Контрабандните канали и институционалните им защити

Митничарите на ГКПП-Малко Търново залавят 19 хиляди недекларирани долара в А. М. с двойно гражданство (българско и турско). Лицето е управлявало товарен микробус с турска регистрация и при влизане в страната не е обявило валутата . Доларите са скрити в хастар на кожено яке. Същите са отнети в полза на държавата.
Снимка: Пресфото-БТА, Тодор Ставрев.

 

 

След разпадането на тоталитарния комунистически режим в България през 1989 г., контрабандните канали, изградени и контролирани от Държавна сигурност, са „приватизирани“ от служители на репресивния апарат на БКП[1], работили в системата и обезпечавали т.нар. скрит транзит.

Още в началото на югоембаргото, наложено на Съюзна република Югославия (Сърбия и Черна гора) от Съвета за сигурност на ООН през 1992 г., силовите групировки, които по това време набират мощ в България, стават агресивни участници в контрабандата на петролни продукти за западната ни съседка в нарушение на наложените международни санкции. Финансовите потоци от тази контрабанда не само заздравяват гръбнака на организираната престъпност, но и генерират ново ниво на корупцията, с която са покварени всички основни звена на правоохранителната система в България – от митницата и полицията, през следствието и прокуратурата до съда. В резултат на това правоохранителните органи са безпомощни, а противодействащите им функции са напълно блокирани.

През втората половина на 90-те години на ХХ век и началото на ХХI век се оформят няколко направления в контрабандата:[2]

♦ Първото е свързано с извършването на стокова контрабанда [основно контрабандиране на различни стоки за бита, бяла и черна техника, благородни метали, конфекция, алкохол, а така също и контрабанда на селскостопанска продукция].

♦  На второ място голям дял в контрабандата заемат цигарите[3]

♦  На трето място е контрабандата на крадени коли.

♦  На следващото място не е прецедент и контрабандата на оръжие.

♦ На последно място, но не по значение, следва да се отбележи, че контрабандните схеми се използват от организираната престъпност за трафик на наркотици през България или за разпространението им на вътрешния черен пазар.

Характерното за този период е постигането на своеобразна интеграция на контрабандните канали в структурата на сивата икономика. Връзката между трафикантите и полулегалните икономически субекти, от една страна, и престъпните структури, от друга, е осъществявана от бивши служители на комунистическите служби, а реализирането на контрабандния трафик се извършва с помощта на сенчестите групировки.[4] Корупционните действия при тази кооперация често излизат извън рамките на дефиницията: „власт – подкуп – разрешение – прикритие“. В определени случаи те придобиват характерните за организираната престъпност елементи: заплаха – изнудване – убийство.[5]

Участници в организираната престъпност са не само бивши служители на Държавна сигурност, имащи информация и опит в контрола и функционирането на контрабандните канали/скрития транзит до 1989 г. и схемите за осъществяване на ембаргови операции при комунизма. Към тях се присъединяват и различни номенклатурни партийни и стопански кадри, както и немалък брой спортисти, предимно борци и в по-малка степен гребци, формирали ядрото и ръководството на различните силови и икономически групировки като ВИС, СИК и „Мултигруп“.

В българската преса са описани редица случаи на контрабанда, илюстриращи обезсилените държавни институции и все по-голямата мощ на участниците в различните контрабандни канали, недостижими за българското правосъдие. 

Един от тях е случаят „Атия“. През 1993 г. във военноморската база „Атия“ край Бургас е разкрита контрабанда на цигари за милиони долари. Тя е осъществена чрез плаващия под гръцки флаг кораб „Вати“, който на пристанище Бургас е натоварен с 4500 мастербокса цигари „Марлборо“ и „Ротманс“ за Новоросийск. Прекосявайки Бургаския залив обаче, корабът разтоварва цигарите в базата „Атия“, откъдето тя е натоварена на камиони и пласирана в страната. Държавният бюджет е ощетен най-малко с 1 милион долара. Смята се, че в основата на тази контрабанда са бивш служител от Държавна сигурност и сирийски гражданин от кюрдски произход, агент на ДС, собственик на задгранична фирма във ФРГ.[6] Военната прокуратура разследва случая години наред.  Като обвиняеми са привлечени о.р. капитан I ранг Иван Иванов, командир на Военноморската база по време на извършване на контрабандата, Сашо Бакърджиев, бизнесмен от Бургас, капитанът на кораба „Вати“ Елефтериос Караискакис и Марин Попов, работещ в гръцка фирма. Материалите срещу последните двама са отделени в отделно дело, тъй като те са извън България.

