Корупцията в съдебната власт
Корупцията в съдебната власт през периода 1990–1997 г. не се отличава съществено от общата тенденция на зависимости и негативни практики, които се развиват в съда, прокуратурата и следствието, от останалите държавни органи. Корупцията в третата власт обаче не е явление, което започва с началото на демократичните промени – нейните корени могат да бъдат открити в тоталитарния комунистически режим.[1] Това е и причината още в началото на промените след 10 ноември 1989 г. политическата опозиция да настоява за създаване на независима съдебна власт в контекста на разделението на властите, които са под партиен контрол по време на тоталитарното управление на Българската комунистическа партия (БКП).[2] Една от първите крачки в тази посока е деполитизацията на съдебната власт.[3] Разделението на властите става с приетата през 1991 г. от 6-ото Велико Народно събрание нова Конституция, според която „държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”[4]. В отделна глава в Конституцията се казва, че „съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона”[5]. С новата Конституция е образуван и нов орган – Висш съдебен съвет (ВСС), който е административният орган на третата власт, като е въведен квотен принцип, според който членовете му се избират по равен брой от квотата на самата съдебна власт и от квотата на Народното събрание (НС) за мандат от 5 години.[6]
Една от характерните тенденции в първите години на прехода по отношение на съдебната власт е, че в самата система, както и в публичното пространство, основните действия и дебат са по-скоро свързани с опитите за декомунизация на кадрите на Темида, отколкото с пресичането и предприемането на мерки срещу корупцията, която просмуква третата власт. Така например реформата в съда, прокуратурата и следствието е концентрирана към подмяна на съответните кадри в съдебната система, ярко свързани с комунистическата партия до 10 ноември 1989 г., преди да е изтекъл 5-годишният срок, приет в Конституцията, след който съдиите, прокурорите и следователите стават несменяеми.[7] В първите години на прехода от тоталитарен комунистически режим към демокрация общественото внимание е приковано изцяло към разгорещените спорове и острите сблъсъци между БСП и Съюза на демократичните сили (СДС) по отношение на подмяната на кадрите в съдебната власт и обвиненията на бившите комунисти, че се извършва политическа чистка, и почти не се говори за корупцията в съдебните органи. Дори се стига до парадокса, както на политическо ниво, така и в самата съдебна власт (ВСС или ръководителите на прокуратурата), да се отрича, че в съдебната власт има корупция, а отделните корупционни прояви, които стават публично достояние, са определяни като изключение.
Видимите прояви на корупцията в съдебната власт се проявяват предимно с разкриването на взимането на подкупи от отделни редови представители на третата власт. Такъв е случаят със следователя Коце Христов от Окръжната следствена служба в Стара Загора. Той е получил 10 000 лева, за да прекрати стопанско дело, което е водил. Уговорката била за двойно по-голяма сума. Срещу следователя полицията провежда наблюдение по сигнал и дава част от 10-те бона. Това е първият случай след приемането на новата Конституция, при който ВСС сваля имунитет на магистрат, за да бъде разследван по обвинение за корупция.[8] През 1995 г. той е осъден на две години лишаване от свобода. Пред състав на Военната колегия на Върховния съд (ВС) подсъдимият пледира за условна присъда с обяснението, че е взел парите, за да ги предаде на полицията, но развитието на ситуацията не му позволило да направи това.[9] През април 1995 г. двегодишната му присъда е потвърдена от Военната колегия на ВС.
