Корупционният модус на 90-те – „Мултигруп”

Илия Павлов, връчващ мраморна маса като дарение на Бачковския манастир. Бившият борец не случайно се държи като премиер в сянка – по това време неговата групировка Мултигруп е ситуирана като държава в държавата.

Снимка: Пресфото-БТА, Владимир Янев

 

Преди много години бившият служебен премиер Ренета Инджова[1] изрази едно доста шокиращо мнение в отговор на въпрос за правителството на нейния предшественик проф. Любен Беров, като го определи като „правителство на „Мултигруп”.[2] Оттогава насам най-честото определение на този кабинет е нейното, ако не се използва друго едно, също доста популярно: „правителството на мафията”.

Не може да се отрече, че тези определения имат сериозни основания. Класическото определение за мафия предполага организирана престъпна дейност плюс институционална подкрепа на високо равнище и „Мултигруп”, най-прочутата и могъща групировка през 90-те на ХХ в., доста точно покрива тези изисквания. Бих казал и нещо повече, някои практики на тази групировка всъщност изграждат самия модел на корупционна България – такъв, какъвто го познаваме до ден днешен. Създаването на банка със заем от друга банка е техен патент – Кредитна банка е създадена точно така. Стоенето на входа и изхода на държавните предприятия – т.нар. „ефект на паяка” – също. Така e източван най-големият металургичен комбинат в страната – „Кремиковци” АД. Поставянето на ключови за националната икономика предприятия в зависимост чрез цедирането на техните задължения е също стратегия на „Мултигруп”. Сагата с цесията на дълговете на „Химко” и „Кремиковци” е емблематична. Поглъщането на кадровия потенциал и външноикономическите връзки на големите български производители – също. И най-важното от всичко – упражняването на корупционни по своя характер влияния върху вътрешната, а понякога и върху външната политика на България, като се започне от заемането на позиции в държавната администрация от обслужващи групировката фигури и се стигне до финансирането на активни мероприятия, които променят политическото статукво с оглед интересите на групировката. Показателен е например организираният с парите на „Мултигруп” заговор срещу правителството на Филип Димитров, при който т.нар. „сини мравки” са в буквалния смисъл на думата напазарувани, за да работят в полза на мултаците.

С оглед мащабите на явлението е ясно, че на „Мултигруп” не може да се гледа само като на прецедент. Самото начало на българския преход към демокрация, неговите деформации и изкривявания са пряко свързани и зависими от тази групировка. Ако в началото на прехода България е редом с другите страни от Източния блок и има шансове да реформира бързо своята икономика, да промени обществения статус и да се превърне в нормална държава, то главна заслуга това да не се случи има тъкмо „правителството на „Мултигруп”, чрез което клановете на бившата партокрация на Българската комунистическа партия (БКП) и остатъчната мрежа на Държавна сигурност (ДС) дефакто управляват страната, без да носят политическа отговорност за това. Тъкмо това правителство осигурява основните стратегически цели на т.нар. „перестройка” – както и връщането на бившата комунистическа партия на власт чрез катастрофалното за България управление на правителство на Жан Виденов.

И не на последно място, именно по време на това правителство се оформя моделът на българската мафия – икономическа групировка плюс банка, плюс задкулисно представителство в изпълнителната, законодателната и съдебната власт. През 90-те години това са „Мултигруп“ плюс Балканбанк и Кредитна банка, плюс Движението за права и свободи (ДПС). През следващите две десетилетия моделът се повтаря, като политическото представителство си остава същото, банката е Корпоративна търговска банка (КТБ), а групировката – кръгът около Цветан Василев и Делян Пеевски. Последните двама също си имат „свое” правителство – това на Орешарски – за щастие, просъществувало само единайсет месеца.

Двата модела са свързани с банкови кризи, като и двата рязко променят статуса на собствеността в страната. Първата чрез феномена на кредитните милионери създава мошеническата каста на играчите в приватизацията; втората съсредоточава огромни финансови властови ресурси в ръцете на неколцина олигарси, които превръщат самата държава в инструмент за реализация на собствените си корпоративни интереси. И двата варианта обаче почиват върху един и същ идеологически модел, замислен още от средата на 80-те години в мозъчните центрове на съветското КГБ – прехвърлянето на политическата власт на бившата партокрация на икономически релси.

Този модел предполага стария комунистически елит да запази властта си въпреки невъзможността на СССР и страните от Източния блок да конкурират общността на демократичните държави или да разчитат на нейното разграждане чрез износ на революции. За целта при смяната на модела, наричана „перестройка”, трябва да се овладеят икономическите и финансовите ресурси на съответните страни, за да се постигне след това ново овладяване на законодателната, изпълнителната и съдебната власт от политическите структури, наследили комунистическите партии в съответните страни.

Опит за такова овладяване – до голяма степен успешен – е мафиотизирането на българския живот по време на кабинета „Беров” и овладяването на държавни ресурси от страна на новите икономически групировки, създадени от ДС – престъпните структури и комунистическата номенклатура, финализирано с банковата катастрофа в края на 1996 г. Подобен опит – в още по-голяма степен свързан с експертна на думи, а на практика безотговорна власт, – е коалицията КТБ, намерила реализация чрез правителството на Пламен Орешарски, когато овластените български олигарси влизат във владение на редица структуроопределящи предприятия в България като „Булгартабак”, Българската телекомуникационна компания (БТК), „Петрол” и др. Дори персоналните избори, свързани с този процес, са достатъчно показателни – например Константин Чакъров, шеф на кабинета на Тодор Живков, е готвен за лидер на „Мултигруп” и заменен в последния момент, докато лидерът на Българската социалистическа партия (БСП) Сергей Станишев, който лансира формулата за „експертния кабинет” на Орешарски, е второ поколение партократ от елитните среди на бившата компартия.

От тази гледна точка корупционната история на „Мултигруп” не може да се интерпретира като самостоен, изолиран от политическите процеси феномен. Тя е и история на прехода, на моделите, чрез които се осъществява вторичното ограбване на държавните ресурси, настъпило след първичното такова, свързано с натрупания валутен дълг и източването му през външнотърговските фирми на ДС. То показва и различните модели, които мафията следва, за да се сдобие с политическо представителство и да упражнява влияние върху политиката на България – включително като обслужва определени външнополитически интереси, като и при „Мултигруп”, и при КТБ става дума за интересите на Русия.

 

В най-убедителното разследване от първата половина на 90-те години, посветено на „Мултигруп”, можем да прочетем следното обобщение:

„Мултигруп” не е просто фирма, както и не е само фирма. В някаква степен развитието и промените в групировката показват слабостите и ползите, които се извличат от тях през целия период на икономически и политически трансформации в България. Името „Мултигруп” се споменава навсякъде – от убийството на Васил Илиев, скандалния шеф на голямо крило борци, до големи вторични сделки с български брейди[3] облигации. Компанията практически има интереси навсякъде, във всички отрасли на икономиката. Извън бизнеса „Мултигруп“ е интересна с огромното количество умове (естествено, там няма само научни работници), личностни връзки на едно цяло поколение партийно обвързан стопански елит, политическата или „гражданската” активност на някои от шефовете на групировката, както и поне дузина политици техни храненици от Гиньов[4] тип. Оценките за холдинга винаги са различни, а информацията – противоречива.[5]

Казаното от Иво Прокопиев е вярно, а заглавието на това разследване – „Държавата Мултигруп II” – напълно адекватно. Групировката наистина се разгръща като държава в държавата, създава мрежа от интереси и контакти с висок корупционен потенциал, които на практика покриват всички съществени разклонения на държавната администрация и все още управляваната от държавата икономика. Тя съвсем очевидно се стреми да се конституира като държавна власт в сянка, която определя както параметрите на икономическата политика, така и участниците в различните власти съобразно собствените си ползи – нещо, което й се удава в пълна мяра при правителството на проф. Любен Беров и в доста по-малка степен при правителствата на Жан Виденов и Симеон Сакскобургготски.