Според обвинителния акт престъплението е извършено на 9 септември 1993 г. и е причинило щети на държавата в размер на 30 милиона стари лв. Стековете с цигари са натоварени в пристанище Бургас на кораба „Вати“, плаващ под хондураски флаг, и декларирани за износ. Плавателният съд обаче направил завой в Черно море и разтоварил стоката в „Атия“. Цигарите са натоварени на ТИР-ове и продадени в страната. След 8 години разследване, през 2001 г. делото е внесено за разглеждане във Върховния касационен съд (ВКС). Година по-късно, през 2002 г., съдебен състав на ВКС признава за виновни и осъжда о.р. капитан I ранг Иван Иванов на 7 години затвор, бизнесмена Сашо Бакърджиев – на 5 години, и Марин Попов – на 7 години.[7] Покрай разкритата контрабанда в „Атия“ следствието установява, че каналът е използван в продължение на две години и за контрабанда на гориво, като през него са разтоварени около 10 танкера.

Друг случай е така наречената Албанска сделка. В основата ѝ е търговска сделка за закупуване на оръжие и боеприпаси между министерствата на отбраната на Албания (купувач) и България (продавач). Случаят обаче се превръща в контрабандата на 100 минохвъргачки и 10 000 мини от военно поделение в Горна Малина през ноември 1993 г. Оръжията и боеприпасите изобщо не стигат до Албания, а са предназначени за ембаргова Югославия (сръбската армия в Босна), като за заобикалянето на международната санкция по това време е използван албански посредник.

Сериозното количество оръжие и боеприпаси, натоварени на шест камиона, прекосяват безпрепятствено границите на България, Македония и Сърбия, които са охранявани от съответните гранични власти на трите страни. Държавният бюджет е ощетен с няколко милиона долара, а Министерството на отбраната не получава сумата от 670 000 долара.[8] Отделен компрометиращ България факт е, че държавата допуска нарушаване на наложените международни санкции срещу Югославия, и то с оръжие и боеприпаси. По случая Военната прокуратура привлича като обвиняеми военнослужещите  от Министерството на отбраната Валентин Попински (управление „Снабдяване и търговия“) и Стоян Цаков, щатния служител от МВР Николай Николов, както и търговеца Марио Стоичков, чиято фирма „Видеомакс“ е избрана за превозвач.

Първоинстанционният съд признава подсъдимите за виновни и ги осъжда, както следва: полк. Валентин Попински на 25 години лишаване от свобода, полк. Стоян Цаков – на 20 години затвор, подп. Николай Николов – на 15 години затвор, а търговецът Марио Стоичков – на 20 години затвор. След тази осъдителна присъда обаче делото претърпява пълен обрат, съпътстван от характерната за българското правораздаване мудност, продължила с години.

През 2006 г. Военноапелативният съд отменя тежките присъди и оправдава подсъдимите. През 2012 г., след 19 години продължителност на съдебния процес, състав на Върховния касационен съд слага точка по делото, като окончателно оправдава всички подсъдими, приемайки, че Военноапелативният съд 6 години по-рано е направил задълбочен анализ на целия доказателствен материал и оправдателното решението е обосновано.[9]

Друг скандален случай е със захарната контрабанда на „Бартекс трейдинг“ – една от дъщерните фирми на групировката „Мултигруп“. В периода 1994-1998 г. тя и близките до нея фирми „Ман шугър“ и ЕТ „Сиви – Иван Сиви“ са внесли общо 305 914 тона захар при различни митнически нарушения. Над 140 000 тона захар са влезли в завода в село Камено, Бургаско, закупен от „Мултигруп“ през 1993 г.

Няколко са схемите, използвани за реализирането на контрабандата на захар. При два конкретни случая става въпрос за кораби с общо 50 000 тона нерафинирана захар, при които е приложена класическа контрабанда, тъй като за тях липсват документи за обмитяване изобщо в митницата в Бургас. Другата схема, която фирмата на „Мултигруп“ използва за укриване на мита и такси, е чрез обявяване на минимални количества, а от корабите са разтоварвани няколко пъти по-големи количества. Третата схема, засечена от полицията, е чрез обявяването на ниска фактурна стойност на вноса.[10]

Контрабандата е разкрита при акция на НСБОП в Бургас през 1998 г., като тогава щетите за държавата са изчислени на 52 милиарда лв. (неденоминирани). В аферата са замесени над една дузина митнически служители от Бургаската районна митница, които са участвали в подправянето на документи или са обмитявали товара на по-ниски тарифи. Броени дни след направените разкрития са уволнени началникът на митницата в Бургас Симеон Симеонов и неговите заместнички Антоанета Рунева и Лиляна Трайкова.