Това не е изолиран случай. През 1995 г. в Търговище е арестуван друг следовател от Окръжната следствена служба за приемане на подкуп. 36-годишният Х. С. К. е задържан при взимането на подкуп в размер на 200 германски марки, а арестът му е обявен от полицията.[10]
През 1996 г. е свален имунитетът на военния следовател Йордан Рашков от Благоевград заради подкуп.[11] Той е обвинен, че е приел сумата от 400 щатски долара от майка на войник, срещу когото е водил дело за кражба.[12]
През 1997 г. е арестуван Йордан Дойчинов, помощник-следовател в Районната следствена служба в Русе. Той е обвинен във вземането на белязани 100 марки от дребен крадец, когото разследвал.[13]
Същата година е свален имунитетът на следователя от Хасково Чавдар Бояджиев, задържан в момент на взимане на предварително белязани банкноти в размер на 3000 марки от следствено лице.[14]
През 1996 г. е арестуван и първият съдия по обвинение за вземане на подкуп. Това е съдията от Никопол Иван Колев, заловен през месец май същата година с 30 000 лева подкуп.[15]
И докато в следствието случаите на разкрита корупция засягат следователи на по-ниските нива, при прокуратурата е показателна корупцията по най-високите етажи и покровителстването й над определени едри играчи като банкери, свързани с групировки като „Мултигруп”.[16]
Дебатът за корупцията в съдебната система през тези първи години на прехода се води по начин, по който самата трета власт се държи консервативно и заема защитна позиция, с което отрича явлението да засяга нейните среди. Така например в края на 1993 г., по време на правителството на проф. Любен Беров, избрано с мандат на Движението за права и свободи (ДПС), тогавашният директор на Националната служба „Сигурност” (НСС, контраразузнаването) в МВР полк. Арлин Антонов прави публично изказване, което нажежава обстановката. Той заявява в прав текст:
Корупцията се шири в цялата страна. Подкупи вземат полицаи, следователи, прокурори, съдии, митничари, висши държавни чиновници. В България има достатъчно силна мафия, способна да си купи правителства, да си прави собствени кабинети, камо ли да протака или да прекъсва съдебни дела[17].
В отговор на това твърдение, което, разбира се, Арлин Антонов не подкрепя с конкретни доказателства, говорителят на ВСС и заместник-главен прокурор Владислав Славов посочва, че няма нито един сигнал за корупция на човек в съдебната система. Той приканва директора на контраразузнаването да дойде на заседание на ВСС и да представи доказателства за твърденията си.
По това време общественият интерес е прикован върху хода на делата, заведени в началото на 1990 г. срещу различни престъпления, извършвани по време на комунистическия режим, като дело № 1 срещу Тодор Живков, делото за убийствата в лагерите край Ловеч и Скравена, делото за бездействието на властите след аварията в Атомната електрическа централа (АЕЦ) Чернобил през 1986 г., за т.нар. „братски помощи“, отпускани от Секретариата на ЦК на БКП за леви терористични режими, делото за „възродителния процес” и др.
В същото време неясно остава бездействието на държавните органи, включително и на съдебната власт, към започналата гангстерска война и силовото натрупване на капитали от борческите групировки чрез целия силов инструментариум, а така също и чрез корумпиране на държавни и съдебни служители.
По някои от тези случаи съдебната власт просто е използвана в разправата между отделните групировки[18], а в други държавата плаща хиляди левове за екстрадирането на различни лица от чужбина, срещу които се водят следствия, след неадекватна политика в прилагането на съответните мерки за неотклонение – случаи, оставящи съмнения за корупционни практики.[19]
Главният прокурор (1992–1999) Иван Татарчев обаче категорично отрича корупцията в съдебната власт, в частност и в самото държавно обвинение, като остава в историята с фразата „над мен е само Господ”. Той дори не се колебае да използва цялата сила на прокуратурата срещу хора, които си позволяват открито за заявят, че правосъдието в България е в ръцете на мафията. Такъв е случаят със сливенския адвокат Станьо Тенев, който с платена обява във вестник „Нощен труд” на 31 март срещу 1 април 1993 г. отправя твърдението, че правосъдието се е превърнало в мафия. Заради това окръжният прокурор на Сливен Руско Карагогов образува наказателно дело срещу него за разгласяване чрез печата на позорни обстоятелства за главния прокурор Иван Татарчев.[20] Целият шум по този случай приключва през 1995 г. с факта, че държавният обвинител № 1 осъжда за клевета адвоката на две години условно.
С известна неохота в дебата за корупцията в съдебната власт се изказват бивши или действащи министри на правосъдието, които председателстват ВСС без право на глас. Така Петър Корнажев, министър на правосъдието в правителството на проф. Любен Беров (1993–1994), заявява, че корупция в съдебната власт има и причината не е в ниските заплати, а в стремежа за по-охолен живот. Това изявление обаче той дава, след като вече не заема този пост, подчертавайки, че не би го направил, ако е действащ министър.[21] Корнажев дава съвет президентът (Желю Желев) да прикани главния прокурор Иван Татарчев да си свърши работата, защото „българската престъпност не се изчерпва с имената на Андрей Луканов, Огнян Дойнов и Тодор Славков”[22].