Дори самият старт на тази групировка е потвърждение за стратегически обмислените бонуси, които БКП дава на предварително набелязани фигури, за да управляват държавните капитали в зависимост от нейните политически интереси. Нещо повече, тя е емблематичният пример за това как се избистрят формулите и се създават формите, чрез които ограбеният от страната капитал се препира в неизвестно чии сметки и чрез неизвестно какви финансови операции някъде по широкия свят, за да се завърне обратно като частен, с огромно самочувствие и възможности. Но възможности, впрегнати в стратегии, които са геополитически обременени и които драматично противоречат на националния интерес, какъвто е примерно опитът на „Мултигруп“ да сложи ръка върху българската енергетика и да превърне българската газопреносна мрежа в корпоративна собственост с доминиращото участие на руския „Газпром”.

Всъщност дори беглият поглед върху битието на „Мултигруп” през годините ни дава основание да предположим, че именно кукловодите на българския преход – хора като Андрей Луканов, Димитър Иванов и ген. Любен Гоцев – са реалните създатели на тази групировка. Разбира се, официализираната версия (или митология) за генезиса на „Мултигруп“ е различна. Според нея групировката е създадена с честния труд на един-единствен човек – Илия Павлов Найденов, президент на групировката от нейното създаване през 1991 г. до гибелта му от куршума на неизвестен наемен убиец на 7 март 2003 г.[6]

Биографията му е емблематична за героите от това време. Той завършва Висшия институт по физкултура (ВИФ) и задочно журналистика. До 1980 г. е състезател по борба, републикански шампион. По-късно връзката му с колеги от „борческите” времена ще се окаже важна. По-важна обаче е кръвната връзка – първата му съпруга е дъщеря на ген. Петър Чергиланов[7], шеф на военното контраразузнаване. Въпреки че е женен само две години за Тони Чергиланова, Илия Павлов обича да припомня връзката си с този високопоставен офицер от ДС и в частни разговори дори твърди, че задграничните му фирми са свързани с българското контраразузнаване.

Според самия Павлов той цял живот се бил занимавал само и единствено с частен бизнес. Това, разбира се, не е съвсем вярно, но пък началните стъпки в трудовата му биография наистина са свързани със старта на частните му начинания. Работил е във вестник „Нова светлина”, след това в обединение „Орфей”, занимаващо се и с търговия с предмети на изкуството. През 1988 г. регистрира кооперация „Мултиарт”, в която можем да открием и други важни фигури от бъдещата групировка – например Димитър Иванов[8], който по-късно става вицепрезидент по регионалното развитие на „Мултигруп”.

Кооперацията се занимава далеч не само с търговия с антики и предмети на изкуството. С подкрепата на Андрей Луканов „Мултиарт” осъществява експортно-реекспортни сделки с продукция на „Кремиковци”. По-късно групировката демонстрира траен афинитет към този тип сделки. Става дума за печеливша дейност, тъй като металите у нас се търгуват на смешни цени, които нямат нищо общо с цените на световните борси. И за дейност, която в условията на социалистическа България е възможна единствено с благословията на Политбюро, ако не и на КГБ, тъй като този отрасъл е от стратегическо значение и като такъв се намира под съветски контрол.

Без такава благословия не е възможен и следващият етап от биографията на Илия Павлов – неговият осеммесечен престой на остров Малта. Забележителното в случая е, че той заминава на Запад напълно легално, за да прави частен бизнес. Според цитираното разследване на Иво Прокопиев за оформянето на неговите документи се погрижил лично Григор Шопов, тогава първи заместник-министър на вътрешните работи, наблюдаващ ДС.

В Малта бъдещият лидер на „Мултигруп” създава фирмата IPN-Trading[9], чрез която се осъществява прословутото прекупуване на подводници от „Софморфлот“, които се режат и претопяват в турски металургични заводи.[10] Тази компания продължава дейността си и след това – до 1993 г. тя държи казината на групировката в България и в Латинска Америка.

Повече от ясно е какви контакти би трябвало да има човек, за да купува на старо подводници от СССР. Подобни операции по това време са били възможни единствено със знанието и съгласието на висшето държавно и партийно ръководство, плюс зелена светлина от страна на съветските тайни служби.

Генезисът на „Мултигруп” обаче е свързан и с някои не толкова екзотични, но за сметка на това чисто криминални дейности. Според една изключително подробна справка за групировката, изготвена през 1994 г. от групата за информация и анализ към Туристспортбанк[11], през 1990 г. на работа в „Мултиарт” е привлечен Георги Петков[12], като заедно с него Илия Павлов организира канал за транспортиране и пласиране на крадени коли от Западна Европа.

(Съдържание на обобщена справка за"Мултигруп", направена от TSB - група за информация и анализ. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите докуента в целия му размер.)

 

 

Основни фигури са двама сирийски граждани[13], които договарят с италианци доставянето на колите, заплащането и снабдяването им с документи. Прехвърлянето на автомобилите в арабските страни се извършва с активното съдействие на „Мултиарт”, а после и на „Мултиинтернешънъл Холдинг”. Тези фирми организират чартърните полети от аерогара „София” и товаренето на колите от пристанище Бургас[14], като получатели са фирми в Бейрут и Абу Даби. Според справката ориентировъчната цена на крадените свръхлуксозни лимузини е била около 150 000–200 000 долара, а оформянето на митническите документи е ставало с помощта на подкупни митничари, като тяхното заплащане е стигало до 2000 долара. По този начин през България са трансферирани над трийсет автомобила, като четири от тях са останали в страната за нуждите на „Мултигруп”.[15]

След малтийските си бизнес авантюри, очевидно свързани с натрупването на първоначален капитал, Илия Павлов скоростно регистрира основните компании, които по-късно се включват в състава на групировката. Под името „Мултиинтернешънъл Холдинг” на 25 юни 1990 г. групировката се регистрира във Вадуц, Лихтенщайн. Мястото не е случайно избрано – това е офшорна зона, според чието законодателство не е нужно да се регистрира собственикът на фирмата: той може да бъде представляван от адвокат. Малко след това холдингът стъпва и на родна земя, но на първо време не бърза да се отдалечава от границата. „Мултиинтернешънъл Холдинг”, както и основните му дъщерни компании като „Бартекс”, „Интерстийл”, „София Инс”, „Арес Делта” и „МИ Инженеринг” са регистрирани в Драгоман.

Пак там на 17 май 1991 г. е регистрирана и Кредитна банка.[16]

(Първа страница от Протокол №28 от заседание на 15 април 1991 година на Българска Народна Банка, в кеото се взима решение за създаване на "Кредитна банка" - АД със седалище град Драгоман. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

(Първа страница от Решение на Софийски окръжен съд от 17.05.1991 г. за регистриране на "Кредитна банка" АД със седалище град Драгоман. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

Според регистрацията в Българска народна банка (БНБ) като учредители участват „Мултиинтернешънъл” с 30 млн. лева, „Интком” – с 15 млн. лева и „Бартекс” с 5 млн. лева. Към датата на образуване обаче фирмите учредителки притежават нищожни уставни фондове – от 50 000, 15 000 и 50 000 лева. При това те са взаимно и верижно свързани със съучастия. Например „Интком” участва с 51 процента в учредяването на „Мултиинтернешънъл Холдинг”; от своя страна пък „Мултиинтернешънъл Холдинг” е учредител на „Бартекс” при съучастието на Васил Тачев и притежава 80 процента от акциите му. Съдружниците в „Интком” са същевременно ръководители или представляващи другите две фирми съдружници. Един от тях – Илия Павлов – е и председател на управителния съвет на банката.