Този случай е отчетен като голям удар на МВР, ръководено по това време от министъра на вътрешните работи Богомил Бонев, и на НСБОП, ръководена от ген. Кирил Радев. Разкритието дава повод на министър-председателя Иван Костов да обвини публично „Мултигруп“ в извършването на контрабанда.

Държавата в лицето на Районното митническо управление Бургас налага наказателно постановление на „Бартекс“ в размер на 4,5 милиарда лв. (неденоминирани) и запор на захар и банкови гаранции за 5,5 милиарда лв. (неденоминирани).

През ноември 1999 г. Бургаският районен съд потвърждава запора по дело, заведено от тогавашния изпълнителен директор на „Бартекс“ Спартак Жаров, като санкциите са леко намалени – съответно 4,2 милиарда стари лв. и запор за 5,2 милиарда стари лв. През март 2000 г. обаче друг състав на Бургаския районен съд оправдава Жаров. Съдът приема, че действително захарта е изчезнала и има нарушения, но според преценката му Спартак Жаров не носи отговорност. Докато делата срещу „Бартекс“ се точат, сметките на завода в село Камено са блокирани, но „Мултигруп“ заобикаля тази пречка и продължава да внася захар чрез завода си за кабели „Елкабел“. През 2002 г. захарният завод в село Камено преустановява своята дейност.

„Бартекс“ на „Мултигруп“ не е единствената фирма, която контрабандира захар. Каналът в Бургас е използван и от други фирми. Сред тях е „Дискавъри 93“ на Стоян Николов, председател на футболен клуб „Славия“ по това време, с неизплатени мита и такси към държавния бюджет. Друга фирма е „Вълна М2“ на Милен Ганев, бизнесмен от Тетевен, с дългове от около 21 милиарда лв. (неденоминирани), от които 18 милиарда лв. към ПЧБ, а също така свързан със СИК и „Интергруп“.[11]. Още тогава има подозрения, че фирми, свързани с „Литекс“ на бившия състезател по борба от село Микре и след промените бизнесмен от Ловеч Гриша Ганчев[12], също използват за внос на захар именно пристанище Бургас. При тях е засечено, че  обявяват внос на нерафинирана захар, чието мито е 10 на сто, а в страната е докарвана рафинирана захар, чието мито е 40%.[13]

Нарушения са констатирани и за друга основна фирма, свързана със захарния бизнес – турската „Бейпар шугър“, която закупува захарния завод „Марицонопол“ в град Девня.

 

***

 

Друг емблематичен пример от този период (края на 90-те години на ХХ  и началото на ХХI век), свързан с използването на контрабандните канали за трафик на наркотици, е случаят с Пантю Пантев, повече известен като Поли Пантев. Завършил богословие, а след това и философия, Пантев започва да работи през 1992 г. за създадената от състезателя по борба Васил Илиев групировка ВИС-1. Пантев е свързан с идеята за стартирането на застрахователна компания ВИС-2. След убийството на Васил Илиев през 1995 г., Поли Пантев е един от основателите на групировката СИК и става акционер в застрахователна компания „СИК живот“ чрез една от фирмите си. Според източници от МВР, цитирани в пресата, в периода 1998 – 1999 г. Поли Пантев организира канал за кокаин през Турция, сдружавайки се с братята Ридван и Мехмед Саид, кюрди, които малко по-късно са  експулсирани от България заради трафик на наркотици. Той създава и солидна мрежа от пласьори на дрогата в страната и действа без да има сериозни проблеми с полицията или с правосъдието.

На дейността на Поли Пантев е дадена публичност с публикация във в-к „24 часа“ през декември 2000 г.[14] Позовавайки се на информация от специалните служби, в нея се посочва, че през пролетта на 1999 г. Пантев е замесен в отклоняването на близо 600 кг хероин, внесен в България от Гърция през ГКПП Кулата (съществуват и други версии), предназначен за Западна Европа. Заради слагането на ръка върху чуждия наркотик и разпродаването му, който на черния пазар е оценен на над 20 милиона евро, Пантев е обект на два неуспешни атентата през 2000 г. – с гранатомет на „Симеоновско шосе“ и с взрив в хотел „Амбасадор“.

Самият Пантев опровергава информацията с иронично писмо до в. „24 часа“, в което пише: 

За мен беше предназначена и натовската ракета, която падна върху къщата в Горна баня. И този път обаче не успяха. И няма да успеят, понеже едно е да искаш, друго е да можеш, а трето да го направиш!... Наистина, успяхте да ме развеселите, да повишите настроението ми за предстоящите празници, за което искрено благодаря. С кокаинов поздрав! 

