Казусът Филчев – или българската прокуратурата в огледалният свят

София, 21 септември 2006 г.
Бившият главен прокурор Никола Филчев даде показания като свидетел по делото за откритите в дома му подслушвателни устройства.
Снимка: Пресфото-БТА, Бистра Бошнакова.

 

Случаят с главния прокурор Никола Филчев[1] е нещо повече от инцидентна аномалия в българското правораздаване – той е симптом за болестното състояние на българското общество. Нещо повече от симптом дори – този казус е негова диагноза, защото държава, която е способна години наред да премълчава обстоятелството, че обществената справедливост се въздава от персона с толкава категоричен морален дефицит, и която е склонна да преглътне факта, че нейните интереси ще бъдат защитавани от човек, готов всеки миг да прекрачи закона в своя полза, е болна държава.

В този смисъл сагата с пребиваването на този човек на върха на една от най-отговорните български институции е един от най-крайните случаи на премълчавана и внимателно заобикаляна корупция и злоупотреба с власт. Много малко прецеденти в историята на прехода могат да конкурират този казус, впечатляващ с безпардонната симбиоза между държавната власт и престъпността, реализирана на най-високото възможно равнище – това на главния прокурор, над когото – както се беше изразил неговият предшественик Иван Татарчев[2], е само Бог.

Историята за това как един човек може да срине авторитета и в буквалния смисъл на думата да провали цяла институция, трудно може да бъде разказана в рамките на една статия, защото това не е само история на българската прокуратура за един период от седем години (1999 – 2006), това е и историята на българския политически елит, поставен в срамна зависимост от прокуратурата, превърнала се в механизъм за политически рекет и обслужване на определени икономически и геополитически интереси. Поради което се налага тази история да бъде ограничена в рамките на няколко особено показателни сюжетни нишки, които биха ни позволили да получим представа за корупционната обремененост на българското правосъдие.[3]

За съжаление някои от събития, за които ще стане дума в този текст, са дотолкова абсурдни, че наистина създават асоциации с шедьоврите на Луис Карол „Алиса в огледалния свят“ и „Алиса в страната на чудесата“. Нещо по-лошо, те задават един модел за директно прекрачване на правомощията на прокурорската институция и за рекетьорски набези в политиката, който да голяма степен ще бъде повторен, а в някакъв смисъл и доразвит от един от наследниците на Филчев – от настоящия главен прокурор Сотир Цацаров.[4][5]

Самият избор на Никола Филчев за главен прокурор предвещава трагикомичните парадокси, в които затъват и Филчев, и самата институция на прокуратурата. На първо място е съвсем ясно, че става дума за политически мотивиран избор – за да бъде избран Филчев, а анулиран изборът на Бойко Рашков[6], и да бъде сменен целият Висш съдебен съвет (ВСС). До този момент той принадлежи към упражняваната от ОДС изпълнителна власт – като зам.-министър на правосъдието – и е предложен за главен прокурор от своя пряк началник министър Васил Гоцев. Това става, след като първата номинация на сините – съдия Нели Куцкова[7], отказва да поеме тази тежка отговорност. До този момент Филчев е известен и като безкрайно послушен, и като раболепен към своите началници, и като тиранин за своите подчинени. Изглежда на тогавашните управляващи точно такъв тип главен прокурор им е трябвал – само че са си направили сметка без кръчмаря. Отделни авторитети в съдебната система, знаещи по-добре за кого става дума – като Александър Джеров[8] например, са се опитали да предупредят Иван Костов, но не са били чути. В крайна сметка Никола Филчев е избран за главен прокурор с 14 гласа от 23-мата членове на ВСС. Изборът е направен след балотаж, при който другият претендент за поста, Васил Миков[9], който има повече гласове при първото гласуване[10], получава 3 гласа по-малко. По време на дискусията членове на ВСС са задали на Филчев въпроси за семейното и имотното му състояние, както и за брат му Ангел Филчев Борисов, на които той е отказал да отговори.

Първият отчетливо корупционен казус, свързан с главния прокурор Никола Филчев, се разгръща още преди да заеме този пост. На 1 април 1994 г. е издадено Постановление за образуване на дознание срещу Ангел Филчев Борисов, брат на бъдещия главен прокурор, и свързани с него лица, за контрабанда на антични монети и други културни ценности.[11]

(Постановление за образуване на дознание срещу Ангел Филчев Борисов - в случая определен като "неизвестен извършител". Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

В резултат на проведеното разследване, на 22 декември 1997 г. той  е привлечен като обвиняем по следствено дело № 124А/97 за контрабанда с антични ценности. Случаят е определен от водещия делото следовател като „особено тежък“[12].

(Постановление за привличане на Ангел Филчев Борисов като обвиняем за контрабанда на антики на стойност 3 136 111 лв. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

На 13 май 1998 г. братът на главния прокурор е арестуван на граничен пункт Калотина във връзка със споменатото дело, по което той е основен обвиняем за създаване на международна организация за контрабандна търговия с исторически ценности. Наложена му е мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена от прокурор Стелиана Кожухарова.[13]

(Потвърждаване на мярката за неотклонение задържане под стража за Ангел Филчев Борисов от прокурор Стелиана Кожухарова. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Осем дни по-късно, на 21 май 1998 г., прокурорът от Софийска градска прокуратура Кирил Иванов отменя мярката за неотклонение на Ангел Филчев Борисов, без да посочи мотиви и без да наложи друга.[14]

(Постановление на прокурор Кирил Иванов за освобождаване на Ангел Филчев Борисов от следствения арест. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Обвиняемият получава международния си паспорт и моментално напуска България. По-късно преписката е изискана от Върховна касационна прокуратура (ВКП) и оттогава съдбата ѝ е неизвестна, а Кирил Иванов е повишен.

Всичко това се случва преди Никола Филчев да заеме поста на главен прокурор на България – по времето, в което е бил съдия във Върховния касационен съд (ВКС), а по-късно – зам.-министър на правосъдието в кабинета на Иван Костов. По това време той има репутацията на безупречен юрист – въпреки че не всички произнесени от него присъди са обясними само със справедливостта и юридическата логика. Поне една от тях категорично се разминава с правото и морала – като съдия във Върховния касационен съд бъдещият главен прокурор издава присъда по наказателно дело от общ характер № 21/96 – три години условно за убийство, извършено от Дамян Николов Дамянов, един от бодигардовете на Ерджан Рашид – Роко[15], добре известен гангстер от Кърджали, който има солидни контакти с прокуратурата.[16] Убийството е извършено в бар, пред очите на десетки свидетели, като обвиняемият е пръснал с бухалка черепа на своята жертва.

Казусът с Ангел Филчев има развитие и след 16 февруари 1999 г., когато ВСС гласува избирането на Никола Филчев за главен прокурор с 14 гласа от своите 23 членове. По време на дискусията членове на ВСС задават на Филчев въпроси за семейното и имотното му състояние, както и за брат му Ангел Филчев Борисов, на които той отказва да отговори. На 23 март 1999 г., месец след като поема официално поста си, на летище Франкфурт е задържана пратка с антични монети и други ценности, с подател и получател едно и също лице – Ангел Филчев Борисов. Започнато е разследване от митническата криминална служба на Бавария, водено от д-р Румп, което установява, че „още в един минал период осем последователни пратки са били изнесени през Германия в САЩ“, и че общото им количество е било „над 1000 кг антични монети и погребални дарове“[17]. Посочено е, че човекът, ангажиран с пратката на Ангел Филчев, някой си г-н Иванов, е парадирал с факта, че неговият поръчител е брат на главния прокурор на България.

(Писмо на д-р Румп, служител на Митническата криминална служба на Германия ГУ на митниците, България, относно заловена контрабандна пратка с получател Ангел Филчев Борисов. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

(Вербална нота от Външното министерство на Германия до българското посолство. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

(Вербална нота от Външното министерство на Германия до българското посолство. (оригинал) Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.

 

В началото на 2001 г. обаче контрабандните дела на Ангел Филчев получават публична известност чрез публикации първо във в-к „Новинар“, а след това и във в-к „Дневник“. Цитирани са и са показани като факсимилета редица документи, свързани с този казус. Филчев прави всичко възможно, за да прикрие тези разкрития, които го карат да се чувства уязвим. По думите на Николай Колев[18], прокурор от ВКП, дотогава един от приближените до Филчев прокурори, бил е създаден цял щаб от висши магистрати с цел да бъдат притиснати издателите на двата вестника. От Колев е поискано да се присъедини към тази „добродетелна“ компания, той обаче отказва. И оттогава започват неговите неприятности и неговата война с Филчев, приключила с убийството му на 28 декември 2002 г.

Създаденият от Филчев щаб бързо преминава към дела. На 1 март 2002 г. Върховната касационна прокуратура привиква „по спешност“ на разпит Никола Николов[19], депутат от ОДС и председател на Икономическата комисия в парламента, и Антоан Николов[20], председател на Столичния общински съвет. Националното радио съобщава, че срещу двамата са образувани предварителни проверки за финансови афери и корупция. Паралелно с това започват пълни данъчни проверки на над 30 физически и юридически лица, свързани с издателите на в-к „Дневник“ Иво Прокопиев[21] и Филип Харманджиев[22]. Причината е прокурорска проверка, разпоредена от Върховна касационна прокуратура непосредствено след публикация в „Дневник“, от която става ясно, че Ангел Филчев Борисов, брат на главния прокурор Никола Филчев, е замесен в контрабандна афера с антични монети. Вестник „Новинар“, свързван с Антоан Николов, е имал сродна публикация в броя си от 9-ти януари.

Два дни по-късно Иво Прокопиев и Филип Харманджиев дават пресконференция, на която заявяват, че са подложени на натиск от страна на прокуратурата, за да прекратят разследването по случая с брата на главния прокурор. Те посочват, че става дума за злоупотреба с власт, тъй като прокуратурата разгласява предварителни проверки, и изказват мнение, че „прокуратурата не бива да бъде в съдебната власт, тъй като така главният прокурор е безотчетен и неконтролируем, само той може да си назначи проверка“.

Издателите на „Дневник“ обаче не се ограничават само с тази реакция. На 11 април 2001 г. под заглавие „Тайната на един прокурор“[23] вестникът публикува подробно разследване за Ангел Филчев Борисов, в което се посочва, че братът на главния прокурор е бил арестуван като „водач на престъпна група“ за износ на антики. В отделно интервю бившият градски прокурор на София Нестор Несторов[24] признава, че Никола Филчев (тогава зам.-министър на правосъдието) се е обърнал към него с молба за помощ по този въпрос – и че тогава Несторов е поел „отговорности, които по-късно се оказа, че не са оправдани“. Ясно е какви са тези „отговорности“ – както вече беше посочено, след една седмица в следствения арест Ангел Филчев Борисов е освободен с постановление на Кирил Иванов, подчинен на Нестор Несторов, а делото за контрабанда на монети и антики на стойност 3 136 112 лв. е изискано от ВКП и оттогава потъва в неизвестност.

Този случай не изчерпва прецедентите на натиск от страна на Прокуратурата върху издателите на вестници, които имат дързостта да критикуват тази институция. На 12 януари 2002 г. издателят на вестниците „Капитал“ и „Дневник“ Иво Прокопиев е обвинен в престъпление по служба във връзка с приватизацията на „Каолин“ – Сеново, като му е наложена парична гаранция от 10 000 лв. Тезата на прокуратурата е, че капиталът на предприятието е увеличен незаконно, въпреки че това е станало след разрешение на Агенцията за приватизация. Според самия Прокопиев става дума за продължаваща вече месеци наказателна акция на прокуратурата, започнала след публикации в „Дневник“ и „Капитал“, свързани с брата на главния прокурор и неговата контрабандна дейност, вследствие на които прокуратурата перманентно възлага извършването на десетки проверки срещу негови фирми.

За съжаление репресиите на прокуратурата върху свободното слово не се ограничават само с административен натиск. През февруари 2000 г. например е запален автомобилът на Момчил Милев, журналист от в-к „Капитал“, чието основно прегрешение е критичното отношение към прокуратурата, и в частност към главния прокурор. На 7 март 2001 г. в интервю пред в-к „Дневник“ бившата главна редакторка на „Демокрация“ Невен Копанданова споделя, че е привиквана на разпити от прокуратурата заради публикации в ръководения от нея всекидневник.[25] Призоваването ѝ е ставало първоначално чрез призовки със силно заплашителен тон, а по-късно – чрез обаждания по телефона в последния момент.

Друг особено показателен казус е този с в-к „Труд“. На 13 май 2000 г. в този вестник излиза статията на Пейчо Пеев, експерт по криминология към ВКП, под заглавието „Филчев погуби Джамбов“. Посочва се, че главният прокурор е създал „обстановка на пълна нестабилност и неуравновесеност сред подчинените му магистрати“ и че „прокуратурата е приватизирана от един частен интерес“. Още същия ден охраната на Съдебната палата получава заповед да не допуска Пейчо Пеев в сградата, а той самият е уволнен, като се използва написано от него, но неподадено заявление за напускане, откраднато от неговия кабинет. На 15 юни 2000 г. по нареждане на ВКП започва проверка на имотното състояние на Тошо Тошев[26], главен редактор на в-к “Труд”. Същата се основава на донос от Иван Колимечков. По-късно се оказва, че такъв човек не съществува, а освен това не съществува и посоченият от него адрес. Главният редактор на „Труд“ Тошо Тошев описва този случай в спомените си, събрани в „Лъжата – Жан, Иван и другите” (2003), но истината е, че след тази проверка в неговия вестник липсват каквито и да било критични материали за главния прокурор и подчинената му институция. И дори нещо повече – „Труд“ съвсем директно обслужва интересите на прокуратурата, а журналисти като Анна Заркова се превръщат в нещо като медийни адвокати на Филчев, като спекулират с фактите и лансират версии, които се разминават с истината.

Публикацията на криминалиста Пейчо Пеев в „Труд“ е свързана със самоубийството на прокурора от ВКП Николай Джамбов[27], който е сред много малкото магистрати, които се осмеляват да протестират срещу нетърпимия климат в прокуратурата. На 2 март 2000 г. той заявява в интервю пред „Новинар“, че прокурорите се страхуват от Филчев, тъй като са обект на „маниакално-подозрително отношение“ от негова страна. В резултат на това и на други подобни публични изявления, върху Джамбов е упражнен административен натиск, той бива притискан и заплашван от приближени до Филчев фигури като Спартак Дочев[28], Христо Манчев[29] и Митьо Марков. На 29 март ВСС изслушва Джамбов във връзка с неговата жалба за упражнен натиск от приближени на Главния прокурор. Той посочва, че е бил принуден от Спартак Дочев да се кълне в децата си, че неговата жалба не е инспирирана от шефа на Върховния касационен съд Румен Янков[30], и че е преместен във Върховна административна прокуратура в нарушение на Закона за съдебната власт. ВСС решава да изслуша обясненията на Спартак Дочев, но тогавашният правосъден министър анулира следващото заседание, а след това Спартак Дочев излиза за месеци в болнични – и по този начин жалбата на Джамбов остава неразгледана докрай, до неговата смърт.

