всеки вопъл от страна на комунистическите терористи продължава от континент на континент. След Азия и Африка следва Латинска Америка. За „революционната борба на Хондураската комунистическа партия“ например се осигурява безвъзмездна помощ в размер на 39 500 лева“. И отново „Кинтекс“ доставя пратката – 100 автомата „Шпагин“, 200 пистолета ТТ и 90 000 патрона 7,62 мм.

Салвадорският фронт за национално освобождение „Фарабундо Марти“ е ощастливен с Решение „Б“ № 17 на Секретариата на ЦК на БКП с безвъзмездна помощ за 40 000 лева. Никарагуанските партизани получават оръжие и боеприпаси с Решение „Б“ № 32 от 22 ноември 1982 г. В продължилата близо десетилетие гражданска война в Никарагуа са стреляли най-малко 1000 български автомата „Калашников“, които са посели поне половин милион куршума в никарагуанските джунгли.

 

За целите на оръжейната търговия – както и за целите на търговията с наркотици, която най-често се извършва паралелно с оръжейните доставки, – се използва богат спектър от нелегални стратегии, като основни двигатели в този процес са структурите на Държавна сигурност (ДС), опериращи чрез специално подбрани чужди граждани, повечето от които са с впечатляваща терористична биография. Водеща роля при тяхното набиране е имало Второ управление (контраразузнаване) на ДС, което в най-активния за тази търговия период – между 1970 и 1985 г. – е контролирало чрез икономическия си отдел целия чуждестранен контингент от вносители и износители на оръжие, наркотици, алкохол и цигари.

В продължение на десетилетия незаконната дейност на чуждите трафиканти на оръжие и наркотици не само че не е преследвана от българските служби за сигурност, но е толерирана по всякакъв начин. В многобройните канали на нелегалния трансфер чужденците са не само посредници и параван за нашите тайни служби, но и основен двигател на мръсните сделки. Например около 90 процента от търговията с оръжие и наркотици са реализирани със знанието на българските официални власти и структурите на ДС при активното участие на чужди граждани.

Тези чужди граждани са се радвали на привилегии, немислими за населението и дори за комунистическия елит. Пребиваващият в България иракчанин Исмет Тюркмен Шабан[11] има многоброен щаб от български и чуждестранни сътрудници, собствена охрана и получава всякакви блага, за които дори и комунистическата върхушка е могла само да мечтае. Шабан се е ползвал с личното покровителство на Милко Балев и на бившия директор на „Кинтекс“ Иван Дамянов. Според някои информации той е и личен представител на известния в цял свят саудитски търговец на оръжие Аднан Кашоги, създал конгломерат от компании под името „Трейд Холдинг Корпорейшън“ с щабквартира в Люксембург. Въпреки че е включен в списъка на издирваните от „Интерпол“ международни контрабандисти, Шабан в течение на много години се ползва с покровителството на българските тайни служби.

Важна фигура сред толерираните чужденци е сирийският гражданин Абдул Хамид Шамаа. Както той, така и двамата му братя са търсени от турските власти за трафик на оръжие и наркотици, но си живеят необезпокоявано в България под закрилата на ДС. Нещо повече – с благословията на ген. Георги Аначков, полк. Славил Тодоров и лично на министър Христо Христов[12] Шамаа основава фирмата „Дженеръл Трейдинг Къмпани“ с филиали в Кипър и в някои европейски страни и взема българско гражданство под името Виктор Мартин Радев.

Други чужди граждани, участвали в нелегалната търговия с оръжие и наркотици, са братята Хошияр и Сердар, а също така Махмуд Махмуд – съдружник и близък приятел на небезизвестния директор на казината в „Шератон“, „Витоша“ и гранд-хотел „Варна“ – сирийският гражданин Набил Рамадан[13]. В този изключително доходоносен бизнес отново се появява името на Радев-Шамаа, който има 20 на сто дял в казината, но след серия от некоректни постъпки бива отстранен, за да не злепостави както задграничните си господари, така и закрилящите го структури на ДС.

Технологията на българските оръжейни сделки е следната: избраните от ДС чужди посредници се свързват с „партньорите“ си от Ирак, Иран, Сирия, Ливан, Турция и други държави и им предават офертата на българските специални служби по бъдещата сделка. Съгласуват се денят, мястото и часът на предаване, както и това дали „стоката“ ще пътува в една или в две посоки. Мястото обикновено е свързано с българските военни бази по Черноморието – около Балчик, Созопол, крайграничните райони на Ахтопол, където всичко е под контрола на специалните служби. Стоката е доставяна, товарена и разтоварвана от служители на „Кинтекс“ и от милиционери. Корабните сделки никъде не се регистрират, въпреки че стоката се извозва от складове на „Кинтекс“. Когато гемията идва да товари „нашата“ стока, тя обикновено доставя наркотици. Всъщност пътят на дрогата е двустранен – България изнася синтетични наркотици за Близкия изток (най-вече амфетамини, произвеждани под името „Каптагон“ в големите ни фармацевтични заводи) и получава хашиш и хероин, които биват реекспортирани за западните страни не само за да се получат големи валутни печалби, чрез които са задоволявани щенията на комунистическия елит[14], но и за да се съдейства по този начин за „провала“ на империализма.

Операциите се контролират от едни и същи лица, като най-дейно участие взема дирекция „Транзит и реекспорт“ на централата „Кинтекс“. Тази дирекция последователно се ръководи от Лалю Кючуков, Ради Ламбрев, Радослав Тодоров, Енчо Тодоров и Стамо Хаджийски – хора със завиден опит в търговията с оръжие. Техният професионализъм обаче не е попречил няколко поредни издънки на „Кинтекс“ да злепоставят името на България пред целия свят.

На 26 април 1984 г. в малко гръцко пристанище митничари откриват на кораба „Атанасиос Ес“ 16 150 автоматични пистолета, 5000 автомата „Калашников“ и муниции, достатъчни за въоръжаването на малка терористична армия. Корабът е натоварен в Бургас по поръчка на мюнхенската фирма „Аутохандел Шмид“, а документите са издадени от софийската фирма „Инфлот“. След продължителна проверка е установено, че такава фирма не съществува в Търговската камара на Мюнхен, нито в телефонните указатели, нито където и да било другаде. Още тогава американски наблюдатели изразяват мнение, че оръжията са били предназначени за палестинците в Северен Йемен, тъй като това е крайният маршрут на „Атанасиос Ес“, а товарът е български.

Друг голям гаф на „Кинтекс“ е регистриран през 1977 г., когато кипърският кораб „Сасула“ е натоварен на бургаското пристанище с „резервни части“. Турски военни катери залавят кораба в свои териториални води в момент, в който прехвърля товара си на други, по-малки кораби. Оказва се, че „резервните части“ са 195 гранатомета, 1667 контейнера с муниции, 50 000 гранати и 60 000 газови бомби.

През юли 1984 г. американският писател Нейтан Адамс публикува в „Рийдърс Дайджест“ някои свои проучвания относно тероризма в световен мащаб. Една от страните, които са цитирани в текста, е България, като е изнесен случаят от октомври 1983 г., когато български кораб, натоварен с 15 000 автомата „Калашников“, противотанкови мини и гранати, тип РПГ, е отпътувал от бургаското пристанище. „Стоката“ е скрита във варели за грес и е пропътувала по маршрута Бургас – Ходейда (Северен Йемен) – Саудитска Арабия.

Това са само малка част от провалените сделки на „Кинтекс“, реализирани чрез чужди граждани, а колко са осъществени безпрепятствено, е трудно да се каже. Със сигурност обаче привилегированите „търговци“ от чужд произход са се радвали на такъв луксозен живот у нас, за какъвто не са могли да мечтаят в чужбина: разрешителни да носят оръжие, коли със специални пропуски, карти на служители от ДС, разкошни вили на управление „Безопасност и охрана“ (УБО) в Бояна и Драгалевци, български паспорти и т.н. Чужденците са имали на разположение по два-три телефона с различни номера, предназначени за спешни повиквания и договаряне на черния бизнес с българските тайни служби. Забранено им е било само да се събират със свои сънародници, да се замесват в скандални ситуации и да си дават телефоните и адресите.

 

Водеща роля в търговията на България с наркотици и оръжие има външнотърговската централа „Кинтекс“. През 1967 г. в Москва се срещат шефовете на службите за сигурност от страните членки на Варшавския договор, като на срещата са разисквани мерки за дестабилизиране на Запада. Изготвен е план за „използване и засилване на вътрешната корупция в западното общество с контрабандата на оръжие и наркотици“. В съответствие с тези „стратегически инициативи“ структурите на ДС на свое заседание изработват тригодишен план за „дестабилизация на Запада“ под кодовата директива М-120000050.

През същия този период от сливането на три вносно-износни централи се създава и добилата по цял свят твърде неблаговидна известност фирма „Кинтекс“ – абревиатура от наименованието „Кантора за инженерно-технически експорт“. За първи директор на „Кинтекс“ е назначен Ботъо Ботев, заемал поста генерален директор на външнотърговската организация „Разноизнос“. Още в началото „Кинтекс“ се специализира в покупко-продажбата на оръжие, алкохол, цигари и други контрабандни стоки. Централата развива своята дейност в цяла Европа, Близкия изток, Азия, Африка, Латинска Америка и навсякъде, където може да се печели от търговията със смъртта. В най-добрите за тази търговия времена в централата на „Кинтекс“ работят около 500 човека, в по-голямата си част офицери от Първо управление (разузнаване) на ДС, занимаващо се с шпионска дейност зад граница.

Естествено, този мащабен бизнес с терористични групи и режими, реализиран с посредничеството на изявени терористи, привлича вниманието както на „Интерпол“, така и на почти всички служби за борба с тероризма и наркотрафика в нормалния свят. В редица случаи те официално предоставят данни на българското правителство и неговите специални служби – както е през 1974 г., когато Американската служба за борба с наркотрафика предоставя на българските тайни служби списък с 22-ма заподозрени чужди трафиканти, за които се предполага, че действат в нашата страна под шапката на „Кинтекс“. Единственият ефект от този и други подобни сигнали е официалното отричане и обещанията за стриктен контрол, които отново и отново не се спазват. Така се стига до резолюцията на Сената на САЩ през 1983 г., в която България е обявена за терористична държава наред с Либия, Йемен, Северна Корея (КНДР) и други подобни страни. През същата година американският институт „Уортън Иконометрик“ публикува данни, според които през 1982 г. търговията с оръжие и наркотици е била най-важното перо в експорта на България и е акумулирала близо 1 млрд. долара, което фактически нарежда страната ни редом с водещите в тази област държави в световен мащаб. Би трябвало да отбележим, че това не е абсолютният пик на оръжейната търговия – всъщност в най-добрите за „Кинтекс“ години тя варира между 800 млн. и 1,5 млрд. долара – и наистина е водещо перо в българския експорт. Заслугата за това постижение, чиято цена са хиляди убити в районите с въоръжени конфликти и граждански войни, е на „Кинтекс“ и нейните креатури „Глобус“, „Инко“, „Икомев“, „Олтрейд“ и прочее дъщерни фирми на ДС, пръснати по целия свят.

