Комбинат за един долар

Кремиковци АД - Рудният двор, където се осъществява подготовката на суровините в комбината.

Снимка: Пресфото-БТА, Бистра Бошнакова

 

 

Един долар – точно за толкова беше продаден през 1999 г. металургичният комбинат „Кремиковци“, гордостта на българската индустрия, хвалена от партийните лидери на БКП и възпявана от поети.[1] Тази сделка изумява и до ден-днешен – цената е символична, а придобитото – поразително по своя мащаб. Става дума не за какво да е предприятие, а за наистина ключов сегмент от българската икономика[2], от който пряко зависят десетки други частни и държавни фирми, и за производствена верига, която може да съществува само ако работи непрекъснато, тъй като спирането на нейните основни промишлени цикли, особено на коксовите пещи, е завинаги. 

Това предполага особена прецизност и стратегическо мислене при сключването на приватизационната сделка – независимо от цената, която може да бъде получена. Предполага търсене и намиране на стратегически инвеститор, който да оздрави металургичния гигант, да инвестира в модернизирането му и да съхрани огромните приходи в бюджета на държавата, идващи от неговата продукция. За съжаление такова стратегическо мислене липсва – и сделката за „Кремиковци“ е образец на калпава приватизация, при която неуспехът е предопределен, а предприятието – предварително обречено. В крайна сметка МК „Кремиковци“ АД е продаден на 14 юни 1999 г. за един долар на българската фирма „Дару Металс“, собственост на Валентин Захариев[3]. Това е фирма, която няма нито опит в тази област, нито необходимите финансови възможности, за да се справи със задълженията, поети с приватизационния договор. 

Близо пет години по-късно, на 16 февруари 2004 г., до Радослав Илиевски, зам-председател на Парламентарната комисия за борба с корупцията, е изпратено писмо[4], което доста точно описва резултата от така сключения договор.

(Писмо от 16 февруари 2004 г. до Радослав Илиевски, зам.-председател на Парламентарната комисия за борба с корупцията. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Както е посочено в него, за нуждите на приватизационния процес на МК „Кремиковци“ АД е извършен одит от международната одиторска фирма „Аткинс“[5], чиято задача е била да бъде избрана най-изгодната за България оферта. Паралелно с това, министри от кабинета, включително самият министър-председател Иван Костов[6], са водили предварителни преговори с потенциалните купувачи на предприятието. В крайна сметка на първия тур от преговорите „Аткинс“ одобрява и трите фирми, които са закупили документи за участие в приватизационната сделка, а това са швейцарската „Дюферко“, турската „Ердемир“ и българската „Дару Металс“. При втория тур на преговорите обаче, когато трябва да се подадат тъй наречените подробни оферти, съдържащи реалните финансови параметри на сделката, „Дюферко“ и „Ердемир“ отпадат. Причините за това, меко казано, странно решение са твърде любопитни. 

Разликата между трите компании е фрапираща. „Дюферко“ е концерн, включващ металургични заводи, строителни фирми и обслужващи банки в цяла Европа. Както се посочва в писмото, към този момент швейцарската фирма разполага със свободни инвестиционни средства в размер на около 30 милиарда германски марки. Турската „Ердемир“ е огромна металургична компания с 51% държавно участие – което означава, че турската държава застава зад евентуалната бъдеща сделка. Българската фирма „Дару Металс“ разполага с един офис под наем – и с нищо друго. Не е ясно откъде биха могли да се вземат огромните капитали, каквито предполага изпълнението на приватизационния договор, не е ясно кой и с какво би гарантирал за тях. За сметка на това българската фирма е щедра на обещания – нейните собственици обещават повече и от „Дюферко“, и от „Ердемир“. Обещават например да направят 450 милиона долара инвестиции в течение на пет години. Обещават да покрият дългове в размер на стотици милиони лева. Обещават да осигурят участие на стратегически партньор – италианската корпорация „Стено Мачегария“, която да гарантира нови пазари за продукцията на комбината. Обещават банкови гаранции за дейността на „Кремиковци“ от водещи банки.[7] И в крайна сметка печелят – на базата на всички тези обещания – при това печелят немалко. 

Няколко дребни подробности, за да стане ясно какво е продадено за един долар. Срещу него са прехвърлени 71% от собствеността на комбината. Тази собственост включва 17 завода, един язовир (Огняново), една топлоелектрическа централа, множество почивни станции, железопътен и автотранспорт, огромна площ с изградена инфраструктура. Към момента на приватизационната сделка в завода работят над 12 хиляди души, а по проектосметна документация неговата стойност е два милиарда и петстотин милиона долара. Към датата на сделката комбинатът е произвеждал 100 000 тона стомана месечно. 

Срещу тези наличности стоят огромните дългове, натрупани от комбината в годините на усиленото му разграбване по схемата „стоене на входа и на изхода на предприятието“, реализирано от Мултигруп.[8] Всъщност, извън обещаните инвестиции,[9] в срок от пет години бъдещият собственик трябва да се справи с дълг от 450 милиона лева[10]. На практика тъкмо изискването да бъдат покрити тези дългове е отказано от турската „Ердемир“ – те също като „Дару Металс“ се съгласяват да инвестират стотици милиони долари в комбината,[11] но категорично отказват да поемат натрупаните задължения. За разлика от тях, българската фирма се съгласява, а „Агенцията за приватизация“ сключва сделката – колкото и очевидно да е, че това задължение няма да бъде изпълнено. Договорът е подписан на 14 юни 1999 г. – между председателя на АП Захари Желязков[12] и Светлана Димитрова, изпълнителен директор на „Дару Металс“, работила преди това като машинописка в представителството на „Дюферко“ в България. По силата на този договор и след доволно сложни процедури, 71% от акциите на „Кремиковци“ стават собственост на Валентин Захариев[13], бивш началник-цех в Чугунолеярния завод в Ихтиман. 

Патосът на писмото, изпратено до парламентарната комисия, е свързан с въпроса какво се случва след това. Изводът е концентриран в две изречения: „Нищо от записаното в приватизационния меморандум не е изпълнено от купувача“ и „Към момента на сделката не е имало необходимите гаранции за изпълнение на записаното в него.“ 

За съжаление, анонимните експерти, написали това писмо, имат право.[14] Приватизационният договор де факто не е изпълнен, обещаните 300 милиона долара инвестиции не са реализирани, дълговете на комбината не са покрити – и нещо още по-лошо – вместо да намаляват, задълженията му продължават да растат. Това личи много ясно от доклада на Аксиния Славчева, изпълнителен директор на „Агенцията за следприватизационен контрол“ относно изпълнението на задълженията по приватизационния договор.[15]

 

 

(Доклада на Аксиния Славчева, изпълнителен директор на Агенцията за следприватизационен контрол относно изпълнението на задълженията по приватизационния договор.  Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