Само три месеца по-късно, през март  2001 г., той е застрелян с няколко изстрела от упор в главата във фоайето на хотел „Сонеста“, на остров Аруба, в Карибско море, част от Кралство Нидерландия. Убийството му е едно от десетките неразкрити ликвидации на ключови фигури от престъпния свят в България, свързани с използването на контрабандни канали през годините на прехода, в които правоохранителните органи са поставени на колене в резултат на силната корупционна среда в България, благодарение на която подземните босове си купуват безнаказаност.

 

***

 

В стоковата контрабанда през 2002 г. нашумява името на Николай Методиев – Пилето от град Червен бряг, сочен за един от контрабандистите, приближени на Константин Димитров-Самоковеца[15]. Срещу Пилето прокуратурата води пет производства за контрабанда, от които две са дела за незаконен внос на пилешки бутчета и на китайски стоки, но е оправдан от съда. През 2002 г., по едно и също време взрив избухва пред дома на Николай Методиев в столичния кв. „Симеоново“ и пред магазина на приятелката му в София.

През 2003 г. при полицейска акция край Горни Богров са задържани ТИР-ве с негов китайски внос. Те са откарани в митнически складове за проверка, но докато тя се извърши, китайските стоки са подменени със строителни и изолационни материали. Малко по-късно двамата полицаи, охранявали камионите, признават след проверка на детектора на лъжата, че са били заплашени и са позволили на хора на Пилето да подменят нелегалния китайски внос с редовно декларирана стока. По този случай Николай Методиев е осъден през 2007 г. на глоба в размер на 700 лв. Пилето е известен и като собственик на ВИП-заведението „Неро“ на бул. „Витоша“, в столичния квартал „Иван Вазов“, което става обект на мощен бомбен атентат през 2009 г.

 

***

 

Особен интерес представлява дейността на Константин Димитров – Самоковеца[16], една от фигурите, свързани пряко с незаконния внос и износ в България в края на 90-те години на ХХ и началото на ХХI век. За разлика от останалите, той се издига до координатор на контрабандните канали и е класически пример на фигура от подземния свят, мащабите на чиито незаконни операции стават възможни не само с протекции в съдебната система и на някои специални служби, но и на политическо ниво.[17] Още повече, че той успешно се проявява като координатор на контрабандните канали при две различни политически мнозинства (Обединени демократични сили и НДСВ – ДПС) и две правителства (на Костов и Сакскобургготски), както и при двама главни прокурори (Иван Татарчев и Никола Филчев).

За първи път името на Константин Димитров, макар и с прякора му Косьо Самоковеца, е произнесено публично от Татяна Дончева през февруари 2001 г. по време на парламентарния дебат при вота на недоверие към правителството на Иван Костов. Вотът е внесен от БСП срещу кабинета на ОДС с мотива за несправяне с нарастващата престъпност, която ескалира с няколко убийства в София и в страната.[18] По това време Татяна Дончева, която през 2011 г. става лидер на партията „Движение 21“, е народен представител от социалистическата партия в 38-то Народно събрание.

От парламентарната трибуна тя споменава за съществуването на контрабандни канали, които функционират и по времето на управлението на ОДС, със съмнението, че част от незаконните печалби пълнят черни партийни каси, и подчертава фигурата на Косьо Самоковеца в тях.

По това време роденият през 1970 г. в семейство на тираджия в Самоков Константин Димитров е само на 31 години и все още не е придобил известност в медиите, още по-малко като фигура от подземния свят, която в последната година от управлението на коалицията на СДС-Народен съюз и началото на управлението на коалицията НДСВ-ДПС има ключов контрол върху функционирането на контрабандните канали, а така също и в разпределението на печалбите от контрабандата, оставайки недосегаем за МВР и прокуратурата.

През 1986 г., когато е 16-годишен, той започва работа като портиер в хотел „Рила“, в планинския комплекс Боровец, недалеч от родния му Самоков, като междувременно учи. След казармата започва работа в същия хотел. След политическите промени завършва публична администрация в УНСС. През периода 1997-1998 г. е представител на застрахователната компания ВИС за Видин и Самоков. В тези години се жени, а негов кум става босът на ВИС-2 и собственик на „ВАИ инвест холдинг“ Георги Илиев. Години по-късно, когато вече името му пълни вестниците, свързано с контрабандата в България, Самоковеца посочва в едно интервю, че до 1997 г. се е занимавал с „консултантски услуги, земеделие, внос, търговия, ресторантьорство“.