През 1984 г. директорът на Федералната агенция за борба с наркотиците на САЩ Джон Лоун обявява пред Американския конгрес, че 25 процента от хероина, който влиза в САЩ, минава през България. Неговите думи са буквално следните: „Ние твърдим, че българското правителство подпомага и улеснява организирания наркотрафик през страната. Тези твърдения са на базата на информация, събирана от 14 години насам“.

На въпрос на сенатора Лий Хамилтън дали не става дума за дейност на шепа корумпирани служители зад гърба на държавното ръководство Лоун отговаря: „Не, господине. Тук става дума за наркобизнеса на българската държавна агенция „Кинтекс“. Като професионалист мога да кажа, че разполагаме с достатъчно материали“.

На същото заседание темата за българския оръжеен бизнес е засегната от помощник държавния секретар на САЩ Ричард Бард: „Ние знаем например, че български кораби пристигат в Никарагуа с военна помощ за сандинистите. Проблемът не е в установяването на фактите. Проблемът е във факта, че българите не обръщат никакво внимание на онова, което говорим за тях… Ето защо пределно ясно трябва да се каже на българите, че не може да има никакво подобрение в отношенията, особено икономическите, на които те много държат, ако нещата съществуват в този си вид“.

Както вече споменах, от края на 60-те до средата на 80-те години основна роля в търговията с оръжие и наркотици играе централата „Кинтекс“. За прикритие на нейната дейност се използват специално създадени дъщерни фирми със или без чуждестранно участие. Служителите в тях са от контингента на ДС, а контрол над тяхната дейност е допустим само от специалните отдели на ЦК на БКП, отчитащи се единствено пред Политбюро. Черните сделки или иначе казано – нарушаващата всякакви закони контрабанда с оръжие и наркотици, се осъществява от специален отдел в централата, наречен Дирекция „И“. Силно изобличаващо характера на тази търговия е Решение № 148 на Министерския съвет (МС) на НРБ от 31 юли 1978 г.[15] „За скритата транзитна търговия“, в което едно към едно се казва: „Транзитът да се извършва по такъв начин, че имуществената отговорност да се носи от чуждестранни фирми и лица“.

(Първа страница от Решение №148 на Министерски съвет от 31 юли 1978 година за скритата транзитна търговия. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Този вид монопол обаче не е удобен през годините, в които става ясно, че световният комунизъм губи битката със западния свят и в резултат на многото скандали през 1985 г. тази дирекция е закрита. Разрояването на „Кинтекс“ се оказва наложително както за да се имитират конкурентни отношения, така и с оглед по-лесното разграбване на огромните ресурси, вложени в неговите задгранични дружества; за да могат да се „приватизират“ печелившите контрабандни канали и контакти в терористичния свят, а в крайна сметка и целият този свръхрентабилен сектор от външната търговия на страната. Най-ефективната и пораждаща най-малко съмнения техника за разрояване на империята „Кинтекс“ е създаването на други външнотърговски централи, които първоначално нямат нищо общо с оръжейния бизнес, но по-късно се преориентират именно в тази сфера. Това позволява да се изземат част от дейностите и пазарните ниши на „Кинтекс“ от фирми, които могат по-безболезнено да бъдат приватизирани, като при това дори се имитират конкурентни отношения и конкурентна борба с бившия монополист.

 

Прекрасен пример за тази техника на подмолно ограбване и овладяване на оръжейната търговия е историята на ТП (търговско предприятие) „Тератон“.

Първоначално предприятието мирно и тихо се занимава с внос на кинескопи за родните търновски телевизори. След 10 ноември 1989 г. обаче нещата се променят – очевидно трябва да се подготви почвата за предстоящото разграбване на капитали и печеливши дейности. С разрешение на министър Христо Христов от 4 октомври 1989 г. „Тератон“ заема мястото на „Техноимпекс“ в сключения договор за съвместна дейност с швейцарската фирма „Гартаг“. Съгласно поверителна записка № 4 от 17 ноември 1989 г., подписана отново от министър Христов, търговският екип на „Икомев“, поел част от дейностите на Дирекция „И“ към „Кинтекс“ след нейното разформироване през 1985 г., започва съвместна дейност с „Гартаг“. Същевременно част от дейностите на „Икомев“ са прехвърлени към „Тератон“ и с това тази фирма зарязва битовата ни електроника и поема по сложните пътища на оръжейния бизнес. За да бъде поне отчасти ясен характерът на търговските дружества от ранга на „Икомев“, само мимоходом ще споменем, че всички негови служители получават заплати във валута, а времето на техния престой в България се смята за задгранична командировка.

На 20 март 1990 г. Министерството на външноикономическите връзки (МВИВ) разрешава заемът на „Икомев“ в размер на 7 млн. долара да бъде поет от „Тератон“. С Решение на МС № 0978 от 22 март 1990 г. „Тератон“ се задължава да прави вноски по погасяване в размер на 700 000 долара годишно по Резервната валутна програма на МВИВ – всъщност тази програма е една от най-големите пробойни за изтичане на държавни капитали. За отбелязване е, че предприятието с 10 млн. лева уставен капитал, функционирало само година и нещо, се натоварва с подобни невероятни суми. В докладната записка до шефа на МВИВ, с която се иска прехвърлянето на заема, се говори за много благоприятното сътрудничество между двете фирми, както и за милионите долари печалба, които „Икомев“ е реализирала в чужбина „чрез „Тератон“ и от негово име“. Записката е подписана от директора на „Икомев“ Божидар Йорданов[16] и от директора на „Тератон“ Младен Мутафчийски[17].

Само че „Тератон“ не изпълнява никога поетите задължения по заема, сключен от „Икомев“. Седемте милиона долара потъват някъде – може би в нечия частна банкова сметка. Когато през 1991 г. финансовата ревизия на МВИВ установява този факт, Младен Мутафчийски обяснява своя отказ да прави погасявания по поетия заем чрез поредица от неистини, изложени в писмо до главния експерт на министерството Тодор Матанов. Според него нещата стоят така: „В писмо № МС 09-78 от 22 март 1990 г. фигурира „Икомев“, чието представителство в София бе закрито, както е известно, няколко години преди датата на писмото, а доколкото ни е известно, е била замразена и дейността му във Вадуц – Лихтенщайн, където е било първоначално регистрирано, така че не е ясно доколко е било легитимно през 1990 г.“.

Младен Мутафчийски очевидно е забравил, че през същата тази 1990 г. лично той се е подписал под докладна записка, в която се говори за милиони долари съвместни инвестиции на „Икомев“ и „Тератон“. Освен всичко друго по това време „Икомев“ не само че не е фирма фантом, но и се прочува със скандалния незаконен износ на 25 тона сребро от България. По-нататък в писмото фигурира и още една дебела лъжа – за това, че още през 1986 г. „Икомев“ е възстановил левовата равностойност на отпуснатия от „Кинтекс“ валутен заем. Странно е как при това положение Мутафчийски поема задължението да го изплаща четири години по-късно.

Две обстоятелства хвърлят известна светлина върху мистерията с отмъкнатия заем от 7 млн. долара и от тях личи, че сделката е далеч по-сложна. На 22 март 1990 г., буквално в същия ден, в който „Тератон“ поема заема на „Икомев“, с писмо на № МС 02-394 на МВИВ се дава разрешение търговското предприятие да разшири своя предмет на дейност, като включи закупуване на самолети, авиационна и друга транспортна техника, наемане на летателни екипажи и получаване на специални права за осъществяване на товари и чартърни полети извън територията на България. Същевременно в една своя докладна записка № 53 00004 от 31 март 1992 г. до министъра на финансите Иван Костов Младен Мутафчийски споменава, че „Интеркомерс“ продължава да е собственик на „Икомев“, като „дейността на етаблисмана [истаблишмънта – ведомството, състава] е замразена“.

Ясно е, че срещу поемане на задължения от „Икомев“, които никога няма да бъдат изпълнени, „Тератон“ получава и правата на тази дъщерна фирма на „Кинтекс“. А тези права са направо невероятни. Те са прехвърлени на „Икомев“ от „Кинтекс“, след като фирмата поема дейността на Дирекция „И“ – „Транспорт и реекспорт“, разформирована (поради многото гафове в трансфера на наркотици и оръжие) с писмо на МС от 1985 г.[18].

(Първа страница от Вътрешни правила за митническия контрол и взаимоотношения, свързани с дейността на фирмата "ИКОМЕВ", с представителство - София. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Министърът на финансите Петър Башикаров[19] е сложил подписа си под този наистина смайващ документ, който – както сам твърди – е бил съставен „в съответствие със заповед № 1485 от 27 декември 1985 г. на министъра на външната търговия“. Документът се нарича „Вътрешни правила за митническия контрол и взаимодействия на фирмата „Икомев“. Точка втора гласи дословно следното:

 

За целта Главна дирекция „Митници и митнически контрол“ ще обособи на централно подчинение и ръководство специализирана група оперативни митнически служители, към митница Аерогара София, за приемане, контрол, съхраняване, транспортиране, транзитиране и новоизнос на стоки и пратки с по-значителна стойност. Съставът и броят на служителите ще зависи от естеството и обема на работата. По необходимост такива групи или отделни служители могат да се определят и в други митници.

Нищо не демаскира статуса на незаконните трансфери на оръжие и наркотици като държавна политика по-ясно от този документ. В случая държавата създава за една фирма „особен“ митнически режим, гарантиращ безпрепятствено осъществяване на незаконни трансфери със специална продукция. Към това трябва да се добави, че извън всичко друго „Тератон“ получава правото да ползва специалните складови бази на „Икомев“ в село Лозен и в „Погребите“.

„Тератон“ незабавно започва да използва митническите си преференции за търговия с оръжие, взривни вещества и друга специална продукция. Независимо от факта, че получава лиценз за такава търговия едва в края на 1992 г., още преди това Младен Мутафчийски развива бурна дейност. В писмо до МВР № 227 от 24 март 1992 г. се говори за „активни взаимноизгодни контакти с основните производители на специална продукция в страната“. „Изнесената от нас специална продукция е значителна за мащабите на страната ни – посочва Мутафчийски. – Имаме сключени търговски договори за специална продукция, продукти на конверсия и др. за над 18 млн. долара, които в момента са в процес на реализация, както и потвърдени основни заявки от основни наши заводи производители за около 40 млн. долара.“

Договорите на „Тератон“ са със страни от арабския свят, известни като толериращи дейността на терористични групировки. Във връзка с договора си с „Неохим“ фирмата извършва „успешно разработване на Ливанския пазар за износ на амониев нитрат“. Съмнително е, че тъкмо в Ливан амониевият нитрат е бил използван в качеството си на изкуствен тор – много по-вероятно е да е бил търсен като основна съставка при приготвянето на мощни експлозиви. По сделки с „Полихим“ само през 1991 г. „Тератон“ е изнесъл за Сирия цели двеста тона „Желекс“ – мощен пластичен експлозив.