Уставният капитал за учредяването е получен по класическия в такива случаи начин – чрез кредит от Държавна спестовна каса (ДСК) – незнайно как и от кого гарантиран. Всъщност от самото начало ДСК проявява към групировката на Илия Павлов щедрост, необяснима за една държавна банка. Още в края на 1990 г. от Софийския градски клон на ДСК са получени кредити на стойност 46 200 млн. лева. Кредитите са осчетоводени като „кредити за нормативни оборотни средства”, а основната част от тях е използвана за покупка на валута, която чрез Търговска банка (ТБ) „Електроника” е преведена на „Ванеса Естаблишмънт”. През април 1991 г. същият клон на ДСК отпуска два нови кредита на стойност 190 милиона лева, които са използвани за уставен капитал на Кредитна банка. Към края на същата година групировката дължи 216 889 242 лева на ДСК – което обаче не е попречило на банката да отпусне още четири нови кредита в общ размер на 225  млн. лева.

По-важно е друго, че при регистрацията на Кредитна банка се заобикаля законът, като чрез дъщерни фирми, регистрирани в България, фирмите в данъчния рай Лихтенщайн практически получават банков лиценз. Механизмът е елементарен – чисто и просто „Мултиинтернешънъл Холдинг” едновременно с регистрацията на банката прехвърля 10 процента от дяловете си на „Ванеса Естаблишмънт”, 10 процента на IPN-trading и 80 процента на „Мултиинтернешънъл Холдинг” в Швейцария. Два месеца по-късно банката се пререгистрира в София. Така дъщерните фирми се оказват само посредници.

Същевременно в нито една от регистрациите не присъства разрешение от Министерския съвет (МС) или друг държавен орган за участието на чуждестранни юридически лица в банката. Такова разрешение липсва и в досието на Кредитна банка в Банковия надзор на БНБ независимо от факта, че съгласно чл. 48 от правилника за банките в такива случаи се изисква специален разрешителен режим. Благодарение на тази дребна подробност, която на практика спасява банката от съответното данъчно облагане, Кредитна банка привлича значителни валутни ресурси, като плаща за тях по-високи лихви от другите финансови институции и реализира печалби, които надвишават стотици пъти вложените от учредителите капитали. По този начин тази кредитна институция се превръща от българска банка в банка на чуждестранни юридически лица, заобикаляйки задължителните условия за тази трансформация.

„Мултигруп – България” АД се регистрира едва през юли 1992 г. Илия Павлов е председател на борда на директорите, в който освен него участват Иван Дремсизов[17], Васил Тачев[18], Димитър Карабатаков[19], Жанин Гечовска[20], Евгени Горанов[21] и Георги Петков[22]. Като директори, не като собственици. Собственик е едноименното акционерно дружество Multigroup AG, регистрирано в Цуг, Швейцария, на 5 август 1991 г. с капитал 1 млн. швейцарски франка.[23] Или с други думи, реалният собственик на тази бизнес империя, развиваща се с непонятни за българската икономика темпове, остава неизвестен.

 

Това, което отличава „Мултигруп” от другите сродни икономически групировки, нароили се по това време в България (включително и тези от Г-13[24]), е нейната  всеядност. Групировката се появява навсякъде, където съществува възможност да бъде заета някаква печеливша ниша в държавата. За едрите бизнесмени от 90-те, почти без изключение свързани със сивата икономика и престъпния свят, лоялността и почтеността в бизнеса са непознати понятия – няма значение, че някой ще бъде конкуриран по нечестен начин или изместен с непочтени, а често и незаконни средства – щом може, значи трябва. Интересите на „Мултигруп” се простират от търговията с произведения на изкуството до търговията със стомана, от хазарта до оръжейния бизнес, към които трябва да прибавим търговията с петрол, банковото и застрахователното дело, туризма, химическата промишленост, земеделието и какво ли още не. С една особеност – това са предимно инвестиции, които рядко имат нещо общо с производството. В най-добрия случай групировката използва държавни инвестиции и създадени мощности, за да овладее техните пазари и да печели за своя сметка, като купува държавни чиновници и привлича по-надеждните мениджъри на държавните предприятия в своите структури, както става например с „Интерстийл”, привлякъл повечето качествени експерти от държавното „Металснаб”.[25]

Според цитираната вече обобщена справка на Туристспортбанк представители на групировката са заявили пред американското посолство в София, че за 1991 г. „Мултигруп” има оборот от милиард и половина долара и печалба от 150 млн. долара. Навярно тези данни са пресилени, но дори и от темпа на разрастване става ясно, че това е най-мощната икономическа групировка в България. По-голямата част от тези грамадни по размер суми са реализирани на гърба на държавни структури и предприятия с помощта на продажни чиновници и директори на заводи.[26] Законите, които регулират стопанския живот в тези първи години от прехода, са в повечето случаи наследени от тоталитарната власт и не са способни да регулират новите пазарни условия, в които се развива българската икономика. „Мултигруп” обръща специално внимание на пробойните в законодателството и се възползва от помощта на корумпираните държавни чиновници по това време. Както и от възможностите да добие политически ресурс, като използва контактите си с фигури от икономическия и политическия елит – при това не само тези в България. Може би най-известните примери за такива контакти са Андрей Луканов и Рем Вяхирев[27], но към едно от разследванията на вестник „Капитал”[28], посветено на групировката, е приложен впечатляващ списък от държавни мъже, поставили се в услуга на групировката. Ето неговото съдържание:

 

Иван Колев – заместник-министър на търговията по времето на проф. Любен Беров, преминал на работа в структурите на „Мултигруп” и издигнал се до вицепрезидент на групировката;
Димитър Иванов – бивш шеф на Шесто управление на ДС, впоследствие станал вицепрезидент на „Мултигруп”, отговарящ за регионалното развитие;
Румен Сербезов – бивш посланик на България в Япония, работил в Министерството на леката промишленост, Централния кооперативен съюз (ЦКС) и министър на търговията при Тодор Живков, председател на стопанския отдел на ЦК на БКП през периода 1989–1990 г., впоследствие станал генерален директор по леката промишленост в „Мултигруп”;
Николай Вълканов – бивш директор на Научноизследователския институт по минно дело, генерален директор на държавната фирма „Минстрой Холдинг”, впоследствие станал вицепрезидент по инвестициите на „Мултигпруп” и шеф на „Минстрой Майнинг Къмпани”;

Александър Цветански – бивш заместник-министър на енергетиката, впоследствие станал генерален директор на добива и производството на енергия от въглища в „Мултигруп”;

Радослав Ненов – бивш началник на планов отдел в ДСО „Промишлено строителство” – Ямбол, заместник генерален директор по икономическите въпроси на СМК – Ямбол, конфедерален секретар в Конфедерацията на труда (КТ) „Подкрепа”, впоследствие станал вицепрезидент по икономическите въпроси на „Мултигруп”;

Минко Герджиков – бивш заместник-министър на търговията, впоследствие станал вицепрезидент на „Минстрой Холдинг”;

Димитър Соколов – бивш заместник-министър на енергетиката, впоследствие станал директор на фирмата „Енергия 94” и генерален директор по енергопроизводства и ремонти в „Мултигруп”;

Бойко Драганов – бивш началник на отдел в Министерството на външните работи (МВнР), служител във Външно търговско обединение (ВТО) „Изотимпекс” и ВТО „Техника”, впоследствие станал изпълнителен директор на ТПК „Мултиарт” и главен секретар на „Мултигруп”;