На 24 април 2000 г. Джамбов се самоубива, като се прострелва в сърцето в кабинета си. Оставената от него предсмъртна записка гласи: „Ако главният прокурор има съвест, трябва да подаде оставка.“ Известно е, че Филчев изпраща във ВСС искане да му бъде наложено дисциплинарно наказание за забавена проверка на ревизионен акт за ген. Пешлеевски[31], която по същество е приключена от Джамбов още на 14 август 1998 г. На 25 април 2002 г. Цеко Йорданов[32], завеждащ Отдел „Следствен“ при ВКП, прекратява проточилото се две години дело за самоубийството.[33]

(Постановление на Цеко Йорданов за прекратяване на делото за самоубийството на прокурора от ВКП Николай Джамбов. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В постановлението въобще не се споменава за предсмъртната записка, уличаваща главния прокурор Никола Филчев.[34] Повече от половината от текста се състои от цитати, тенденциозно подбрани от записки и стихотворения на покойния, които са намерени сред неговите книжа и никога не са изпращани до никого – като очевидната цел е да се представи Джамбов като психически лабилна личност. Този текст е наистина уникален – едва ли дори в българското правораздаване може да се намери друг до такава степен манипулативен и нравствено уродлив документ, като това постановление на Цеко Йорданов.

Часове след самоубийството на Джамбов е запален офисът на съпругата на варненския апелативен прокурор Васил Миков – нотариуса Анета Микова, в Добрич.[35] Самият Миков е друга жертва на отмъстителния гняв на обвинител №1 – той е ненавиждан, тъй като е бил конкурент на Филчев при избора за главен прокурор. През януари 2000 г. прокурорът от ВКП Николай Колев е изпратен във Варна като проверяващ апелативния прокурор на Варна Васил Миков. Срещу него са заведени серия предварителни проверки и дела, основани върху инспирирани жалби и доноси.

На 22 февруари 2000 г. Миков изпраща писмо до члена на ВСС Благовест Пунев относно упражнения срещу него натиск да подаде оставка и да напусне системата на прокуратурата, и относно недостоверния характер на жалбите, върху които се основават започнатите срещу него проверки.[36]

(Писмо на варненския апелативен прокурор Васил Миков до Благовест Пунев, член на ВСС, относно упражнения върху него натиск от ВКП чрез Николай Колев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Същевременно главният прокурор изпраща част от тях до Парламентарната комисия „Антимафия“, като тяхното съдържание е оповестено пред медиите. На 22 март 2000 г. ВСС с 18 гласа „за“ и 4 гласа „против“ решава, че върху апелативния прокурор на Варна Васил Миков е упражнен недопустим натиск, като предлага на главния прокурор Никола Филчев да забрани на Николай Колев, който по това време е все още негова дясна ръка, да изпълнява функциите на проверяващ дейността на други прокурори. По този повод съдия Нели Куцкова иска дисциплинарно наказание за провинилия се прокурор, но това искане става повод Никола Филчев да активизира цялото си парламентарно лоби, за да бъде гласувана промяна в закона за съдебната власт – прословутият член „анти-Куцкова“[37]. По ирония на съдбата по-късно именно „спасеният“ чрез този член Николай Колев се превръща в основен враг на Филчев в съсловието на прокурорите.

Неговият случай е много особен и в някакъв смисъл централен по отношение на сюжетните нишки, свързващи главния прокурор с фигури от средите на организираната престъпност. Както вече беше посочено, първоначално Николай Колев е близък на Филчев – дотолкова, че дори е използван за разправа с неговите въображаеми  врагове – например в случая с Васил Миков.[38] След неговия отказ да съдейства за притискане на издателите на вестници, които си позволяват да пишат за контрабандните акции на Ангел Филчев обаче, техните отношения се развалят. Дни по-късно Николай Колев е пенсиониран, въпреки че е само на 51 години и е на цивилен щат: Филчев пробутва пред ВСС версията, че той бил уморен и сам искал да се пенсионира.

Колев не остава длъжен – освен че обжалва пенсионирането, на 5 март 2001 г. той дава пространно интервю пред електронния вестник „Медиапул“, в което обвинява Филчев за редица случаи на неправомерен натиск над магистрати, издатели и политици, и в което за пръв път се споменава, че главният прокурор има сериозни психически проблеми. На 3-ти април внася заявление до Президента на Република България, в което се посочва, че психическото заболяване на главния прокурор представлява сериозна обществена опасност.[39]

(Писмо на прокурора Николай Колев до президента на България Петър Стоянов. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

„През лятото на 2000 г., точно по времето на парламентарния дебат за откритите подслушвателни устройства в апартамента на Главния прокурор Никола Филчев, същият се намираше в Израел – инкогнито, където по настояване на съпругата си се е подложил на психиатричен преглед“, се казва в писмото. Посочва се, че две служителки на МВР са правили проверка къде се намира – и за да не се даде гласност на пребиваването му в Израел, срещу тях са заведени дела за злоупотреба със служебното положение. „След почти 30 години следствена и съдебна практика аз със сигурност определям, че Никола Филчев е невменяем по юридически критерий“ – твърди Колев.

Отговорът не закъснява. Служебното оръжие на Николай Колев е отнето при пенсионирането му и не е върнато до смъртта му. Очевидно той още тогава се е опасявал за живота си, след като на 27 април 2001 г. неговата съпруга Нанка Колева подава жалба до Дирекцията на националната полиция, в която посочва, че срещу съпруга ѝ се подготвя покушение от психически болен човек, че тъй като след отнемането на оръжието той няма средство за самозащита, е наложително да се осигури охрана на семейството им. Отговор няма, нито пък се предприети каквито и да било мерки, въпреки че става дума за висш магистрат. За сметка на това в кабинета му е извършен незаконен обиск – като откритите в касата му пистолет и ръчна граната стават повод да бъде заведено дело за незаконно притежаване на оръжие. И не се вземат предвид неговите обяснения, че става дума за веществени доказателства по водени от него дела.

Паралелно се търси възможност Николай Колев да бъде обвинен в помагачество за убийството на ямболската адвокатка Надежда Георгиева[40]. Следователят по това дело Илия Илиев е подложен на масиран натиск да повдигне такова обвинение срещу Колев въпреки липсата на доказателства. След неговия отказ същият е отзован от делото, пенсиониран и срещу него е заведено следствено дело за възпрепятстване на съдопроизводството. На 15 май 2001 г. Николай Колев подава жалба до ВСС, в която се посочва, че по нареждане на Филчев срещу него се извършват тежки престъпления по смисъла на чл. 286, ал.2 от НК – образуване на наказателни дела за несъществуващи престъпления. Той посочва, че специално командированият от Кърджали член на ВСС Богдан Карайотов е разпоредил да прехвърлят задържания по делото Орлин Аврамов[41] от ямболското в столичното следствие и е провел 12-часов разпит  с цел да го сломи физически и психически и да го принуди да свидетелства, че Николай Колев е поръчител на убийството. Жалбата на Николай Колев не е разглеждана от ВСС и във връзка с нея не са предприети никакви действия.

На 31 май 2001 г. Николай Колев изпраща молба до Министъра на МВР Емануил Йорданов[42], в която твърди, че срещу него се подготвя провокация с цел да бъде арестуван „с подхвърлени наркотици или други предмети“ – и че с нейното осъществяване са ангажирани служители на СОБТ, чието използване по закон може да стане само с изричната заповед на министъра.[43]

(Молба на Николай Колев до министъра на МВР. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

В жалбата се настоява за извършване на проверка. Такава не е направена, а Министър Йорданов подписва разрешението за използване на баретите по искане  на Главния прокурор и след неговото персонално настояване с презумпцията, че Николай Колев е опасен престъпник.[44] На следващия ден – 1 юни 2001 г., в-к „Дневник“ публикува интервю с Николай Колев, в което той директно заявява: „Колеги вече ме предупредиха, че Филчев е наредил да ми спретнат провокация, като ме задържат с подхвърлени оръжие и наркотици“.

Точно това и му се случва двайсетина дни по-късно. Всъщност става дума не за една, а за серия от провокации, в три от които участват баретите от СОБТ. Първите се оказват безуспешни и са описани в негова жалба до ВСС по следния начин:

На 30 май 2001 г. в 10 часа сутринта при зам.-министъра на финансиите се явява зам.-главният прокурор Хр. Манчев и му заявява, че ще се изпълнява специална секретна операция на прокуратурата и трябва да му определят двама данъчни инспектори за извършване на проверка. Подготвена е и група от МВР, както и дежурен прокурор, които да нахлуят след данъчните инспектори в проверявания обект. Касае се за обменно бюро до Военна академия, в което работи моят син. В 14 часа групата е в очакване да бъде извършена друга „специална и секретна операция“ на Хр. Манчев, която трябва да се осъществи в центъра на София, пред заведението „Гудис“. Целта на тази операция съм аз, като трябва да бъда „заловен“ в момент, в който вземам пакет с наркотици от две неизвестни лица, които няма да бъдат заловени, но аз ще бъда заснет с видеокамера и незабавно арестуван от група на СОБТ – МВР, като е приготвено и съответно съобщение от страна на пресслужбата на Прокуратурата до медиите. Тъй като не се явявам пред „Гудис“ в 12 часа, когато е планирано залавянето ми, а по телефоните се чува, че предупреждавам медиите за подготвяното поредно престъпление срещу мен, започва „специалната и секретна“ операция по проверка на обменното бюро в 14 часа. Данъчните служители Димитров и Асенов обаче не откриват никакви нередности и не дават уречения  сигнал за нахлуване на баретите./.../ Третата част от налудната операция се е разиграла на същата дата, следобед, в град Ямбол, където в стария Винзавод, наричан сега „Старата изба“, нахлуват 60 служители на СОБТ – МВР, без да е уведомена местната съдебна власт, без да е искано разрешение за претърсване и т.н. Естествено, и там не намират нищо нередно, но аз научих за нея от медиите. Очевидно е бил подведен и Министърът на вътрешните работи, за да даде разрешение за провеждане на такава безсмислена акция, провеждана в най-грубо нарушение на законите на страната. Касае се за ЯРКА ПРОЯВА НА НАЛУДНОСТ, невероятна професионална некомпетентност, като всичко това е продължение на редица действия на Главния прокурор, насочени срещу мен и други лица и най-общо съставляващи престъпления по служба и престъпления против правосъдието.[45] 

 

(Жалба на Николай Колев до ВСС относно активните мероприятия за компрометирането му. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.) 

 

Въпреки че Николай Колев е посочил многократно и публично какво точно ще му се случи, и при това положение (дори ако бихме могли да приемем на вяра, че е бил свързан с престъпни действия) е наистина абсурдно да носи в себе си наркотици и оръжие, на 20-ти юни срещу него е извършена точно описаната пак от него самия провокация. Ходът на събитията е описан в неговата писмена защита по спечеленото от него дело пред Върховния касационен съд от 18 април 2002 г. Освен всичко друго, там се посочва, че на 10-ти юни Никола Филчев е извикал следователя по делото за убийството на Надежда Георгиева – Красимир Николов, и му е наредил в срок от три дни да повдигне на обвинение за помагачество срещу Николай Колев. При първоначалния отказ на Николов Главният прокурор го е заплашил, че може да го сполети съдбата на предишния следовател по делото Илия Илиев. Вследствие на този разговор Красимир Николов повдига обвинение по чл. 116 от НК, като вместо аргументирано обвинение преписва текста от закона за помагачество. Обстоятелствата по ареста са описани така:

Наредено е най-късно на 20 юни  2001 г., каквото и да става, да бъда заловен, където и да е, с наркотици и да бъда арестуван. Докладвано е, че вече не ходя с чанта, тъй като зная, че е решено в нея да ми поставят 1 кг хероин. За целта спешно се доставят пликчета наркотици, на прокурор Петьо Петков е наредено от предишната вечер да се снабди с найлонови торбички, където да се поставят предварително предадените му „веществени доказателства“, дават му печат на Прокуратурата, за да ги запечати, осигуряват две поемни лица – мъж и жена, защото не знаят при каква ситуация ще ме задържат, дали няма да присъства и съпругата ми и да се наложи и на нея да правят обиск. Наредено е, ако трябва, да срежат металната входна врата на жилището ми, но да проникнат в него и да изпълнят волята на божеството[46], наредено е на „баретите“ да носят бензинова резачка за врати и те наистина намират и носят в колата си. Сутринта на 20. 06. 2001 г. обаче несъзнателно ги улеснявам, като съпругата ми тръгва на работа във ВКП, а аз с един приятел пресичам улицата, за да си купя вестници. В този момент напълно разбойнически съм нападнат от прокурорите Петьо Петков и Цеко Йорданов, водещи няколко барети, и с опрян в главата автомат съм повален пред „Пирогов“, на 20 крачки от дома си. Най-нагло П. Петков вади от чантата си огънато в найлон пликче и го оставя между шепата вещи, извадени от джобовете ми. По-късно докладват на вожда си по телефона, че в дома ми не е намерено незаконно оръжие и той от заседание на ВСС им нарежда да „намерят“ в джипа на сина ми още наркотици и предварително подготвения пистолет с изтрити номера.[47]

 

(Писмена зашита на Николай Колев пред Върховния касационен съд. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

За съжаление описаните обстоятелства най-вероятно отговарят на истината – и това е известно на широк кръг лица. Дори ръководещият акцията офицер от НСС Николай Начев[48], изключително близък до главния прокурор, е бил смаян от факта, че е възможно самите прокурори да осъществят подхвърляне на наркотици – и е споделил впечатленията си от станалото със своя шеф ген. Атанас Атанасов.[49] [50] Сам по себе си този случай представлява тежко престъпление по няколко члена от НК, като отговорността пада пряко върху Главния прокурор Никола Филчев, защото акцията е проведена по негово искане и защото лично той я е аргументирал пред Министър Йорданов с презумпцията, че Николай Колев е опасен престъпник. И тъй като няма абсолютно никаква логика един опасен престъпник да съдейства за собственото си изобличаване, разхождайки се с веществени доказателства за своята престъпна дейност в момент, в който му е добре известно, че се готвят да го арестуват, то единствено логична остава другата възможност: че става дума за целенасочена провокация. Тя се свързва най-малкото с текстовете за набедяване при особено утежняващи вината обстоятелства: престъпление, само по себе си достатъчно, за да бъде свален имунитетът на главния прокурор – още повече, че ВСС е сезиран предварително за подготвяните провокации. 

Нищо подобно обаче не се случва. Вместо това, още от самото задържане започва дълга серия от драстични процесуални нарушения. Пряко участващият в провокацията прокурор от ВКП Цеко Йорданов издава Постановление за задържане под стража за максимално дългия възможен срок от 72 часа. Тъй като подчинените на Филчев не успяват да организират в рамките на този срок издаването на постановление за постоянна мярка за неотклонение от съда, налага се друг прокурор – Кирил Иванов[51] от СГС, да издаде второ постановление за още 72 часа – което само по себе си е престъпление по смисъла на чл. 142а, ал.2 от НК. Споменатото престъпление между впрочем не остава невъзнаградено: Кирил Иванов е повишен в Софийска апелативна прокуратура, а след това и командирован във ВКП.

Ден след ареста на Николай Колев, неговият адвокат Гаврил Благоев изразява категоричния си протест пред Цеко Йорданов по повод на провокативните действия спрямо неговия клиент. За негова изненада Цеко Йорданов се държи арогантно и го агитира да се откаже от защитата на Николай Колев, на когото щял да бъде даден служебен защитник. Изречена е и откровената заплаха, че в противен случай срещу него ще бъдат заведени следствени дела. Натискът е продължен от военния прокурор Трендафил Трайков, който на 28 юни извиква Гаврил Благоев и го обвинява, че като военен следовател е отговорен за изчезнало през 1992 г. следствено дело, въпреки че това дело никога не е било на производство при него. По повод на осъществения незаконен натиск адвокатът на Колев още същия ден изпраща жалба до ВСС.[52] И не получава никакъв отговор.