На 20 март 1992 г. с разпореждане на МС № 30 търговското предприятие „Тератон” е преобразувано в акционерно дружество (АД) и е поставено на пряко подчинение на тогавашния военен министър Димитър Луджев.[20] Под същия режим преминават фирмите „Интеркомерс“, „Инсист“ и „Инко“ – всички свързани с „Кинтекс“ и контролирани от служители на бившата вече ДС. На същата дата и със същото разпореждане като членове на съвета на директорите на „Тератон“ са освободени Александър Гюлев и Красимир Лаков. Като управляващи директори остават Младен Мутафчийски, бивш служител на „Кинтекс“ и представител на централата в Етиопия; Румен Манолов – секретар на отдел „Нормативни актове“ в МС, член на Правителствената комисия за регулиране и контрол на режима за производство и търговия с военна и специална продукция, и Красимир Станев.

Точно една година по-рано с поверителна Заповед З-56 от 21 март 1991 г. МС е взел решение за съставяне на специална комисия с председател тогавашния вицепремиер Димитър Луджев, която трябва да разследва финансовите злоупотреби във връзка с т.нар. „Резервна валутна програма“. На 23 април комисията е съставила поверително писмо П-03-114 до министъра на финансите, с което се изисква внезапна финансова ревизия на „Тератон“ и „Инсист“. Само дето писмото изобщо не достига до министъра на финансите Иван Костов. То е напечатано в един екземпляр и е размножено в един – като и двата екземпляра остават в секретното деловодство на МС.

На 23 март 1992 г. Димитър Луджев внася доклад за възстановяване на работата на Правителствената комисия за регулиране и контрол на режима за производство и търговия с военна и специална продукция. (При все че е председател на тази комисия вече цяла година, той като че ли едва сега установява, че тя не работи.) Отново се иска ревизия на „Инсист“, „Инко“, „Тератон“, „Кинтекс“, „Интеркомерс“, „Икомев“ и др. Констатира се, че „на отговорни длъжности в тези фирми са били назначавани действащи и бивши служители на ДС“; че „кръгът от фирми, занимаващи се със скрит транзит, търговия с оръжие и износ на лекарствени средства под контрол се е увеличил“; че „в осъществяване на такава дейност са засечени фирмите „Комко“, „Тюркмен“, „Ширио“, „Оварас“, „Тератон“ и др.“; че „до този момент са установени 14 бивши служители на ДС, работещи в горните фирми“.

Димитър Луджев остава шеф на споменатата комисия още доста време. Никаква ревизия обаче не е осъществена. В „Тератон“ специално такава не е провеждана никога. Вместо това комисията си затваря очите пред скандалните сделки на „Кинтекс“ с оръжие, което фиктивно заминава за Боливия, Мали и Филипините, а фактически отива в ембаргови държави. Нещо повече. На 20 април 1992 г. за КНДР заминава официална българска държавна делегация, водена от ген. Йордан Мутафчиев. В нейния състав фигурират и директорите на „Тератон“ Младен Мутафчийски и Румен Манолов. Докато висшите военни разговарят, търговците водят преговори за търговия с оръжие и специална продукция. Според сведения, които не могат да бъдат потвърдени официално, тогава са сключени наистина широкомащабни сделки, парите от които са изтекли в неизвестна посока. Става дума за закупени от Русия самолети, заплатени с рубли, продадени след това на КНДР срещу долари, като печалбата е вложена в чужди банки.

Така изглежда „Тератон“, погледнат отвън. Погледът отвътре, позволяващ ни да надникнем в кухнята на оръжейната търговия, е не по-малко любопитен.

Колкото и странно да звучи, основни конкуренти на „Кинтекс“ не са „Армимекс“ или „Елмединженеринг“, които също имат официални лицензи за търговия с оръжие, а образуваната през 1988 г. държавна фирма „Тератон“. Всъщност „Армимекс“ се занимава приоритетно с внос на заготовки и суровини за военните заводи, а „Елмединженеринг“ е креатура на бивши служители от „Кинтекс“ и има много стеснен периметър на действие, но пък се ползва с подкрепата на кръгове около президента Желю Желев. Така новакът в този бранш „Тератон“ става основен конкурент на гиганта монополист „Кинтекс“, и то най-вече благодарение на стратегическите ходове на своя шеф Младен Мутафчийски.

Най-интересни обаче са контрагентите на „Тератон“. Основен такъв в сделките с оръжие и експлозиви е не друг, а ливанецът Луи Фарсун. За него може би най-добре биха могли да разкажат служителите на тогавашната Българска външнотърговска банка (БВТБ), откъдето той е завлякъл няколко милиона долара. Съден е за злоупотреби и е лежал в български затвори, което не пречи на държавната „Тератон“ да сключва сделки за огромни суми с неговата фирма „Рауматимпекс“ (Rawmatimpex), регистрирана в Ливан. Плод на такива сделки е износът на огромни количества амониев нитрат, очевидно използван за направа на експлозиви, между 1990 и 1992 г. с кораба „Джево Eкспрес“ по линията Бургас – Бейрут. Най-скандалната сделка с този главен клиент на „Тератон“ обаче е тази със залежалите боеприпаси в ДФ „Арсенал“, при която са продадени огромни количества, чието предназначение очевидно не е сирийската армия, както официално се твърди. В края на 1992 г. Младен Мутафчийски използва тази оферта, за да притисне до стената правителството и да получи пълен лиценз за търговия с оръжие. Негов аргумент са инспирираните от Конфедерацията на труда (КТ) „Подкрепа“ стачни действия и гражданско неподчинение, както и почти истеричните парламентарни изяви на оръжейните лобисти Асен Мичковски[21] и Стефан Караджов[22]. За да бъде сключена тази сделка, Луи Фарсун открива на името на Мутафчийски лична банкова сметка в Париба в Бейрут. Какъв процент комисиони е изтекъл по тази сметка, едва ли ще стане ясно някога. Не е ясно също какво е спечелил от сделката потъващият „Арсенал“, след като не на него, а на „Тератон“ БВТБ е отпуснала 230 млн. лева – факт, който по това време възмущава дори Андрей Луканов.

През май 1990 г. сметките на „Тератон“ в Минералбанк започват да набъбват по странен начин. Задграничните дружества „Олтрейд“, „Симтекс“ и „Форинко“ прехвърлят по тези сметки 600 000 долара и 2 500 000 лева – без каквото и да било търговско основание.[23] Впоследствие сметките биват закрити, като част от парите се прехвърлят в Стопанска банка, а друга част в БВТБ.

(Писмо от Л. Видов (главен счетоводител) и Младен Мутафчийски (генерален директор) на ТЕРАТОН до банка за стопански инициативи "МИНЕРАЛБАНК". Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

На 1 юли 1990 г. „Тератон“ сключва договор с тези фирми, вмъкнати под общото наименование „чужди фирми“. Договорът е подписан от директора на „Икомев“ Божидар Йорданов, като изобщо не е ясно от кого и как е оторизиран да представлява интересите на другите три фирми. „Тератон” наема техните складови площи и поема задължението срещу комисиона да продава наличната в тях или доставена по-късно стока.[24]

(Първа страница от Допълнение към договор от 1.07.1990 год. между МЛАДЕН МУТАФЧИЙСКИ - Ген. директор на ТП "ТЕРАТОН" и БОЖИДАР ЙОРДАНОВ - представител на "Чужди ферми". Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

И търговията се завърта. Така наречените „чужди фирми“ до една са от контингента на ДС, а като дъщерни на „Кинтекс“ се ползват с определени митнически преференции. Практически никой не е наясно кои са легитимните управляващи лица в тези фирми, какви са техните активи и пасиви, както и под чий контрол и управление се намират. По разпореждане на Младен Мутафчийски движението на техните парични средства и разчетите им се отчитат като разчети на други дебит-кредитори, без отчитане на съответните стоки. Оторизиран да извършва сделки от свое име, но с техни средства, „Тератон“ придобива прекрасната възможност да оперира с пари и стоки, без да поема отговорност за законността и отчетността по сделките. През периода 1990–1992 г. стокооборотът нараства чувствително, като основен предмет на сделките са цигари и алкохол, внасяни вероятно безмитно. Не е известно също така някой някога да е плащал данък оборот и акцизи при търговията с тези стоки.

Естествено, това не се прави заради черните очи на Младен Мутафчийски. При подобен тип счетоводство не е ясно колко пари са попаднали в джобовете на Божидар Йорданов и компания. Една служебна бележка хвърля светлина по въпроса колко лесно са изтичали пари с неясно предназначение от сметките на „Тератон“. С нея Мутафчийски дава съгласие по сметка № 180 757 001-6 в Стопанска банка да бъдат изплатени на Божидар Йорданов 1 328 184 лева за „заплащане собственост на чужди фирми“. Формален получател е фирмата „Майорка“ – типична „пощенска кутия“, както се изразяват в тези среди. Пак с писмо Мутафчийски нарежда да бъдат изплатени в брой 421 500 лева на Силва Борисова Пешева с мотива „спешни разплащания“.[25]

(Разписка за изплатена сума в размер на 421 500 лева (четиристотин двадесет и една хиляди и петстотин лева) на СИЛВИЯ БОРИСОВА ПЕШЕВА. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

От докладна записка на счетоводителя Гинка Стоева[26] става ясно, че изтеглената сума не е постъпила в касата на предприятието и се явява липса към 31 декември 1992 г.

(Докладна записка от Гинка Иванова Стоева - счетоводител във ФСО. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

В една сърдита резолюция върху тази записка Мутафчийски пише, че „сумата вероятно е била поискана от „чуждите фирми“, които представляваме“[27]. Забележете тази думичка „вероятно“, употребена по отношение на половин милион лева от директора на една уж държавна фирма.