От този доклад става ясно, че „Дару Металс“ е задължен да извърши инвестиции, възлизащи на не по-малко от 300 милиона долара за периода 2000 – 2005 г. Изпълнението на инвестиционната програма предполага през посочения период да се влагат по 50 милиона годишно. Само че направените инвестиции драматично се разминават с предвидените по договор. Само за три години – от 2000 до 2003 г.[16], неизпълнението възлиза на 88 235 717 долара, като начислените неустойки са 53 536 043 долара.  Обаче Агенцията няма как да ги вземе. Изрично е посочено, че: „АСК констатира, че към настоящия момент не съществува обезпечение по смисъла на Чл. 17.5, тъй като падежът на представения в АП запис на заповед е 15.05.2002 г. и липсва издадена нова банкова гаранция или запис на заповед.“ В заключение на анализа на неизпълненията се посочва, че „общият размер на задължението на Купувача за 2002 г. е в размер на 96 608 647 щ. д.“[17] 

Неизпълнението на инвестиционната програма обаче не е единственото нарушение от страна на „Дару Металс“. Тук трябва да отбележим една много специфична особеност на този договор: огромният металургичен комбинат не просто е харизан срещу един долар – неговите нови собственици са получили допълнителни бонуси, при това в огромен размер. Държавата, изглежда, толкова силно е жадувала да се освободи от бремето на това произвеждащо загуба чудо на социалистическата индустрия, че паралелно с продажбата е покрила една доста съществена част от натрупаните до сделката задължения. 

Броени дни след сделката, с Решение на МС № 556 от 30 юли 1999 г., Министерството на финансите превежда на вече частното предприятие 193 милиона лева, които покриват неговите задължения към НЕК, Булгаргаз, НОИ и други държавни фирми и институции. Паралелно с това, държавата опрощава над 200 милиона лева стари задължения по ЗУНК, тъй че общата държавна помощ за купувачите на „Кремиковци“ АД възлиза на 393 556 517 лева. Защо е направен този жест към едно вече частно предприятие, е наистина трудно да се обясни. Очевидно държавата е очаквала, че като покрие тези огромни дългове, новият собственик би започнал на чисто – като покрива останалите задължения и харчовете на комбината за суровини и енергия. 

Това наистина би се случило, ако новият собственик би бил „Дюферко“ или „Ердемир“, които са елиминирани именно поради тяхното несъгласие с искането от страна на държавата дълговете на комбината да бъдат покрити за тяхна сметка. С „Дару Металс“ обаче не се получава така: три години след сделката са натрупани по-големи задължения от опростените от държавата.[18] Например, с държавна помощ са погасени задължения към НЕК в размер на 47 710 761 лв. С изходящо писмо на „Агенцията за следприватизационен контрол“ (АСК) № 26-00-5678/20.11.2003 г. е поискана актуална информация за задълженията на „Кремиковци“ към НЕК.  Оказва се, че те са в размер на 79 751 214 лв. По отношение на дълговете към „Булгаргаз“ ситуацията е сходна: държавата е изплатила 85 825 935, или с други думи, „Дару Металс“ е поело дружеството без задължения по доставките на природен газ. Към 18.04.2001 г. „Кремиковци” има неизплатени текущи задължения към „Булгаргаз“ на стойност само 3 708 002 лв. Затова пък към 30.11.2003 г. задълженията вече са 44 316 987 лв., което може да означава само едно: че по стар социалистически навик новите собственици на комбината работят на юнашка вересия, без да си плащат нито тока, нито природния газ. 

В доклада на АСК има две изречения, които подчертават корупционния потенциал на сключения с „Дару Металс“ договор. В точка втора, която третира покриването на задълженията по държавни и други вземания, е казано едно към едно, че по отношение на тях „в приватизационния договор не са предвидени неустойки“ и че „общият размер на държавните вземания не е изяснен“. Забележете парадокса – не е изяснен от самата държава, която продава своя най-крупен промишлен длъжник за един долар. Посочва се, че става дума за ДДС, данък печалба, ДОД, митнически сборове и други подобни – и че в приватизационния договор няма справка, която да конкретизира техния размер. Не е трудно да преценим, че става дума за стотици милиони, които държавата буквално е укрила от самата себе си. 

Посоченият пропуск не е уникален. Абсолютно идентична е ситуацията по отношение на задълженията към НОИ. И тук докладът е категоричен: „В приватизационния договор не са предвидени неустойки“ и „Общият размер на задълженията към НОИ не е изяснен и в приватизационния договор няма справка, която да конкретизира размера на задължението.“ Все пак АСК е поискала справка от НОИ, с която да установи защо са  пропуснати тези задължения.  Станало е ясно, че те възлизат на 63 725 561 лв., но с Решение на Надзорния съвет на НОИ са разсрочени за 36 месеца – от 30.09.2000 г. до 30.08.2003 г. Отново е поискана актуална информация след изтичането на този срок – на 21.11.2003 г. И се е оказало, че общият размер на задълженията към Държавното обществено осигуряване възлиза на 63 960 322 лв., сиреч на по-голяма сума от тази в момента на разсрочване на дълговете. Изводът е ясен – въпреки разсрочването, никакви задължения не са изплатени. 

Особен случай са задълженията на „Кремиковци“ към Държавния фонд за реконструкция и развитие (ДФРР), възлизащи на 35 милиона долара, от които „Дару Металс“ не са платили нито стотинка. Вместо това, са сключили Анекс с Министерството на финансите, според който този дълг се разсрочва за срок от 15 години, с петгодишен гратисен период. В рамките на този гратисен период обаче, самата „Дару Металс“ е продадена. И „Кремиковци“, заедно с всичките си неизплатени задължения преминава в други (индийски) ръце. Този казус, между впрочем, също е симптоматичен – много от сделките в рамките на касовата приватизация са сключени с юридически издържани приватизационни договори, но след това се подписват  анекси, които по правило остават скрити за широката публика и които обезсилват техните клаузи – без изключение в полза на купувачите и в ущърб на държавния интерес. 

Докато задължението към ДФРР е само разсрочено, то най-голямото задължение на комбината – по тъй наречения австрийски дълг, възлизащ на 70 милиона долара, изобщо не е платено. „Кремиковци“, заедно с фалиралата Стопанска банка солидарно поемат обслужването на този дълг. Но докато СИ Банк, която купува фалиралия трезор, изплаща на австрийския консорциум поетите при покупката на Стопанска банка задължения, то „Дару Металс“ не покрива нищо. Или както се посочва в доклада: „В отговор на писмо Вх. № 17-00-36/15.04.2004 г. СИБ АД уведомява, че до настоящия момент не са постъпили плащания по горепосоченото задължение.“ 

И прочее, и тъй нататък – в този доклад неизпълнените задължения по приватизационния договор често се съпровождат със забележката, че в самия договор няма предвидени санкции при неизпълнение. Наистина е чудно защо, както и защо при наличието на толкова неизпълнени клаузи никой не се замисля за развалянето на договора. Изглежда, идеята „Кремиковци“ да стане отново държавна собственост е предизвиквала ужас в душите на държавните чиновници. Нещо повече, самата АСК е принудена да преглътне казуси, в които самите институции, на които комбинатът дължи пари, отказват да дадат сведения за размера на дължимото. Такъв е случаят с Териториална данъчна дирекция „Големи данъкоплатци“ – София, която отговаря на АСК, че исканата информация за задълженията на „Кремиковци“ е служебна тайна и не може да бъде предоставена. 