(Жалба на адвокат Гаврил Благове до ВСС, относно натиска, упражнен върху него като защитник на Николай Колев, от Цеко Йорданов, завеждащ отдел "Следствен" във ВКП. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

 

На същата дата съпругата на Николай Колев Нанка Колева, също прокурор във ВКП, изпраща жалба до ВСС, в която обвинява прокурорите Петьо Петков и Цеко Йорданов в престъпление по чл. 286, ал.2 от НК и грубо нарушение на Конституцията и Закона за съдебната власт, тъй като е погазен имунитетът на двама висши прокурори.[53]

(Жалба на съпругата на Николай Колев, Нанка Колева до ВСС за извършване на следствени действия в грубо нарушение на НКП. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

 

Посочва, че при обиска е иззет и нейният служебен пистолет, че извършилите ареста са се държали брутално и с нея, че всички следствени действия са извършени в грубо нарушение на НПК: например обискът е извършен от неидентифицирани маскирани полицаи; поемните лица са били специално доведени от подготвилите ареста; претърсването на жилището е извършено в нейно и на съпруга ѝ отсъствие. Този път се получава отговор: кратко писмо от секретаря на ВСС г-жа Карагонова, че жалбата е препратена „по компетентност“ на ВКП, тоест – на Филчев.

Всъщност документите, с които Николай Колев, съпругата му и адвокатите му сезират всички възможни инстанции за престъпления и нарушения по този случай, са десетки. И всички остават без отговор. Например писмата на Николай Колев до Главния прокурор от 18-ти и 24-ти юли, неговото писмо до Министър Станков, втората жалба на Нанка Колева до ВСС, серията жалби до председателя на СГС за това, че въпреки депозираните молби за изменение на мярката за неотклонение, същите повече от месец не се внасят в съда, че грубо се нарушава неговото право на защита, че не е уважен искът за отвод на прокурор Кирил Иванов, въпреки неговата очевидна пристрастност и извършените закононарушения, и много други. В крайна сметка Николай Колев прекарва близо три месеца в следствения арест, след което делото е прекратено от СГС, най-сетне установил, че той има имунитет и не може да бъде съден. Като заключение към тази одисея може да бъде посочен един дребен, но съществен детайл, по който може да се съди доколко са верни твърденията, че не е сезирал правоохранителните органи за това, че се е чувствал застрашен. Неговото заявление от 01. 09. 2001 г. до Главния секретар на МВР Бойко Борисов започва със следното: „От месец януари 2001 г. Главният прокурор Никола Филчев води лична война на унищожение с мен.“ И се прави следното предупреждение: „Поради психичното си заболяване Филчев ще продължи опитите си да ме отстрани по всеки възможен начин.“[54]

(Заявление на Николай Колев до главния секретар на МВР Бойко Борисов за противозаконните действия на главния прокурор Никола Филчев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

„Войната на унищожение“ наистина продължава, а Николай Колев се съпротивлява – в рамките на своите възможности. Например с опитите да оспори легитимността на избора на Главния прокурор, парирани с решение на КС, осигурено чрез натиск върху неговия председател. Например чрез сезиране на Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Например чрез търсене на информация за контактите на Главния прокурор с лица, свързани с престъпния свят, и по-специално за взаимовръзките и взаимния интерес на триумвирата Никола Филчев – Алексей Петров[55] – Филко Славов[56].

Вероятно именно придобита „гореща“ информация в тази насока е станала причина за неговото убийство. Тук, между впрочем, трябва да се отбележи, че Николай Колев прави тези разследвания с помощта и на Владимир Димов, бивш психолог на отряда на баретите, принуден да напусне след тежък скандал с Филко Славов. Владимир Димов е убит ден след разстрела на Колев, като е направен нескопосан опит убийството да бъде представено за самоубийство.[57]

Във всеки случай има още едно сезиране на ВСС от страна на Колев – от 11. 12. 2002 г., в което се казва: „Тъй като от физическите лица аз съм пострадал в най-тежка форма от престъпната дейност на Филчев и съучастниците му, а освен това в пряк смисъл на думата съм се превърнал в експерт по проблема „Филчев“, настоявам да бъда изслушан от ВСС по въпроса, след като нито една от жалбите ми не е разгледана от ВСС, а те касаят точно разглеждания въпрос“[58].

(Заявление на Николай Колев до ВСС, с което иска да даде показания във връзка с откритото писмо на Едвин Сугарев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

 

И това искане остава без отговор. Седемнадесет дни по-късно прокурорът от Върховната административна прокуратура Николай Колев е мъртъв.

Бях един от последните, които са разговаряли с Николай Колев за Филчев и свързаните с него проблеми. Беше около Коледа – на 24 или 25 декември, в пицария „Виктория“, на ъгъла на „Граф Игнатиев“ и „Евлогий Георгиев“. Той поиска среща, за да ми даде важни документи, свързани с убийството на Надежда Георгиева. (Бяха важни наистина – предадох ги на следователите по делото, а по-късно и на главния прокурор Борис Велчев[59].)

Стори ми се доста разтревожен и притеснен – и го попитах какво има, дали притесненията му са свързани с приближения на Филчев Спартак Дочев; тогава той беше обявил, че напуска прокуратурата и се връща към охранителната си дейност – имаше версия, че целта на тази смяна на професионалната ориентация е да се справи физически с някои от противниците на Филчев. Николай се усмихна. „Мани го тоя Спартак Дочев, кой му обръща внимание на него.“ – каза той. И продължи по-сериозно: „Но очаквам Алексей да ми скочи.“ 

Попитах го какво смята да прави и мога ли да му помогна с нещо. Махна с ръка – каквото можел, правел. Което не беше съвсем вярно – въпреки че наистина плащаше за бодигард и носеше оръжие. Но не престана да се занимава с Филчев – въпреки че според мен знаеше много добре какво може да последва. 

Щом научих, че е убит, веднага се обадих на Бойко Борисов, тогава Главен секретар на МВР, и поисках да дам показания по случая. Дадох ги – в Дирекцията на столична полиция, в присъствието на поне двайсетина висши полицаи, включително и на самия Бойко Борисов, тогава Главен секретар на МВР. Не спестих нищо – казах едно към едно, че за мен реалните поръчители на това убийство са Никола Филчев и Алексей Петров. И много подробно обясних основанията си за това предположение. Повторих тези си показания същия ден в Националната следствена служба, като споделих своята версия и пред медиите, които ме чакаха на излизане оттам. 

И съвсем не бях сам в своята хипотеза за това кои са поръчителите. Сродни показания дадоха и варненският прокурор Васил Миков, и близките на Николай Колев, и прокурорката от ВКП Анна Банкова, и хората, реално работили заедно с убития прокурор по разкриването на безумията Филчеви – като Николай Колев–Босия[60] и Пламен Симов[61]. На 15 ноември 2010 г. германският разследващ журналист Юрген Рот[62] заяви пред „Дойче Веле“ следното: „От разговор с министър Цветанов научих, че убийството на бившия прокурор Николай Колев е било поръчано от тогавашния главен прокурор на България Никола Филчев, и че самото убийство е било извършено от баретите на Алексей Петров.“ И добави, че още едно поръчково убийство, изглежда, лежи на съвестта на Никола Филчев – това на ямболската адвокатка Надежда Георгиева, която беше убита през февруари 2000 г. в столичния квартал „Стрелбище“. Неговите думи са потвърдени и от вътрешния министър, който в предаване на Tv-7 заяви, че по отношение на убийството на Колев това е основната версия, по която се работи.[63] От своя страна Бойко Борисов заявява в интервю пред БТВ[64], че са засечени три клетки на мобилни телефони на мястото и по време на убийството, и че обаждащите се са идентифицирани, като това е много сериозен уличаващ материал. На въпрос на водещия дали сред уличените е и баретата Гълъбин Георгиев, българският министър-председател отказа да отговори пряко, за да не бъде обвинен, че е въздействал на съда. Но от контекста на разговора става ясно, че направеното предположение отговоря на истината. 

Във връзка с убийството на Надежда Георгиева трябва да бъдат изяснени още ред обстоятелства, за да стане ясно доколко нейната гибел и убийството на Николай Колев имат общи основания, а най-вероятно и общи поръчители. И на първо място – върху какви данни и формални основания ВКП гради своята дългосрочна стратегия за отстраняване на основния враг на Филчев – прокурора от ВКП Николай Колев. 

Много важен момент в целия този безпрецедентен натиск е образуването на Дело за оперативна разработка (ДОР) „Комбинатор“ от офицера от НСС Николай Начев, в което се скалъпва обвинение срещу Николай Колев за разпространение на наркотици – впрочем най-вероятно именно това дело е основната причина, поради която Алексей Петров е привлечен като сътрудник на НСС – по императивно искане на главния прокурор Никола Филчев. Желанието на всяка цена да бъде отстранен Николай Колев е свързано не само със страховите комплекси на Филчев, но и с някои инициативи на Колев, които реално застрашават главния прокурор и свързаните с него структури на бившите и действащите барети. В последните дни от живота си той подготвя съдебен иск за поставяне на главния прокурор под попечителство поради невменяемост; готви се да извади на показ рекетьорските акции на Алексей Петров[65]; дава юридическа помощ на баретите, недоволни от начина, по който Филко Славов ръководеше СОБТ – тогава те внасят писмо до вътрешния министър Петканов, което довежда до отстраняването на Филко Славов дни след убийството на Колев. Следователно и Филчев, и Алексей Петров са имали предостатъчно мотиви за премахването или поне обезвреждането на Николай Колев – и полагат сериозни усилия в тази насока. 

Какъв обаче е механизмът, който позволява безпрецедентния арест на един висш прокурор? В хода на делото срещу Алексей Петров[66] като водач на организирана престъпна група често се задава въпросът кой го е „внедрил“ в НСС – откъдето бившият служител на ДС започва кариерата си в тайните служби на нова България, за да стигне до ранга на личен съветник на Петко Сертов[67] и сив кардинал в ДАНС. Обвинителният акт[68] дава отговор на този въпрос: Алексей Петров е назначен като експерт в „Оперативно внедряване“ на НСС на 23.02.2001 г. със заповед на вътрешния министър Емануил Йорданов – по предложение на ген. Атанас Атанасов, който по това време ръководи тази тайна служба. 

Това обаче е само половината от истината. Другата е свързана с повече от странните мотиви за това назначение. Искането да заеме такава позиция е лансирано от майор Николай Начев, шеф на направление в НСС, който е заявил пред ген. Атанасов, че лично главният прокурор Никола Филчев настоява за това назначение – и че главният прокурор е изложил „аргументация в подкрепа на назначаването на Алексей Петров, тъй като последният бил полезен на прокуратурата във връзка с някакви разследвания...“ 

Малката подробност е, че тъкмо Николай Начев е бил оперативен работник на бившия старшина от ДС Алексей Петров. И също, че след напускането на НСС Николай Начев заема редица ключови позиции в компаниите, контролирани от Алексей Петров. Според публикувани в медиите справки Николай Илиев Начев е в борда на „Лев Инвест“, който притежава дял от „Лев корпорация“, а 30% от „Лев Инвест“ са на „Лев Инс“. Участва в борда на „Булгарцвет“, която пак е свързана с „Лев корпорация“, в борда на строителните фирми „Булитфер“ и „Еврофер“, има дял в шуменската „Полиенергия“ за пренос на газ и в охранителната фирма „Инкор“.  

Тези „някакви разследвания“, с които се аргументира привличането на Трактора към агентурния апарат на НСС, са доста особени. Зад тези думи се крият серия престъпления срещу правосъдието, извършени от главния прокурор и негови приближени, и свързани с опитите да бъде отстранен и неутрализиран прокурорът от ВКП Николай Колев, който приблизително по същото време дава скандалното си интервю пред „Медиапул“, в което заявява, че главният прокурор страда от психическо заболяване. Активното мероприятие срещу него, задвижено от НСС и персонално от Николай Начев – именно по искане на главния прокурор, се нарича ДОР „Комбинатор“ и вероятно е най-абсурдният документ, сътворен от българските служби за сигурност в цялата им история. 

Това дело за оперативна разработка се базира върху справка № В 4810 от 4 май 2001 г.[69], която Начев успява да пробута за подпис на своя началник ген. Атанас Атанасов. Тази справка съдържа показанията на едно-единствено „доверено лице“ с кодовото наименование „сестрата“, без каквито и да било разследвания и доказателства към неговите твърдения. 

Една важна подробност – в справката се споменава за „възложена от вас оперативна проверка“, което е доказателство, че инициативата за справката е дошла отвън, а възможните поръчители могат да бъдат или министърът на МВР Георги Петканов[70], или Прокуратурата, трета възможност няма. Едва след като справката е върната с подписа на ген. Атанасов, Филчев и неговият „щаб“ от бивши военни прокурори са се почувствали с развързани ръце и са задействали срещу Колев цялата мощ на репресивната машина. Като основание за започване на преписката се сочи „постъпилата оперативна информация“, а тя е с един-единствен източник – свидетелствата на доверено лице, наречено „сестрата“, придобити в разговор на четири очи с Николай Начев. 

Последиците са наистина невероятни: твърди се например, че прокурорът Николай Колев „участва в международни контрабандни канали за внос, износ и разпространение на оръжие, наркотични и психотропни вещества“. Доказателства за това няма. Но пък се посочва кои са неговите съучастници, които отговарят за разпространението на наркотиците в цели райони от страната: Орлин Аврамов, Димитринка Калайджиева, прокурорът Руско Карагогов[71] и... Николай Колев-Босия. Твърди се, че наркотиците се изнасят по следния абсурден начин: товарят се в празни 50-тонни бъчви (!) и се прави фиктивен износ на вино за Япония. 

Там обаче се появява друг един герой, описан като мастит наркобарон и перач на пари – Маргарит Тодоров[72], шеф на „Домейн Бойар“. При неговото споменаване става ясно и коя е „сестрата“ – особено при твърдението, че Маргарит Тодоров е убил Роза Георгиева, за да получи цялата собственост върху „Домейн Бойар“. Доверителят на Николай Начев е не друг, а Донка Митова – като вероятно кодовото име „сестрата“ се дължи на факта, че тя е сестра на Роза Георгиева, известна и като „винената царица“. 

Донка Митова е основен фактор в тъй нареченото гражданско движение Истината за Алексей Петров – заедно с учителката от Плевен Иванка Славчева. Нейната зависимост от бившата барета се оказва толкова силна, че не се поколебава да ограби дори и собствения си племеник – Андрей Янев, син на Роза Георгиева, и да остави неговото имущество в ръцете на Алексей Петров.[73] 

Става дума за една грандиозна постройка на бул. „Цар Борис III“ № 136 В, на стойност поне няколко милиона евро, която е строена от фирмата „Роза и Ко” и в която днес е базиран софийският офис на „Лев корпорация“. Прехвърлянето на този имот става чрез договор с охранителната фирма „Атлас“, за която често се говори в обвинителния акт срещу Алексей Петров и която тогава е управлявана от Кирил Топалов, който по-късно е сред обвиняемите по делото срещу Трактора. Договорът, сключен от Донка Митева, е абсурден. Тя се ангажира да плати на „Атлас“ цели 650 000 дойче марки срещу охраната на „Роузленд“, както след много преименувания се казва присвоената от нея компания (присвоена впрочем с фалшиви протоколи и за сметка на законния наследник Андрей Янев). „Сестрата“ подписва и запис на заповед, с който залага сградата като гаранция за сделката. Този запис на заповед всъщност е изцяло фиктивен – сключен е за изключително кратък период. И след като никой не изплаща дължимите 650 000 дойче марки, „замъкът“ преминава в ръцете на „Атлас“, а Топалов директно го прехвърля на Алексей Петров. 