Младен Мутафчийски умее да бъде щедър не само спрямо „чуждите“, но и спрямо „нашите“ фирми. Например по неизвестни причини е заел 100 000 германски марки на СБ „Добротица и сие“, като след изтичането на договорния срок левовата равностойност на заема достига 1 818 124 лева, които тази банка очевидно няма намерение да изплати. Подобна е и ситуацията с валутния заем, отпуснат на „Байер Електроник“, който също е просрочен, а дължимата сума достига 3 034 000 лева.[28] Странна сделка е сключена и с Панайотис Канелопулос, собственик на „Сънуейвс Травъл“ в Атина. През 1991 г. е създадено съвместно дружество „Сънтер“ за продажба на аудиовизуална техника, но по еднолично решение на Мутафчийски българският дял е продаден на гръцкия съдружник.

(Докладна записка от Мария Благоева Бързашка - зам.гл. счетоводител до Младен Мутафчийски - директор на "ТЕРАТОН" АД. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Всъщност смисълът на операциите, свързани с поемането на пазари от „Кинтекс“, е възможността „Тератон“ АД да бъде приватизирано, като се заобиколят всякакви мораториуми, наложени над търговските предприятия, свързани с ВПК. Апетитите тук са сериозни, а връзките с големите икономически групировки – солидни. Самият Младен Мутафчийски по странен и противозаконен начин съвместява длъжностите изпълнителен директор на „Тератон“, представител на „Мейтрикс Интернешънъл“ за България и президент на „Мейтрикс – България“. „Мейтрикс“ е американска фирма, консултираща Пентагона и занимаваща се с оръжеен бизнес и като такава е в конкурентни отношения с държавната фирма „Тератон“ – още повече като се имат предвид някои нейни оферти към предприятия от българския ВПК. Чрез това представителство се реализира връзката на Мутафчийски с „Мултигруп“. Президентът на „Мултигруп“ Илия Павлов е в борда на директорите на „Мейтрикс“. Президент на „Мейтрикс“ е ген. Робърт Парис, чийто син Скот Парис е съдружник на Илия Павлов във фирмата JBJ Corp., контролираща няколко казина в Латинска Америка. Сред основните лобисти на Мутафчийски в България са Асен Мичковски, тогава депутат в 36-ото НС, тясно свързан с групировката и важно действащо лице в комплота срещу правителството на Филип Димитров, и бившият конфедерален секретар на КТ „Подкрепа“ Радослав Ненов[29], заел веднага след изборите през 1991 г. длъжността вицепрезидент на „Мултигруп“.

Друга важна опора на Младен Мутафчийски в изпълнителната и законодателната власт са връзките му с Димитър Луджев, реализирани чрез един от най-близките му хора – Румен Манолов, който при пререгистрацията на „Тератон“ като АД, публикувана на 24 април 1992 г. в „Държавен вестник“ (ДВ), фигурира като председател на съвета на директорите. Трябва да подчертаем, че способностите на Манолов да прониква на възлови места в държавната администрация са просто феноменални. Чрез него Луджев контролира няколко важни сектора в икономиката – и все такива, към които са насочени определени приватизационни апетити. През 1991 г. той е секретар на Съвета по нормативни актове в МС и член на Правителствената комисия за регулиране и контрол на режима за производство и търговия с военна и специална продукция, председателствана от Луджев, който тогава е вицепремиер в правителството на Димитър Попов. Благодарение на пълното бездействие на тази комисия са извършени част от незаконните сделки на „Кинтекс“ и „Тератон“. След като Манолов неясно защо попада в състава на официална делегация, изпратена от Луджев в КНДР, и заедно с Мутафчийски реализира тайнствени сделки, Филип Димитров го уволнява дисциплинарно.

Проф. Любен Беров, естествено, го прибира отново и специално за него префасонират правния отдел на Министерството на външните работи (МВнР) в управление – от него се движи документацията на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК), с което са свързани сериозни корупционни скандали. Освен това Румен Манолов се оказва шеф на Комисията за българските имоти в чужбина; член на съвета на директорите на съсипваното и приватизирано на черно стопанско обединение „СО МАТ“; член на съвета на директорите на хотелския комплекс в Сандански и пр. Позициите му в „Тератон“ обаче са важни от стратегическа гледна точка – чрез него се реализират интересите на Димитър Луджев в оръжейния бизнес.

Доколко здрави и дълбоки са връзките на Младен Мутафчийски с тези, които определят тогавашната българска политика, личи от многобройните опити да бъде приватизиран „Тератон“. Смайващо е например, че когато в края на 1990 г. Мутафчийски възлага с договор разработката на концепция за приватизация на това уж държавно предприятие, в работата участват Асен Мичковски и Валентин Карабашев[30] срещу солидната за онова време сума от 16 000 лева. Странно е най-малкото защото тогава още няма гласуван закон за приватизация, няма и каквото и да било съгласувано мнение за принципите, по които ще бъде изработен такъв закон. Очевидно тези двама господа, които по-късно създадоха тъкмо този закон така, че да не проработи никога, доста отдавна са били наясно какво си струва да се приватизира.

След време Валентин Карабашев, един от тези „приватизатори“, се оказва вицепремиер и министър на търговията в правителството на проф. Любен Беров. И разбира се, веднага се заема да претвори някогашните си идеи в дела. Още през януари 1993 г. неговият заместник Станимир Бързашки, чиято съпруга е счетоводител на „Тератон“, нарежда на служителите в правния отдел да изготвят заповед за преобразуването на предприятието от АД в ООД с цел Младен Мутафчийски да остане едноличен управител. Служителите в отдела се противопоставят, давайки мнение, че съгласно закона това може да стане едва след две години. Два дни след това са уволнени началникът на юридическия отдел Елица Стоева и още двама служители от управлението на външнотърговските дружества.

През юли 1993 г. е подготвено предложение за приватизация на „Тератон“ и без обсъждане в МС е внесено направо в Икономическата комисия на НС, чийто шеф, депутатът Асен Мичковски, е един от основните лобисти на Младен Мутафчийски. Това предложение също пропада благодарение на други членове на комисията, които чудесно разбират за какво става дума. В крайна сметка обаче през 1994 г. „Тератон“ все пак попада в списъка на предприятията, които подлежат на приватизация, и бива приватизирано, при това без ревизия и без да е направена оценка на активите. Нещо повече – още докато е в процес на приватизация, със специално писмо Валентин Карабашев дава разрешение на Мутафчийски „Тератон“ АД да участва като съдружник при учредяването на Капиталбанк, известна още и като банката на „Мултигруп“, с дялово участие от 25 процента или 50 млн. лева, при съакционери само частни корпорации като „ТРОН“ и „Булвар Ентърпрайсиз“ – без да го е грижа за това, че подобно разрешение може да бъде само в прерогативите на МС. Така натрупаният с тъмни сделки държавен капитал се приплъзва между капиталите на нововъзникналите икономически формации още преди „Тератон“ да бъде приватизиран – една операция, много характерна за ранните години на българския преход.

Освен Второ управление на ДС, значителна роля в контрабандните сделки с оръжие и наркотици играе и Първо управление на ДС, трансформирано по-късно в Националната разузнавателна служба (НРС). През 70-те и 80-те години неговата дейност е свързана главно със създаването на „неявни“ задгранични фирми, щедро спонсорирани от държавата. След промените, благодарение на закриването на МВИВ и „затриването“ на неговия архив, не малка част от тези фирми са дефакто приватизирани от техни началници и служители – в повечето случаи офицери от Първо управление на ДС, легендирани като бизнесмени. За много от тях държавата се превръща в дойна крава. Един от примерите в това отношение е „Ширио“.

Фирмата е регистрирана като държавна във Вадуц – Лихтенщайн, през 1988 г. С разрешение лично на Андрей Луканов, тогава министър на външноикономическите връзки, на „Ширио“ се отпуска безлихвен банков кредит в размер на 1 млн. долара за срок от една година. Фирмата умело развърта този начален капитал, установява връзки и понатрупва печалба. След което престава да бъде държавна фирма. На името на нейния президент Емилиян Христов Гебрев[31] е издадена банкова цесия, която го прави фактически едноличен собственик. След което започва да търгува с България. И този избор не е случаен, защото освен кадър на ДС Гебрев е и бивш служител на „Кинтекс“.

За разлика от други сродни търговци „Ширио“ не изнася, а внася оръжие. На 12 май 1992 г. Правителствената комисия за регулиране и контрол на режима за производство и търговия с военна и специална продукция издава разрешение за внос на 15 000 пистолета „ИЖ 75“, тип ПСМ, на името на фирма „Ширио“, която не притежава лиценз за търговия с военна и специална продукция. (Между подписите фигурира и този на Димитър Луджев, вече министър в оставка. Той поне няма как да не е знаел що за фирма е „Ширио“, тъй като случаят с милионния кредит на Андрей Луканов фигурира в неговата „бяла книга“.) Вносителите са посочили като получатели МВР (5000 броя) и „Арсенал“ (10 000 броя). Само че по това време „Арсенал“ също няма лиценз за търговия с оръжие. Да не говорим за това колко нелепо е една фирма, произвеждаща оръжие, да внася такова от чужбина.

Остава открит обаче въпросът за какво ли биха могли да й трябват на фирмата тези пистолети. Те впрочем са обозначени като „тренировъчно-спортни“, но всъщност представляват изключително опасно оръжие, чиито куршуми са в състояние да пробият бронежилетка. Общата стойност на сделката е 1 140 000 долара, платени изцяло от „Арсенал“. До края на същата тази 1992 г. обаче са внесени само 5000 пистолета. Няма отговор къде са се дянали останалите 10 000 и за кого реално са били предназначени.

Съвместната дейност между Емилиян Гебрев и бившите му колеги от ръководството на „Арсенал“ има доста дълга традиция. По това време синдикатите проявяват жив интерес към това кой съсипва ВПК. Един бегъл поглед върху взаимоотношенията между „Арсенал“ и „Ширио“ дава известна представа за това. На 5 април 1990 г. двете фирми подписват рамково споразумение за съвместна дейност, а на 21 юни 1990 г. – и комисионен договор. И двата документа систематично се нарушават. Първият например предвижда писмени споразумения за всяка сделка – такива обаче липсват. Според втория валутата от вноса, извършван от „Ширио“ за „Арсенал“, трябва да бъде внесена по официалната сметка на „Ширио“ в БВТБ. Част от нея обаче попада в друга, недекларирана официално банкова сметка в Цюрих.

Вместо по оригинални вносни фактури, издадени от западните контрагенти по сделките на „Ширио“ като комисионер на „Арсенал“, всичко се отчита по фактури, издадени от самата „Ширио“. На всичкото отгоре тези фактури се съставят много време след приключването на сделката – понякога дори година и половина по-късно. Подобно закъснение в отчетността означава пари – натрупване на значителни валутни средства в сметките на „Ширио“, използвани не за внос на суровини за „Арсенал“, а за собствени търговски операции. Съгласно чл. 4.4 от комисионния договор срокът за възстановяване на неизползваните суми е 15 дни – само че тази клауза въобще не се спазва. Например за 1990 г. „Арсенал“ е предоставила на „Ширио“ 1 586 917 долара, а „Ширио“ е внесла стоки и суровини на стойност 1 050 069 долара – като при това не е никак сигурно дали е внесла стоки и за тази сума.