При това очевидно престъпно отношение към приватизационната сделка за „Кремиковци“[19] е редно да се запитаме каква е изгодата на временните нови собственици от придобиването на това традиционно губещо предприятие. Колкото и парадоксално да е, изгодата е огромна. За да си отговорим на този въпрос обаче, би трябвало първо да се запитаме коя е причината, поради която „Кремиковци“ е на този хал. И да си припомним, че именно оттук започва схемата на ограбване чрез „стоенето на входа и изхода“ на държавните предприятия, реализирана в случая от групировката „Мултигруп“ чрез нейната компания „Интерстайл“. Схемата, известна в анализите на МВР и като „стратегията на паяка“, е следната: определена частна компания се налага като монополист и при суровинните доставки за производството, и при пласирането на произведената продукция. Това създава възможности суровините да бъдат продавани на завишени цени, а продукцията да бъде изкупувана на занижени – като печалбата остава за частната фирма, а загубите – за държавното предприятие. На всичкото отгоре в тези фирми, застанали на входа и на изхода, се привличат експерти от търговските отдели на самата държавна компания, като по този начин се приватизират и нейните търговски контакти. 

Точно по този начин бива разграбван и най-големият металургичен комбинат в България. „Интерстайл“, ръководена от Иван Дремсизов[20], бивш кадър на търговската кантора на комбината „Металснаб“, е внасяла по около 350 000 тона коксувани въглища и около 500 000 тона желязна руда годишно и е препродавала основната част от продукцията на „Кремиковци“. Според експерти общият обем на нейните печалби е възлизал на 150 милиона долара годишно. „Дару Металс“, бидейки собственик на комбината, на практика е продължил и усъвършенствал същата грабителска схема. И това е основното ноу-хау на Валентин Захариев, че е разработил схемата със „стоене на входа и на изхода“ в ситуация, при която „Кремиковци“ вече е приватизиран, при това от самия него. 

Това става по следната схема – дейността на МК „Кремиковци“ АД се канализира в две дружества: производствената се калкулира от самия комбинат, а търговската – от специално създаденото с тази цел дружество „Кремиковци Трейд“. Освен него, се използват и други посреднически компании: „СКАД-Ко“, регистрирана в град Лимасол, Кипър; „Хелмус – АГ“, регистрирана в кантона Цуг, Швейцария; „Балкан Метал“, регистрирана в Ирландия. Всички тези фирми са собственост на Валентин Захариев или са контролирани от него. Същевременно за тях не важат клаузите на приватизационния договор, отнасящи се до покриване на задължения и реализация на инвестиции. При внос на суровини или износ на стоки чрез тях се фактурират разлики във вреда на „Кремиковци“ и в тяхна полза – като фирмите посредници прибират печалбата, а комбинатът калкулира загубата. По този начин приходите се регулират така, че комбинатът винаги е на загуба – и съответно не може да обслужва дълговете си към държавни фирми като НЕК и „Булгаргаз“, както и към бюджета. Използването на офшорни компании дава възможност печалбата да остане зад граница – и съответно да бъде отклонявана в лични сметки. 

А печалби има, при това немалки. Както посочват експертите в споменатото вече писмо до Парламентарната комисия за борба с корупцията, комбинатът произвежда по 100 хиляди тона метал на месец, чиято себестойност е под 160 долара на тон. Поради увеличеното търсене в периода 1999 – 2000 г., цените на тон метал нарастват от 185 до 300 долара на тон, което предполага огромни печалби за новите собственици.[21] Отделно от това немалко пари се придобиват чрез надфактурирането на суровини – в писмото се посочва, че за периода на приватизация са внесени над 4 милиона тона въглища, закупени от фирмите посредници, на стойност 50 долара на тон – при цена на доставчик 40 долара. 

Би било добре, ако поне част от тези печалби се внася за модернизация на производството. За съжаление това не става – напротив, управлението на новите собственици се характеризира с  впечатляваща безстопанственост. Например през 80-те години се планира в „Кремиковци“ да бъде внедрен нов начин на производство по тъй наречения метод на непрекъснато различаване. За целта е договорено и доставено оборудване на стойност 177 милиона долара, като доставката е направена малко преди приватизационната сделка – на 26.02.1999 г. Според експертните прогнози, внедряването на този метод предполага икономически ефект от над 70 милиона долара годишно. Основната част от оборудването е произведено и доставено от австрийската фирма „Фьорст Алпине“ въз основа на договор, изпълняван до приватизацията. Но след това плащанията са преустановени, в резултат на което неизплатените задължения с наказателните лихви са нараснали от 70 на 100 милиона долара. В същото време новите собственици не предприемат мерки за пускането на новата поточна линия в експлоатация през целия петгодишен срок, в който са собственици на „Кремиковци“. Нещо повече – според цитираното вече писмо до комисията против корупцията, оборудването е оставено безстопанствено и се разграбва. 

Разграбва се между впрочем не само това оборудване. Разграбват се и складираните на територията на комбината военновременни запаси, при това далеч не в мащабите на обикновените кражби. Например от закрития специализиран склад – обект „282“ е извършена кражба на 16 890 кг никел. При извършената контролна проверка през октомври 2000 г. за съхраняването и опазването на военновременните запаси в МК „Кремиковци“ са установени огромни липси на обща стойност 3 340 678 лв.[22] Всичко това принуждава ръководството на Главно управление „Държавен резерв и военновременни запаси“ да сключи договор със софийската охранителна фирма „Елмира“, за да може да опази своите складове. Нейните гардове обаче срещат „сериозни затруднения“[23], за да стигнат до работните си места. 

Какви са нормативните обстоятелства, които позволяват този грабеж? Някои от тях са свързани с констатациите на АСК, че приватизационният договор просто не предвижда санкции при неизпълнението на различни клаузи. Това обаче е само част от нормативния колапс, свързан с приватизацията на комбината. Приватизационният договор за продажбата на МК „Кремиковци“ АД на „Дару Металс“ е подписан на 14 юни 1999 г., след одобрение на МС на България.[24]

 

(Приватизационният договор за продажба на МК "Кремиковци" АД на "Дару Металс", подписан на 14 юни 1999 г., след одобрение на МС на България. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Колкото и абсурдно да звучи, в този договор за сделката за най-голямото промишлено предприятие в страната на символичната сума от един долар, все пак се спазва относително приличие и е облечен поне на пръв поглед в издържана юридическа форма. На 13 август 1999 г. обаче е сключено допълнително споразумение между АП и „Дару Металс“, позоваващо се на писмо от Министерството на финансите с изходящ № 12-00-0148.[25]

(Допълнително споразумение между Агенцията за приватизация и "Дару Металс", подписано на 13 август 1999 г. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Този анекс променя чувствително условията на самия договор, при това – забележете – след приключването на всички тръжни процедури, което без съмнение ощетява участвалите в тях конкуренти на българската фирма. 