Михаил Трифонов – бивш заместник генерален директор на „Зърнени храни и фуражна промишленост” и заместник-министър на земеделието, впоследствие станал генерален директор по селското стопанство в „Мултигруп”;
Спартак Жаров – бивш служител в „Кинтекс”, ръководител на център в Българска инвестиционно-строителна асоциация (БИСА), генерален директор на „Биоинвест”, впоследствие станал генерален директор по хранително-вкусовата промишленост в „Мултигруп” и изпълнителен директор на компанията за производство на захар „Бартекс”;
Славчо Славчев – бивш заместник-директор на държавната фирма „Химимпорт”, впоследствие назначен за шеф на фирмата „Химекспорт”, дъщерна на „Мултигруп”.
Недялка Сандалска – първи заместник-председател на Комитета по туризъм, впоследствие станала генерален директор по туризма в „Мултигруп” и шеф на „Балкантурист”;
Георги Петков – бивш служител в държавната администрация, впоследствие станал генерален директор по вътрешната търговия в „Мултигруп”;
Митьо Виделов – дългогодишен главен архитект на София, бивш заместник-министър на строителството, впоследствие започнал работа като експерт в „Мултигруп”;
Тодор Ненчев – бивш изпълнителен директор на държавната фирма Завод за металожерещи машини (ЗММ) и заместник-министър на промишлеността, впоследствие станал генерален директор по машиностроене в „Мултигруп” и шеф на „Балкан Машинъри”;

Любомир Филипов – бивш управител на БНБ, впоследствие станал прокурист на Кредитна банка, където отговаря за анализите и стратегическото планиране;
Младен Апостолов – бивш заместник-началник на отдел в ДС и в управление „Кадри” на МВР, впоследствие станал член на съвета на директорите на „Мултигруп”;
Спас Гелемеров – бивш шеф на „Булгартабак Холдинг”, преминал в „Мултигруп“ заедно с цялото ръководство на държавното тютюнево предприятие, впоследствие поел ръководството на Ем Джи БТ – фирма на „Мултигруп”;

Евгени Червенков – бивш генерален директор на „Нефтоимпекс” и търговски представител в Ирак, впоследствие станал генерален директор по петрола в „Мултигруп” и шеф на компанията „Еурола”;

Веселин Павлов – бивш министър на транспорта, впоследствие преминал на работа в „Мултигруп” и отговарял за направление „Транспорт” в групировката;
Димитър Калчев – бивш шеф на клона на Кредитна банка в Русе, бивш министър впоследствие на държавната администрация;

Пламен Вачков – бивш генерален директор на „Микропроцесорни системи” – Правец, впоследствие станал генерален директор по електроника и телекомуникации в „Мултигруп” и изпълнителен директор на „Мултитех”;

Владимир Петров – бивш служител в МВнР, впоследствие станал генерален директор по финансови инвестиции – Русия;

Жельо Добрев – бивш председател на Националния аграрно-промишлен съюз (НАПС), впоследствие станал представител на „Мултигруп” в Москва;
Лилян Вачков – бивш генерален директор на „Кремиковци”, впоследствие станал представител на „Мултигруп” в Белград;

Трифон Цветков – бивш шеф на Националната електрическа компания (НЕК), преминал на работа в дъщерната фирма на групировката „Енергия 94”;

Димитър Соколов – бивш шеф на Комитета по енергетика, преминал на работа в „Енергия 94”;
Веселин Благоев – бивш главен секретар на МС по времето на проф. Любен Беров и изпълнителен директор на Агенцията за приватизация при Жан Виденов, впоследствие станал изпълнителен директор на Кредитна банка.

 

Този списък съвсем не изчерпва фигурите в държавния елит, на които разчита „Мултигруп”. Много повече са онези, които благодарение на собствени интереси (включително от политически характер), сериозни подкупи или компроматни зависимости работят в полза на групировката, без да фигурират в нейните структури. Сред тях ще срещнем бивши министър-председатели (като Андрей Луканов), вицепремиери (като Валентин Карабашев), народни представители (като Асен Мичковски и Венцислав Димитров), висши магистрати (като прокурора Нестор Несторов), митнически служители, стопански ръководители на високо равнище, които източват ръководените от тях предприятия в полза на „Мултигруп”.

Списъкът на вестник „Капитал” дава известна представа как и откъде е формиран кадровият потенциал на „Мултигруп”. Подобно на други групировки от това време (като „Трон” например), основните фигури спадат към две категории: към структурите на ДС и към номенклатурата на бившата БКП и нейната младежка структура – Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС). Би трябвало да отбележим, че свързаните с ДС фигури в „Мултигруп” принадлежат най-вече към Шесто управление на ДС – политическата полиция.[29] Известно е, че самият Илия Павлов е имал твърде тесни контакти с мрежата на ДС, с които е обичал да парадира, а освен това както баща му Павел Найденов, така и съпругата му Дарина Павлова са бивши агенти на ДС.[30] Списъкът на бившите служители и агенти, работещи за групировката, е твърде дълъг, но най-важните сред тях са:

 

 Димитър Иванов – бивш шеф на прочутия Шести отдел на Шесто управление на ДС и вицепрезидент на „Мултигруп”;

Радослав Ненов – агент на Първо и Второ управление на ДС с агентурно име „Цветелин”, първоначално вицепрезидент на КТ „Подкрепа“, а след това на „Мултигруп”;

Георги Ангелов Петков – бивш кадрови служител на Шесто управление на ДС и вицепрезидент на групировката, ръководител на дивизия „Хранително-вкусова промишленост“;

Младен Младенов – бивш офицер от Шесто управление на ДС, ръководещ специалната служба на „Мултигруп” (и съпруг на Соня Младенова, депутат от БСП, чрез която групировката получава информация от червената централа);

о.р. ген. Боян Велинов – бивш заместник на Шесто управление на ДС, консултант на специалната служба;

Валери Пенев – бивш служител на Шесто управление на ДС, шеф на адвокатска кантора, която обслужва групировката, като събира важната за нея социална, политическа и икономическа информация;

Недялка Сандалска – агент на Второ управление на ДС с псевдоним „Ели”, шеф на туристическия холдинг на „Мултигруп”, за известно време и вицепрезидент на групировката;

Светлин Апостолов – бивш служител на Шесто управление на ДС, ръководител на банковия блок на групировката, отговарящ непосредствено за Балканбанк.

 

Разбира се, този списък съвсем не е изчерпателен, но е достатъчен, за да илюстрира здравите връзки на „Мултигруп” с ДС, и особено с Шесто управление. Друга важна връзка, определяща генезиса на тази групировка, е със средите на т.нар. „борци” – сиреч с организираната престъпност. Както споменах, самият Илия Павлов е състезател по борба и републикански шампион и неведнъж е изтъквал, че именно той е „дал хляба” в ръцете на борците. Това самочувствие на кръстник има известни основания. Борците са предимно състезатели от спортното училище „Олимпийски надежди”, където са се подготвяли престижните спортисти от важните за България спортове. Ползвали са се с определени привилегии, а по-голямата част от тях са се водили на щат в МВР. След 10 ноември 1989 г. обаче държавните субсидии за тогавашния внушителен контингент от надеждни спортисти секва и момчетата с дебели вратове се оказват на улицата, като единственият им капитал е мускулната сила. Повечето се занимават с рекет по магистралата към Калотина (около мотел „Божур” например), с дребни мошеничества и улична обмяна на валута. Заслугата на Илия Павлов е, че ги учи да правят бизнес, да се организират в могъщи силови групировки и да легализират своите рекетьорски набези под легендата на охранителен и застрахователен бизнес.

Разбира се, тази услуга не е безкористна. Помагайки им да създадат свои структури, „Мултигруп” ги използва за собствени цели, като често пъти поръчките на групировката включват акции, принадлежащи откровено към арсенала на престъпния свят. Илия Павлов познава техния манталитет и тяхната йерархия и всъщност ги ползва като боен отряд, който му помага да се справи с конкуренцията там, където обичайните средства за натиск не помагат.

Връзката на „Мултигруп” с борците е напълно естествена, тъй като се основава на общи интереси. Основно генетично ядро на борческите формирования са казината, а това е сферата, в която групировката държи на монополните си позиции.[31] Около казината, където често работят като охранители, интелектуално непълноценните борци овладяват и другите сфери на печеливша дейност: проституция, търговия с крадени коли, наркотици и пр., които практикуват, добре прикрити зад фасадата на охранителни и застрахователни компании.