Обичайна практика е внесените суми да не се отчитат. Така например през 1991 г. „Кинтекс“ превежда 144 865 долара по сметка на „Ширио“ в Стопанска банка. В отчета пред „Арсенал“ тази сума не фигурира. Както впрочем и една друга – от 100 000 долара, преведена директно от сметката на „Арсенал“ в БВТБ в сметката на „Ширио“ в Цюрих. На 25 април 1991 г. „Арсенал“ изпраща нареждане до „Кинтекс“ със следното съдържание: „Моля, валута в размер на 49 600 долара преведете на сметката на „Ширио“ – София, в Стопанска банка“. Тази сума също се е стопила в небитието. Според отчета на „Ширио“ от януари до юли не са постъпвали никакви средства от „Арсенал“. Не е ясно защо се използва неофициалната сметка в Стопанска банка при преводите на тези неотчитани суми, а също и защо „Арсенал“ нарежда директно на „Кинтекс“ да превежда суми по сметките на „Ширио“, вместо това да става с платежно нареждане до БВТБ, където постъпват парите от износа на „Арсенал“.

Многобройните нечисти сделки говорят за изключителната изобретателност на партньорите от „Кинтекс“, „Арсенал“ и „Ширио“, когато трябва да се „усвоят“ пари за сметка на държавата. Например чрез фалшиви фактури виенската фирма „Херман Щарк“ внася в „Арсенал“ волфрамов анхидрид. С фактури № 141 и № 186 се фактурират съответно 223 281 и 161 611 долара. На австрийските партньори обаче са преведени от БВТБ 320 000 и 233 900 германски марки. Според тогавашния курс това прави 189 500 и 152 278 долара. Разликата между фактурираните и реално платените суми е 49 114 долара – потънали в неизвестно чий джоб. Друг показателен пример за фалшификациите на „Ширио“ е аферата с вноса на нитроцелулоза от ОНД[32]. Фактурирани са 100 676 долара, а според митническите документи е внесена нитроцелулоза само за 33 013 долара. Да не говорим за надписваните банкови и „обичайни“ комисиони, за повече от странния внос на големи количества уиски, водка и цигари, за мистичната сделка, за която става дума в телекс № 776 от 23 април 1991 г., при която са инвестирани към 1 200 000 долара в меласа за производството на спирт, като това са най-вече пари на „Арсенал“. За какво ли на оръжейния завод му е трябвало такова огромно количество етилов алкохол и дали не е послужил като параван за доставка на безбройните по това време производители на фалшифицирани спиртни напитки?

 

Най-важната фигура в управлението на държавата, пряко свързана с оръжейната търговия, е Димитър Луджев – силов вицепремиер в правителството на Димитър Попов и военен министър в правителството на Филип Димитров и същевременно един от основните играчи в заговора срещу неговото правителство, организиран от ген. Бриго Аспарухов[33], с подкрепата на президента Желю Желев, неговия съветник ген. Стоян Андреев[34], синдикатите и „Мултигруп“. През лятото на 1992 г. е поискана публично неговата оставка като военен министър, като в своите мотиви премиерът Филип Димитров милостиво премълчава факта, че основна причина за отстраняването на Луджев са незаконните оръжейни сделки, осъществени с неговия подпис – с които всъщност са направени трансфери за ембаргова Югославия.

Всъщност самият Димитър Луджев твърде дълго е бил човекът, от чието благоволение е зависела всяка оръжейна сделка в България. С писмо на МС № 115 от 19 юни 1991 г. правителството на Димитър Попов създава Правителствена комисия за регулиране и контрол на режима за производство и търговия с военна и специална продукция. Формално нейни съпредседатели са двамата вицепремиери Димитър Луджев и Александър Томов[35]. Само дето тази комисия не се е събирала и не е заседавала чак до 25 февруари 1992 г. От юни до ноември 1991 г. всички разрешения за износ на оръжие са издавани не от комисията, а от отдел в бившето МВИВ, ръководен от Нино Иванов, а след това – само от Димитър Луджев и от секретаря на комисията Филип Филипов. От тази гледна точка не е чудно, че през 1991 г. износът на оръжие за някои страни, третирани в международен план като поддържащи терористични режими (Ливан, Либия, Сирия, Иран и др.), значително нараства. Паралелно с това нарастват и разрешенията за абсолютно незаконни сделки с фалшиви сертификати и неустановен краен получател.

В тяхната основа отново е „Кинтекс“. През ноември 1991 г. фирмата осъществява контакти с полската фирма „Цензин“ и чрез нея – с американския гражданин Роналд Хендрон и свързаните с него фирми IBC, „Урбил Груп“, ATS, TAKO и др. Въз основа на фалшив сертификат е договорен износ с мним краен получател Филипините. „Кинтекс“ организира експедицията на партидата договорено оръжие, състояща се от 100 автомата „Калашников“, съвместно с агентска къща „Билшипинг“ – Варна. Оръжието е експедирано на 3 декември 1991 г. от пристанище Варна по маршрут Ротердам – Ню Йорк – Манила.

Става дума за класически контрабанден износ. В товарителницата е отбелязано, че се изпраща „техническо оборудване“, без да е указано името на „Кинтекс“, който е реалният изпращач. Самата товарителница носи дата 30 ноември 1991 г. и представлява документ с невярно съдържание, тъй като е датиран три дни преди „Кинтекс“ да внесе в правителствената комисия искане за разрешение за експорт и шестнайсет дни преди да получи такова.

Този чисто нелегален метод, между другото, предполага и възможността преди това да са осъществени неизвестен брой подобни доставки. Да не говорим, че „Кинтекс“ и „Билшипинг“ – Варна умишлено заблуждават властите в Холандия и САЩ, създавайки предпоставки за уронване на престижа на страната ни. Резултатите впрочем не закъсняват. По време на официалното си посещение в САЩ премиерът Филип Димитров получава от държавния секретар Лорънс Игълбъргър копия от документи за „филипинската сделка”, включително фалшивия сертификат. На 25 юли 1992 г. в България пристига делегация от Държавния департамент на САЩ във връзка с водените преговори за либерализация на забранителния режим на КОКОМ[36] спрямо нашата страна. Делегацията е на сериозно ниво – представители на Държавния департамент, Военното министерство, Министерството на националната сигурност, технологиите, митниците и други ведомства. В този момент, когато е изключително важно България да докаже, че има пълен контрол върху търговията с оръжие, американските представители връчват на българското правителство материали и документи, неоспоримо доказващи осъществен контрабанден износ на оръжие с фалшив сертификат с краен получател Филипините.

На срещата, освен представители на МВнР, присъства и Георги Боздуганов, съветник на министър-председателя по въпросите на националната сигурност. От името на Филип Димитров той прави следната декларация за насоките на провежданата политика в областта на оръжейната търговия:

 

1. България ще продава оръжие и стоки с възможна двойна употреба (СВДУ) само в съответствие с общоприетите международни правила.

2. България няма да продава оръжие и СВДУ на държави с наложено ембарго от ООН.

3. България няма да продава оръжие и СВДУ на терористични режими и организации.

4. България няма да продава оръжие и СВДУ на държави, които са във военен конфликт или на такива, за които има данни, че готвят агресия срещу други държави.

5. България няма да продава оръжие и СВДУ на държави, за които има основателни подозрения, че ще препродадат закупеното оръжие на страни или организации от описаните категории.

 

Американските представители приемат предложените насоки, потвърдени и при последвал разговор с вицепремиера Илко Ешкенази, и дават да се разбере, че ограниченията на КОКОМ скоро ще отпаднат за България, ако страната се придържа към това, което е заявила. За съжаление, отпадането на ограниченията по КОКОМ се забавя вследствие на немарливостта, проявена от кабинета „Беров” по отношение на оръжейната търговия.

Междувременно в САЩ е арестуван Роналд Хендрон, някои от неговите полски посредници са заловени в Германия и са изправени пред съда. През септември 1992 г. случаят е раздухан в полския печат с обширна статия в списание „Впрост“; за него пишат „Жиче Варшави“ и „Газета Виборча“; правят се предавания по телевизията; говори се за голяма афера на контрабандисти от Полша, ОНД и България; за износ на около 105 000 автомата „Калашников“, 40 000 РПГ и 1000 противовъздушни ракети „Стрела“; за реекспорт в Ирак и за драстично нарушаване на ембаргото, като сред основните доставчици на автоматите и ракетите е посочена нашата страна. Националната разузнавателна служба, в чиито задължения се включва и превенцията на подобни афери, пуска целия този шум покрай ушите си – може би защото е заета с подготовката на едно мащабно оперативно мероприятие, придобило публичност като Македонската оръжейна афера.

Навярно никога няма да разберем от къде докъде се простира участието на България в т.нар. „Филипинска оръжейна афера“. Безспорно е само едно – единственото, при това закъсняло разрешение за тази сделка е дадено с подписите на Димитър Луджев и Филип Филипов. Няма никакви данни да е извършвана проверка на сертификата, което представлява грубо нарушение на правилника на комисията, която междувпрочем не е и заседавала по това време. На всичкото отгоре е достатъчно само бегло осведомяване за въоръжението на филипинската армия, за да стане ясно, че предложената оферта е крайно съмнителна.

Крайно неубедително е и обяснението на „Кинтекс“, изпратено до премиера на 9 септември 1992 г. Оръжейните търговци най-безочливо лъжат, че автоматите „Калашников“ не били реализирани. Пак от „Кинтекс“ в докладна записка до Димитър Луджев се твърди: „в резултат от положителните данни от теста бе направена поръчка за 25 000 броя АК-74“. Стои открит въпросът кой е реализирал теста с пробните 100 автомата и при кого е отишло това наистина сериозно количество оръжие, след като с нота № BU-126/92 на филипинското посолство в Букурещ самото филипинско правителство определя сертификата като фалшив.

Това, което „Кинтекс“ прави с първата филипинска сделка, може да се нарече „продухване на канала“. С други думи, прави се експеримент с фалшив сертификат за краен получател. Ако се постигне пробив – добре, ако не – е, голяма работа, някакви си стотина автомата, заблудили са ни.