Няколко съществени факти от неговата биография обаче остават скрити до 2003 г. Те се отнасят до принадлежността му към една от наказателните бригади на борческата групировка ВИС-1 още през първата половина на 90-те години, дългото му криминално досие оттогава, както и арестуването му през 1994 г. при една от наказателните акции на висаджийската бригада, която тогава му е поверена.[19]

Случаят през 1994 г. е свързан с враждата и битката за надмощие на ГКПП-Олтоманци (на границата със Сърбия, на около 30 км северозападно от Кюстендил) между групите на Емил Кирилов – Крокодила и Любомир Илиев – Ломски, две местни фигури от Кюстендил – територия на борческата групировка ВИС-1, точно в разгара на контрабандата с гориво по време на югоембаргото.

На 3 ноември 1994 г. внушителна група от 19 мъже се събират в кафе „Маркрит“ до „Петте кьошета“, в София. Тя е една от наказателните бригади на ВИС-1, а неин водач е 24-годишният Константин Димитров – Самоковеца. Емил Кирилов – Крокодила се е обърнал за помощ към борческата групировка на Васил Илиев, който му изпраща групата, оглавявана от Самоковеца, чиято задача е да се разправи с конкурента на Крокодила в Кюстендил –

Любомир Илиев – Ломски. По това време Крокодила е известна фигура от подземния свят в провинцията. През 1993 г. е арестуван при операция на баретите в Дупница и е задържан шест месеца за рекет в ареста на „Развигор“, в София. След освобождаването си изрича фразата: 

В България няма мафия, има бизнесмени. 

Името му по-късно фигурира под №8 в списъка на министъра на вътрешните работи в кабинета на БСП Любомир Начев и директора на Националната следствена служба Ани Крулева, съдържащ имената на 150 престъпници с висящи дела.

Пристигайки в Кюстендил, софийската бригада на ВИС-1 бързо установява къщата, в която в този момент се намира Любомир Илиев – Ломски, откъдето той е извлечен и пребит до смърт. На Ломски са счупени крак и ръка и са му нанесени серия от тежки контузии по цялото тяло. Изхвърлен е в канавката край пътя до едно от селата край Кюстендил, вероятно е щял да умре, ако случайно преминаващ шофьор не го забелязва и откарва в болницата. По една случайност, наказателната акция се разиграва пред очите на Бойко Игов, следовател в Окръжната следствена служба в Кюстендил. Той се обажда в РПУ и съобщава номера на една от колите. По този сигнал край Драгичево полицията арестува цялата група. След едноседмичен престой зад решетките, Косьо Самоковеца е пуснат срещу гаранция от 10 000 тогавашни лв.

Случаят с отвличането и побоя на Ломски гръмва в пресата. Централните всекидневници съсредоточават обаче интереса си върху конфликта между Крокодила и Ломски. Арестуваните, сред които е и никому неизвестният тогава Самоковец, са описани като „19 столични гангстери“, без да са споменати имената им.

Следствието бързо разплита случая и идентифицира нападателите на Ломски, а също така и доказва обира от къщата, където жертвата е открита и пребита – оттам са задигнати техника и 10 000 лв. През август 1995 г. Окръжната прокуратура в Кюстендил внася обвинителен акт в съда. В него е посочено, че 11 от 19-те нападатели са криминално проявени. Групата на Самоковеца е обвинена за грабеж на движими вещи на стойност над 37 000 лв. и за нанасяне на средни телесни повреди на Любомир Илиев-Ломски. Жертвата не сътрудничи на следствието. „Нападателите не ме интересуват, а поръчителят“, заявява той.[20] Три месеца след побоя неговият конкурент Емил Кирилов-Крокодила е застрелян от неизвестни лица с два куршума в главата, недалеч от село Олтоманци.

Съдебният процес срещу Самоковеца и групата му започва на 5 февруари 1996 г. Председател на съдебния състав е съдийката Автономка Борисова, а членове – Йордан Аничкин и Катерина Димитрова. В деня на произнасяне на присъдата Константин Димитров е доведен от „Развигор“, където е арестуван по друго дело № 469/1996 г., също за грабеж. В пледоарията си прокурорът Камен Пешев заявява: 

Това е една добре организирана група. Обучени на мълчание и добре заплатени, тези хора трябва да знаят, че са пионки. Бяхме свидетели на едно цинично чувство на безнаказаност. Подсъдимият Димитров е организатор и ръководител.

На 22 април 1996 г. съдът признава всичките 19 подсъдими за виновни. Самоковеца и още 13 души от групата са осъдени на по 7 години затвор, трима – на по 2,6 години, един непълнолетен участник от групата – на 1,6 години, а един рецидивист от бригадата – на 7 години и изселване. Участниците във висаджийската наказателна банда са осъдени общо на 107 години затвор, но те обжалват делото пред Върховния съд.