Тук се сблъскваме с едно доста устойчива корупционна практика, следвана от АП и нейния председател Захари Желязков в този период – след сключване на приватизационния договор за дадено предприятие следва серия от анекси, които обезсилват задълженията на купувача и му носят допълнителни бонуси за сметка на държавния интерес. Тази стратегия има едно решаващо предимство – докато приватизационният договор е публично известен, анексите към него остават скрити от обществеността. Интересен детайл в конкретния случай е и това, че под споменатото „Допълнително споразумение“ стои името на Желязков, но подписът не е негов. С Пълномощно № 78/06.08.1999 г. той е упълномощил Димка Кирилова Спасова да подпише този документ.[26]

 

 

(Пълномощно №78/06.08.1999 г., с което Захари Желязков (изпълнителен директор на Агенцията за приватизация) упълномощава Димка Спасова да подпише допълнителното споразумение към Договора за приватизационна продажба на 71% от капитала на "Кремиковци". Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.) 

 

Практиката на обезсилване на задълженията по приватизационните договори чрез следващи анекси е порочна и още по една причина – тъй като чрез нея се променят пост скриптум условията, при които се продава едно държавно предприятие. Именно това допълнително споразумение, с което държавата опрощава на „Кремиковци“ задълженията по ЗУНК, възлизащи на 201 милиона лева, и покрива задълженията на комбината към „Булгаргаз“, НЕК и различни държавни институции на стойност 183 милиона лева, на практика облагодетелства „Дару Металс“ и поставя това дружество в привилегировано положение спрямо останалите дружества, подали приватизационни оферти, тъй като те едва ли са предполагали, че държавата има намерение да опрости близо 400 милиона лева от задълженията на комбината. 

Основният въпрос, който най-често се задава във връзка с тази сделка, е как е било възможно огромният металургичен комбинат, безспорно най-мащабното промишлено начинание в социалистическа България, да бъде продаден на символичната, но и донякъде иронична цена от един долар. Обикновено като аргументация за тази цена се посочват: огромните дългове, натрупани от „Кремиковци“; остарялото оборудване и съответно необходимостта от мащабни инвестиции; неблагоприятната пазарна конюнктура към този момент. И все пак, редно е да се запитаме – резонна ли е тази цена? Наистина ли комбинатът е струвал само един долар – и то при условие, че държавата покрива голяма част от задълженията му? 

Отговорът е – категорично не! В хода на приватизационната сделка се извършва и определяне на препоръчителната приватизационна цена, на която тя да бъде сключена. Както вече споменах, проучването за стойността на „Кремиковци“ е направено от „WS Atkins International Ltd – UK“ в консорциум с „Raiffeisen Investment Bank“ – като този консорциум е инвестиционен посредник по сделката. На 25 септември 1998 г. консултантите предоставят на АП своя доклад за оценка на „Кремиковци“.[27]

(Доклад за оценка на "Кремиковци", представен на 25 септември 1998 г. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Този доклад е изключително подробен и професионално изготвен, като се визира състоянието на предприятието към края на 1997 г. От прегледа на балансите на самото предприятие е видно, че за финансовата 1997 г. продажбите възлизат на 810 милиона лева, като брутният марж е положителен и възлиза на 16%, а загубата се дължи на „преизчисляването на паричните активи и пасиви, деноминирани в чуждестранна валута“.[28] От таблицата с активите е видно, че различните активи на „Кремиковци“ възлизат на 460 435 409 лв. Как става така, че тези огромни активи са приравнени на един долар? 

„Аткинс“ и „Райфайзен инвестмънт“ правят не една, а четири оценки на предприятието, използвайки при всяка от тях различни методики – и нито една от тези оценки не е на стойност един долар. Първата е на базата на чистата стойност на активите на дружеството – и по нея цената на „Кремиковци“ възлиза на 259 милиона долара. Втората е на базата на ликвидационната стойност, като по нея цената е 37 милиона долара. Третата е на базата на бъдещата доходност, като в този аспект цената варира между 28 и 94 милиона долара. И последната оценка е по аналогови продажби – тук цената варира между 25 и 50 милиона долара. 

Трябва да се има предвид, че и четирите оценки са направени, като се имат предвид задълженията на предприятието. И най-важното: на базата на така формираното ценово поле инвестиционните посредници правят своите изводи и препоръки[29], според които крайната стойност на „Кремиковци“ АД е между 40 и 103 милиона долара.

(Според препоръките от оценката на "Кремиковци", крайната стойност на комбината е между 40 и 103 милиона долара. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В тези изводи изрично се подчертава, че „този диапазон на стойността следва да се интерпретира като препоръчителен за офертната цена при провеждането на преговори с евентуални купувачи.“ За това, че консултантите са били прави в своята оценка, която чувствително се различава от реализираната цена от един долар, говори и фактът, че след като източва каквото може от „Кремиковци“, Валентин Захариев го продава на индиеца Прамод Митал[30] за 110 милиона долара – без да е направил нито договорените инвестиции, нито пък да е платил поне част от огромните му задължения. 

Друго популярно оправдание за тази странна сделка е презумпцията, че АП е взела решение, притисната от обстоятелствата – като изборът е бил или да се продаде незабавно предприятието, или да се ликвидира. Основание за тази хипотеза е включването на „Кремиковци“ в списъка към Правилник за приложение на Закона за финансово оздравяване на държавни предприятия, приет на 9 август 1996 г. от НС. Идеята на този закон е финансовото оздравяване на определени държавни предприятия чрез премахване на загубите им и преструктуриране на задълженията им, за да бъде ограничено тяхното негативно влияние в българската икономика като цяло. Съгласно параграф 4 от този закон, той има ограничено действие – до 30 юни 1999 г. Сделката с „Кремиковци“ е сключена само две седмици преди този краен срок. Или, иначе казано, комбинатът се разминава на косъм с възможността да изпадне в ликвидация. 