Босовете на „Мултигруп” ги използват тогава, когато някой от конкурентите им трябва да бъде пометен или принуден да отстъпи – и затова не се скъпят, когато трябва да защитят някоя от своите горили или да й помогнат да се измъкне от кашата, която е забъркала. Показателен в това отношение е случаят с Микеле Ричи. Този доста авантюристично настроен италианец е трябвало да бъде отстранен от бизнеса в България, за да бъдат заети пазарните му ниши. С бизнесмена се заема Димитър Джамов[32], президент на пазарджишката силова групировка „Гардения”, която според някои източници функционира като секретно подразделение на „Мултигруп”, специализирано в рекет, изнудване и заплахи. Неговите хора отвличат Ричи с идеята да поискат огромен откуп – италианецът обаче успява да избяга. Образувано е следствие, двама от арестуваните борци пропяват. Според добре информирани източници техните покровители са платили подкуп в размер на 20 000 долара, за да не бъде закачан Джамов.

Именно неговата борческа групировка „Гардения” започва гангстерската война с масирана престрелка в жк „Дружба”, в която загиват четирима души. Битката се води между „борците” и „каратистите”, групирани в Асоциацията за самозащита на гражданите срещу престъпността „Защита”. Реално обаче воюват хората от силовите структури, свързани с Илия Павлов, и тези на Иво Карамански, а конфликтът между тях е свързан с петролния бизнес, който по време на югоембаргото дава възможност на силовите групировки да напомпат мускули, а на „Мултигруп” – да натрупа стотици милиони печалба. С операциите за контрабандни доставки на петролни продукти в нарушение на югоембаргото се занимава Марио Пеев, вицепрезидент на групировката и президент на нейната фирма „ИПН – Трейдинг Ойл”. Именно той възлага на борческите групировки да охраняват влаковите композиции, с които се внася петролът в бивша Югославия, като често пъти първоначалната дестинация е Македония. Влаковите композиции на „Мултигруп” се охраняват от борците на ВИС, към които по това време принадлежи все още и Младен Михалев – Маджо. Той е основният герой в най-скандалния случай с нарушаване на югоембаргото, свързан с петролния танкер „Хан Кубрат”.

Корабът е бил натоварен, а документите са били оформени от служителите на „ИПН – Трейдинг Ойл”[33], като с договорките и със схемата за придвижване се е заел лично Марио Пеев. Той е поддържал близки връзки със сръбските търговци Йоздемир Василиевич, Стефан Протич и Перо Опачич, чрез които са се реализирали петролните сделки с танкери по Дунава. Охраната по време на товаренето и транспортирането е поета от Младен Михалев – Маджо. За преминаването на кораба „Мултигруп” е разчитала на подкупените представители на ЗЕС[34] в българския участък на река Дунав. За ролята им е показателно поведението на представителя им в митническата охрана. Когато корабът е пренебрегнал заповедта да се върне на кея и е отплавал въпреки забраните, на представителя на ЗЕС е поставен въпросът за необходимостта да се предприемат „остри мерки”[35] за принудителното му спиране. Той обаче е забранил острите мерки с довода, че ще се предизвика пожар с непредвидими екологични последици.

По-интересно е друго: при подготовката на кораба за преминаване през ембарговата зона е подаден сигнал в Централната служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП) и в Националната служба за сигурност (НСС), но техните ръководства не са реагирали. Нещо повече – информацията е докладвана на министър-председателя проф. Любен Беров, но и той не е разпоредил да се предприемат своевременни мерки. На самия танкер е проведено инсценирано отвличане, а делото за контрабандния превоз на над 5000 тона дизелово гориво и 1000 тона машинно масло за бивша Югославия се проточва цели 15 години – до 2009 г., когато двамата обвиняеми получават условни присъди. Излишно е да допълваме, че Младен Михалев – Маджо изобщо не е сред тях.[36]

 

През периода между 1992 и 1994 г. контрабандата на петролни продукти за бивша Югославия придобива наистина впечатляващи мащаби, недопустими без корумпираното съучастие на най-висше държавно равнище. За нейните мащаби можем да съдим само индиректно – например по разработките на тайните служби от онова време. Такава е разработката „Комбинатор” на Националната следствена служба (НСлС) от лятото на 1993 г., в която се посочва, че е създадена организация за нарушаване на югоембаргото чрез системно превозване на товари с железопътен транспорт през гарите Кулата и Драгоман.

„През септември – октомври 1992 г. около 1000 цистерни, собственост на Българските държавни железници (БДЖ), се намирали в Югославия. Нефтопродуктите са се возили от Бургас, разтоварени от танкери, наети от гръцки и американски фирми. Товарите са били с краен получател фиктивни фирми в Босна и Херцеговина, също и в Македония, а в действителност са доставяни в Сърбия”, съобщава в тази разработка Николай Начев[37], тогава служител, а по-късно и заместник-директор на НСС. В разработката „Комбинатор” като основни износители на петрол се споменават имената на Младен Михалев – Маджо, Илия Павлов, Иво Карамански и Боян Петракиев – Барона.

Според тази разработка контрабандата е под покровителството на вицепремиера Нейчо Неев[38], който е и министър на транспорта в правителството на проф. Любен Беров. През 1994 г. Неев е отстранен от власт, а години по-късно е арестуван за аферата с влакови композиции на БДЖ, изнасящи петрол за Югославия. С него са задържани и трима отговорни служители на държавните железници – Боян Лозанов, Симеон Христов и Стоян Солаков, представител на БДЖ в сръбската зона в Димитровград. Според обвинението тези държавни служители, начело с вицепремиера Неев, са подпомогнали контрабанда с влакови композиции, възлизаща на 20 млн. литра петрол и 3 млн. килограма кокс. Делото обаче е прекратено, като най-вероятно решаваща роля за потулването му има главният прокурор Никола Филчев.

Смята се, че реалното количество изнесен петрол с влакови композиции на БДЖ е десетократно по-голямо. В разработката „Комбинатор” се съобщават имената на отговорни служители на държавните железници, които са бракували цистерни на БДЖ чрез фиктивни технически прегледи. Цистерните са подарявани на фирми от орбитата на „Мултигруп”, като в тази доста особена благотворителна дейност е участвал и Пламен Камбуров, тогавашен съветник на проф. Беров. През периода 1993–1994 г. 760 цистерни, собственост на БДЖ, остават в Югославия, зарязани на глухи коловози от босовете на контрабандата, която по това време се е превърнала в реална държавна политика.

 

Доставките за ембаргова Югославия обаче са твърде голяма баница, за да цари съгласие и мир между контрабандистите. Именно петролната търговия е причината, поради която отношенията на Илия Павлов със създадените с негова помощ борчески бригади невинаги вървят гладко. Известно е, че той неведнъж се е опитвал да помирява спорещи за територии борчески бригади. Опитвал се е да намери и общ език между близките до „Мултигруп” борци и „каратистите” около Иво Карамански. По отношение на петролната търговия очевидно не е успял: залогът е бил твърде голям.