И докато главният прокурор Иван Татарчев, както и кадровиците на третата власт от ВСС отричат официално да съществува корупция в съдебната система, представители на прокуратурата на по-ниските нива открито признават, че им е предлаган подкуп. „Поне десет хиляди пъти са ми предлагали подкуп. От един домат, който взех и изядох, до 20 000 долара. Но твърдя категорично, че корупция в прокуратурата няма”[23], заявява в една журналистическа анкета през 1995 г. Иван Петров, окръжен прокурор на Благоевград по това време.
„Предлагали са ми. Най-голямата сума е 100 000 марки”[24], заявява Розалина Апостолова, окръжен прокурор на София. И обяснява: „Когато решиш за себе си и отговориш с „не”, въпросът „колко” отпада. Дали ще продължа да се боря? Дотук излиза, че се боря с вятърни мелници”, заявява тя, след като главният прокурор не се съобразява с нейния протест по казуса с освобождаването на Боян Петракиев – Барона през 1994 г., което самолично разписва.
„Когато бях прокурор в Свиленград, ми предложиха пари по наркодела. Преди три години са ми предлагали 20 000 марки”[25], заявява в същата анкета Петър Митов, окръжен прокурор на Хасково.
Тези примери са показателни най-малкото за това, че съдебната система е обект на корумпиране.
Един от най-големите скандали с преки обвинения за корупция в прокуратурата избухва през 1997 г. През април същата година МВР провежда спецакция срещу кърджалийския бизнесмен Ерджан Рашид – Роко, разпоредена от Богомил Бонев, министър на вътрешните работи в служебния кабинет на Стефан Софиянски.[26] Операцията е пазена в тайна и става без знанието на местната полиция в Кърджали и прокуратурата. Роко, който е собственик на заведения в Кърджали, Момчилград и Джебел, е обвинен от МВР в притежание на значително количество фалшива валута, трафик на оръжие, проститутки, крадени коли и рекет. Министър Бонев заявява, че задържаният бизнесмен е покровителстван от местните магистрати. По случая е съставена комисия от ВСС, а МВР запознава нейните членове със записите от разговорите между Роко и кърджалийски прокурори.
Главният прокурор Иван Татарчев обаче влиза в истинска война с Богомил Бонев и му се заканва, че ще отговаря, ако е казал нещо незаконно или клеветническо. На свой ред министърът на вътрешните работи заявява, че „не докладът на ЦСБОП [Централна служба „Борба с организираната престъпност“] по случая „Роко“ дискредитира прокуратурата, а яденето и пиенето с бандити, прикриването на далавери от прокурори”[27]. Под обвинения от МВР попадат окръжният прокурор на Кърджали Лазар Базлянков и заместничката му Елисавета Пенчева. Държавният обвинител № 1 пък е директно обвинен от председателя на Окръжния съд в Кърджали Владимир Трифонов, който заявява, че „главният прокурор Иван Татарчев показа, че стои на страната на мафията”[28]. По думите му съществуват неопровержими доказателства, че през 1995 г. главният прокурор Иван Татарчев е посетил Кърджали и е бил в компанията на Ерджан Рашид – Роко и се е разхождал в язовира с кораб, собственост на фамилията на Роко. Трифонов заявява още, че „престъпниците вървят под чадъра на Татарчев”[29], а в Кърджали е публична тайна, че прокурорите ходят на проверка с колите на кърджалийския бизнесмен. Скандалният случай приключва без виновни магистрати, а Роко така и не получава присъда.[30] Непрозрачната политика на главния прокурор Иван Татарчев по редица случаи със съмнения за корупция, а също така и покровителстването и опъването на чадър над определени лица в бизнеса или по върховете на държавата, както и на такива, които контролират цели отделни градове, остават запазена марка за държавното обвинение и след 1997 г.
[1] Типичен пример за корупция в съдебната система преди 10 ноември 1989 г. е разкриването на корупционни практики в районната прокуратура в Етрополе от тогавашния журналист Георги Тамбуев, работещ във вестник „Труд”, а след това и в партийния орган „Работническо дело” (дн. вестник „Дума“). През 1987 г. той публикува статиите „Корупция, облечена във власт” и „Власт, облечена в корупция”, обект на които са корупционните практики на районния прокурор на Етрополе. Материалите са подготвени с помощта на Министерството на вътрешните работи (МВР), а авторът им дори получава грамота от министерството. Публикациите обаче предизвикват гнева на висшето партийно ръководство, в резултат на което журналистът е уволнен и изключен от БКП, на която е член. МВР изпраща свой служител в дома му, за да прибере дадената му по-рано грамота. След 10 ноември 1989 г. Тамбуев е реабилитиран.