Тази перспектива обаче е била ясна на управляващите и те са направили нужното, за да подготвят сделката достатъчно време преди това. Още при управлението на служебния кабинет на Стефан Софиянски[31], Веселин Благоев, изпълнителен директор на АП, изпраща съобщение до вицепремиера Александър Божков[32] и министъра на финансите Светослав Гаврийски[33], в което се посочват приоритетните приватизационни проекти, по които работи агенцията: авиокомпания „Балкан“ АД, „Кремиковци“ ЕАД, „Промет“ ЕООД – Бургас, „Нефтохим“ ЕАД – Бургас и „Стомана“ ЕАД – Перник.[34]

(Писмо на Веселин Благоев (изпълнителен директор на Агенцията за приватизация) до Александър Божков (вицепремиер) и министъра на финансите Светослав Гаврийски, в което се посочват приоритетните приватизационни прокети, по които работи агенцията. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

АП изисква от изпълнителния директор на „Кремиковци“ да попълни информационните карти и форми, свързани с приватизацията на предприятието.[35]

(Писмо от Агенцията за приватизация до изпълнителния директор на "Кремиковци", в което се изисква да бъдат попълнени информационните карти и форми, свързани с приватизацията на предприятието. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Интересът на големите металургични концерни към предстоящата приватизация е незабавен: още на 28 февруари 1997 г. Даниел Брейн, вицепремиер на RUMA, USA, заявява своя интерес с писмо до АП.[36]

(Писмо от Даниел Брейн (вицепрезидент на RUMA - USA), в което той изразява интерес към "Кремиковци". Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Скоро след това такъв интерес е заявен и от страна на „Duferco“, Швейцария.[37]

(Писмо от "Дюферко", които проявяват интерес към "Кремиковци". Източник: Архив на Комисията по борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Частичен интерес е проявен и от италианската „Mondial Trading“, с писмо от 5 юни 1997 г.[38] 

 

(Писмо от "Мондиал Трейдинг", заявяващи интерес към "Кремиковци". Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Наличието на такъв интерес е достатъчно основание да бъде стартирана процедура за приватизацията на „Кремиковци“. Още повече, че предприятието е включено в списъка на държавните предприятия, решенията за приватизиране и сделките с които подлежат на одобряване от Министерския съвет на България.[39] 

На 11 ноември 1997 г. новият изпълнителен директор на АП Александър Съботинов изпраща до премиера Иван Костов специален доклад, върху който би следвало да се базира приватизационната процедура за продажба на 70% от капитала на „Кремиковци“.[40]

(Доклад на Александър Съботинов (новият изпълнителен директор на Агенцията за приватизация) изпратен до Александър Божков и Иван Костов. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В него подробно са описани активите на комбината, разположени в неговите заводи и бази, покриващи 26 796 002 кв. м терен и застроена площ от 7 008 763 кв. м. Като потенциални инвеститори са посочени RUMA (USA), „Mondial Trading“ (Канада) и „Duferco“ (Швейцария). Предложението е правителството да одобри решението за приватизация на 70% от акциите на „Кремиковци“. В резултат на този доклад Александър Божков предлага на Иван Костов проект за решение[41], което е гласувано от Министерски съвет с Решение № 980 от 25.11.1997 г.

(Проект за решение за приватизиране на до 70% от капитала на "Кремиковци", изготвен от Александър Божков. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ. )

 

Междувременно на 28 октомври 1997 г. между АП и инвестиционния посредник „WS Atkins International – UK“ е подписан договор, за който са известени както директорът на „Кремиковци“, така и потенциалните инвеститори.[42] 

 

(Писмо от Александър Съботинов до изпълнителния директор на "Кремиковци", в което го уведомява, че между Агенцията за приватизация и "WS Atkins International" Ltd. е подписан договор за подготовка на приватизационна сделка. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ. А за да видите и другите документи към тази бележка - кликнете ТУК, ТУК и ТУК.)

 

На 13 май 1998 г. Майк Митън, директор на приватизационния проект, подготвян от „Аткинс“, изпраща до новия изпълнителен директор на АП Захари Желязков предложение за метода на продажба на „Кремиковци“ АД.[43]

(Предложение за метода на продажба на "Кремиковци" изпратено на Захари Желязков от Майк Митън. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Предложението е това да стане чрез преговори с евентуален купувач, а самият документ съдържа няколко извода, които са изключително важни за бъдещата приватизационна сделка. На първо място, консултантите формулират своята задача със следните думи: „да намерят начина, по който „Агенцията за приватизация“ и Правителството да бъдат участници в процеса и сделката да бъде възможно най-прозрачна“. На второ място, сред формулираните екологични и правни проблеми намира място и едно доста смущаващо обстоятелство, а именно: „Финансите на дружеството не са напълно прозрачни за нашите счетоводители/одитори и това ще повдигне много въпроси, които ще обезпокоят инвеститорите.“ И на трето, но най-важно по значение място, е формулирането на основната цел на продажбата, а именно – „да се намери надежден купувач, който да развива дружеството и да ръководи значителната инвестиционна програма, необходима за модернизиране на завода“. Пряко свързан с тази цел е и изводът, формулиран от консултантите по следния начин: „В света има само няколко фирми, които са в състояние да задоволят критерия за „надежден купувач“, както е описан по-горе, и в същото време да са готови да следват риска, свързан с това предприятието да стане печелившо“. 

Дали „Дару Металс“ спада към тези „няколко фирми“?  Отговорът е отрицателен – при това формулиран не от друг, а от самия консултантски екип на „Аткинс“. 

На 25 септември 1998 г. в АП се отварят офертите за закупуване на 71% от „Кремиковци“.[44]

(Протокол за отваряне на оферти за закупуване на акции, съставляващи 71% от капитала на "Кремиковци" АД. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Подадени са шест оферти, които подробно са анализирани от консултантите в доклад до АП и вицепремиера Александър Божков.[45]

(Шорт листа на офертите за "Кремиковци". Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Офертите са на турския концерн „Ердемир“, на швейцарската фирма „Дюферко“, на испанската „Вилар Мар“, на китайската „Йонг Фенг“, на лихтенщайнската „Тенида Аншалт“ и на българската „Дару Металс“. По отношение на последната оферта, консултантите заявяват следното: 

Документът, представен от „Дару Металс“, както те самите признават, не е подробна оферта. Това не е оферта за покупка на предлагания пакет акции, а само за някои активи, по-точно за линиите за поцинковане и пластмасово покритие, и на линията за електролитно закаляване. Офертата бе представена от кандидата като алтернатива в случай на неуспех на настоящата процедура за приватизация на акциите. 

Офертата на „Дару Металс“ бе отхвърлена поради несъответствията с настоящата приватизационна процедура. Това е алтернатива в случай, че в бъдеще се стигне до продажба на активи. 

Изглежда че основанията на приватизационния посредник да отхвърли офертата на българската фирма са били достатъчно сериозни, тъй като в неговата Таблица 2-1 за съответствие на инструкциите към кандидатите се посочва липсата на опит в развиване на предприятия, а в графите за бизнесплан, пазари, инвестиционна стратегия, инвестиционна програма и редица други оценката е „слабо“. С „не“ пък са маркирани графите за организационно развитие и за финансово развитие и прогнози. 