Тук вече стигаме до истинската причина за развихрилата се гангстерска война – тя се води за това кой да контролира контрабандния износ на петрол през границата. Карамански просто е отказал да се съобразява с йерархията, силово налагана от Васил Илиев[39] в престъпния свят. Резултат от този отказ е сблъсъкът между борците и „каратистите”, основна фигура сред които е именно Карамански – сблъсък, започнал с нападението над „Д’Ескрим“, при което е пребит и отвлечен един от лидерите на „Защита” – днешният евродепутат Слави Бинев, и продължил с престрелката пред казино „Севастопол”.[40]

Реалната причина за сблъсъка обаче е свързана с това кой ще контролира каналите за контрабанден износ на петрол. Карамански се опитва да навлезе в петролния бизнес, като си осигурява партньори от сръбска страна чрез Слободан Живойнович, съпруг на Лепа Брена[41], почела с присъствието си рождения ден на българския кръстник. Карамански се обръща към борците, които работят под контрола на Илия Павлов и контролират канала за износ с влакови цистерни през Драгоман, но те му искат невероятно висока цена за услугата. По думите на хора, близки до престъпния свят по това време, това го вбесило и той заедно с хората си нападнал една от влаковите композиции, чакащи да преминат границата, и иззел всички митнически документи. Въпреки това на другата сутрин композицията осъмнала в Димитровград, но липсата на документи дала възможност на служителите от „Югопетрол” да конфискуват пратката, благодарение на което фирмата на „Мултигруп”, която осъществявала трансфера, излязла на червено с няколко милиона. След престрелката пред „Севастопол” и нападението на бара „Бедни–богати”[42] обаче Иво Карамански е привикан за разговор в МВР, където съвсем неочаквано е арестуван и задълго изваден от играта[43], което вероятно е своеобразен жест към Илия Павлов от страна на вътрешното ведомство, тъй като по това време Кръстника усилено търси възможност да „гръмне” боса на „Мултигруп”.

Въпреки че успява да елиминира Карамански, групировката не съхранява докрай монопола върху контрабандната търговия с ембаргова Югославия. С течение на времето борците, охраняващи влаковите композиции, които преминават нощем през границата не само без проверка, но и въобще без да спрат, сами прохождат в петролния бизнес и основават мощни компании, които разработват свои стратегии за реализация на огромни печалби.[44] Но печалбите от петролната контрабанда, плюс силните позиции в държавната администрация, дават възможност на „Мултигруп” да разгърне своя потенциал до степен, при която групировката се ситуира като държава в държавата.

 

Към средата на 90-те групировката има вече над 120 компании в своите структури, които обхващат основните сектори от българския стопански живот – енергетика, металургия, минна индустрия, туризъм, лека и хранително-вкусова промишленост, селско стопанство, финанси и т.н. Нейното бързо разрастване се дължи на няколко фактора: на заемането на пазарни ниши, доброволно „отстъпени” от държавата поради изчерпване на потенциала на допотопната социалистическа икономика; на привличането и умелото използване на стопанския елит в държавните предприятия, както и на ползването на кредитни ресурси от държавните банки, при което фирмите кредитополучатели се превръщат в кредитни милионери.

Големият икономически потенциал и мощното лоби в държавните структури дават възможност на групировката да разработва мащабни стратегии, свързани с придобиването на държавни активи в нейна полза, като това придобиване се осъществява чрез корупционни практики на най-високо равнище. Тяхното наличие характеризира например цесионната сделка за дълговете на „Кремиковци” и „Химко” към „Булгаргаз” – която разглеждаме в отделна глава, – и особено опита чрез „Топенерджи” да се заемат монополни позиции в газовия бизнес, като срещу това се даде възможност на „Газпром” да придобие мажоритарно акционерно участие в българската газопреносна мрежа.

Тук вече – нека дебело подчертаем това – не става дума само за търговски интереси. Става дума за геополитически амбиции, чиято цел е българската икономика да изпадне в зависимост от руските енергийни доставки. „Мултигруп” се поставя в услуга на тези зависимости, превръща се в български агент на „Газпром” и на руските енергийни олигарси. А това е роля, която отново подчертава родилните белези на групировката – нейната обвързаност с ДС и бившата комунистическа партия.

„Топенерджи” АД е регистрирано на 23 май 1994 г. с акционерен капитал от 60 млн. лева и дялово участие 50/50 на „Газпром” и „Булгаргаз”. С това държавният статус на компанията изглежда гарантиран, но всъщност не е така. В управителните органи на компанията фигурират основни лобисти на „Мултигруп”: в надзорния съвет са Никита Шервашидзе, Иван Колев и Николай Вълканов – при това не като представители на държавните институции, а като физически лица, в управителния съвет пък – Сашо Дончев, който е и единият от двамата, представляващи „Топенерджи”[45].

Голямата изненада обаче е председателят на управителния съвет – това е не друг, а самият Андрей Карлович Луканов.[46] Тази новина предизвиква шок в БСП – още повече, че самият Луканов публично заявява, че напуска политиката и навлиза в бизнеса. В действителност е поканен да заеме този пост от Илия Павлов[47], и то именно за да бъде нещо като политически гарант, който да утвърди позициите на „Мултигруп” в „Топенерджи“ и да съдейства за геостратегическите цели на групировката – тя да се лансира като основен посредник при доставките на природен газ от Русия и основен подизпълнител при строежа на газопроводи.

„Топенерджи“ е изключително печелившо предприятие, което не развива никаква реална дейност, но печели огромни пари, като купува доставяния от „Газпром“ природен газ на границата на България и го продава със съответната надценка на „Булгаргаз“. Съществуването на самото дружество се дължи единствено на руската воля да включат и български посредник в дългата посредническа верига, по която минават плащанията за газовите доставки, благодарение на която страната ни още тогава плаща най-високите цени за природен газ в цяла Европа. Ролята на такъв посредник играят две фирми, дъщерни на „Овергаз”, ръководени от Сашо Дончев, тогава вицепрезидент на „Мултигруп” – „Овергаз Инк” и „Овергаз Интернешънъл”, в които с по 50 процента участва руската РАО „Газпром”. „Овергаз Интернешънъл” е един от многото посредници при доставките на руски природен газ за България, а „Овергаз Инк” е компанията, чрез която групировката и „Газпром” оперират на българския пазар. Както се подчертава в цитираното вече разследване на вестник „Капитал”, „Според бивши служители на групировката от газовия бизнес са били реализирани продажби за повече от 4 млрд. кубически метра газ и оборот от около 450 млн. долара на година”[48].

Създаването на „Топенерджи” е свързано с междуправителственото споразумение между България и Русия за сътрудничество в областта на енергетиката, подписано през есента на 1994 г. Когато се стига до реализация на спогодбата обаче, нещата претърпяват неочакван обрат. Правителството на Жан Виденов бива изненадано от факта, че с писмо от 17 май 1995 г. Никита Шервашидзе е дал съгласието си „Булгаргаз“ да участва в разговори за учредяване на смесено газово дружество с парична вноска не по-голяма от 500 000 долара – при това, без да съгласува това свое решение с МС. Разгаря се бурен дебат – и това се случва в същия ден, в който трябва да се състои визитата на руския премиер Виктор Черномирдин у нас. Става ясно, че е подготвен договор за смесено дружество, в което на „Булгаргаз“ се отрежда по-малко от посоченото в междуправителственото споразумение 50-процентно участие. По-точно – само една шеста от него, като също с толкова процента се включват фирмите на „Мултигруп” „Минстрой Майнинг Къмпани” и „Овергаз”. Този именно договор непосредствено застрашава не само националния интерес, но и националната сигурност на България, тъй като неговите клаузи предполагат, че дружеството ще включи в активите си газопреносната мрежа на българска територия.