[2] Съществуват многобройни примери за подчинеността на съдебната власт на БКП по време на нейното управление. Примери за политическо „правосъдие” могат да бъдат открити още с формирането на съдебните състави на т.нар. „Народен съд“ (1944–1945), които са избирани от комитетите на Отечествения фронт (ОФ), а след това пълното подчиняване на следствените органи по съветски модел на целите на БКП, водещи следствия за разбиване и ликвидиране на политическата опозиция през периода 1945–1947 г. по всички инсценирани политически процеси.
[3] Деполитизацията на съда, прокуратурата и следствието е едно от решенията на Кръглата маса (януари – май 1990 г.). Вж. повече в: Фондация „Д-р Желю Желев”. Кръглата маса. София: ИК „Библиотека 48”, 1998, с. 223. До промените магистратите са членове на БКП или на Комсомола, а назначението им в съда, прокуратурата и следствието става със санкция на съответните партийни комитети. Типични примери за зависимостта на съдебната власт през тоталитарния период на БКП е Решение № 131 на Политбюро на ЦК на БКП от 21 август 1952 г., според което прокуратурата е длъжна да иска съгласие от съответния партиен комитет за възбуждане на наказателно преследване срещу партиен член, закононарушител (в това число и за корупционни прояви). Това условие е променено отново с решение на Политбюро на ЦК на БКП през 1965 г. след опита за военен преврат срещу Тодор Живков, в основата на който стоят партийни членове, начело с Иван Тодоров – Горуня. Вж. повече в разширения електронен вариант на сборника „Държавна сигурност – войникът на партията” на Комисията по досиетата, 2015 г., документ № 90 – доклад на министъра на вътрешните работи ген. Дико Диков от 1965 г., съдържащ предложение за изменение на приетите от Политбюро на Централния комитет (ЦК) на БКП „Основни положения за работата, правата и задълженията на МВР”. В тях е прието, че „следствия, арести и разпити на членове на БКП се извършват след съгласуване със съответния партиен орган”.
[4] Вж. Конституция на Република България, чл. 8 (http://www.parliament.bg/bg/const).
[5] Конституция на Република България, чл. 117, ал. 2.
[6] Висшият съдебен съвет се състои от 25 членове, като по 11 се излъчват от съдебната власт и парламента, а главният прокурор и председателите на Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС) са негови членове по право. С годините ВСС се превръща в обект на много критики, включително и заради неадекватната или забавена реакция по случаи на корупция в съдебната власт, и става една от основните цели на законодателна и конституционна реформа в правосъдието след 2014 г., които обаче не са обект на настоящото изследване.
[7] Конституция на Република България, чл. 129, ал. 3.
[8] Христов, Христо. Следовател остана без имунитет заради подкуп. – В: Демокрация, бр. 270, 18 ноември 1993.
[9] Христов, Христо. Осъден за подкуп следовател се опита да омилостиви съда. – В: Демокрация, бр. 41, 17 февруари 1995.
[10] Бюлетин на БТА „Вътрешна информация” – Търговищки следовател е уличен във вземане на подкуп, бр. 201, 20 август 1995.
[11] Дончева, Милена. Двама следователи останаха без имунитет, единият за подкуп. – В: Труд, бр. 28, 29 януари 1996.
[12] Веселинова, Виолета. Войнишка майка натопи военен следовател за подкуп. – В: Стандарт, бр. 1217, 2 февруари 1996.
[13] Бюлетин на БТА „Вътрешна информация” – Арестуван следовател, бр. 70, 17 март 1997.
[14] Бюлетин на БТА „Вътрешна информация” – Висш съдебен съвет – заседание, бр. 71, 12 март 1997.
[15] Дачев, Иван. Започва следствие срещу съдия, уличен в корупция. – В: Дума, бр. 146, 22 юни 1996 г.
[16] Виж повече в главата „Габонската афера, или прокурорският чадър над Балканбанк и банкера Иван Миронов”, публикувана за този случай в книгата тук.