Отворен остава въпросът за мотивите, които предполагат нейната зависимост от Алексей Петров. Те също са свързани с дейността или по-точно с бездействието на прокуратурата. В някои медийни публикации се лансира версията, че Донка Митова е източила от фирмата на покойната си сестра близо 27 милиона дойче марки – като това е направено чрез фалшиви фактури.[74] За това източване е започнало следствие през 1999 г., което през 2004 г. е приключило с констатация за престъпление – до съд обаче не се стига, тъй като Алексей Петров използва влиянието си върху Филчев, за да „смачка“ това дело. Всъщност вероятно именно тази негова защита е заплатена със замъка на „винената царица“, който днес е столичен офис на „Лев корпорация“, известен вече като „замъка на Алексей Петров“. Тази афера също е един от красноречивите примери за брака по сметка между мафията и Прокуратурата. 

Всичко казано от Донка Митева в този доверителен разговор с Николай Начев е не само просто лъжа – невероятна нелепица е дори само фактът, че една служба за сигурност може да предприеме каквото и да било въз основа на подобен, очевидно налуден донос. Думата обаче не е точна. Става дума не за донос, а за предварително режисирани показания, които покриват определени интереси. И за лъжи, но лъжи с много характерна окраска, в които се преплитат интересите на двама човека: на Никола Филчев и на Алексей Петров. При това твърденията са стратегически прицелени към това да засегнат и фигури, свързани с второто активно мероприятие, подготвяно срещу Николай Колев – опитът да бъде обвинен в помагачество при убийството на Надежда Георгиева. 

Не би трябвало обаче да се забравя неочакваният обрат в показанията на Донка Митова по време на процеса срещу Алексей Петров. На 2 май 2012 г. тя в прав текст заявява, че е била принудена да лъжесвидетелства пред съда, че Алексей Петров е рекетьор и че мястото му е в затвора, а не на бул. „Цар Борис III“ – сиреч в заграбения замък на сестра ѝ, за който вече стана дума.[75] Тя твърди също така, че е била доведена в съдебната зала от гардове на Трактора, за да даде показания в негова полза. Доколко зад това признание се крие стремежът да се изкара негова жертва, за да се прикрият следите от нейните действия в полза на неговите интереси, е отделен въпрос. 

Всъщност лицата, които според твърденията на Донка Митова разпространявали наркотици в половин България, се покриват с второ оперативно мероприятие, предприето от Прокуратурата и подчинените ѝ следствени органи – като част от фигуриращите в тези показания са нарочени като преки извършители на убийството на Надежда Георгиева. Връзката не е случайна – към момента на смъртта си тя е служител на Алексей Петров, а хората, констатирали смъртта ѝ, също са негови служители. И не друг, а тя е адвокатът, който осигурява правно незаконното прехвърляне на собствеността на сградата на бул. „Цар Борис ІІІ“. 

Нейната смърт е пряко свързана с бившия главен прокурор, който според някои показания е и реалният извършител на убийството. От жалбата на Димитрина Калайджиева до шефа на Отдел „Следствен“ на ВКП Павел Павлов[76] относно драстичния начин, по който е била разпитвана от софийските следователи, ясно личи, че убитата адвокатка е посредничила при предаване на подкупи от страна на подземния свят към определени прокурори, в това число и главният такъв, и че е била в интимни отношения с Филчев, но е имала лошия навик тайно да документира свързаните с корупция срещи.

(Жалба на Димитринка Калайджиева до Павел Павлов, шеф на отдел "Следствен" във ВКП, относно обстоятелствата при нейния разпит в столичното следствие. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Дори в обвинителния акт на прокуратурата срещу Алексей Петров се цитират свидетелствата на Орлин Аврамов, обвиняем по същото това скалъпено,  съшито с бели конци дело, за последния му разговор с Надежда Георгиева, която е и бивш негов служител – в който разговор тя му доверява, че държи главния прокурор „за топките“ – и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. 

За интимните отношения между двамата свидетелства пред мен и следователят Илия Илиев, вторият поред следовател по делото за убийството на ямболската адвокатка. От този разговор впрочем знам доста подробности около това дело – например как то е било засекретено с най-високата степен на секретност – допустима само при дела, които засягат националната сигурност на България. Как е било наблюдавано от петима висши прокурори – до един близки на Филчев, и как следователят през ден е бил викан в кабинета му и му е внушавано да повдигне обвинение срещу Николай Колев. Как в един момент, след като е получил по телефона съобщение за това, че Върховният административен съд е възстановил Николай Колев като прокурор от ВКП, Филчев е изпаднал в истерия и е помолил Илия Илиев да „смачка“ делото. 

Може би най-уличаващият документ, свързан с убийството на Надежда Георгиева, е жалбата на Димитрина Калайджиева, обвинена като пряк участник в убийството, за това как е била разпитвана в Столичното следствие по този повод. Редно е да спомена още едно обстоятелство – получих тази ръкописна жалба от прокурора Николай Колев при последната си среща с него – дни преди да бъде убит. Същата среща, на която той сподели: „Очаквам Алексей Петров да ми скочи“. 

Както е известно, процесът срещу Димитрина Калайджиева се води задочно, тъй като тя успява да замине за Великобритания и английският съд отказва искането за екстрадиция, поради липсата на гаранции, че в България срещу нея ще бъде проведен справедлив процес. Този отказ впрочем е огромен шамар за българското съдопроизводство. В своето съдебно решение, разпростиращо се на 31 страници, съдия Пичфорд много ясно обяснява мотивите за този отказ, сред които можем да забележим и следното изречение: „Има много доказателства, които изискват всеки компетентен следовател да разследва евентуална връзка между убийствата на Николай Колев и Георгиева.“[77] Да, наистина има много такива доказателства. Но българското правосъдие е сляпо за тях. 

Във връзка с този отказ в-к „24 часа“ публикува интервю с Димитрина Калайджиева, в което тя споменава за заплахите, на които е била подложена, за да мълчи за всичко, което знае за убитата. Стилът на тези закани е показателен: „Ще ти вкараме зъбите в сливиците. Гледала ли си „Екзорсиста“, ще ти обърнем главата обратно. Няма да си видиш детето, ако не си затвориш голямата уста.“ В същото интервю се споменава и за това как е била пребита от двама цивилни, как Филчев собственоръчно я е заплашвал с пистолет, как той е заплашвал двама висши прокурори с искане да манипулират определени дела, свързани с корупция в огромни размери.[78] В това интервю обаче става дума и за още един твърде показателен факт: за начина, по който е била разпитвана Калайджиева от столичните следователи – призована като свидетел, още преди срещу нея да бъдат повдигнати каквито и да било обвинения. Фактите, изнесени в това интервю, съвпадат с жалбата на потърпевшата до Павел Павлов, тогава шеф на Отдел „Следствен“ към Върховна касационна прокуратура. 

Нейното съдържание е наистина драстично – и от него много ясно личи защо Надежда Георгиева е била опасна за главния прокурор – дотолкова опасна, че нейното отстраняване да стане насъщно. Именно името на главния прокурор предизвиква радикална промяна на отношенията на следователите към нея: 

Държаха ни абсолютно незаконно повече от 18 часа, като през цялото време оказваха чудовищен натиск върху мен, а както по-късно разбрах – и върху съпруга ми. Всичко започна с наглед приятелски разговор, но отношението им към мен коренно се промени, след като добросъвестно им отговорих на въпроса кои хора са били от близкото обкръжение на Надя и в какви взаимоотношения е била с всеки един от тях. Положението ми особено се влоши, след като споменах имената на някои високопоставени магистрати, и най-вече това на бившия преподавател на Надето в университета, бивш върховен съдия и настоящ главен прокурор – г-н Филчев. 

Впечатляващата бруталност на този разпит се дължи вероятно и на следното споменаване: „Надя имаше огромна архива, включваща: оригинали или копия на много документи, множество касети със записани разговори между нея и хора, с които работи, познава, дава рушвети или изнудва. Особено се гордееше с факта, че успешно може да изнудва дори хора, облечени в много власт.“ И  още: „Казваше ми, че точно това я прави добър адвокат, че печели делата извън съдебната зала, че може да изнудва почти всеки един от високопоставените и недотам високопоставени магистрати, че всеки един от тях има Ахилесова пета, а тя има нужните документи и средства, да им припомни неща, които те искат да забравят.“ А ето и наистина впечатляващия ефект от нейните показания, които между впрочем включват и казуса с Донка Митова: 

Всичко това аз разказах на оперативните работници и психолози, но това само влоши собственото ми положение. Особено агресивни към мен те бяха, след като им разказах за голямата и сериозна документна измама, която Надя и нейната приятелка Донка Михайлова - сестра на „винената царица“ – извършиха чрез продажбата на имота на Андрей Комфорти, син на покойната „винена царица“ (като го подписаха по документи и в пълномощно, даващо им право за продажбата на сградата, ресторанта и печатницата, която той като единствен неин наследник притежаваше). Сделката беше изповядана от нотариус – съвипускник на Надя, купувач беше мъж, чието име не запомних, но който през цялото време парадираше, че е съдружник на фирмата на брата на Главния прокурор Никола Филчев. След всичко казано от мен, част от хората, задаващи ми въпроси, напуснаха стаята, в която бяхме, и когато по-късно се върнаха, започнаха да ме наричат с много обидни думи, да ме заплашват и да ми казват, че си спомням твърде много, наричайки ме: „курва, копеле, боклук, лайно, което скоро ще изтрият от лицето на земята“. Това беше абсолютен кошмар. Питах ги кое в моя разказ ги афектира толкова много, с какво заслужих всички тия обиди и това отношение, но в отговор получавах само единствено нови обиди и заплахи. 

Налага се да добавя – и не само заплахи. Удрят я с табуретка, предлагат ѝ да скочи през прозореца, подлагат я на детектор на лъжата, като в същото време непрекъснато ѝ разказват подробности за убийството и използват всякакви методи на внушение, за да изтръгнат от нея признанието, че тя е убила Надежда Георгиева – при това поради ревност. Един от следователите се опитва да я убеди насаме, че е на нейна страна, и иска да му разкаже всичко, което знае за Никола Филчев. И тя разказва чутото от убитата адвокатка, например следното: „Казах му за чутото от една от касетките, където ставаше ясно за даден кредит (голяма сума пари) от Надя, тъй като новото му жилище се нуждае от ремонт, за друг случай (600 долара за пистолет), за това, че тя разговаря със Златка (съпругата на Филчев), че той я пребива от бой, че тя се е заключила в един кабинет в Районна прокуратура и не иска да излезне от страх, че той ще я бие, тъй като тя се е изложила като прокурор по някакво постановление, че той я е пратил в лудница на „4-ти километър“- София, тъй като тя е опасна за него.“     

Ефектът от всичко казано е, че Димитрина Калайджиева е обвинена в убийството на ямболската адвокатка – заедно със своя съпруг Пламен Калайджиев и с бившия си работодател Орлин Аврамов, като към това дело е пришит като „помагач“ и нароченият за основен враг на Филчев – Николай Колев. От самото дело, разбира се, не произлиза нищо – освен дълъг престой на част от обвиняемите в следствения арест.[79] През март 2015 г. – цели 15 години след престъплението, Върховният касационен съд окончателно оправдава тримата обвиняеми. От бившия главен прокурор не е потърсена никаква отговорност, включително и след като Ганка Колева, вдовица на убития и също прокурор от ВКП, заявява публично, че в един от своите пристъпи Никола Филчев е признал пред нея  своята съпричастност към това убийство. И как би могла да бъде потърсена, след като примерно при убийството на Николай Колев самият вътрешен министър Георги Петканов заявява, че трябвало да се работи по всички версии, но той лично изключва тази, свързана с главния прокурор Никола Филчев. Зам.-главният прокурор Христо Манчев пък от самото местопрестъпление, възправен над потъналото в кръв тяло на Николай Колев, има наглостта да заяви, че поръчители на убийството били тези, които са искали оставката на главния прокурор Никола Филчев! Очевидно в българските представи не само че над главния прокурор е само Бог, но и той има пълен имунитет за всякакви престъпления, и изобщо не подлежи на следствени действия. 

Има още редица казуси, уличаващи връзките и зависимостите на главния прокурор Никола Филчев с фигури от престъпния свят, и на първо място с Алексей Петров – Трактора. Следите на някои от тях могат да бъдат намерени и в завеждането на дисциплинарни дела срещу прокурори, които си позволяват да се занимават с престъпления, чието разкриване противоречи на интересите на Филчев, и респективно на Алексей Петров.                                  

 Особен случай,  изключително важен за разбиране на зависимостите на Главния прокурор от лица, свързани с престъпна дейност, е този с г-жа Ваня Савова, прокурор от Окръжна прокуратура – Плевен. След като образува следствено дело № 156/98 за получаване на 5,1 милиона долара от клона на ПЧБ в град Левски въз основа на документи с невярно съдържание, тя е отстранена от делото от Окръжния прокурор на град Плевен Евелина Попова с абсурдния мотив, че е пристрастна „по политически причини“. 

Тя завежда второ дело – срещу бившия управител на клона на ПЧБ в Левски – Георги Петракиев Цветанов[80], свързано с друг кредит за 2 милиона долара. Обстоятелства, свързани и с двете дела, я мотивират да напише писмо до Главния прокурор и да поиска да докладва лично или пред упълномощен от него прокурор по случая. По този повод е извикана при П. Павлов в присъствието на г-жа Славка Славова, прокурор от ВКП. При дискусията относно правилността на отвода се стига до компромисно решение тя да бъде втори наблюдаващ прокурор по първото дело №156/98 г.; това обаче не е потвърдено по съответния ред – вместо това пристига постановление от зам.- главния прокурор Цеко Йорданов, с което се потвърждава отводът. 

Междувременно Савова констатира, че по двете дела не се работи, поради което извършва два разпита пред съдия от Плевенския Окръжен съд – на обвиняем и на свидетел. В резултат срещу нея се образува проверка от ВКП, водена от Ангел Дончев. Справката, изготвена от него, е пълна с негативни оценки и неверни твърдения, което я провокира да изпрати сигнал до ВСС.[81]

(Жалба на прокурор Ваня Савова до ВСС относно започнатото дисциплинарно производство срещу нея. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

В отговор на това, на 26. 04. 2000 г. е повикана от зам.-главните прокурори Христо Манчев и Митьо Марков. На тази среща, в присъствието на Славка Славова и Ангел Дончев ѝ е предложено да изтегли сигнали си до ВСС. Тя обещава да го направи, ако се създадат условия за приключване на заведените от нея дела. В отговор Христо Манчев заявява, че в такъв случай може да има и втори самоубил се прокурор – като очевидно заместникът на Филчев визира самоубийството на Николай Джамбов. В крайна сметка срещу Ваня Савова е започнато дисциплинарно производство, по което ВСС се произнася на 10-ти януари 2000 г., като отхвърля искането за дисциплинарно наказание. 

Въпросът е защо се прави всичко възможно да бъдат смачкани тези дела, хипотетично свързани с източване на общо 7,1 милиона долара от Георги Цветанов. Отговорът се крие в едно негово обяснение и в многобройни жалби, изпращани до НСБОП, МВР, НСС. Смисълът на целия този натиск с участието на зам.-главни прокурори, членове на ВСС, окръжни и апелативни прокурори, не е свързан с желание да бъде спасен Георги Цветанов, а да бъде прикрит фактът, че той е изнудван, пребиван и в крайна сметка цялото му имущество е заграбено от Алексей Петров. Рекетът и заграбването на цялата му собственост продължават в течение на две години, при активното съучастничество на покойния Георги Георгиев[82] (Доктора), по това време секретар на МВР. Георги Цветанов пише жалби до разни инстанции – и отчаяно търси протекцията на политици, които биха могли да го защитят. 