Номерът обаче минава и оръжейният юруш започва. На 4 и 27 февруари 1992 г. „Кинтекс“ внася нови искания за износ и този път офертата е сериозна: автомати АК-47, противотанкови средства и ракети „земя-въздух“. Получател е отново Военното министерство на Филипините, а посредници - „Цензин“ и Роналд Хендрон. През март комисията, оглавявана от Димитър Луджев, дава разрешение за двете доставки. Чак през септември, когато т.нар. афера „Жило“ гръмва в полските масмедии, „Кинтекс“ уведомява комисията, че са прекратили реализацията на двете сделки. Това лъжливо уверение едва ли е нужно, тъй като от документите на самата комисия е видно, че двете пратки на обща стойност 15 250 000 долара са отчетени като реализирани още през първото тримесечие на 1992 г.

Прецедентите с филипинските сделки са особено драстични, тъй като в първия случай реализацията предхожда даденото от Димитър Луджев разрешение, а във втория се дава разрешение само въз основа на получен факс от „Кинтекс“ с код „Цензин“, като крайният получател дори не е изрично посочен в текста. На всичкото отгоре представителите на „Кинтекс“ дори не са си направили труда да се срещнат с колегите си от „Цензин“ по повод тези крупни сделки. Когато в полския печат се вдига шум около тази оръжейна афера, президентът на „Цензин“ (Суровецки) категорично отрича възможността фирмата да е замесена с експорт или реекспорт на оръжие за Филипините или за Ирак, закъдето според доста публикации всъщност е било изпратено договореното с българската страна оръжие. Следователно възможността фалшивите сертификати да са плод на преки контакти между „Кинтекс“ и оръжейния контрабандист Роналд Хендрон е най-малкото вероятна.

Паралелно с това от декември 1991 до май 1992 г. „Кинтекс“ внася искания за износ на оръжие с краен получател Боливия, отново обосновани с фалшиви сертификати. Всички те са удовлетворени и са издадени съответните разрешения – кога след обсъждане в комисията, кога еднолично от нейния председател Димитър Луджев. Разрешен е износ на ракети „земя-въздух“, противотанкови ракети, ракети „Град“, мини, радиостанции и огромно количество снаряди от различен калибър. Парадоксално е, че те могат да се употребяват единствено от съветски тип танкове и следователно и дума не може да става, че биха могли да бъдат реално необходими за нуждите на боливийската армия. Общата стойност на разрешените доставки е 41 748 482 долара.

Посредничи португалската фирма „Етем“, базирана в Лисабон. И естествено, всички сертификати са фалшиви. Лично главнокомандващият въоръжените сили на Боливия ген. Оскар Варгас Лоренцети свидетелства в писмо № 514/92 от 8 декември 1992 г., че Боливия не е купувала и засега няма намерение да купува оръжие нито от „Кинтекс“, нито от „Етем“. Оказва се, че дори името на ген. Хуан Карлос Монтарио Тапия, завеждащ департамент „Доставки“ към Боливийското военно министерство, чийто подпис стои под сертификатите, е измислено.

Няколко пъти поред комисията дава разрешения, без да направи каквито и да било проверки. На 24 декември 1991 г. е разрешен износ на оръжие за 9 471 340 долара. Разрешението е подписано лично от Димитър Луджев и от секретаря на комисията, без тя да е била свиквана. На 14 януари 1992 г. оръжието е било натоварено на кораба „Орфитал“ и изнесено в неизвестна посока. На 27 март 1992 г. е дадено разрешение за износ на стойност 5 103 142 долара, въз основа на което корабът „Ане Норко“ е отплавал неизвестно закъде с оръжие на стойност 3 870 000 долара. На 23 април е разрешен износ за 1 519 000 долара, а на 21 май – за цели 25 655 000 долара, при това без да е постъпвало искане от „Кинтекс“. Въз основа на това разрешение навярно корабът „Орфитал“ цели седем дни по-рано е изнесъл оръжие на стойност 11 365 500 долара. С това общата стойност на реализираните доставки с мним получател Боливия, отпътували в неизвестна посока, става 26 135 840 долара – тази сума обаче не е окончателната. За щастие, през май Димитър Луджев престава да бъде член на правителствената комисия и благодарение на оперативните действия на МВР третият пореден рейд на „Орфитал“ е предотвратен. Корабът междувпрочем е точно от онзи тип, който се използва за контрабанден превоз, но на близки разстояния. Плава под малтийски флаг с петчленен екипаж, трима от моряците имат капитански лиценз и притежават датски паспорти.

Изглежда, Боливия е любимото алиби за търговците от „Кинтекс“. След отстраняването на Димитър Луджев правителствената комисия успява да предотврати още една незаконна сделка, пак с фалшив сертификат за тази страна, в която като получател е посочено боливийското вътрешно министерство, а посредник е американската фирма „Имекс Трейд“. Министърът на вътрешните работи Карлос Сааведра категорично потвърждава, че сертификатът е фалшив. Оказва се, че „Имекс Трейд“ е регистрирана в щата Делауер от унгареца Йосип Лобош, живеещ в Будапеща, и няма постоянен адрес, служители и представителство.

Ново доказателство, че доставките на оръжие с фалшиви сертификати за краен получател и съмнителни посредници са постоянна практика на „Кинтекс“, е внесеното на 21 август 1992 г. искане за износ с краен получател Мали чрез посредничеството на белгийска фирма. Става дума за реализация на договор, за чието сключване „Кинтекс“ е получил разрешение от оглавяваната от Димитър Луджев комисия още през пролетта. Новият състав на комисията решава да провери дали е редовен сертификатът, в който изрично се споменава, че краен получател е армията на Мали и че всякакъв реекспорт е изключен. Едва през декември чрез своето посолство в Париж правителството на Мали уведомява българското правителство, че изпратеният за изследване сертификат е фалшив. Междувременно се установява, че никому неизвестната белгийска фирма, която посредничи на „Кинтекс“, се състои от един унгарец, неговата съпруга и един белгийски гражданин, механик по професия.

Всички тези сделки ясно показват колко бързо и ефективно е корупционното проникване на оръжейния бизнес в новата държавна администрация. Всъщност държавното предприятие „Кинтекс“ и Димитър Луджев са добре сработен тандем за осъществяването на незаконни сделки с фалшиви сертификати и неизвестен краен получател. В случая и дума не може да става за това, че оръжейните търговци и военният министър, отговарящ пряко за тяхната дейност, са били подведени от своите контрагенти. Абсурдно е тъкмо те, специалистите в тази област, отговорни за вземането на решения, да не знаят примерно, че боливийската армия няма за какво да купува съветски снаряди, тъй като те не пасват на въоръжението й. Безотговорно е да се сключват сделки за десетки милиони долари при съмнителни посредници и без дори да се проверят изпратените по факс сертификати. По-вероятно е обаче да не става дума за непрофесионализъм – навярно и търговците, и издаващите разрешителните са знаели, че оръжията няма да пристигнат там, закъдето са официално адресирани.

Очевидно посочването на далечни страни (Филипините, Боливия, Мали), в които България няма дипломатически представителства и следователно контактите с тях са трудно осъществими, се прави с цел да бъде прикрита фалшификацията – поне докато сделката бъде реално осъществена. Истинският краен получател най-вероятно е страна, върху която тегнат ембаргови ограничения (например Югославия, Либия или Ирак), или просто терористични структури, воюващи някъде по света. Тези мръсни сделки с оръжие по принцип са свързани с големи комисиони, съществена част от които получават разрешилите ги държавни администратори. От гледна точка на държавата цената им е несъизмерима с печалбите, генерирани от „Кинтекс“ и други фирми. Благодарение на такива прецеденти в началото на прехода върху България тегнат ограниченията на КОКОМ и тя продължава да фигурира в уличаващи списъци между страни като Албания и Куба.

Другата, и то изключително тежка цена е свързана със съвпадането на мафиотските интереси в областта на оръжейната търговия и опитите – за съжаление, успешни – на стоящи зад тях фигури да променят политическите реалности в своя полза. През август 1992 г. например стартират усилията за сваляне на правителството на Филип Димитров, като за целта е използвана изцяло съчинената от НРС версия за участие на Константин Мишев, съветник на министър-председателя, в договаряне на оръжейна сделка за македонското вътрешно министерство. В повечето коментари по този драматичен за България прецедент обикновено се пропуска дребната подробност, че компроматът на ген. Бриго Аспарухов е предшестван от даването на гласност за контрабандните сделки на „Кинтекс“ с фалшиви сертификати за краен получател, което става на пресконференция в МС, състояла се на 8 септември, в която участват вътрешният министър Йордан Соколов и секретарят на Правителствената комисия за регулиране и контрол на режима за производство и търговия с военна и специална продукция Георги Боздуганов, назначен след отстраняването на Димитър Луджев. На следващия ден, 9 септември 1992 г., радио „Гласът на Америка” съобщава: „Държавният департамент на САЩ приветства похвалните усилия на България за разкриването на незаконната доставка на българско оръжие за Ирак на стойност 15 млн. долара. Вече са предприети необходимите мерки, за да се провери българското съобщение, както и да започне преследване на виновните”. През пролетта на 1993 г. сп. „Форбс” отпечатва водещ материал на Джон Помфрет, в който ясно се казва, че правителството на Филип Димитров е свалено, защото е дало решителен отпор на мафията, опитвайки се да сложи ред в сделките с оръжие.

За съжаление, фактите показват, че тази констатация не е далеч от истината. На 18 септември 1992 г. ген. Стоян Андреев, съветник на президента Желю Желев по национална сигурност, организира по предварителен сценарий и след специално проведен инструктаж пресконференция с участието на редица фигури от службите за сигурност и силовите ведомства, на която е лансирана версията на ген. Бриго Аспарухов, с което атаката срещу правителството на Филип Димитров навлиза в своята пикова фаза. Освен директора на НРС с участие в тази пресконференция са ангажирани още полк. Арлин Антонов, подп. Ани Крулева – шеф на Националната следствена служба (НСлС), и началникът на Генералния щаб ген. Любен Петров. Събитията, които произтичат от това събитие, променят генерално политическия ландшафт на страната ни и на практика блокират реформите в най-съдбовния за България момент.

 

С подкрепата на оръжейния бизнес в България се ангажират не само отделни фигури от висшия политически елит, но и структури от гражданския сектор – българските синдикати например. Това едва ли е нещо уникално, тъй като връзката на синдикатите с фигури от черния бизнес и престъпния свят е повече принцип, отколкото изключение – при това в световен мащаб. Поради това не би трябвало да се учудваме, че синдикалните действия в сферата на оръжейната промишленост и търговията с оръжие придобиват екстремален характер в първите години на прехода и че зад тези действия се крият съвсем конкретни интереси.

Овладяването на ВПК е сред петте стратегически приоритета на КТ „Подкрепа“. Става дума за индустрия, в която тогава работят няколкостотин хиляди души, и която поради рязкото стесняване на пазарите, зависимостта от суровините и технологиите, доставяни почти изключително от бившия СССР, и технологичната несъвместимост на продукцията със световните стандарти, е обречена на рецесия. В новите условия работещите в десетките предприятия от ВПК са сериозно загрижени за своето бъдеще и това е достатъчно, за да могат анархосиндикалните „грижи“ за оръжейната индустрия да попаднат на благоприятна почва.