Всъщност „Аткинс“ посочва само две от офертите като надеждни за реализация: тази на „Ердемир“ и тази на „Дюферко“. За съжаление „Дюферко“, както и испанската „Вилар Мил“ отказват да продължат участието си в дю дилижанса. Три от офертите – на „Дару Металс“, „Йонг Фенг“ и „Тенида Аншщалт“ – са отхвърлени като съдържащи „основни несъответствия с изискванията към кандидатите и избраната приватизационна процедура“. В крайна сметка инвестиционният посредник посочва турския концерн „Ердемир“ като единствен играч в тъй наречената шорт-листа, която се формира на втория етап от приватизационната процедура – когато се очаква да бъдат определени и финансовите параметри на бъдещата сделка. Неговите аргументи са повече от сериозни: 

Въпреки че има още важни въпроси за изясняване, „Ердемир“ изглежда превъзходен кандидат. Те са една от най-силните стоманодобивни групировки в региона, като наскоро са завършили инвестиция за 1,5 милиарда щ.д. в нов завод за студено валцоване. „Ердемир“ има значителен опит в съживяването на затруднени стоманодобивни предприятия, което се отнася не само за собствените им операции, но и за турските стоманодобивни заводи  „Кардимир“ и „Исдемир“. В добре изготвената си офертна документация и презентация, „Ердемир„очертават една силна стратегия за Кремиковци, която демонстрира сериозна връзка с текущите им операции и пазари. Особено обещаващи изглеждат идеите за решаване на социалните въпроси. Те изразиха и желание сами да решат въпроса със спомагателните дейности. 

При това положение е наистина необяснимо как в крайна сметка собственик на „Кремиковци“ става не металургичният гигант „Ердемир“, а българската фирма „Дару Металс“ – с нулев опит в производството на стомана и с няколко милиона годишен оборот, реализиран от търговия с метали. Случва се обаче нещо съвършено неочаквано. Въпреки че на първия тур от преговорите тази фирма демонстрира интерес не към акциите на „Кремиковци“, а само към някои поточни линии, непосредствено преди втория тур тя внезапно се активизира и засипва с молби да бъде допусната до втория тур на преговорите  и АП, и инвестиционния посредник, и отговорните за действията в тази промишлена сфера министри. Например на 11 януари 1999 г. Светлана Димитрова, изпълнителен директор на „Дару Металс“, пише до „Аткинс“ писмо, с което конкретизира желанието на фирмата да участва в процедурата за покупка на 71% от акциите на „Кремиковци“.[46]

(Писмо на Светлана Димитрова, изпълнителен директор на "Дару Металс" до "Аткинс", с което заявява желание на фирмата да участва в процедурата за покупка на 71% от акциите на "Кремиковци". Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

В писмото се обещава какво ли не, включително инвестиции на стойност 450 милиона долара.  На 26 януари 1999 г. Валентин Захариев пише писмо до вицепремиера Александър Божков, финансовия министър Муравей Радев[47] и шефа на АП Захари Желязков[48], в което на практика атакува офертата на „Ердемир“, като посочва, че с нея се поемат само малка част от задълженията на комбината към доставчици, а не се поемат задълженията към държавата и други кредитори. В писмото се посочва готовността на „Дару Металс“ да обслужи „задълженията на комбината към държавата, неговите кредитори, доставчиците на суровини, материали и услуги в размер на общо 150 милиона лева“. 

(Писмо на Валентин Захариев до Александър Божков, Муравей Радев и Захари Желязков. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В ново писмо от 2 февруари 1999 г. до същите адресати плюс „Аткинс“, „Дару Металс“ конкретизира „по-важните моменти от бъдещата ни подробна оферта“, като към казаното в по-ранни писма обещава да обезпечи револвиращо ползване на оборотни средства в размер на 100 милиона долара, а също и преструктуриране на комбината, с което се обособява основният технологичен поток, а спомагателните и съпътстващите дейности се поемат от самостоятелни акционерни дружества.[49]

(Писмо от "Дару Металс" до Александър Божков, Муравей Радев, Захари Желязков, "WS Atkins". Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

Обещава също до 2005 г. да се обслужат стари задължения на комбината в размер на 170 милиона лева, както и редица други дейности, включително решаване на екологичните проблеми. Изготвена е и инвестиционна програма – и можем спокойно да кажем, че писмото съдържа основните параметри на една подробна оферта. Новото в случая са няколко писма за намерения от различни чуждестранни фирми, свързани с перспективата „Дару Металс“ да стане собственик на „Кремиковци“. Такава оферта дава например македонската фирма „Ladna Valavnica“, която обещава да обсъди закупуването на 500-600 хиляди тона горещовалцувана стомана от „Кремиковци“[50],

(Писмо от "Ladna Valavnica" до "Дару Металс". Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.) 

 

или обещанието на VAIT, предполагащо отпускане на оборотен капитал в размер на 10 милиона долара.[51]

(Писмо на VAIT, в което те обещават отпускане на оборотен капитал в размер на 10 милиона долара. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

И най-накрая, с писмо до Захари Желязков от 16 февруари 1999 г.[52] се обещава да бъдат покрити задължения по ЗУНК в размер на 110 милиона долара, към ДФРР – в размер на 34 милиона долара, към държавния бюджет в размер на 30 милиона долара, към НЕК и „Булгаргаз“  - в размер на 50 милиона, към чуждестранни и български доставчици на суровини, материали и услуги – в размер на 80 милиона.

(Писмо от "Дару Металс" до Захари Желязков. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

С други думи, обещава се покриването на 314 милиона долара задължения! Към това следва да прибавим и влагането на 50 милиона долара оборотни средства (от които всъщност са обещани само 10 милиона – от VAIT). Ако прибавим към това и щедрите обещания за инвестиции, които в предишни писма възлизат на 450 милиона долара, то ангажиментите на „Дару Металс“ достигат 814 милиона долара: нещо, може би постижимо за голяма корпорация, но абсурдно и немислимо за фирма с няколко милиона годишен оборот. Не е ясно дали Захари Желязков наистина е вярвал на тези обещания. Ако това е така, той би трябвало да бъде негоден за поста, който заема. По-скоро обаче отговорът е различен – някой е имал интерес да бъде предотвратена сделката с „Ердемир“ и да бъде сключена такава с „Дару Металс“. 

Как обаче се стига до решението на консорциума от „Аткинс“ и „Райфайзен Инвестмънд Банк“  в полза на „Дару Металс“ е въпрос, който и днес е без отговор. Във всеки случай инвестиционният посредник по сделката е съвършено наясно, че единствено турският концерн „Ердемир“ има потенциала да развие и оздрави предприятието. В писмо до Захари Желязков от 20 май 1999 г.[53], което съпровожда основния консултантски доклад, новият ръководител на проекта Питър Хайдебрук пише следното: „Ние сме наясно, че от двамата кандидати само „Ердемир“ има качеството на стратегически инвеститор с производствен и инвестиционен опит в отрасъла.“ 

(Писмо до Захари Желязков от Питър Хайдебрук. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Но тъй като „Ердемир“ предпочита да вложи парите си в инвестиционна програма и отказва да покрие старите задължения на комбината, консултантите са наясно, че този отказ създава проблеми на продавача в лицето на българското правителство. Затова, като отбелязват плюсовете и минусите при сделка с единия и с другия кандидат, те отбелязват по отношение на „Ердемир“:

 

● българската държава трябва допълнително да уреди краткосрочни задължения, основно към доставчици, в размер на 140-160 милиарда лева (на база годишния счетоводен отчет и допълнителни счетоводни данни към края на февруари);

● всички скрити задължения (установени след проведен „дю дилижънс“) трябва да бъдат поети от българската държава или компенсирани по равностоен начин след предоговаряне;

● трябва да бъдат договорени условията на субординация на дългосрочния дълг от 105 милиона долара, така че да бъде гарантирано обслужването му, основно на този към австрийската „Контролбанк“.