Една от тези жалби стигна до мен – и се превърна в един от онези 105 документа, които внесох до правосъдния министър Антон Станков[83] като приложение към публикуваното от мен открито писмо за делата на главния прокурор, в което министърът беше първия от адресатите. Става дума за едни „Обяснения“ на Георги Петракиев Цветанов, бивш шеф на клон на ПЧБ в град Левски (и уличен в източването на същия), бивш собственик на „Геоком“ ЕООД и основен акционер в „Плевен холдинг“ АД, притежател на акции и недвижими имоти на стойност около 8 млн. долара, всичките придобити чрез рекет и по насилствен начин от Алексей Петров и близки нему лица.[84]

(Обяснения на Георги Петракиев Цветанов, в които той говори за упражнения върху него рекет от страна на Алексей Петров. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

За характера на това придобиване – така, както е отразено в този текст, говорят редове като следните: 

Петров говореше съвсем сериозно, беше бесен и заплахите му бяха съвсем реални. Започна да ми нанася удари с крака и ръце по цялото тяло. Преби ме от бой. 
Действително се уплаших за живота си и [за] живота на Николов и му се примолих да решим по друг начин проблемите, да ме остави жив. Той ми заяви, че ако прехвърля цялото си имущество, ще решим проблемите. Заявих му, че човешкият живот за мен е по-важен и съм съгласен на всичко. 

Според тези обяснения, взето му е наистина всичко – и то не само на него, но и на свързани с него лица. Отнети са: вземанията му от „Дискавъри“ за продадени 4 хил. тона захар на стойност 2 млн. долара – като на всичкото отгоре е подведен (срещу обещание да бъдат осигурени тези вземания) да подпише разписки в полза на ЗК „Левски Спартак“ в размер на 2,4 милиона долара, за които после е изнудван, като Алексей Петров прибира парите и от длъжника, и от този, към който е бил дългът. Взети са акциите му от „Плевен холдинг“ АД, по-сетне внесени като капитал на ЗК „Левски Спартак“. Взети са цялото имущество на неговата фирма „Геоком“ ЕООД, апартаментът и офисът му в София, недостроената му вила и дори колекцията му от картини. Обясненията му, датирани 27. 12. 2000 г., завършват с думите: „Днес от адвокат Деян Мичев от град Плевен разбрах, че хора на Алексей Петров подготвят покушение срещу мен. Ако в скоро време не получа защита, очаквам да се случи най-лошото с мен и семейството ми.“ 

И естествено, не получава защита. Срещу него е стреляно, после е повдигнато обвинение и прекарва четири месеца в ареста, като междувременно в апартамента му избухва бомба. Интересна подробност е, че чрез Христо Манчев жалбата проформа е дадена последователно на прокурорите от ВКП Малена Филипова и Ели Митева. Заключението и в двата случая е, че трябва да бъде повдигнато обвинение срещу Алексей Петров. След този резултат Христо Манчев чисто и просто скрива преписката и вместо обвинение срещу Алексей Петров е повдигнато обвинение за набедяване срещу потърпевшия Георги Цветанов. 

Оповестяването на тази жалба на Цветанов е и един от казусите, заради който Алексей Петров заведе срещу мен три дела за клевета с искове на обща стойност 130 000 лева. По време на делото срещу мен не друг, а самият Георги Цветанов бе доведен като свидетел на Алексей Петров – да свидетелства, че никога не е писал такива жалби: очевидно след рекета и атентатите срещу него и семейството му го считаха годен да свидетелства за каквото и да било. От пръв поглед си личеше колко се страхува, а защитата на бившата барета тържествуваше[85], убедена, че е осигурила ключовия аргумент за своята теза. 

Само че съдията (да се впише името ѝ) не се задоволи само с неговата гола декларация, а подхвана точка по точка обясненията. Питаше го примерно: „Вярно ли е, че прехвърлихте акциите си от „Плевен холдинг“ АД на ЗК „Левски Спартак“? А защо? Какво получихте срещу тези акции?“ 

Цветанов, който вероятно беше инструктиран само да се отрече от своята жалба, се заплете в гузни и неясни отговори. Очевидно се страхуваше да отрече прехвърлянето на активите си на структури около Алексей Петров, защото това лесно можеше да се провери и да бъде съден за лъжесвидетелство. В същото време нямаше как да обясни как така е прехвърлил имущество на стойност милиони срещу абсолютно нищо. 

В крайна сметка, отричайки акта на своята жалба, той призна всички прехвърляния на имущество в полза на Алексей Петров, документирани в нея – без нито грам разумно обяснение защо са извършени. Всичко това може да бъде проверено много лесно – като се видят архивите от неговите показания в съда и съответно мотивите за оправдателната присъда; а също и като се проследи движението на притежаваните от него собственост и активи в съответните регистри. И наистина, много е странно, че съдът и до ден-днешен заобикаля истината за тези странни прехвърляния на собственост, които са чист рекет. 

Както вече споменах, по този казус е притискан и изнудван не само Георги Петракиев Цветанов. Сродна е съдбата на Свилен Андреев Николаев, който е бил негов съдружник, и който също е бил „притискан“ от Алексей Петров. Той е автор на серия сигнали и жалби по същия рекет: по част от тях има образувани преписки, но или са прекратени поради отказ на прокуратурата да започне дело, или са иззети от ВКП и оттам нататък съдбата им е неизвестна. 

За това как се движат, прекратяват и изчезват делата в МВР могат да свидетелстват редовете от отговора на директора на РДВР Плевен Ил. Илиев до жалбоподателя Свилен Андреев Николаев, Рег. № 29969 от 25.09.2003 г.: 

На 24.04.2003 год. В РПУ – Левски е заведена Ваша жалба с вх. № ж-258/2003 год. Получена от Районна прокуратура – Левски с указания за извършване на предварителна проверка. Преписката е разпоредена за проверка на Георги Цаков, като същият е започнал необходимите действия по изясняване на фактическата обстановка и събиране на доказателства в рамките на предвидените от закона процедури. 

След проведени разговори и снемане на обяснения от Момчил Гаджалов и Стелиян Митев, на 10.05.2003 год., по разпореждане на Районна прокуратура – Левски, по нареждане на Главна прокуратура, преписката е изпратена неотработена, без да се дават обяснения на какво основание се изземва. 

Както се казва – коментарите са излишни. Свилен Николаев изпраща сигнали до Н. Соларов, прокурор във ВКП; до Бойко Борисов, главен секретар на МВР; до президента Георги Първанов. Във всяка от тези жалби рекетът от страна на Алексей Петров и отнемането на активи по насилствен начин в негова полза от Цветанов и от Николаев са достатъчно подробно описани. Споменава се, че става дума за отнето имущество на обща стойност 10,5 милиона долара и че от 3 милиона лв. уставен капитал на ЗАД „ЗК Левски Спартак“, приблизително 2 милиона са апортни и парични вноски, направени от тях. Става ясно, че за всички тези престъпления потърпевшият е свидетелствал в НСБОП, и че Георги Цветанов също е изпратил жалби до различни инстанции. Посочват се поименно бивши и действащи служители на МВР, които са упражнявали натиск или се прекратявали процесуални действия в полза на Алексей Петров. Посочват се и други престъпления, свързани с визираните случаи – включително атентати и убийства. В жалбата до президента Първанов Свилен Николаев пише следното: „Понякога се питам Алексей Петров ли е работодателят на МВР.“ Основателен въпрос, но за съжаление бившият президент е последния човек, който би се наел да даде отговор. 

Уви, това не е единичен случай. Почти идентична е историята с Валентин Шотев[86], който е бил съдружник на Алексей Петров. Двамата са имали обща собственост – 35 декара земя в скъп софийски квартал. При поредното изпадане на ЗК „Левски – Спартак“ в затруднено финансово състояние, Алексей Петров просто заявява на своя съдружник, че трябва да „освободи“ имота, за да бъде използван за получаване на банкова гаранция с цел да бъдат привлечени израелски инвестиции в застрахователната компания. При последвалия отказ, върху Валентин Шотев се оказва натиск чрез брутални заплахи – като заплашващият е самият Алексей Петров, а опитът за изнудване протича пред свидетели в заведението на баретите „Златният телец“. Семейство Шотеви внасят жалба до Софийска районна прокуратура, че Алексей Петров ги е заплашвал с убийство. Без изобщо да извърши проверка по техните жалби и без те да са приключили с постановления на прокуратурата, СРП направо образува дело срещу жалбоподателите за набедяване. 

Предварителното производство продължава цели 13 месеца, при положение че по закон са допустими два. Има писмо от прокурор П. Петков, № И 136/23.07.2001 г., с което се задължава районната прокуратура да докладва материалите по делото на всеки 20 дни. Наложена е забрана за пътуване извън страната на Шотеви в продължение на една година. Допълнително се възбуждат странни предварителни проверки на училището на съпругата на Шотев, намиращо се в парцела,  съвместна собственост с Алексей Петров, по сигнали на съседи, касаещи сигурността и хигиената в сградата. Въпреки че става дума за процесуални действия от компетенциите на квартален полицай, със случая отново се занимава ВКП. Извършени са три проверки – първата е осъществена от IV РПУ и приключва с мнение за прекратяване и постановление за отказ на предварително производство № 8873/19.07.2001. При втората сигналите от близки на Алексей Петров лица се изпращат направо на ВКП и с резолюция от 04.09.2001 преписката № 7629/01 се взема на отчет от Отдел „Следствен“ при ВКП – от М. Матев, и се докладва при шефа на отдела Цеко Йорданов. Проверката е възложена и извършена от IV РПУ и привършва с мнение за прекратяване. ВПК не приема резултатите, образува трета проверка, като преписката е иззета от ВКП, и тъй и си остава там.[87] 

Има и още много примери за симбиозата между прокуратурата и организираната престъпност, реализирана чрез фигурите на Филчев и Алексей Петров. По-късната кариера на Трактора потвърждава ролята му на посредник между държавата и престъпния свят: фактът, че бившата барета, пионер в силовото застраховане и някогашен съдружник на Златко Баретата[88] в „Аполо – Болкан“[89] и по-късно в „Левски – Спратак“, стига до позицията главен съветник на Петко Сертов в ДАНС (а според някои сведения всъщност управлява агенцията), е достатъчен показател за здравината на тези му връзки. Че основната му функция е да поддържа контактите между държавата и престъпния свят личи и от факта, че именно той на свой терен организира скандалната среща между министъра на вътрешните работи Румен Петков и тъй наречените братя Галеви. Но може би най-драстичният прецедент на тази симбиоза между престъпността и властта е казусът с лиценза на „Лев Инс“ – и с факта, че една застрахователна компания може да се учреди и да просъществува и до ден днешен със заграбени чрез рекет пари, чрез насилствена принуда за прехвърляне на акции и с помощта на мними външни инвеститори, които продължават да притежават дялове в корпорацията – като поне единият от тях е уличен в криминално престъпление, извършено в България. 

Става дума за Меир Хаим Овадия, роден в България, с българско и израелско гражданство, собственик на „Рахити Меир Класик“, която през 1998 г. придобива около 50% от дяловете в бившата ЗК „Левски-Спартак“ АД – и заедно с Якоб Вайнингер и фирмата му „Яад Пирзул 1984“ става основен акционер в уж новоучредената “Лев Инс”. Причината за тази хватка е, че лицензът на предишното дружество е отказан поради водените от МВР оперативни разработки, свързани с рекет и силово застраховане.

Същият този Меир Хаим Овадия, заедно с израелските граждани Нафтали Рофе и Цион Шерер провеждат транзакции от чужди дебитни карти, като по този начин присвояват повече от един милон лева. Сумите са теглени в „Замъка Хранков“ с устройство, предоставено им от собственика на хотела Пламен Хранков[90], когото са въвели в заблуждение относно целта на транзакциите.

Меир Овадия убедил своите партньори, че „в София няма проблеми“ и той си прави каквото си иска. И наистина е нямал проблеми – до 02. 10. 2001г., когато двамата му съдружници са заловени при опит да изнесат големи недекларирани суми във валута, а той е привлечен като обвиняем по започналото срещу тях наказателно преследване.

Той, разбира се, веднага се свързва с Алексей Петров, който прави нужното внесената от него молба за снемане на обвинението и отмяна на мярката му за неотклонение да бъде уважена, което е извършено от прокурора Цеко Йорданов, без той да се допита до никого от компетентните по това дело институции и работещите по него прокурори. След което Меир Хаим Овадия напуска страната, а за следователите намесата на Цеко Йорданов е ясен знак, че по обвинението срещу него повече не трябва да се работи. И той наистина не е потърсен, включително и като свидетел.

Неговата компания „Рахити Меир Класик“ е една от двете израелски компании, на които се прехвърлят капиталите на ЗК „Левски-Спартак“АД – в качеството им на външни инвеститори. През 1998 г. обаче – в критичния момент, в който се решава съдбата на застрахователния лиценз, към 49% от капитала на дружеството е собственост на Георги Цветанов и на още неколцина доведени от него лица. Всички те са принудени чрез заплахии фалшиви джира, а понякога и с открито насилие, да прехвърлят дяловете си на двете израелски фирми – като по-дребните акционери ги прехвърлят на „Яад Пирзул 1984“, а акциите на Цветанов са прехвърлени персонално на Меир Овадия – като представител на „Рахити Меир Класик“. Последното е станало по традиционния за подобни „застрахователи“ начин – чрез побой. Като пример може да се посочи случаят с прехвърлянето на всички акции от компанията на Георги Цветанов „Геоком“ на името на Меир Овадия – като този прецедент далеч не е най-драстичният в сагата на неговото пълно ограбване:

... Това се случи отново на Телеца, отново бях извикан да се явя там от Алексей в стая, за която знаех, че е негов личен офис. До този момент още не бях подписвал договор за прехвърляне на акциите. Тогава, като влязох в стаята, ми направи впечатление, че на бюрото... имаше един огромен нож с острие може би 30-40 сантиметра, беше ловджийски нож, тъй като самият съм ловец, си направих извода, че ножът не е бутафорен. Аз самият имах подобен нож, само че този беше доста по-голям, беше като мачете. На бюрото имаше и пистолет... и една книга, на която с големи букви в заглавието пишеше „Мосад“. Алексей Петров много добре видя, че книгата привлече погледа ми, и ме изгледа някак победоносно, като че ли искаше от мен да направя някаква асоциация какъв потенциал имаше той. С влизането Алексей Петров започна да ме унижава, да ме нарича „престъпник“, „грабител на народа“, „измамник“, „боклук“, но той „щял да ме излекува“. Каза ми, че съм му донесъл огромни щети, които съм нямал потенциала да възстановя, че не знам къде съм попаднал и че съм създал проблеми на много високопоставени хора, освен на него. Каза ми, че иска от мен по най-бързия начин да прехвърля акциите си от застрахователната компания и от „Геоком“. Посочвайки ми различните оръжия, които беше складирал на бюрото, ми каза да си избера с кое точно да ми помогнел да взема решение. Каза, че ако това не помогне да взема решение, щял да ми помогне с това – и посочи една военно-полева лопата. Аз се разтреперах от страх и ужас, до този момент той стоеше зад бюрото си прав, все едно че чете присъда, така изглеждаше, като явно, за да довърши сценария, излезе иззад бюрото и ме удари в областта на слънчевия сплит с каратистки удар, при което аз паднах на един фотьойл или диван, след това ме удари с юмрук по темето, вече отгоре, отвисоко. Изгубих всякаква кондиция, той се обади по телефона и каза да подготвят документите за фирмата. Заведе ме в една от заседателните зали и там впоследствие донесоха договора за продажба на дяловете.