Основната легенда, раздухвана и от синдикатите, и от жълтата преса, е следната: ВПК е перлата на нашата индустрия, неговите предприятия са модерно оборудвани и биха могли да бъдат печеливши, ако правителството на СДС не им пречеше. Като основен механизъм за съсипване на ВПК се сочи Правителствената комисия за регулиране и контрол на режима за производство и търговия с военна и специална продукция (след като Димитър Луджев престава да е неин председател). Твърди се, че комисията на първо място е некомпетентна, а на второ – тенденциозно обслужва частни и външни интереси, като блокира важни за страната оръжейни сделки. Визират се и съветниците на Филип Димитров – особено Алекс Алексиев, който е представян ту като агент на ЦРУ, ту като някакъв демон, дошъл в България, за да съсипе и след това да приватизира ВПК.

Тези поддържани систематично клевети всъщност материализират принципа „крадецът вика дръжте крадеца“, защото синдикалният натиск върху правителството чрез предприятията от ВПК цели тъкмо реализиране на нечисти оръжейни сделки и създаване на предпоставки за подмолна приватизация. Стратегията на синдиката е проста: подбуждане на синдикални вълнения, стигащи до гражданско неподчинение – с мотива, че правителството е виновно за това, че големи количества продукция стоят непродадени, – и паралелно натрапване на оферти от оръжейните търговци, които правителството да се види принудено да одобри, притиснато до стената от стачкуващите работници. Прекрасна илюстрация в това отношение е случаят с „Арсенал“.

Още през април 1992 г. синдикалният експерт Асен Мичковски заедно с група депутати посещава завод „Арсенал“. Пред работещите там той развива странната теза, че е по-важно да си продадем оръжията, отколкото да спазваме някакви си международни норми. Дословно е казано, че трябва да се потърсят фирми, с чиято помощ да бъде заобиколено ембаргото, тегнещо над страните от бивша Югославия и Ирак. Естествено, народният избраник премълчава факта, че въпросните фирми вече са намерени.

Тъй като междувременно Димитър Луджев е отстранен и правителствената комисия поставя оръжейната търговия под строг контрол, синдикатите се заемат с преодоляването на тази пречка. КТ „Подкрепа“ и КНСБ мобилизират всичките си структури във ВПК, като работници и работодатели действат в пълен синхрон. С отпуснати от завода рейсове работниците от „Арсенал“ пристигат на митинг пред МС, водени от д-р Константин Тренчев и проф. Кръстьо Петков. През октомври представители на всички синдикати в оръжейната промишленост се събират в Русе, за да заплашат правителството с обща стачка. На тази среща се подкрепя проекторешението, внесено от 37 депутати и предвиждащо „неотложни мерки за стабилизиране на отрасъла“. Това проекторешение е с дата 15 октомври и носи подписите на оръжейното лоби на „Подкрепа“ – Асен Мичковски, Димитър Луджев, Стефан Караджов, Марин Маринов, Стефан Божилов, Атанас Матеев и др., които заедно с повечето депутати от Движението за права и свободи (ДПС) и шестима от БСП се опитват да задължат МС да трансформира в държавен дълг дълговете на държавните фирми от военната промишленост, да реализира на вътрешния и външния пазар „освободените от отчет технологични линии, машини, експериментална екипировка и материали“ (сиреч дефакто да приватизира ВПК), да компенсира изнесената от правителството на Димитър Попов продукция за бившия СССР на стойност 50 млн. долара, да промени състава и статута на правителствената комисия „с цел да осигури максимална гъвкавост на външнотърговските организации при третиране на сделките“.

Забележителна е обаче т. 5 от проекторешението, която задължава МС да компенсира изцяло щетите на търговските дружества и производители за провалените от правителствената комисия перфектно сключени сделки. Този забележителен документ, подписан от 37 депутати, определя като „перфектно сключени сделки“ абсолютно незаконните сделки с Боливия, Мали и Филипините, сключени с фалшиви сертификати за краен получател и с посредничеството на контрабандисти като Йосип Лобош, издирван от „Интерпол“ за реекспорт на оръжие за бивша Югославия.

През ноември 1992 г. НС е засипано от подобни и все по-императивни предложения. Едно от тях, внесено от депутата от ДПС Мирослав Дърмов, призовава МС „незабавно да даде ход за износ на специална продукция по перфектно сключените сделки“. Асен Мичковски и Валентин Карабашев бързат още повече: те настояват МС да издаде разрешения за износ на специална продукция в тридневен срок. Кажи-речи през ден в началото на пленарните заседания Мичковски поставя искането някое от тези проекторешения или въобще разглеждането на проблемите на ВПК да стане точка първа от дневния ред. По същото време оръжейниците минават към ефективни стачни действия – ако може да бъде определено така гражданското неподчинение, свързано с окупацията на гари и блокирането на железопътни линии от малък брой синдикални активисти. В обръщение към депутатите тези синдикалисти твърдят, че „правителствената комисия по същество е блокирала търговията и по този начин довършва пълното убийство на бранша“. Обръщението е подписано от всички стопански и синдикални ръководители в оръжейната промишленост, включително и от изпълнителния директор на „Кинтекс“ Антон Салджийски[37].

Какво се разбира под „перфектно сключени сделки“ става ясно по-късно, когато с Решение № 307 на Българската народна банка (БНБ) се дава разрешение на Балканбанк, ТБ Доверие, Казанлъшката търговска банка, ТБ Електроника и Кредитна банка за увеличаване на кредитните им тавани във връзка с образувания от тях консорциум за кредитиране на „Арсенал“. Всички тези сделки са визирани в молбата на управителя на банковия консорциум Евгени Горанов[38] до правителствената комисия, в която се изисква спешно лиценз за сделки, третирани от „Кинтекс“ – а именно тези с Боливия, с полската фирма „Цензим“ и с Мали, – до една сключени с фалшиви сертификати и неизвестен краен получател; също така сделки, третирани от „Арсенал“ – като примерно тази с молба № 198 от 31 август 1992 г. за 11 932 000 капсул-възпламенители за патрони, с купувач „Ламинг“ ООД, Македония; или тази с молба № 156 от десети юли 1992 г. за 300 000 детонатора ЕДСН с купувач „Доминг“, Македонска Каменица – т.е. сделки за страна, върху която е наложено категорично ембарго. Като при това се поставя ултиматум: „В случай че комисията не издаде исканите лицензи за посочените по-горе сделки, кредитирането на „Арсенал“, както и последващото рефинансиране, не би могло да се осъществи“.

Повече от ясно е, че банковият консорциум в комбинация със синдикалния натиск е механизъм, който трябва да принуди правителството да си затвори очите пред незаконните сделки и дори нещо повече – да го застави да даде преференции за тяхното осъществяване. Същевременно даването на заем срещу продукция и последвало рефинансиране превръща „Арсенал“ в длъжник, като в перспектива неговите дългове биха могли да се превърнат в акции – точно такава възможност впрочем е предвидена в Закона за приватизация, съгласуван отново от Асен Мичковски, Валентин Карабашев и Димитър Луджев, а това би означавало скрита приватизация на ВПК.

 

Прецедентите на мръсни оръжейни сделки не се ограничават само в началните години от българския преход към демокрация, при все че през периода между 1990 и 1992 г. най-ясно личат механизмите, благодарение на които именно търговията с военна и специална продукция най-лесно си осигурява защита в средите на политическия и административен елит и най-бързо въвежда корупционните практики в своите схеми. Всъщност не става дума за нещо ново – нерегламентираният оръжеен бизнес, морално равностоен на истинска търговия със смъртта, винаги е бил неофициална държавна политика в социалистическа България. Финансовите трансфери за или около тази търговия, осъществявана най-често с посредничеството на разнокалибрени фигури от престъпния свят, са се отличавали с впечатляваща безотчетност, което е предполагало на първо място строга секретност, а на второ – ангажименти на отговорни другари от най-висш ранг.

Оръжейните гафове, които кабинетът „Беров” забърква през периода на своето управление, се вписват доста точно в тази наследена схема. Всъщност по време на това правителство петролната търговия с ембаргова Югославия се превръща едва ли не в официална държавна политика – нещо подобно може да се каже и за оръжейните доставки и изобщо за ситуацията във ВПК. Оръжейното парламентарно лоби на БСП и ДПС, тайните служби и заинтересовани синдикалисти застават на входа и на изхода на предприятията, произвеждащи оръжие; изземват се и се преразпределят суровини и продукция; самите предприятия стават все по-зависими от кредитиращите ги банки и банкови консорциуми; покриват се доказани оръжейни гафове. И не само се реализират, но и се провалят оръжейни сделки при скандални обстоятелства. Ето няколко показателни примера за тогавашните практики, завършили с провал.

В края на 1993 г. покрай скандала с една оръжейна сделка отново изплува името на Македония, но за разлика от предишната шумотевица около „Македонската афера“ при правителството на Филип Димитров този път всичко бива потулено в мълчание. Разликите са драматични. Докато преди тайните служби раздухват по всички правила на класическото оперативно мероприятие измислената от тях оръжейна афера с Македония, този път става дума за истинска оръжейна афера с Албания, при която на всичкото отгоре българската държава не получава и стотинка от провалената сделка, а оръжието изчезва в неизвестна посока.

През септември 1993 г. Правителствената комисия за регулиране и контрол на режима за производство и търговия с военна и специална продукция одобрява сделка, при която шест български тира с боеприпаси и оръжие трябва да заминат за Албания. Сделката е договорена още в началото на годината при посещението на албанския военен министър Сафет Жуали в нашата страна. Военното министерство посредничи при сделката и гарантира на фирмата „Дунарит“ – Русе, че изнасяният експлозив ще бъде продаден на албанската страна. Към голямото количество взривни вещества са добавени и руски снайпери „Драгунов“, които се отличават с точност и далекобойност. Сделката е реализирана със знанието и одобрението на военния министър Валентин Александров, който е наредил на преките изпълнители – полк. Валентин Попински и полк. Стоян Цаков от управление „Снабдяване и търговия“ на МО, „стоката“ да бъде изпратена по море и разплащането да стане по банков път.

Въпреки това по времето, по което военният министър е на официално посещение в Лондон, преките изпълнители решават тя да се реализира през Македония и разплащането да стане в брой. Шестте български тира са пристигнали на българо-македонската граница с перфектни документи, където са били очаквани от албанските търговци. Сделката обаче се проваля от македонските тайни служби, които очевидно са знаели какво има в българските камиони, и след като са ги допуснали на своя територия, са задържали „стоката“.