Президентът на „Газпром“ Рем Вяхирев, който пристига на 17 май преди Черномирдин, оказва неочаквано твърд натиск върху българското правителство да включи фирмите на „Мултигруп” в планираното дружество. Нещо повече – той директно заплашва, че ако българската страна не приеме това условие, визитата на Черномирдин няма да се състои. Жан Виденов обаче не се поддава на натиска – той незабавно уволнява Шервашидзе и поема риска да преговаря пряко с Черномирдин. В крайна сметка успява да защити българския интерес.[49] В резултат на тези преговори на 18 май Комитетът по енергетика изготвя нов договор, според който страната ни дава съгласие „Булгаргаз” да участва съвместно с „Газпром” – Москва в учредяването на дружество с наименование „Топенерджи” АД с уставен капитал 200 млн. лева със седалище в София и с предмет на дейност, свързан с горивно-енергийната област. Предвижда се „Булгаргаз” ЕАД да участва в учредяването на дружеството със 100 млн. лева, представляващи 50 процента от уставния му капитал.[50]

Този нов договор обаче също не е безобиден – в него има вратички, които позволяват на руската страна и в бъдеще да упражнява рекет спрямо българската. Например според т. 3.4, ал. 2 от договора, ако един от учредителите не вземе участие в увеличаването на капитала на дружеството, пропорционално на първоначалния си дял, другият учредител има право да избере трето лице, на което в съответствие с българското законодателство да се предложат неплатените акции, при условие че се съхрани паритетът в уставния капитал между руските и българските акционери. В чл. 12, т. 2 от устава на дружеството пък е записано, че до изтичането на пет години, считано от датата на неговото възникване, надзорният съвет има право да увеличи капитала до размер от 500 млн. лева чрез издаване на нови акции. Което означава, че ако „Булгаргаз“ не може да внесе необходимата сума, което е напълно възможно при огромната сума на несъбраните от дружеството вземания, руската страна ще бъде в правото си сама да избере фирма, която да бъде включена в „Топенерджи“.

В крайна сметка се случва очакваното – тези капани в текстовете на договора и в устава са употребени в полза на руската страна и нейния агент, групировката „Мултигруп”. Една година след регистрацията на „Топенеджи“ делът на „Булгаргаз” бива намален на 25,1 процента за сметка на включването на „Мултигруп” чрез две негови структури – „Овергаз Инк” и „Мултигруп България Холдинг”, които купуват допълнително общо 16,5 процента от акциите. Така паритетът между българската и руската страна, фигуриращ в междуправителственото споразумение, бива елеминиран, а Русия на практика придобива мажоритарно дялово участие.[51] На държавата остава утешението, че се запазват мизерните 0,1 процента над една четвърт от акциите, което гарантира блокираща квота при гласуването на регламентираните най-важни решения. Това утешение обаче е мнимо – всъщност единственото решение, което предполага подобна квота, е това дали дружеството да прекрати своето съществуване.

Сагата с „Топенерджи“ е важен аспект в корупционния пейзаж на 90-те – освен като пример за корупция на много високо равнище[52] и като доказателство за това, че най-тежките корупционни афери у нас се извършват с благословията или под давлението на Москва.[53] В това отношение „Мултигруп“ е особено красноречив пример. Една голяма част от властовите ресурси на тази групировка се дължат на подкрепата от руска страна, реализирана чрез ключови фигури като Рем Вяхирев. Групировката, която иначе лансира визията си за „национално отговорния капитал”, реално играе ролята на подизпълнител при реализацията на руските интереси в България.

При това случаят с „Топенерджи“ е най-драматичният, но не и единственият прецедент, при който „Мултигруп” се поставя в услуга на руските опити страната ни да изпадне под пълна енергийна зависимост от Русия. Паралелно с домогванията си за монополни позиции при доставката на природен газ от Русия са атакувани и позициите в друга енергийна област – търговията с електроенергия. По времето на кабинета Беров редица компании, свързани с „Мултигруп”, посредничат в транзита на руски ток за Сърбия, Гърция и Македония. Според вестник „Капитал“ например през 1997 г. дружество „Енергия 94” е доставило за тези страни около 650 млн. киловатчаса електроенергия. През есента на 1995 г. „Мултигруп” регистрира дружеството „Балкански енергийни системи”. Схемата при това дружество е идентична с тази при „Топенерджи“ – в него с по 50 процента участват „Енергия 94” и РАО „Обединени енергийни системи” – Русия. Идеята е била в това дружество да се включи и НЕК и освен транзита през България то да поеме част от износа на български ток в чужбина. Но покрай отстраняването на техния основен лобист в НЕК и в правителството на Жан Виденов – руския граф от грузински произход Никита Шервашидзе, – тези планове остават без резултат.

 

Разбира се, овладяването на енергетиката е само една от насоките, в които „Мултигруп” развива разностранна и най-често корупционна дейност. Групировката е изключително активна в най-различни сфери на българската икономика, а корупционните практики, чрез които заема позиции в тях, са не по-малко скандални от тези в областта на енергетиката. Един от най-шумните скандали например е свързан с търговията със захар. Чрез своята фирма „Бартекс” „Мултигруп” купува завода „Свобода–Кристал” в Камено, като чрез неговото производство и чрез влиянието си в други захарни заводи гарантира на практика монополни позиции на пазара за този продукт. Групировката предвижда 1 лев на килограм продадена захар да бъде отделян за бригадите на борците, които поемат регулирането на пазара и гарантирането на твърдите цени на захарта.[54] Спрямо захарния завод в Провадия се прилага схемата на заемане на позиции на входа и на изхода на производството, като се монополизира изкупуването на захарта. За целта ЕТ „Г. Б. Т.”, регистрирана на името на Георги Борисов Табаков, строи в Провадия голяма складова база с вместимост 5000 тона захар.

Мащабите на търговията със захар стават видни едва когато правителството на Иван Костов прави необходимото, за да изтласка „Мултигруп” от монополните позиции, които придават на групировката статуса на държава в държавата. През 1998 г. „Мултигруп” е уличена в контрабанда на захар за десетки милиони. Тогава става ясно, че „Бартекс” и близки до нея дружества са внесли общо 305 914 тона захар за периода 1994–1998 г., като са погазили грубо митническите норми. Щетите на държавата от тази дейност се изчисляват на стойност 52 млрд. неденоминирани лева. Според директора на Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП) Кирил Радев над 140 000 тона от конт­рабандната захар са влезли в завода на „Мулти” в Камено. Той заявява, че е налице „класически пример за добре организирана престъпна дейност”. Оказва се, че това е станало със съдействието на тринайсет митничари от Бургаската районна митница. На три от фирмите, доставящи захарта – „Бартекс”, „Ман Шугър” и ЕТ „Сиви – Иван Сиви”, е наложена глоба в размер на 23 млрд. неденоминирани лева. Илия Павлов се опитва да се разграничи от скандала, като заявява, че „Бартекс” вече не е в структурите на групировката. По случая започва наказателно дело, но до съдебни присъди така и не се стига поради абсурдното заключение на съдебната експертиза, че дъждовете били стопили част от захарта.

 

Не по-малко скандални са прецедентите, свързани с интересите на групировката в банковото дело. Групировката има своя собствена банка – Капиталбанк, създадена с кредит от ДСК[55], която играе водеща роля в някои от големите икономически акции на групировката – например разгледаната вече цесия за дълговете на „Кремиковци” и „Химко” към „Булгаргаз“, или в случая с договорите за доверително управление на ЗУНК[56] облигации, сключвани с ДСК по времето на Бистра Димитрова.[57] Но големите банкови удари на „Мултигруп” са другаде – те са в източването на държавната Балканбанк, чийто шеф Иван Миронов отпуска цяла серия кредити на различни нейни фирми без съответните обезпечения. Всъщност Балканбанк е експлоатирана като безпроблемен източник за финансиране и механизъм за преливане на държавни пари в частни сейфове от „Мултигруп”, което на практика довежда банката до фалит. След фалита си Балканбанк има шестнайсет големи длъжници, в които бяха съсредоточени над 80 процента от общия размер на несъбираемите или трудно събираемите кредити. Седем от тези лоши длъжници са фирми, принадлежащи пряко или непряко към структурите на „Мултигруп”. Към момента на затварянето на банката техните кредити представляват 33,6 процента от кредитния портфейл на банката и възлизат на 12,505 млрд. неденоминирани лева[58]. Сред най-големите длъжници на Балканбанк са „Дисконтова къща” АД, „Ер Виа” АД, „Индустриал М” АД, „Балкан Машинъри” АД, „Балкан агро” АД и др. – до една свързани с „Мултигруп”.