До насрочването на разглеждането му там Самоковеца се отървава от някои от другите следствени дела срещу него. С Постановление от 5 юли 1996 г., подписано от окръжния прокурор на София Маргарита Попова[21], е прекратено следствено дело №135/95 г. за грабеж и нанасяне на средна телесна повреда срещу Константин Димитров и двама от неговата бригада, участвали в отвличането на Ломски. Тримата са нападнали при среднощен обир, пребили, ранили в бедрото и ограбили Петър Войнов в кланица на с. Драгушиново, община Самоков, през януари 1995 г.

В периода 1995-1996 г. срещу Константин Димитров са образувани още две дела. Следствено дело №101/1995 г. на Окръжната следствена служба – София, за изнудване, и Следствено дело № 469/1996 г. по описа на VІІ районна следствена служба – София, за грабеж и побой. И двете са били предложени от следствието с мнение за съд, но Градската и Окръжната софийска прокуратура са решили, че делата следва да бъдат прекратени. Освен тези дела, в този период името на Самоковеца фигурира най-малко и в три полицейски преписки, регистрирали подобни престъпления в различни райони на България. Те обаче не са прераснали в следствия и са „смачкани” още в начален етап.

По делото срещу Самоковеца и групата за побоя и грабежа на Ломски не е даден ход във Върховния касационен съд в продължение на две години. На Самоковеца е наложена съдебна забрана да напуска страната до 29 ноември 1999 г., която адвокатите му безуспешно се опитват да отменят.[22] Както по-късно се установява, той многократно я нарушава, пътувайки зад граница.

На 1 април 1998 г. ВКС връща делото на Софийския апелативен съд (САС) заради изменение на НПК. Състав на САС отменя осъдителната присъда и връща делото за ново разглеждане на Кюстендилския окръжен съд с мотив за наличие на процесуални нарушения.

Съдебната одисея продължава на 23 март 1999 г. пред друг състав на Кюстендилския окръжен съд (Диана Данаилова – председател и членове Васил Василев и Севдалина Демиревска). Три години след първия съдебен процес, прокурорът Камен Пешев обрисува в пледоарията си несправедливия преход и дори разкрива, че е направен опит да бъде подкупен от Самоковеца: 

С една справедлива присъда ние ще уверим обществото, че рано или късно всеки получава заслуженото, че все още органите, натоварени за осигуряване на реда и спокойствието, изпълняват своя високоотговорен служебен дълг. Всички знаем каква бе обстановката в нашата страна през тези години... Даде се тласък на инициативата и предприемчивостта на всички граждани. Но се намериха и такива, които, използвайки обстановката, се втурнаха да трупат капитали по престъпен начин. Създадоха се силови икономически групировки, които по престъпен начин формираха сфери на влияние, бранеха по насилствен начин своите интереси. 

Понякога може би и под въздействието на средствата за масова информация се създаваше ореол на тези „герои“, на тези граждани, което още повече въздействаше на някои хора с по-слаби морално-волеви задръжки да предлагат услугите си за извършване на поръчки по сплашване и малтретиране на неудобни за техните работодатели лица. Към последната група от граждани са и изправените да отговарят пред вас 19 подсъдими. Трябва да се подчертае, че това е една добре организирана група от млади хора, специализирали се в извършването на грубата „черна” работа по сплашване и тероризиране на граждани на нашето общество. 

За Самоковеца прокурорът подчертава: 

Подсъдимият Константин Димитров, мислейки, че всичко на този свят може да се купи с пари, направи безуспешен опит на 11 май 1999 г. под формата на обилна алкохолна почерпка да въздейства на прокурора по това дело, която не беше приета. Ето защо считам, че е завишена степента на обществена опасност на неговата личност и следва да изтърпи ефективно наказание. 

Това обаче не се случва. С присъда № 1199 от 21 декември 1999 г. съдът оправдава всичките 19 подсъдими по всички обвинения, със съшития с бели конци мотив, че Държавното обвинение уж не е доказало вината им. Кюстендилската окръжна прокуратура отправя протест срещу оправдателната присъда пред Софийския апелативен съд (САС), където е заведено дело 358/2000 г. Ръководител на Софийската апелативна прокуратура (САП) от 1998 г. е Иван Петров, апелативен прокурор на София, бивш окръжен прокурор на Благоевград и председател на Асоциацията на прокурорите. На 20 ноември 2000 г. състав на САС дава ход на делото. Изненадваща за съда е позицията на представителя на Държавното обвинение – заместник-апелативния прокурор на София Стамен Петков. Преди това той е известен с участието си в делото „Опицвет“[23] в Софийската окръжна прокуратура, където до издигането си в САП е заместник на окръжния прокурор Маргарита Попова. В присъствието на Самоковеца и адвокатите му прокурорът Стамен Петков заявява: "Оттеглям протеста на окръжна прокуратура Кюстендил", без да посочва никакви мотиви. В този случай съдът няма правомощия да продължи делото и го прекратява. Така в края на 2000 г., с помощта на ръководената от Иван Петров Софийска апелативна прокуратурата, Константин Димитров – Самоковеца окончателно изчиства съдебното си минало. Прокурорът Стамен Петков, който вместо да поддържа обвинението на колегите си от Кюстендил, играе ролята на скрит адвокат на Самоковеца, е издигнат във Върховната касационна прокуратура.[24]