Три години по-късно Алексей Петров измъква своя съдружник Меир Овадия от ръцете на българското правосъдие. Източващият чужди карти негов приятел обаче остава съдружник в „Лев Инс“, където и до ден-днешен притежава 25,173% от акциите. С една малка подробност: прехвърлил е на Ина Павлова, с която Алексей Петров живее на съпружески начала, правото да управлява това дялово участие. Изглежда и други акционери са постъпили по същия начин, тъй като днес Ина Павлова контролира към 90% от акциите на застрахователната компания – независимо от това, че нейна собственост се водят само 15%. При това не става дума за обикновена застрахователна компания, а за любимата на властта по време на управлението на тройната коалиция, а и по-късно – тогава в „Лев Инс“ са застраховани митниците, Министерството на отбраната, КФН, НАП, правителственият авиоотряд, АЕЦ „Козлодуй“, сградите на Министерския съвет, целият автопарк на Народното събрание и други важни държавни институции.

От разпределението на акциите в тази застрахователна компания следват някои особено нелицеприятни изводи за българското правосъдие като раздаваща справедливост институция. Например, че застрахователната компания “Лев Инс” е създадена с участието на съдружник, извършил престъпление на територията на България. Че същата е създадена с акционерно участие, присвоено незаконно и насилствено от акционери на ЗК „Левски-Спартак“ АД, притежаващи близо половината акции на същата. И че двамата еврейски инвеститори, чрез които ЗК „Левски-Спартак“ АД успява да се сдобие с лиценз, преобразувайки се в „Лев Инс“, всъщност са формални такива – в крайна сметка контролът над тази застрахователна компания остава в ръцете на Алексей Петров, но упражняван чрез приятелката му Ина Павлова.

Впрочем дори и той да се е оттеглил от позициите си в „Лев Инс“, както твърди, остава открит въпросът за сумите, които е получил от продажбата на застрахователния холдинг, който е един от най-големите в България – със сигурност става дума за десетки, ако не и за стотици милиона евро. Друг открит въпрос е – плащал ли е изобщо данъци върху собственостите и ресурсите, с които разполага. На 13 октомври 2008 г. в Парламентарната комисия за борба с корупцията се получава сигнал, че Алексей Петров е подал неверни данъчни декларации и е спечелил 3 милиона лв. в качеството си на държавен служител – печалба, която съветникът на Петко Сертов не отрича, но се оправдава по следния начин: „Всичко е напълно законно. Вярно е, че съм спечелил 3 милиона като консултант, но това е преди да бъда назначен в ДАНС. Вярно е, че през 2007 г. съм подал декларация, според която през 2006 г. съм притежавал 930 000 лв., вярно е също, че през следващата година съм декларирал 3 350 000 лв. Но аз станах държавен служител от 1 април 2008 г., когато постъпих в ДАНС, а тези доходи съм придобил през 2007 г., когато не съм бил държавен служител. Постът ми в НОИ не е бил такъв на държавен служител - там бях представител на бизнеса“[91].

Всъщност връзката между Алексей Петров и Никола Филчев оставя следи и при друг случай, свързан с бившата барета – атентата срещу него на 14 август 2002 г., когато той едва оцелява, прострелян от неизвестен стрелец. Този атентат поражда наистина неочаквани реакции – например на 15-ти август Надежда Михайлова, бивш външен министър и тогавашен лидер на СДС, свиква извънредно заседание на Националния изпълнителния съвет на същата партия.

Нейните заместници и членовете на НИС са привикани спешно от отпуски и партийни дела, което впрочем е безпрецедентно, като се има предвид поводът – атентатът срещу Алексей Петров, осъществен на 14 август малко след 23 часа, пред неговия ресторант „Дева-Спартак“. По това време атентатите срещу фигури от престъпния свят са нещо обичайно, а извънредно заседание на най-висшия партиен орган на СДС не е свиквано дори при убийството на Андрей Луканов – независимо от тежкия му политически контекст и доброто сътрудничество между покойния и тогавашния лидер на синята партия, посочено срещу правителството на Жан Виденов.

На заседанието в качеството си на експерт е поканен и бившият шеф на НСС ген. Ат. Атанасов. Той характеризира тежкоранения Алексей Петров като една от най-опасните, безпощадни и злопаметни фигури в престъпния свят, като прави характеристика на неговите дейности и контакти, включително на взаимодействието му с определени институции и фигури във властта.

От това заседание започват големите неприятности на ген. Атанасов с главния прокурор Никола Филчев, кулминирали в нагласени съдебни процеси и мерки за неотклонение. Любопитно е, че от това заседание започват и чисто партийните неприятности за генерала, който методично е изхвърлян от всякакви кандидатски листи. Това в крайна сметка го тласка към ДСБ, където след време се налага като втората по значение и властови ресурси фигура. Ако за първото генералско неблагополучие по повод Алексей Петров обяснението е очевидно, то второто е, меко казано, изненадващо.

Самият атентат е свързан с едно често премълчавано обстоятелство: Алексей Петров оцелява, тъй като двамата охраняващи го реагират адекватно и отвръщат веднага на огъня. Оказва се обаче, че и двамата, които са постоянна негова охрана, са действащи барети – и са го защитили със служебното си оръжие. Този факт показва с какво служителите на СОБТ запълват свободното си време – като охраняват босове на разни групировки. Вместо да бъдат наказани, баретите са наградени от шефа си Филко Славов.

Разследването на случая с атентата от 14-ти август започва веднага и е контролирано лично от Главния прокурор Никола Филчев и Главния секретар на МВР Бойко Борисов. Дни след атентата са арестувани евентуалните заподозрени – и са медийно обозначени със страховитото прозвище „фабрика за убийства“. Става дума за шестима бивши барети, водени от Николай Добрев, известен като „бай Добри“, и още неколцина свързани с тях лица. На специална пресконференция зам.-директорът на НСБОП полк. Венелин Великов тогава обвинява арестуваните в атентатите срещу Алексей Петров и Димитър Джамов[92], и характеризира дейността им по следния начин: „Тази организирана престъпна структура е осъществявала поръчкови убийства, отвличания, взривявания, рекет и най-разнообразни форми на терористични прояви.“ Относно евентуалния поръчител обаче полковникът е пределно лаконичен: “Който е плащал, за него са работили.” Дни по-късно ще избухне истинският скандал – когато се разбере името на един от тези, които са им плащали.

Паралелно с арестите се извършват и към двайсетина обиска в цялата страна – като резултатите от тях наистина се оказват съответни на сътвореното от прокуратурата и подето от Бойко Борисов прозвище. Открити са: два автомата „Щайер“ и „Калашников“, пистолети „Скорпион“ и „Астра“, 50 кг взривни вещества и 30 ръчни гранати, два гранатомета, две самоделни взривни устройства с часовников механизъм, капсулдетонатори, 9 бутилки коктейл „Молотов“, два снайпера с оптика и заглушител и две самоделни пушки, също с оптика и заглушител.

Самият арест и операциите по издирването на баретите от „фабриката за убийства“ се провеждат от техните все още действащи събратя. В операцията по залавянето им участва както самият Филко Славов, така и довереният на Филчев и Трактора зам.-шеф на НСС Николай Начев. Инструктажът, даден на баретите, които трябва да арестуват бай Добри и компания, е повече от странен: наредено им е при най-малкото подозрително движение да стрелят на месо, защото ставало дума за много опасни престъпници. Баретите обаче отказват да се подчинят: те просто звънват на вратата на бай Добри и му обясняват по човешки с каква мисия са натоварени, след което прибират арестуваните без никаква съпротива.

Цялата тази операция обаче се проваля с гръм и трясък. Оказва се, че откритото оръжие не е използвано в атентата срещу Алексей Петров – и че няма никакви доказателства за съпричастността на арестуваните към този атентат. Тъй че „фабриката за убийства“ е пусната да си върви по живо и по здраво, като остават подсъдими само за незаконно притежаване на оръжие (а самият бай Добри – и за бруталния шамар, който пътьом удря на съдебната репортерка Кана Рачева – в коридорите на самата съдебна палата).

Дали обаче това оправдаване е реално или просто е наложено от някакви неизвестни външни обстоятелства? От пръв поглед можем да видим едно, ако съдът вярва в невинността на бай Добри и компания, самият потърпевш май не мисли така. Провалът на тази твърде шумна и показна акция не се разминава без последствия – нито пък подозренията към групата барети. В един момент Бойко Борисов засяга един от най-могъщите тогава, а и сега олигарси: Васил Божков – Черепа[93], като дава гласност на пикантната подробност, че баретите от „фабриката за убийства“ са били известно време и негови служители – като част от многобройната му охрана. Божков не му остава длъжен – и отговорът му е достатъчно гневен, за да стане ясно, че този прецедент няма да бъде оставен без последствия.

Можем само да гадаем какви биха били те – като се имат предвид твърде близките му отношения с тогавашния премиер Симеон Сакскобургготски. Очевидно сериозни, след като с функциите на помирител между двамата се намесва главният редактор на в-к „Труд“ Тошо Тошев. Той кани Бойко Борисов и Васил Божков – Черепа в кабинета си – и в крайна сметка успява да смекчи гнева на олигарха; Бойко Борисов пък публично смекчава тона, с който говори по случая. Неговият коментар за тази среща е следният: „Главният редактор на в-к „Труд“ ни покани при него. Вестник „Труд“ е уважавана от мен медия, г-н Тошев е уважаван от мен човек, и аз не можеше да му откажа да отида на тази среща.“[94]

Неуспялото обвинение за атентата срещу Трактора обаче не остава без последствия за мнимите атентатори. През април 2004 г. е извършен атентат срещу бай Добри, при който той е тежко ранен. И до днес няма отговор кой и защо е гърмял по бившия командос, специалист по взривовете и някогашен партньор, но и конкурент на Алексей Петров (той е стопанисвал заведението „Дева-Спартак“ в комплекса на Трактора, но в един момент е бил пропъден от него).

Що се отнася до реалните причини за атентата, за тях има различни версии – сред тях и евентуална наказателна акция от страна на Сретан Йосич. Това е твърде екзотичен сценарий, но друга една версия е доста по-интересна. От доста статии, а и от доста намеци на фигури от специалните служби и прокуратурата става ясно, че атентатът е свързан с евентуалната номинация на Алексей Петров като шеф на НСБОП.  Смята се, че той е човекът, който е мислен като приемник на станалия неудобен за управляващите Румен Миланов.

Според тази версия Алексей Петров наистина е бил лансиран за шеф на НСБОП – като основен застъпник за тази кандидатура е бил не друг, а главният прокурор на републиката. Силният афинитет на Филчев към него има много специфични основания, които са разбираеми с оглед контекста на тогавашния престъпен свят и специфичните ментални проблеми на главния прокурор. Когато Алексей Петров – заедно със същия този бай Добри и Златко Баретата организират „Асоциация на бившите барети“, те де факто създават една структура, която се ползва с респект в престъпния свят, въпреки че няма силовия и финансовия потенциал на СИК или на ВИС. Тях просто не ги закачат, защото знаят, че зад бившите барети могат спокойно да застанат и настоящите. И че има покритие – както в интереси, така и в дейности между СОБТ и асоциацията.

След време се прибавя и още едно, вече решаващо обстоятелство: близостта между Алексей Петров, Филко Славов и главния прокурор Никола Филчев. Този триумвират действа, при това ефективно – като контактите с главния прокурор са на първо място гаранция за недосегаемост, а на второ – доказателство за сериозността на бизнес позициите, заемани от подчинените на троицата компании, което е щедро използвано при сключване на сделки, особено с външни инвеститори, и преди всичко с едни специфични бизнесмени от Израел.

Така чрез този триумвират се изграждат връзките между властта и престъпността, тяхното взаимоизгодно сътрудничество. Защо то да не бъде скрепено с поста на директор на НСБОП, даден на особено важния за Филчев Алексей Петров? Подобна версия е съвсем логична, още повече че по това време същият вече е вербуван като таен агент на НСС – отново по изричното искане на главния прокурор.

Остава, разбира се, висящ въпросът за трудоустрояването на „бедния“ Алексей Петров, което е основно оправдание за назначаването му като съветник на Петко Сертов в ДАНС. И дали човек, който за три месеца може да спечели три милиона от консултантски договори, може да се нарече беден – а също и дали не става дума за конфликт на интереси, когато един таен агент в свободното си време дава сведения на разни инвеститори – къде е изгодно да инвестират и къде не е. И още един въпрос остава висящ – може би най-същественият: каква е причината, поради която един мултимилионер има интерес да се води на щат в ДАНС.

Отговорът е, струва ми се, повече от очевиден: посредничеството между държавата и престъпния свят е много добре платена работа. Това е връзката – най-сигурната връзка, чрез която у нас се правят пари. Много пари и много влияние. А също и чрез която можеш да си гарантираш недосегаемост за натрупаните си капитали – все едно по какъв начин е станало това натрупване.

Трябва да се отбележи, че Алексей Петров съвсем не е самотен на благородното поприще, съчетаващо в едно пътищата на подземния бос и тайния агент. Такива според различни източници са били също Фатик[95], Иван Тодоров – Доктора[96], Косьо-Самоковеца[97], Младен Михалев – Маджо[98]. Което е гаранция за просперитет, но не е гаранция за дълголетие – повечето от споменатите са вече под земята. Може би защото и в подземния свят не обичат предателите. Тях ги обича само властта, но само докато обслужват нейните интереси. Тази обич може да се окаже пространна, може да се окаже носител на извънредна власт и пълномощия, може да стане причина за фрапантна наглост и самозабрава. Поведението на Трактора като посредник между тъй наречените братя Галеви и министър Румен Петков, както и като личен съветник на Петко Сертов  в ДАНС показва именно това. Но за тези казуси можете да прочетете в следващия том от настоящото изследване.

Начинът, по който Алексей Петров упражнява своето влияние върху главния прокурор, е изключително ефективен. Използвани са страховите комплекси на Никола Филчев, като му е внушавано, че животът му е застрашен и единствено общността на бившите и настоящите барети може да гарантира неговата сигурност. Това е и причината, поради която Филчев толкова държи на тяхната близост – държи дотолкова, че живее заедно с тях в специалния комплекс на улица „Арарат“, станала известна като „първа частна улица“ в София, препречена с бариера и с пазач, които ограничават достъпа за преминаване на случайни лица. Негови непосредствени съседи са Алексей Петров и Филко Славов (когото Филчев назначава за шеф на съдебната охрана, когато Славов е принуден да напусне позицията си като шеф на баретите), а в непосредствена близост е и жилищен блок, в който живеят действащи и бивши барети.[99] Ако прибавим към това евентуалната обща съпричастност към престъпление (например към убийството на Надежда Георгиева или към убийството на Николай Колев), то степента на тази зависимост придобива твърде опасни стойности.