[17] (без автор), За последните три години няма доказана корупция в съдебната власт. – В: Стандарт, бр. 264, 30 май 1993 г.
[18] Типичен случай е изваждането от „бизнеса” на Иво Карамански чрез арестуването му в началото на 1994 г. и вкарването му в ареста на Централния софийски затвор за повече от една година. Като формален повод за ареста му е използвано обвинение за участие във въоръжен грабеж на казино „Бедни – богати” на ул. „Раковски“ в София през декември 1993 г., макар че по това време Кръстника, както е наричан бившият гребец, има няколко висящи дела, по едно от които през 1992 г. е екстрадиран от Чехия, но вместо да е осъден, е пуснат на свобода. Основната цел на арестуването му по този начин е да бъде отстранен като един от малкото противници на боса на „Мултигруп” Илия Павлов, за когото по това време работят повечето борчески групировки в осъществяването на незаконен трафик на горива и оръжие за Югославия в нарушение на наложеното международно ембарго. В открито писмо от затвора, разпространено от адвоката му, Карамански обвинява борците и „Мултигруп” в контрабанда на горива за Югославия, както и правителството на проф. Любен Беров – в пасивност.
[19] Един от тези случаи е с Боян Петракиев – Барона, арестуван при акция на баретите през август 1994 г. край яз. „Братушково”, недалеч от Сливница. Пуснат е от ареста с постановление на самия главен прокурор Иван Татарчев през март 1995 г., за да лекува „зъбните си редици”, разбити при задържането му. Вместо това Барона изчезва в чужбина и през април 1996 г. е обявен за общонационално издирване, като срещу него по това време се водят пет следствени дела. Петракиев е арестуван в Прага през май 1997 г. и е екстрадиран обратно в България, където съдебната власт води някои от делата срещу него до 2005 г. Друг подобен случай е освобождаването на Дилян Буновски – Дорон, обвинен за тайната приватизация на банка Биохим през 1994 г. След освобождаването му от прокуратурата под гаранция, която не плаща, той напуска страната и по-късно, през 1996 г., е екстрадиран от Швейцария. През 2011 г. Дорон осъжда България в Европейския съд за правата на човека в Страсбург за забавено правосъдие на близо 15 000 евро. Множество други такива случаи са описани от Виолета Веселинова в статията „Прокурорите пускат едрите риби, кокошкарите лежат с години” (В: 168 часа, бр. 13, 25 март 1995).
[20] Христовска, Лилия, Мирела Веселинова. Темида се бои от истината за себе си. – В: Труд, бр. 86, 19 април 1994 г.
[21] Бюлетин на БТА „Вътрешна информация”. - Корупция в съда има, призна ексминистър Петър Корнажев, бр. 340, 6 декември 1994.
[22] Пак там.
[23] Лечева, Лидия. Предлагали ли са ви подкуп?. Анкета. – В: 168 часа, бр. 13, 27 март 1995.
[24] Пак там.
[25] Пак там.
[26] Акцията е извършена на 14 април 1997 г., броени дни преди предсрочните парламентарни избори на 19 април, които Обединените демократични сили (ОДС) спечелват безапелационно и вкарват в 38-ото НС (1997–2001) 137 народни представители. ДПС реагира, че акцията е насочена към тяхната партия.
[27] Христов, Христо, Петя Владимирова. Бонев: Спецзвено ще разследва корумпирани прокурори. – В: Демокрация, бр. 120, 8 май 1997.
[28] Татарчев обвинен във връзки с мафията (статията не е подписана). – В: Дума, бр. 254, 30 октомври 1997.
[29] Стефанова, Нина, Диляна Димитрова. Съдия: Татарчев закриля мафията. – В: Стандарт, бр. 1838, 30 октомври 1997.
[30] Обвинението на МВР срещу Ерджан Рашид – Роко за притежание на фалшива валута не се доказва, тъй като не са открити пръстови отпечатъци от бизнесмена върху банкнотите, а той обяснява, че парите са му изпратени от приятел от Турция. Останалите обвинения при ареста му през 1997 г. също не са доказани. Впоследствие Роко е съден за хулигански прояви над десет пъти. Самият той осъжда три пъти България в съда в Страсбург за нарушени права при гръмката акция срещу него през 1997 г.