 

Препоръките по отношение на евентуална сделка с „Дару Металс“ са съвършено различни. От тях става видно, че консултантите въобще не си правят илюзии, че сделката е по силите на тази компания. За сметка на това са се хванали на основния блъф, разигран от Валентин Захариев – на неговото обещание да осигури стратегически инвеститор в лицето на италианския концерн „Марчегалия“. Възползвайки се от факта, че неговата фирма е посредник в търговията на метали от български компании за „Марчегалия“, Захариев лансира версията, че ще създаде джойнт-венчър с италианците, като в двумесечен срок ще прехвърли акциите на „Кремиковци“ на нова фирма с 50% италианско участие и регистрирана по италианските закони. Иначе казано: съзнавайки колко неправдоподобно звучат неговите обещания, той лансира „Дару Металс“ като посредник в нова, непосредствено предстояща сделка, а „Марчегалия“ – като краен собственик на „Кремиковци“. Ето защо консултантите препоръчват в случай на сделка с „Дару Металс“ да се предприемат следните действия:

 

● основаването на смесено предприятие (джойнт-венчър) с „Марчегалия“ при участие 50%/50% и регистрирането му по италианските закони, на което в двумесечен срок ще бъдат прехвърлени закупените 71% акции от „Кремиковци“ АД и което ще поеме отговорностите по изпълнение на приватизационния договор, трябва да бъде предварително условие за влизане на договора в сила;

● предложените в Писмото от 18.05.99 г. гаранции за изпълнението на инвестиционната програма трябва да бъдат потвърдени от „Марчегалия“;

● в случай, че дадените от „Марчегалия“ гаранции са недостатъчни, ние предлагаме да се обсъди възможността да се продадат по-малко, например 51% от акциите на „Кремиковци“ АД (държавата ще има решаващ контрол в управлението на дружеството) при условие останалите акции да бъдат прехвърлени след изпълнение на инвестиционните задължения, предвидени за първия инвестиционен период (77 милиона долара, или евентуално 50 милиона долара, ако има промяна в общия размер).

 

В края на писмото консултантите съобщават, че „по информация на купувача, потвърждение от „Марчегалия“ може да се очаква в близките няколко дни“. Уви – това не се случва, и джойнт-венчър, на който да бъдат прехвърлени акциите на „Кремиковци“, така и не е създаден. Вместо това, акциите са прехвърлени на „Финметалс холдинг“, както е новото има на „Дару Металс“[54]. Това личи много ясно от коментара върху правото на собственост върху акциите, предмет на приватизационния договор. Там се казва следното: 

Въз основа на представените в „Агенцията за приватизация“ документи, свързани с изпълнението на горепосочените клаузи от приватизационния договор[55], „WS Atkins – Raiffeisen Investment“ – посредник по приватизационната сделка, с писмо на АП Вх. №26-00-3649/254.087.1999 г. е изразил становище, че собствеността на акциите би следвало да бъде прехвърлена, след като „Агенцията за приватизация“ получи реални обезпечения от „Дару Металс“ АД  по чл. 17, ал.5 от приватизационния договор. 

Още едно предупреждение, което АП очевидно е пуснала покрай ушите си. Собствеността върху акциите  на „Кремиковци“ АД е прехвърлена на „Финметалс холдинг“ АД на 31.08.1999 г. Споменатият член 17 предполага поръчителство, което трябва да бъде поето от „Марчегалия“ – в размер на 12 500 000 долара годишно. Точно такива договори за поръчителство трябва да подпише и „Дару Металс“, или, иначе казано, гаранциите за спазване на инвестиционния план са 50% от предвидените инвестиции и възлизат на 150 милиона долара за период от пет години. 

Впрочем, прехвърлянето на акциите на „Марчегалия“ е залегнало в самия договор, в чл. 4(б), според който купувачът „има намерението в двуседмичен срок от подписването на този договор да учреди съвместно с „Марчегалия“ АД – Мантуа, Северна Италия, съвместно дружество, на което да бъдат прехвърлени акциите, предмет на този договор, заедно с произтичащите от тях права и задължения.“ Уви, купувачът е останал само с намерението си. А защо продавачът не е използвал тази клауза, за да принуди този купувач да изпълнява задълженията си, или за да развали договора – за това историята мълчи. 

Във всеки случай, от тази клауза следва, че изискването на „Аткинс“ създаването на такова дружество да бъде предварително условие за сключването на договора, просто не е спазено от българската държава. Резултатът е известен: такова дружество изобщо не е създадено, а с „Марчегалия“ е сключен само търговски договор за доставка на стомана, който не се изпълнява в предвидения по време на преговорите обем.

 

Впрочем опасността от такова развитие на нещата е забелязана не само от консултантите по сделката, но и от Надзорния съвет на самата АП, който одобрява сделката с „Дару Металс“ на свое заседание от 2 юни 1999 г., но възлага на изпълнителния директор на АП да изложи пред Министерския съвет на България рисковете, свързани с нейното сключване.[56]

(Извлечение от Протокол № 19/02.06.1999 г. от заседанието на Надзорния съвет на АП. Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Един от тези рискове е формулиран по следния начин: „Липсата на гаранции за бъдещото учредяване на смесено дружество между „Дару Металс“ АД и „Марчегалия“ АД – Мантуа, Италия.“ 

Не е ясно дали Захари Желязков е представил пред Министерския съвет на България тези опасения. Но и да го е направил, премиерът и неговите министри не са се съобразили с тях – и със свое Решение № 389 от 14 юни 1999 г. са одобрили продажбата на 71% от акциите на „Кремиковци“ АД на „Дару Металс“ АД.[57]

(Решение №389 от 14 юни 1999 г. на МС за одобряване на приватизационен договор на "Кремиковци". Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

По този начин никому неизвестната българска фирма се оказва победител в приватизационната процедура, отстранявайки металургичния гигант „Ердемир“. За колко абсурдно решение става дума, можем да съдим по една от графите на изготвената от консултантите таблица, в която се съпоставят офертите на двете фирми. Става дума за одитираните годишни отчети, по които съдим за финансовите им възможности.[58] За 1997 г. годишните отчети на „Ердемир“ сочат капитал от над 450 милиона долара. Отчетът за 1997 г. на „Дару Металс“ сочи капитал под 1,4 милиона долара. С други думи, разликата във възможностите е над 300 пъти в полза на „Ердемир“. 

( Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Заедно с цитираното вече писмо на Питър Хайдебрук, до Захари Желязков е представен и основният „Доклад за продажба на 71% от акциите на „Кремиковци“ АД, гр. София“, с който консорциумът „WS Atkins – Raiffeisen Investment Bank“ изпълнява в пълен обем поетите пред АП задължения. Докладът е подписан от Полина Чернева за „Аткинс“ и от Александър Съботинов за РИБ – и завършва със следното заключение: „В основание на договор № BG 9762-01-03-06 по програма САРА, „Агенцията за приватизация“ следва да сключи приватизационния договор с купувача „Дару Металс“ АД. Описани са всички параметри на сделката и постигнатите договорености с евентуалния купувач. Част от този доклад е една таблица[59]

( Източник: Архив на Комисията за борба срещу корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

, в която се сравняват параметрите на три оферти: на „Ердемир“, на „Дюферко“ и на „Дару Металс“. Последната графа от тази таблица съдържа коментар по офертите, направен от консултантите. За офертата на „Дару Металс“ коментарът е следният: 

Представеният в офертата бизнесплан за развитие на дружеството е професионално изготвен, но по мнение на консултантите е твърде оптимистичен, особено в критичния за дружеството период до 2002 г. „по мнение на експертите са предвидени твърде високи приходи от дейността. Поради това са предвидени само 15 милиона долара заемен капитал, а уреждането на задълженията и на инвестиционната програма се предвижда да бъдат реализирани от оперативната дейност на дружеството. Предвидено е след сключване на приватизационната сделка, акционерно участие в „Дару Металс“ на австрийската „Фьосталпине“ и на италианската „Марчегалия“, но в офертата липсва сериозен ангажимент от тяхна страна. Предлагат основаване на дъщерна компания, в която да бъдат включени съпътстващите производства. 

Казано с други думи, за своята инвестиционна програма от 300 милиона долара[60] и за покритието на стари задължения от над 300 милиона, „Дару Металс“ разчита на печалбата от продукцията на самия комбинат, плюс 15 милиона долара, осигурени чрез банкови кредити. Наистина „прекалено оптимистична“ оферта, като се има предвид, че счетоводната загуба на комбината към 31.12.1998 г. възлиза на 66 милиона лева, а към края на април 1999 г. достига 112 милиона лева. 

При това положение какви са причините консултантите да изберат „Дару Металс“, въпреки очевидната несъстоятелност на нейната оферта – това е парадокс, за който няма рационално обяснение. В доклада техните основания са фиксирани в едно-единствено изречение: „Основна причина за отпадането на „Ердемир“ е решението на борда на директорите им да не се поемат текущи задължения към доставчици в размер, по-голям от пазарната стойност на стоковите и материалните запаси (материали, готова и полуготова продукция), както и нежеланието да се поемат каквито и да е скрити задължения, установени при евентуален нов дю дилиджънс“. 

Всъщност, консултантите са били изправени пред следния избор: между една компания, която отказва да плаща старите вересии на комбината, но има потенциала да го съживи, и една компания, която няма този потенциал, но пък обещава щедро да покрива стари дългове и да прави нови инвестиции, имайки в наличност само обещание за 15 милиона долара банкови заеми. Очевидно всички са били наясно, че офертата на „Дару Металс“ е без покритие – и че нито инвестиции, нито покриване на дългове ще бъдат реализирани в обещания размер. А ако не са били наясно, то всички са били глупаци. 

При този избор решаващо е какъв ефект е търсен – едно живо и работещо предприятие или едно изцедено и фалиращо такова – когато оптимистичният балон на обещанията се спука. Едва ли обаче изборът на втората перспектива е решение само на консултантите. Нека не забравяме, че те работят по заложена от правителството рамка на преговорите. Което предполага две възможности – или българското правителство начело с премиера Иван Костов (който е бил в течение на всички подробности по договарянето) просто е отписало „Кремиковци“, за да си няма главоболия с промените в нормативната уредба, които е трябвало да направи в случай, че е бил избран „Ердемир“, или просто някой е поел скрити ангажименти във връзка с тази сделка, свързани именно с „Дару Металс“. 

Тук можем да си припомним въпроса, зададен от Любомир Левчев[61] като заглавие на поема: „Колко струва един билет до Кремиковци“. Младият тогава партиен поет едва ли е предполагал, че ще доживее деня, когато самият комбинат ще бъде продаден на цена, по-малка от билета за обществен транспорт до него. Само че, наистина ли „Кремиковци“ струва толкова малко? И колко струва на държавата тази сделка? 

Струва ми се, че имаме точните отговори на тези въпроси. Пет години след сделката, без да изпълни инвестиционната си програма и без да покрие задълженията на завода (а напротив – като уж изчистените от държавата задължения към НЕК и „Булгаргаз“ в крайна сметка се оказват по-високи, отколкото към момента на подписването на договора), Валентин Захариев продава предприятието на Прамод Митал, един от братята Митал –  индийски милиардери, които държат един от най-големите металургични концерни в света – „Испат Индустри“. Продава го не за един долар, а за 110 милиона долара. И това е вероятно реалната цена на комбината към 2005 г. Нещо повече – след влагане на определени инвестиции в производството се оказва, че „Кремиковци“ може да бъде печелившо предприятие – то остава такова до изкуствения фалит, организиран от правителството на Сергей Станишев. Но това е друг казус, на който ще се спрем в Том трети. 

Иначе минималните загуби за държавата са много повече от тези пропуснати 110 милиона долара. Към тях трябва да прибавим и онези отписани над 200 милиона лева по ЗУНК, и онези 183 милиона лева харизани, за да се покрият задълженията към доставчиците, и новите задължения, които междувременно се натрупват към тях, и пропуснатите ползи в годините, в които Захариев управлява комбината, без да изпълнява задълженията си по приватизационния договор. 

Тук не мога да пропусна и един личен спомен. През есента на 1998 г., току-що поел поста на посланик в Индия, подготвях посещението на президента Петър Стоянов, насрочено за 25-30 октомври. Тогава се разбра, че фамилията Митал проявява интерес към евентуална приватизация на „Кремиковци“. Дадох си сметка какъв голям успех би било, ако успеем да продадем комбината и да разтоварим държавата от бремето на неговата издръжка. Моментално се обадих и в Президентството, и във Външно министерство, и настоях в делегацията да бъде включен вицепремиерът Александър Божков, за да бъдат проведени съответните преговори. 

Когато българският президент пристигна, стана ясно, че единственият придружаващ го министър е Марио Тагарински. Естествено, никакви преговори не бяха проведени. Опитах се да разбера на какво се дължи тази липса на интерес, но не получих убедителен отговор – единствено недомлъвките, че имали други планове за „Кремиковци“. Няколко месеца по-късно тези планове бяха реализирани – под формата на „продажба на комбинат за един долар“. 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023