Тъй като става дума за добродетелната дружина от ул. „Арарат“, тук трябва да се спомене още една фигура – на тогавашния ректор на УНСС Борислав Борисов. Не трябва да забравяме, че именно в УНСС преподава д-р Алексей Петров на българските студенти; за това как е станал доктор и въобще как е попаднал в УНСС, Борисов лансира две взаимно изключващи се твърдения, колекционирани от „Frognews“. Първото – в интервю за агенция „Блиц“:

С Алексей Петров се познаваме и работим заедно още от Съюза за стопанска инициатива, където той беше изпълнителен директор, а аз председател. А го поканих в катедрата като бивш шеф на баретите да води семинарните занятия. Къде е защитил Алексей Петров, за да стане доктор на науките, лично аз не знам.[100]

И второто – пред Нова телевизия:

Алексей попада в УНСС някъде края на 90-те години като асистент на ген. Стоян Андреев[101]. Като такъв води упражненията. Какво е тяхното разпределение по теми си е тяхна работа. След известно време ген. Андреев става научен ръководител на неговата докторска дисертация, която Алексей Петров защитава пред Научния съвет на МВР-академията. След което Пловдивският университет му обявява конкурс за доцент, защото, за да получиш званието „доцент“, трябва да си назначен на трудов договор. Той печели конкурса и е на трудов договор там. Значи той става доцент, през това време генералът навършва пределната възраст и се пенсионира. И естествено, като хабилитирано лице вече Алексей Петров наследява дисциплината и става титуляр. Ето това е кариерата.[102]

Забавни разлики, няма що. Името на ген. Стоян Андреев в този контекст обаче говори – и то доста красноречиво. Става дума за фигура, която е тясно свързана с руските тайни служби. Генералът е известен като непоклатим русофил - заместник-председател е на Федерацията за дружба с народите на Русия и ОНД; да не говорим, че е личен приятел на всички руски посланици от генерал-майор Шарапов насам. Ратува за възстановяване на връзките с Русия и се умилява при споменаване на братушките: „Знам какво значи да имаш гаранция, че Русия стои зад теб“.

Знае, наистина. През 1997 г. организира тайно парти в Банкя, използвано като параван при вербуването на известни публични фигури като доверени лица на Москва. В партито участват лично тогавашният руски посланик и негови подчинени, по традиция свързани с тайните служби на Руската Федерация. Много по-рано, през периода 1990-1994 г. пак той е съветник на Желю Желев по въпросите на националната сигурност и взема дейно участие в долнопробното активно мероприятие на ДС, свързано с обвиненията по тъй наречената македонска оръжейна сделка, която бе използвана като претекст за „левия завой“ на Доган и за сваляне на правителството на Филип Димитров – един акт, който спря реформите в страната ни за цели седем години. С две думи, в битността си на декан в УНСС генералът си е намерил подходящия асистент, а в перспектива – и наследник.

Но Борислав Борисов не е само икономическият корифей, под чиято стряха генерали и гангстери дружно формират съзнанието на бъдещите български икономисти. Той е и председател на Съюза за стопанска инициатива, където изпълнителен директор е Алексей Петров. И е съветник на президента Георги Първанов, който също като ген. Стоян Андреев изповядва непоколебими русофилски възгледи. Самият президент всъщност съвсем не е безразличен към Алексей Петров, особено в един по-нататъшен момент от неговата кариера – когато първо става агент в НСС (и контактьор на министър Румен Петков с фигури от престъпния свят), а след това и съветник на Петко Сертов в ДАНС. Според данни на един виден функционер от БСП обаче този афинитет е с по-стара дата. Ето какво заявява публично Илия Божинов, тогава член на Висшия съвет на БСП:

Доколкото знам, братя Галеви са били офицери, не са съдени. Те сигурно имат някакви силови методи на въздействие. Но аз мога да кажа, че много по-голям мафиот от тях е Алексей Петров. Оказа се, че е и агент. И точно агент Алексей Петров е рекетирал мои приятели. Ако трябва да избирам между братя Галеви и Алексей Петров, ще кажа, че той е по-големият разбойник, честно казано./.../ Той бие. Единият приятел, който си изпати от Алексей Петров, държеше паркинга до „Хилтън“, на който имаше автокино. Там хората на Алексей първо оставиха някакъв мерцедес, после сами си го откраднаха и накрая отидоха и пребиха собствениците на паркинга. Казаха: „Вие сте ни откраднали колата“. Това стана само в рамките на няколко дни. И други случаи имам. Другият ми приятел държеше кетъринг на летището. Хората на Алексей Петров пак така със силов натиск му взеха кетъринга. Мога да изброявам доста хора, рекетирани от Петров. Има една дълга история с такситата 12-80, които пак Алексей Петров ги взе чрез една доста странна операция. Повишиха капитала и на РМД-то и му взеха контролния пакет акции. И Алексей Петров си го приватизира за 60 000 лв. Става въпрос за 2000 таксита в София с 22 декара земя./.../ Алексей Петров имаше приятели и в БСП, и то на доста високо ниво. Когато имахме такива противоречия с Алексей Петров за такситата, тогавашният секретар на партията Васил Калинов ме извика и каза: „Илия, не се занимавай с тази работа. Другарят Първанов, той тогава още не беше президент, а беше ръководител на БСП, той е обещал да го подкрепяме и не трябва ние да се замесваме в тази работи.[103]

Тези думи са свързани с един друг аспект на казуса Филчев – отвъд това, че благодарение на неговите слабости и обвързаности прокуратурата е използвана като бухалка срещу неудобни нему фигури. В редица случаи неговата отмъстителност се превръща във възможност самия той и ръководената от него институция да бъдат използвани като инструмент за разчистване на политически сметки, или за поставяне на определени политици в зависимост от политическото задкулисие. Примерите за това са много – и е добре да се вгледаме в някои от разновидностите на тази злоупотреба с власт, тъй като тя има своите все по-утежняващи се рецидиви в по-късни времена – и при други главни прокурори.

В някои случаи става дума за типични панически реакции, които обаче траят дълго и имат сериозни последствия. Такъв е например казусът с „подслушването“ на главния прокурор, предизвикало един от най-шумните скандали по време на управлението на Иван Костов. На 2 юли 2000 г. Върховната касационна прокуратура изпраща до БТА съобщение, че в апартамента на главния прокурор са открити подслушвателни устройства, а в съседен апартамент е установена централа, която предава сигнала от подслушването директно в сградата на МВР. Гръмва огромен скандал, ВКП завежда по случая цяла серия следствени дела, повечето от които не са приключени и до ден- днешен, арестувани са девет висши офицери от НСБОП, НСС, СОТИ, някои от които прекарват месеци в ареста. На 1 август министърът на МВР Емануил Йорданов обявява, че намерените в апартамента на Филчев подслушвателни устройства са стари и недействащи, че не са били свързани с устройства на СОТИ или друга служба на МВР, че не е имало никаква техническа възможност да бъде подслушван апартаментът на главния прокурор.

На 3 август по този повод се провеждат дебати в парламента, които, естествено, са ефективно използвани от опозицията. От парламентарната трибуна министър-председателят Иван Костов защитава същите тези – при което става ясно, че подслушвателните устройства са поставени години преди Филчев да избере точно този апартамент от предоставените от бившето БОДК на Министерския съвет. През целия период на публичния скандал Филчев не се появява никъде, не прави публични изявления и дори не е известно къде се намира. Едва на 7 август – десет дни след съобщението на ВКП, той заявява, че „виновните лица, независимо от тяхното положение в обществото, ще бъдат наказани“. В крайна сметка като изкупителна жертва е отстранен главният секретар на МВР Божидар Попов, а неколцина офицери от тайните служби са арестувани и срещу тях са заведени следствени дела, като те прекарват с месеци в арестите. Заведени са последователно и две дела срещу генерал Атанас Атанасов, директор на НСС, който се превръща в една от основните мишени за отмъстителността на главния прокурор. Тази акция обаче има и определен политически ефект, тя стимулира страховите комплекси и отмъстителността на Филчев, като  превръща управляващите тогава в потенциални врагове. И главният прокурор наистина се развихря срещу тях, когато падат от власт.

Едва на първи юни 2004 г. Софийският военноокръжен съд дава ход на делото за подслушването на Никола Филчев. Обвиняеми са бившите офицери от Службата за оперативно-техническо издирване: Борис Бояджиев, Йордан Йорданов и Пламен Арсов; ген. Атанас Атанасов е обвиняем по друго дело по същия повод. Делото се гледа при закрити врати, но от изявлението на техния адвокат Николай Георгиев става ясно, че няма протоколи за изземането на подслушвателните устройства; няма записи, които да доказват, че изобщо са използвани; не са посочени ден и час на подслушването, а само общ период – от декември 1999 до юли 2000 г.; главният прокурор не е сред свидетелите и не е разпитван по време на следствието. Към започването на процеса двама от обвиняемите вече са покойници – бившият зам.-шеф на НСБОП Светозар Спасов и колегата му от СОТИ Милко Кирилов.

Нещо по-лошо – месеци по-късно Филчев използва свои подчинени, за да подсили впечатлението, че управляващите са организирали заговор срещу него и се занимават с нерегламентирани подслушвания. На 27 ноември 2000 г. военният прокурор Николай Чирипов заявява, че е разбит служебният му сейф. По-късно тази версия се използва като аргумент за липсата на доказателства за твърдението му, че се извършва подслушване на Ахмед Доган, Осман Октай и други политици от ДПС, както и на шефа на следствието Бойко Рашков – за което той разполагал със записи. Това твърдение е използвано от БСП и ДПС като повод да бъде поискана оставката на вътрешния министър Емануил Йорданов. Започнато е разследване, но през февруари 2001 г. експертизата по делото за „ограбената“ каса на ген. Чирипов установява, че неговият кабинет е отварян само с оригинален ключ и няма никакви следи от насилие по ключалката, нито по самата каса. Според неговата версия оттам са били откраднати касети със записи, доказващи незаконно подслушване на политици, магистрати и журналисти. Версията за това подслушване, както и тази за намереното в кабинета му подслушвателно устройство е лансирана като индиректно доказателство по скандала с подслушването на главния прокурор. След като той не представя доказателства за твърденията си, ВСС предлага на Чирипов да бъде наложено дисциплинарно наказание, което той се опитва да избегне със съчинената история за откраднатите записи, по която също е заведено и дело срещу неизвестен извършител, завършило без резултат.

Други случаи обаче съвсем не са свързани толкова пряко със страховете на главния прокурор – и говорят за очевиден стремеж да се поставят в зависимост определени фигури от върховете на съдебната и държавната власт. Например на 2 март 2001 г. Филчев изисква от Сметната палата оригиналите от декларациите за недвижими имоти, колите, влоговете и другите доходи на магистратите от Конституционния съд. Председателят на Конституционният съд Христо Данов[104] потвърждава това искане пред „Дарик Радио“ и заявява, че е потърсил съдействие от председателя на НС Йордан Соколов. Според него Филчев е изискал практически цялата информация за КС от Сметната палата – която не би могла да послужи за прокурорско разследване, тъй като конституционен съдия може да бъде разследван само след решение на самия Конституционен съд. На 6 март 2001 г. Никола Филчев и премиерът Иван Костов се срещат на работен обяд в ресторант „Крим“, за да опровергаят ширещите се слухове за война между институциите. Същия ден става ясно, КС не е единственият прицел на главния прокурор – и че Филчев е поискал Сметната палата да му предостави имотните декларации на всички VIP-персони в държавата: президент, министри, депутати, областни управители, магистрати и др. След като случаят става достояние на медиите, със специално съобщение на говорителя Николай Марков ВКП официално отрича да е имало такова искане. Конституционните съдии Христо Данов и Румен Янков обаче потвърждават информацията и заявяват, че знаят за това искане лично от председателя на Сметната палата Георги Николов[105].

Склонността на Никола Филчев да престъпва закона в полза на трети лица, като подлага на съдебна репресия всеки, който се изпречи на пътя му, личи и от един друг, добре известен случай. На 24 април 2001 г. НСС задържа украинския самолет ИЛ-76 с 30 тона оръжие на борда, предназначено за ембарговата държава Еритрея [държава в Източна Африка]. Задържането е извършено в координация със западни тайни служби и въз основа на предоставена от тях информация. След телефонно обаждане на главния прокурор от Украйна, където по това време е на официално посещение, прокуратурата в Бургас освобождава самолета. Аргументът на главния прокурор е бил, че товарът на самолета е на сина на тогавашния украински президент Леонид Кучма. По повод този акт, през 2005 г. генерал Атанасов се обръща с молба към новия украински президент Виктор Юшченко, като моли да се установи кой и с какво през юни 2001 г. е мотивирал българския главен прокурор Никола Филчев да предприеме действия за освобождаване на самолет, натоварен с 30 тона оръжие за ембаргова държава, задържан на българска територия.

Повече от година след освобождаването на самолета, на 23 септември 2002 г., е повдигнато обвинение срещу тогавашния шеф на НСС ген. Атанас Атанасов за превишаване на служебните права; наложена му е мярка за неотклонение с парична гаранция от 10 000 лв. и му е забранено да напуска страната. Парадоксалното в случая е, че НСС получава специална благодарност от Съвета за сигурност към ООН за проведената акция.

В края на мандата на правителството на ОДС пряката намеса на прокуратурата в политическия живот се превръща в рецидив. На 30 май 2001 г. Канцеларията на главния прокурор разпространява официално съобщение, в което се казва, че „по повод предстоящите избори за народни представители главният прокурор Никола Филчев призовава гражданите и държавните органи да спазват стриктно законността“, както и че „прокуратурата ще даде своя принос за протичане на изборите в спокойна и цивилизована обстановка, при която всеки гражданин да изрази спокойно волята си“. Политическите сили са призовани да излъчат представители, които заедно с главния прокурор да обсъдят „наказателната политика“ на държавата след изборите.

На 11 юни 2001 г. е оповестена „Декларация на основните политически сили в България относно стратегията за борба с престъпността“[106].

(Декларация на основните политически сили в България, относно стратегията на борбата с престъпността, подписана от главния прокурор. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

Същата е подписана собственоръчно от деполитизирания главен прокурор, редом с представителите на основните политически сили. Всички точки в декларацията са подготвени от ведомството на Филчев, но някои от тях отпадат поради несъгласието на политиците да се ангажират с промени в законодателството, разширяващи властовия ресурс на Прокуратурата. Според Димитър Абаджиев[107] от ОДС това са промените в НК и НПК, внесени от депутати на ОДС, които парламентът обсъжда буквално до последния час от своя мандат – и които поставят следствието под шапката на прокуратурата. На срещата, организирана по инициатива на Филчев непосредствено преди изборите, няма представители на следствените органи.

На 25 юни 2001 г. Филчев заминава на официално посещение в Русия по покана на руския главен прокурор Владимир Устинов. Според официално съобщение на ИТАР-ТААС двамата са обсъждали и „възможността за възраждане на монархията в България“. При завръщането си Филчев се вживява в ролята на пощальон, като публично обявява, че носи писмо от руския президент Владимир Путин до спечелилия изборите Симеон Сакскобургготски. При неговото пристигане от Москва е осигурено безпрецедентно журналистическо посрещане, организирано от говорителя на прокуратурата Николай Марков. Главният прокурор заявява пред журналистите: „Нося писмо от президента на Русия Владимир Путин до царя (...). Не знам какво пише там. Писмото е в чантата ми.“[108] После се оказва, че всъщност е донесъл оригинала на поздравителния факс от Путин, получен от Симеон Сакскобургготски малко след изборите.