Точно по това време в Македония е повдигнато обвинение срещу десет лица от албанска националност за това, че създават паравоенни структури в републиката. Сред тях е бившият секретар на партията „Албански демократичен напредък“ Митхад Емини, както и заместник-министърът на отбраната Хюсеин Хаскай. Македонските тайни служби, естествено, са предположили, че доставяното от България оръжие може да бъде предназначено именно за създаването на албанските паравоенни формирования в Македония.

Цели три месеца съдбата на българските шофьори и предназначеното за Албания оръжие тънат в неизвестност. По непотвърдени данни оръжието е било разпродадено направо от камионите на сръбски емисари и никога не е стигало до територията на Албания. Като посредник в сделката МО дължи на „Дунарит“ – Русе солидна сума, която не е изплатена. Наказания за провала отнасят полк. Валентин Попински и полк. Стоян Цаков, които биват уволнени съответно като началник и заместник-началник на управление „Снабдяване и търговия“ в МО. Всички отговорни фактори над това ниво премълчават случая или просто вдигат рамене.

В началото на ноември 1993 г. шефът на Междуведомствения съвет по отбранителна промишленост, вицепремиерът Евгени Матинчев, се забърква в друга оръжейна сделка за милиони долари, като предпоставя нейния провал. Става дума за сделка между завод „Арсенал“ и грузинското правителство на стойност 40 млн. долара. Грузинският заместник-министър на отбраната дни наред очаква неговата благословия за напълно законната сделка за закупуване на автомати „Калашников“ от страна на Грузия, но офертата бива отклонена, въпреки че сделката би донесла сериозна печалба за „Арсенал“ – но вероятно би породила и сериозни възражения от турска страна, които вицепремиерът от квотата на ДПС не би искал да допусне. Срещу интересите на Ахмед Доган този път възроптава лидерът на КТ „Подкрепа“ Константин Тренчев, който се заканва да вземе главата на Матинчев, ако сделката бъде провалена. Оказва се обаче, че този път е надценил възможностите си.

През февруари 1994 г. излиза наяве нова провалена сделка на кабинета „Беров”, която за пореден път доказва, че търговията с оръжие е не само деликатен, но и опасен за националните интереси бизнес. Провалена е сделка за 20 000 автомата „Калашников“, които с посредничеството на австрийската фирма „Тригон“ е трябвало да заминат за Естония. Кабинетът „Беров” дава зелена светлина на сделката със страна от бившия СССР, въпреки че през май 1992 г. България е подписала договор с Русия, който включва задължението да не се продава оръжие на бившите съветски републики.

След като сделката бива огласена в пресата, посредникът „Тригон“ се отказва и сделката пропада. Вместо да потърси вината за провалената сделка в себе си, кабинетът „Беров” завежда съдебно дело срещу вестника, изнесъл скандалната информация. Образувано е съдебно производство срещу неизвестен извършител по чл. 357 от НК, който визира „Разгласяване на сведения, съставляващи държавна тайна“, като прокуратурата и следствието започват търсене на държавния служител от Междуведомствения съвет по отбранителна промишленост, изнесъл данни за сделката – естествено, без успех.

 

Няколко необходими извода от казаното дотук. Поради своя характер търговията с оръжие винаги и навсякъде има своите подмолни и сенчести пространства: който продава оръжие, продава смърт. Търговията със смъртта е срамна търговия – поне от гледна точка на християнските ценности и морал. За сметка на това от смъртта се печели добре. Парите наистина са големи, изкарват се лесно. Лесно спечелените големи пари означават власт. Мръсна и подмолна власт, скарана завинаги с нравствените устои на човека.

България не прави изключение в това отношение – особено в ранните години на прехода, когато отвъд западната ни граница бушува братоубийствена гражданска война. Нещо повече – България е класическа страна на контрабанден оръжеен бизнес, който десетилетия наред е извършван от самата държава.

Българското оръжие стреля в ръцете на десетки терористични организации навсякъде по света, то служи еднакво добре на Ясер Арафат и на „Червените бригади“. С него са въоръжавани въстанически армии и са налагани терористични режими. В социалистическа България „Кинтекс“ и сателитите му са държава в държавата, контролирана от ДС и КГБ. Производството и търговията с оръжие са зависими от руските суровини, технологии и пазари – като тази зависимост се коригира бавно и трудно в годините на прехода и не е преодоляна и до днес. Благодарение на нея се изгражда сложна мрежа от връзки и обвързаности, включваща агентурни и шпионски вериги, съчетаване на интересите в оръжейния бизнес с наркотрафика, използването на подставени търговски фирми, подкупни държавни чиновници, сложни сплитове от политически и икономически интереси. Разбира се, тази мрежа не включва само оръжейния бизнес, но поради неговия особен характер той заема важно място в нейните структури и конспиративните му практики са неразделна част от съзнателно изграждания тогава модел на корупционна България.

В началните години на прехода една значителна част от парите на България са изтекли през тази мрежа, за да се върнат обратно и да послужат за основа на олигархичния модел на българския преход. Тези пари не се колебаят пред нищо, което им се изпречи на пътя. Те купуват политици, създават парламентарни лобита, наемат синдикати, свалят правителства, прекрояват политическото пространство и икономическите реалии по свой тертип.

Това става тайно, скрито от очите на хората. Сметките се разчистват чрез инсинуации, лъжи и компромати. Неслучайно първото демократично правителство на България стана жертва на компромат, имащ за основа несъществуваща оръжейна сделка. Истината за това, което се случва тогава, остава скрита зад завесата на държавни тайни и задкулисни съвещания, зад незаконно провеждани оперативни мероприятия и амалгама от клевети и лъжи. Време е тази завеса да се вдигне, за да се види реалната тежест на корупционния фактор в историята на българския преход. И не само защото зад нея стои унижено и унищожено днешното българско настояще, а защото зад нея се крият интереси, способни да накърнят и нашето бъдеще.

Интересите на политико-икономически концерни като ДПС, превърнало самата политика в изгоден бизнес. Интересите на хора като Димитър Луджев, станал министър именно по волята на ДПС, с чийто подпис бяха осъществени редица незаконни оръжейни сделки. Интересите на Андрей Луканов и Огнян Дойнов, които индиректно контролират чудовищния конгломерат от икономически структури, пряко или косвено свързани с търговията със смъртта. Интересите на създадените от тях и контролирани от тайните служби групировки като „Мултигруп“, овладяващи кредитирането и суровинните канали за оръжейната промишленост. Интересите на техните креатури – като човека с двойно лице Младен Мутафчийски, едновременно президент на държавната фирма „Тератон“ и официален представител на американската „Мейтрикс Интернешънъл“ за България. Интересите на анархосиндикални босове като д-р Константин Тренчев и Радослав Ненов, които поставиха на първо място сред стратегическите приоритети на КТ „Подкрепа“ нефтопреработвателната и оръжейната промишленост. Интересите на тяхното парламентарно лоби – на хора като Асен Мичковски и Стефан Караджов, които упражняваха парламентарен шантаж чрез стачки в името на това парламентът да узакони като перфектни незаконните оръжейни сделки и да позволи банковия консорциум, включващ близките до „Мултигруп“ банки, да подготви приватизацията на „Арсенал“ чрез ротационни кредити. Интересите на добрите стари питомци на „Кинтекс“, търговците от турски и арабски произход като Абдул Хамид Шамаа, Метин Тургут, Исмет Тюркмен Шабан, Махмут Махмут, Набил Рамадан и др., чрез които някога партийните величия вземат своя лъвски пай от търговията със смъртта и които в началните години на прехода пак са тук и пак са си същите – добре познати в престъпния свят наркотрафиканти и притежатели на казина, контролирани и закриляни от неразградените структури на ДС, които добре използват техните връзки в оръжейния бизнес.

Началните години на прехода са и периодът, през който незаконната оръжейна търговия се развихря с пълна сила. След това самият бранш запада, главно по две причини: поради неспособността на оръжейните ни търговци да се конкурират с руските такива за пазарите на Третия свят и поради неспособността на самата оръжейна промишленост да произведе конкурентоспособни продукти. Особеното в случая е, че скандалните сделки не срещат никакъв или почти никакъв коректив от страна на държавата. Единствено правителството на Обединените демократични сили (ОДС) им пречеше да се развихрят. Нещо повече – то напипа някои от скритите оръжейни канали и уличи част от хората, замесени в незаконни оръжейни сделки. След като през лятото на 1992 г. Филип Димитров обяви публично война на мафията, ударите срещу неговото правителство станаха напълно закономерни. Само един пример е достатъчен: ДПС сваля политическото си доверие от Филип Димитров буквално на другия ден, след като са изнесени някои факти около оръжейните сделки на „Кинтекс“, осъществени с фалшиви сертификати и незнайни крайни получатели, но разрешени от Димитър Луджев.

В тогавашния български контекст оръжейната търговия е подобна на айсберг, чиито скрити измерения са много по-опасни от видимите. Връзките и взаимоотношенията, които са диктували всички условия в тази мащабна промишленост и търговия, никога не са били достояние на обществеността и винаги са били под контрола на тайната империя, чийто център е в Москва и чиито разклонения се преплитат с международния тероризъм, износа на революция и наркотрафика.

Това не е случайно – тъй като и търговията, и производството на оръжие са общо дело със СССР, по чиито параметри нашата страна просто е нямала думата. От СССР се определя какви оръжия, в какви количества и за кого ще се произвеждат в зависимост от съветската военна доктрина. Приетите у нас производствени стандарти, лицензи и технологии са съветски, като същото важи и за суровините и заготовките. Същевременно България е не само суровинно и технологически, но и търговски зависима – страната ни доставя оръжие предимно на държави, в които конкуренцията на Русия и страните от бившия СССР е практически неизбежна. Общи са не само клиентите, но и търговските посредници, каналите за доставка. Това са предимно фирми и лица от арабските страни, както и някои европейски, и дори американски фирми, разработвани от българските и съветските тайни служби. Но ако тази схема е била валидна в рамките на съветската империя, след падането на Берлинската стена тя е вече невъзможна. Разпадането на СССР, ембарговите ограничения, моралната амортизация на технологиите и преориентирането на традиционните ни партньори към по-модерно въоръжение на практика обричат на гибел българската военна промишленост.

Тя би могла да бъде спасена само ако в системата на ВПК се въведат съвременни стандарти, нови технологии и лицензи и се произвеждат изделия, конкурентоспособни на световния пазар. За целта обаче са нужни не само преструктуриране на отрасъла и нови инвестиции – нужна е политическа воля, политическа и икономическа стабилност. Тъкмо те липсват в началните години на прихода, а както ще видим по-нататък – далеч не само тогава.

 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023