 

Дейността на „Мултигруп” винаги е свързана с конкретните политически реалии – поради което групировката прави всичко възможно, за да си осигури подкрепа от силните на деня – без значение към коя партия принадлежат. Благосклонността на различните политици към мултаците обаче често зависи от политическия спектър, с чиито идеи публично се обвързват. Групировката е генетично свързана със стопанската номенклатура на БКП и със структурите на ДС, като много голяма част от ключовите фигури в нея имат такъв произход – и политиците, на чието влияние се разчита, са от същото котило. Най-големите успехи на „Мултигруп” са свързани с протекциите на Андрей Луканов, който остава изключително близък с Илия Павлов до момента, в който при едно от съвместните си посещения в Русия, двамата се скарват по въпроса „кой кара влака”[59].

Групировката разчита на почти стопроцентова институционална подкрепа по време на правителството на проф. Беров, когато ключови фигури в кабинета, като вицепремиерите Нейчо Неев и Валентин Карабашев, министър Стоян Александров и неколцина заместник-министри, работят усилено за нейните интереси. По-проблематична е поддръжката на „Мултигруп” по време на правителството на Жан Виденов, когато – въпреки протекциите от страна на Луканов – младият премиер орязва приоритетните проекти в областта на енергетиката, и – което е по-важното – до голяма степен проваля доверието на руската страна към възможностите на Илия Павлов в България. „Мултигруп” запазва силни политически позиции и при кабинета на Симеон Сакскобургготски, като е сред донорите, финансирали връщането на бившия цар в българската политика. Илия Павлов дори публично заявява, че е инвестирал в неговото завръщане и сега чака дивидентите от този жест. Той очевидно има основания да предявява такива претенции. След връщането си през 2001 г. бившият цар не крие своята близост с президента на „Мултигруп”, а той от своя страна поема всичките му лични разходи и част от разходите по предизборната кампания на Националното движение „Симеон Втори” (НДСВ).

Проблемът е, че в тази народолюбива дейност има свирепа конкуренция. За връщането на Симеон Втори като спасителен вариант, който би предотвратил втори мандат на правителство на Обединените демократични сили (ОДС), работят хора като ген. Любен Гоцев и неговото генералско движение; Атанас Тилев, който като питомник на Първо управление на ДС не питае особено добри чувства към мултаците от Шесто; Димитър Иванов, който вече се е откъснал от групировката, започнал е самостоятелен бизнес и следва различни политически стратегии; Васил Божков – Черепа, комуто е съдено да заеме мястото на Илия Павлов в класациите за най-богат българин; Спас Русев, станал междувременно мултимилионер, който активира кръга около принц Кирил в Лондонското сити – кръг, който ще стане кадрова банка за новото правителство на България. Вече е настъпил ХХI век, времената са се променили, прочутото „рязане на опашките”[60] на старите персони от борческия контингент в началото на прехода се е оказало не особено сполучлива операция, а след смъртта на Андрей Луканов Русия вече не изпитва безрезервно доверие в „Мултигруп” като проводник на своите интереси и партньор, на когото може безусловно да се разчита. Времето на Илия Павлов е отминало и от тази гледна точка куршумът, който го застига на 7 март 2003 г., е закономерен – той бележи и края на един период, през който корупцията и бруталната престъпност не се свеняха да показват генетичната си близост.

 

Но разбирането за връзките между групировката „Мултигруп” и българската политика няма да бъде пълно, ако пропуснем един важен елемент от това, за което вече стана дума: корупционния модел, който бе създаден тогава, през 90-те години, и който бе до голяма степен определящ за продажническия климат в България в течение на целия преход. Илия Павлов изгради система, в която големият бизнес е възможен само с помощта на държавата и държавните институции, но и която предполагаше обвързана с групировката политическа сила; сериозни представителства или „гнезда” от съмишленици в други политически сили, както и в държавната администрация; силно присъствие в банковия сектор и възможност да се точат безпрепятствено финансови активи под формата на необезпечени кредити; надеждни позиции в съдебната система и в стопанската номенклатура, наследена от социалистическите времена; и не на последно място – сериозно влияние върху управляващото правителство и възможности да се въздейства върху неговите решения. Лидерът на „Мултигруп” ползваше услугите на цял спектър политици от всички цветове, но сериозната негова опора в сферата на политиката бе една определена партия – ДПС.

По-късно този модел се измени, но не принципно. Измени се характерът и нравът на българските олигарси, които се скриха зад подставени фирми и офшорни мрежи, но партията, която обслужваше тяхното задкулисие, си остана същата. Нещо повече – днес е редно да се замислим дали ДПС е самотна в тази си функция, или междувременно олигархията е изградила поддържащи я политически субекти. Първият от тях междувпрочем се появи още по времето на „Мултигруп”, като именно Илия Павлов е човекът, който реализира връзката между Ахмед Доган и бъдещия националистически лидер Волен Сидеров. Връзката между Доган и „Зъбчето”, както наричаха Илия Павлов, е осъществена от Луканов още през първите години на прехода, а фигурата на Волен Сидеров се появява сред мултаците малко по-късно – на една водена от него пресконференция на групировката, по време на която той стои непосредствено до Илия Павлов. Връзката помежду им е надеждна – по това време Сидеров вече е и стипендиант на „Мултигруп”. За тази връзка свидетелства не друг, а Вежди Рашидов, много близък тогава до Илия Павлов и провъзгласен за „мултак № 1 в България”[61]. Пред Faktor.bg той споделя:

 

Волен Сидеров изгря на една голяма пресконференция на „Мултигруп”, на която беше осъществена и конферентна връзка от САЩ. Тя се проведе в сградата на „Интерпред“ в София. Волен беше водещ на тази пресконференция на „Мултигруп”, а Илия стоеше до него. От пребиваването на Сидеров в групировката са и контактите му с Доган, който не е тайна, беше в много близки отношения с Илия Павлов… Силите, които стоят зад Доган и Сидеров, са структури на Държавна сигурност. От своя страна Илия ги подкрепяше и двамата, най-малкото ги финансираше, каква по-добра подкрепа от тази.[62]

 
Осман Октай[63], бивш депутат от ДПС и заместник на Доган през онези години, също си спомня за тази връзка. Той посочва, че в разговор с вицепрезидента на „Мултигруп” Радослав Ненов последният споделил, че три запасни офицерски съюза, които имат регистрирани партии, ще правят коалиция за участие в предстоящия вот, а формацията ще се казва „Атака”, и че е натоварен да осигури финансовото обезпечаване на тази формация.[64]

Ако е вярно, бихме имали потвърждение на хипотезата, че политическото генно инженерство е не от днес и вчера и че в плановете за трансформацията на политическата власт на комунистическата партокрация на икономическа основа важна роля е била отредена на партниращи с БСП формации, които владеят еднакво добре и политическите, и икономическите лостове в държавата. В ранните зори на демокрацията такава партнираща формация е ДПС, по-късно се ражда идеята за „скачените съдове” и „Атака“ бива създадена, за да държи електората на Доган в пълно подчинение под страха от „нов възродителен процес”. В наши дни идеята еволюира, като някогашните националисти се трансформират в авангард на петата колона и проводник на имперските амбиции на Русия, а новите олигарси започват сами да произвеждат политически гόлеми, които да обслужват техните игри.

 

Какво да се прави – времената се менят, менят се корупционните практики, а с тях и политическите идентичности. Ефектът от тази промяна обаче се състои в това, че България днес е най-бедната, най-недоволната и най-тъжната нация в Европейския съюз. Когато констатираме този факт, е редно да се запитаме какви са неговите причини и каква е дългата поредица от събития, които са ни довели дотук. И тогава ще забележим, че олигархичният формат и задкулисните зависимости в институциите на трите власти, реализирани от „Мултигруп” и други сродни групировки, са сред най-важните фактори за моралния банкрут на българския преход.

 

 

 

 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023