По това време Самоковеца вече се е превърнал в големия играч – координатор на контрабандата в България. Това става в последната година от управлението на кабинета Костов и ОДС. Възходът му съвпада с някои кадрови промени след министерските рокади в правителството, които премиерът Иван Костов предприема, без да обяви публично мотивите за тях.

Една от тях е смяната на директора на „Митници“ Пламен Минев чрез „издигането“ му за зам.-министър на финансите. На негово място е назначен малко известният началник на митницата в Свиленград Захари Захариев, когото Самоковеца познава отпреди това и комуникира директно с него. Другата смяна е тази на поста на главен секретар на МВР. На мястото на Божидар Попов е назначен Славчо Босилков, сочен като близък до премиера Костов. Неслучайно в момента, в който главният секретар Босилков разбира, че в Национална служба „Сигурност“ (НСС) се води разработка срещу корумпирани служители от сектор „Стокова контрабанда“ в Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП), засечени при контакти именно със Самоковеца, Босилков изисква материалите и ги задържа в служебната си каса до края на кабинета Костов. По този начин НСС е възпрепятствана да работи по случая.[25]

За притеснителния възход на Самоковеца, високопоставен служител от професионалното ръководство на МВР, запознат с оперативната информация за контрабандиста, информира с писма до кабинета на премиера Костов, а така също и до президента Петър Стоянов, но без да има последствия.[26]

Това има своите обяснения, като се има предвид, че като координатор на контрабандата в края на управлението на ОДС, приложената схема, по която Самоковеца работи, е – 60% от незаконните приходи да се изплащат по веригата нагоре за митницата и черните партийни каси, и 40% за него.

В публикациите на вестниците „Дневник“ и „Капитал“, повдигнали за първи път завесата на контрабандните схеми, действали по време на СДС, се споменават някои високопоставени политици с влияние в местните структури и организиране финансирането на партията като Христо Бисеров и Евгений Бакърджиев.

В една от справка на спецслужбите, проследили контрабандната дейност на Самоковеца в този период, се сочи, че сумите, които той „доставя“, са около 500 хиляди долара седмично. Срещу това на Захари Захариев е обещано да остане шеф на митниците и в бъдеще, след като СДС спечели изборите. За услугите си Самоковеца пък получава съдействие да изнася през ГКПП (основно Кулата) към Германия и Кипър големи суми пари, както и гаранции, че ще запази контрола над каналите и съответно огромните си доходи от тях. И което е не по-малко важното, че ще бъде защитен от вниманието на МВР и службите.[27]

СДС обаче не печели следващите избори. Това принуждава Самоковеца да чертае нови схеми и да търси протекции сред новите управляващи от НДСВ и отделни фигури от правителството на Симеон Сакскобургготски, който през юли 2001 г. е избран за премиер с подкрепата на ДПС.

В митниците за директор е назначен Емил Димитров-Ревизоро[28], близък по това време до движение „Гергьовден“, което получава някои постове именно по линия на митниците. За министър на вътрешните работи е избран юристът проф. Георги Петканов, а за главен секретар на министерството е назначен Бойко Борисов. За това, че Самоковеца вече е известна фигура сред политиците, говори фактът, че едно от първите неща, които Петканов прави след като влиза в МВР, е да поиска от НСС разработката срещу уличените във връзки с Константин Димитров служители от НСБОП. Борисов пък предприема рокади в направление „Стокова контрабанда“ на НСБОП, компрометирано заради връзките си със Самоковеца, което вместо да разследва дейността му, води фиктивна разработка срещу него с цел да бъде брониран, тоест предпазен от разработване от други служби в МВР.

Една солова акция на Емил Димитров – Ревизоро през ноември 2001 г., довела до провалянето на операция на МВР в митницата в Русе по разкриването на подкуп за представител на Агенция „Митници“ в размер на 80 000 лв., отново прави името на Самоковеца актуално и показва, че контрабандата и при управлението на НДСВ и ДПС не е спирала.[29] Емил Димитров е освободен през февруари 2002 г., след като стана ясно, че е внесъл хаос в митниците с 400 немотивирани уволнения на митнически служители. По същото време НСБОП прави първия си удар срещу един от каналите за стокова контрабанда, контролирани от Самоковеца.[30] Срещу него обаче така и не започва наказателно преследване за контрабандната му дейност. Нещо повече, някои осветени негови срещи като тази в офиса на Васил Божков в „Нове холдинг“ в този период показват, че Самоковеца успява да запази позиции и при управлението на кабинета Сакскобургготски, а държавните финансови и правоохранителни институции са безсилни да му противодействат.[31]

През април 2003 г. се разразява т.нар. Яхтен скандал, свързан с министри от правителството на Сакскобургготски и депутат от НДСВ, които са снимани на яхта в Монако по време на кръг от „Формула 1“, заедно контрабандиста на цигари Иван Тодоров – Доктора[32]. Тогава министърът на вътрешните работи Георги Петканов представя на премиера Симеон Сакскобургготски, президента Георги Първанов и главния прокурор Никола Филчев доклад за организираната престъпност и връзките на магистрати с лица, разработвани от МВР. В пресата изтича информация, че сред посочените имена са тези на Самоковеца и Доктора[33]. Изтича и информация, която уличава апелативния прокурор на София Иван Петров в нерегламентирани връзки със Самоковеца. Прокурорът отрича и настоява за представянето на доказателства от страна на МВР. Същото прави и Самоковеца, който в едно интервю заявява, че не му се е налагало да опира до услугите на прокурорите.

Два месеца по-късно, през юли 2003 г., в-к „Дневник“ публикува като водеща информацията статията „Прокурори спасили Самоковеца от затвор”[34], в която са закрити неизвестните дотогава факти около съдебното минало на Самоковеца, както и решаващата роля на Софийската апелативна прокуратура, ръководена от Иван Петров, за оправдаването на Константин Димитров през 2000 г. С журналистическото разследване дейността на контрабандиста е документално осветена. Апелативният прокурор Иван Петров е принуден да шикалкави и да се оправдава, че не е знаел за делото на Самоковеца в подчинената му прокуратура.[35] Няколко месеца по-късно тихомълком той е отстранен от главния прокурор Никола Филчев.

На 6 декември 2003 г. на площад „Дам“, в Амстердам, Нидерландия, Самоковеца е застрелян. Ранена е манекенката Цеци Красимирова, която тогава го придружава. За убийството веднага е задържан холандецът Едвин Векер, който през юни 2004 г. е осъден на 15 години затвор от холандски съд. През 2004 г. в Ница, Франция, е заловен издирваният от МВР Васил Качиков – Дългия, сочен като приближен на Йосиф Йосифов – Йоско, за когото се твърди, че е свързан с поръчката. В България Качиков излежава 7-годишна присъда за трафик на проститутки. Но обещаното обвинение за съучастие в убийството на Самоковеца така и не му е повдигнато, като магистратите се оправдават, че от Нидерландия не са предоставили поисканите доказателства.

Неофициално се твърди, че причината за убийството на Самоковеца е навлизането му в контрабандата на наркотици, и то в международен план. Недосегаемостта, която той демонстрира малко преди да настъпи краят му, стига дотам, че той влиза в непремерена разправа в дискотека „Ескейп“ (7 ноември 2003 г.) с Красимир и Николай Маринови – Маргините, а дни по-късно избухва мощен взрив пред модна агенция „Визаж“ на Евгения Калканджиева, близка до един от Маргините, за което е заподозрян. Други подозират, че именно този брутален ход, който  се смята за недопустим при конфликта между босовете, е причината за  наказателната акция срещу Константин Димитров месец по-късно в Нидерландия.

След убийството на Самоковеца изведнъж всички държавни институции се разбързват. Прокуратурата твърди, че го е чакала от Амстердам с белезници на летището и се активира във воденето на дело за конфискуване богатството на контрабандиста.[36] Никога не се стига до незаконно изнесените зад граница приживе от Самоковеца милиони от контрабандата му. Нещо повече, поредното безхаберие на българските институции довежда до осъждането на България от Европейския съд по правата на човека в Страсбург от вдовицата на Самоковеца Ангелина Димитрова. През юли 2016 г. съдът постановява, че държавата трябва да ѝ заплати 430 000 евро компенсацията за имуществените вреди, които са ѝ причинени с конфискацията на имущество на семейството по реда на отменения вече Закон за собствеността на гражданите.[37] 

 

 

 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023