На 3 септември 2001 г. Главният прокурор издава специална заповед, с която разпорежда проверка за това как се приватизирани „всички по-големи обекти в страната“[109]. Според официалното съобщение на пресцентъра на Прокуратурата, приватизацията е свързана с „груби и многобройни нарушения на закона“. Текстът изобилства с бисери като следния: „Съдебна деприватизация – това е цивилизованият начин за възстановяване на справедливостта в тази област.“ След съвещание с министрите на МВР, финансите и правосъдието Филчев обявява, че Прокуратурата извършва 50 проверки за незаконна приватизация в столицата и още толкова в страната, като се заканва да сваля имунитети и при необходимост да прилага Закона за собствеността на гражданите, в който се предвижда конфискация на собствеността. Според него сигналите за незаконно забогатяване, корупция и престъпления при приватизацията не са проверявани по време на кабинета „Костов“, защото МВР не е предоставяло на прокуратурата достатъчно информация. На 5 октомври 2001 г. Петър Петков, завеждащ Отдел „Организирана престъпност и корупция“ във Върховна касационна прокуратура, съобщава пред БТА, че прокуратурата проверява над 200 приватизационни сделки, като първите проверки са тези за БГА „Балкан“, „Плама“ и „Нефтохим“. Към това се прибавят и 360 случая за незаконно забогатяване, които също са в полезрението на прокуратурата. Звучи добре, но към края на мандата на Филчев е налице само едно дело за престъпление по приватизацията, което е стигнало до съда, и нито едно за незаконно забогатяване. Същата между впрочем е съдбата и на делата, свързани с банковите фалити, които Филчев обявява за свой приоритет, когато поема поста на обвинител № 1.

На 24 януари 2002 г. избухва един от най-големите скандали, свързани с държавното обвинение. Върховната касационна прокуратура разпространява сред журналистите списък с имената на 42 политици, за които се водят следствия или предварителни проверки. Списъците са раздадени лично от говорителя на Филчев – Николай Марков, който по-късно отрича да е имал нещо общо с тях, и са публикувани в шест всекидневника. Избухва грандиозен скандал, тъй като разгласяването на предварителна проверка нарушава текстове на НПК. Министърът на правосъдието и политици от всички цветове реагират остро на станалото, докато началникът на „Следствен надзор“ Цеко Йорданов твърди, че „всичко е законно“. Журналисти от електронни и печатни медии внасят искане до Филчев да разпореди проверка за това как се е стигнало до разпространяване на списъците. Няколко дни по-късно Филчев закрива пресслужбата на ВКП.

На 12 март 2002 г., след като Конституционният съд е сезиран от Филчев по казуса относно това може ли ВАС да ревизира указ на Президента, тричленен състав на ВАС решава в негова полза същия казус, като постановява, че жалбата на Николай Колев е неоснователна. Андрей Икономов, съдия-докладчик по делото, депозира особено мнение, според което жалбата е основателна и Филчев е незаконно избран. След делото Николай Колев заявява, че съдиите са заплашвани. Ден по-късно председателят на ВАС Владислав Славов потвърждава, че съдийките Ваня Анчева и Таня Радкова, които са гласували в полза на главния прокурор, действително са били заплашвани със заливане със сярна киселина, поради което със съдействието на главния секретар на МВР им е била осигурена охрана. По този повод ВСС гласува декларация, визираща насилието срещу магистрати.

Този казус, свързан с жалбата на прокурора Николай Колев относно законността на избора на главния прокурор, има своеобразно продължение на равнището на най-висшата съдебна инстанция. На 28 март 2002 г. с 9 на 3 гласа Конституционният съд решава в полза на Филчев заведеното от него дело за възможността изборът му да се обжалва пред ВАС. Институциите, до които предварително се допитва КС, се оказват разделени: Министерският съвет, Камарата на следователите и ВАС заявяват, че няма пречка съдът да се произнесе по избора на главния прокурор, докато ВСС, Висшият адвокатски съвет и Асоциацията на прокурорите са на обратното мнение. Юридическата хватка в питането на Филчев е, че се иска тълкувателно решение не само за магистрати, но и за дипломати и висши военни – т.е. за коренно различни категории, назначавани с президентски указ. Същевременно непосредствено преди делото Върховната касационна прокуратура изисква от Варненската прокуратура преписка, заведена през 1999 г. за незаконни доходи срещу Веселин Данов[110], син на председателя на Конституционния съд Христо Данов. Преписката е донесена лично от варненския окръжен прокурор, и е много вероятно този ход се е оказал решаващ за решението на Конституционния съд.

Това желание за поставяне на политиците в зависимост не пречи на главния прокурор да се домогва по всякакви начини до тяхната подкрепа, когато поради една или друга причина неговите интереси са застрашени. На 28 април 2002 г. той изпраща писмо до президента Георги Първанов, с което моли за подкрепа и настоява да не бъдат ограничавани правомощията му. Писмото е написано със силно емоционален тон и съдържа изрази като следния: „Ако не получа Вашата подкрепа, ще ме убиете Вие, а не престъпниците. Предпочитам да ме убият престъпниците.“[111] Писмо със сродно съдържание е изпратено и до Симеон Сакскобургготски. Реалната причина за тревогите на главния прокурор е започналата дискусия по предложените от министър Станков за промени в Закона за съдебната власт, които чувствително ограничават абсолютната власт и безконтролност на главния прокурор.

Сагата с подготвените промени в Закона за съдебната власт, между впрочем, е сред най-драстичните прецеденти, свързани с Никола Филчев. На 17 юни 2002 г. ВКП разпространява декларация, в която призовава Народното събрание да не приема текстове от Закона за съдебната власт, чрез които според нея правителството иска да подчини обвинението. В текста между другото се изразява абсурдната претенция, че  прокуратурата защитава народа от изпълнителната власт.

Следващият момент от тази сага е свързан с груб персонален натиск върху Министерството на правосъдието. На 27 юни 2002 г. правосъдният министър Антон Станков обвинява публично главния прокурор, че саботира съдебната реформа. Причината е започване на следствено дело срещу неговия заместник Марио Димитров[112], който точно в момента участва в представянето на законопроекта за промени в Закона за съдебната власт пред правната комисия, преди второ четене. Следствието е образувано от ловешката прокуратура за съдебен акт на Димитров отпреди три години, при който в качеството си на съдия отменя 24-часовото задържане на Гриша Ганчев[113], собственик на „Литекс комерс“ заради хулиганска проява – като актът никога не е бил атакуван от прокуратурата.

В контекста на този скандал медиите споменават и за започнала прокурорска проверка и срещу друг заместник на Станков – Меглена Тачева[114], както и за евентуално подготвяно покушение срещу самия министър, тъй като болтовете от колелата на неговия джип се оказват развъртени от неизвестни лица. Пряк изпълнител при повдигането на обвинения срещу заместниците на Станков е Цеко Йорданов, шеф на Отдел „Следствен“ към ВКП, който е разпоредил на прокуратурите в Ловеч и Варна да се прегледат всички дела на заместниците на Станков, за да се потърсят възможности те да бъдат подведени под отговорност. Ден по-късно Отдел „Връзки с обществеността“ на ВКП съобщава, че Никола Филчев лично ще провери случая със зам.-министър Марио Димитров. По това време главният прокурор е на официално посещение в Беларус, където заедно със своя колега Виктор Шейман обсъждат взаимодействието между Прокуратурата на България и Прокуратурата на Беларус – единствената страна в Европа, съхранила откровено тоталитарен режим.

Делото срещу Марио Димитров предизвиква брожение на всички нива в съдийската гилдия. Съдиите са убедени, че акт на съдия може да бъде протестиран пред по-горна инстанция, но не и да води след себе си наказателна отговорност. Председателят на Софийския окръжен съд Нели Куцкова коментира този прецедент с думите: „Това може би не е само атака срещу правителството, а атака срещу устоите на правораздаването като цяло. Толкова години съм в системата, но не ми се е случвало някой да бъде преследван заради съдебния си акт. Такова нещо нямаше и по времето на Тодор Живков. Това е нечувано.“[115]

На 2 юли 2002 г. ВКП нарежда да се започне разследване по реституция на имот във Варна от 1995 г. и да се образува дело срещу „виновните лица в общината“, за което до този момент е стартирала прокурорска проверка. В случая на прицел е втори зам.-министър на правосъдието – Миглена Тачева, която по това време е завеждала правния отдел на тогавашния областен управител Кирил Йорданов[116]. Във връзка с тези шумно огласени прецеденти ВСС съставя комисия, която да установи дали в случаите със заведените следствени дела и проверки срещу Марио Димитров и Миглена Тачева има нарушение на следствената тайна, как информацията от проверките е стигнала до медиите и има ли право Прокуратурата да разследва актове на магистрати. Никола Филчев гласува против решението за съставяне на комисията, а след заседанието става ясно, че е отказал да отговори на въпросите на председателя на ВСС министър Станков за скандалния натиск на Прокуратурата срещу неговите подчинени. По-късно Главният прокурор заявява пред медиите, че исканите промени в конституцията, които засягат неговото ведомство, са недемократични.

Доколко съставянето на комисия по случая е основателно, личи и по факта, че на 7 юли 2002 г. Стефан Йосифов Караилиев, по чиято жалба ловешката прокуратура твърди, че е завела делото срещу зам.-министър Марио Димитров, заявява пред журналисти, че не го интересува следствието срещу Димитров и не е подавал жалба срещу него. Междувременно главният прокурор нарежда делото да бъде прехвърлено на ВКП, като се позовава на текст от НПК, визиращ лица, които имат имунитет – въпреки че в качеството си на зам.-министър Марио Димитров няма такъв. Десет дни по-късно, на 17 юли 2002 г., ВСС задължава Върховната касационна прокуратура да предостави следственото дело срещу зам.-министъра на правосъдието Марио Димитров на специалната комисия, формирана по повод на скандала. Седмица преди това Филчев лично е отказал достъп на комисията до делото, позовавайки се на следствената тайна.

Очевидно драматичният конфликт между правосъдния министър и главния прокурор става труднопоносим, поради което се налага най-висшата възможна инстанция да се намеси, за да се тушира напрежението помежду им. В резултат от среща с президента Георги Първанов и правосъдния министър Антон Станков, Главният прокурор признава, че разследването срещу заместниците на Антон Станков е било „грешка“. След срещата, на която Първанов предупреждава, че президентското му търпение се изчерпва, Филчев посреща журналистите с думите „Здравейте, деца.“[117] От своя страна Антон Станков заявява: „Няма напрежение между мен и Главния прокурор“. Уви – напрежение има и то продължава да нараства.

Във връзка с употребата на прокуратурата срещу всеки, който по един или друг начин застрашава статуквото в нея, се налага да се върна и към моята лична история, свързана със случая Филчев. На 5 ноември 2002 г. на специална пресконференция оповестих своето Открито писмо до правосъдния министър Станков, визиращо ситуацията в прокуратурата, и след това го разнесох на съответните адресати.[118] На следващия ден, по време на сутрешното заседание на ВСС Главният прокурор Никола Филчев заяви, че откритото писмо на Едвин Сугарев не може да се приеме за разглеждане, защото Столичната прокуратура се е самосезирала и срещу Едвин Сугарев е започнато наказателно производство за набедяване. Тъй като прокуратурата не е сред адресатите на писмото, е проявена завидна оперативност, за да може в късния следобед да издири писмото, да се запознае с 18 стр. текст и да предприеме всички законови процедури по започване на следствено дело. По-нататъшната съдба на това дело не е известна – най-вероятно е поставено „на трупчета“, след като е станала видна невъзможността да се стигне до осъдителна присъда. Тази невъзможност впрочем стана видна още същия ден – след като председателят на НС Огнян Герджиков[119] заяви пред медиите, че тезата за завеждане на дело за набедяване срещу Едвин Сугарев е правно несъстоятелна и че Главният прокурор може да заведе дело за клевета по ГПК, но не и за набедяване по НК, тъй като не са сезирани надлежните органи, които могат да упражнят наказателна репресия.

Паралелно с това се провеждат активни мероприятия срещу лицата, за които е известно, че са поддържали контакт с мен във връзка с моята анкета за главния прокурор. Така например на 13 ноември 2002 г. е арестуван Пламен Симов, държан цяла нощ в ареста на II РПУ, а на другия ден е качен под конвой на влак за Бургас, но свален в Стара Загора и оставен в арестантската килия на гарата при изключително тежки условия. Едва на 15-ти сутринта е заведен в Окръжна следствена служба – Бургас, където му е повдигнато обвинение за неизвършено престъпление по дело, образувано въз основа на поръчкова вестникарска публикация. В офиса и дома му е извършен обиск, при който е иззета цялата налична документация.

Този път обаче ВСС решава да разгледа моето откритото писмо по същество – и с 19 на един глас решава да изиска от Върховната касационна прокуратура, Върховната административна прокуратура и Националната следствена служба всички дела, данни и доказателства, свързани с изложените в писмото факти. Министър Станков е натоварен да внесе аналогично искане до Президента, Министър-председателя и Председателя на НС – и респективно до подчинените им специални служби. Отговор е получен единствено от НСлС. В него се посочва, че делото срещу брата на главния прокурор Ангел Филчев Борисов е иззето от ВКП преди повече от три години и оттогава съдбата му е неизвестна. На същото заседание е взето решение да бъдат изслушани част от свидетелите, посочени в писмото. Докато ВСС дискутира тези решения, главният прокурор Никола Филчев провежда среща с Ахмед Доган и цялото ръководство на ДПС.

Паралелно с решенията на ВСС, подчинената на Филчев прокуратура разработва сценарий, чиято цел е да омаловажи изнесената в откритото писмо информация и да компрометира неговия автор. За целта ВКП изисква от МВР с едно писмо три разработки на НСС, при които са използвани специални разузнавателни средства: „Моряк“, „Двойник“ и „Гном“. И в трите случая подслушваните или прихванатите при подслушването лица са врагове на главния прокурор – „Гном“ се води срещу бившия директор на НСС ген. Атанасов с комичния мотив, че бил шпионирал в полза на САЩ; „Моряк“ – срещу Пламен Симов, който нееднократно и публично е настоявал главният прокурор да бъде отстранен и съден за прикриване на престъпления; а по „Двойник“ са прихванати разговори с министър Станков. МВР предоставя на прокуратурата само разработките „Моряк“ и „Двойник“, като за „Гном“ твърди, че материалите са унищожени, което обаче не отговаря на истината.

На 15 ноември 2002 г. прокурорът от Софийска военноокръжна прокуратура подп. Георги Камбуров изготвя справка за образуваното предварително производство срещу полицая от ДОИ Живко Георгиев, която по-късно е разпространена сред членовете на ВСС като „отговор“ на откритото писмо на Едвин Сугарев. В справката фигурират записани със СРС разговори на Живко Георгиев, но и такива на Пламен Симов със Сугарев, взети от разработка „Моряк“, които нямат никакво отношение към това дело. Изводът от справката е, че са налице „опити да се постави в зависимост министърът на правосъдието А. Станков чрез разгласяване на компрометиращи го данни“.

На 19 ноември 2002 г. директорът на НСС ген. Чобанов изпраща в съда писмо за прекратяване на подслушването по разработката „Гном“, заведена срещу неговия предшественик ген. Атанасов с абсурдния мотив, че е шпионирал в полза на САЩ и Великобритания. На следващия ден всички материали по „Гном“ са прехвърлени в Дирекция „Информация и архив“, а на 22 ноември лентите от подслушванията са унищожени в Дирекция „Оперативно-техническа информация“. На 26 ноември ВКП изпраща писмо до главния секретар на МВР ген. Бойко Борисов, с което повторно изисква разработката „Гном“. Той го резолира до Дирекция „Информация и архив“ с указание за изпълнение на искането. Вместо това директорът на тази служба се допитва до министър Петканов и в крайна сметка прокуратурата получава отговор, в който отново се твърди, че материалите са унищожени. Това писмо по-късно съзнателно е укрито от парламентарната комисия, сформирана за проверка на законността на тези три дела.

На 5 декември 2002 г. ВКП разпространява сред членовете на ВСС папка с материали, съдържаща извадки от дешифрирани телефонни разговори, придобити чрез използване на специални разузнавателни средства (СРС) от разработките „Двойник“ и „Моряк“, в качеството им на „отговор“ на искането на министър Станков да бъдат предоставени всички следствени дела и материали по визираните в откритото писмо на Едвин Сугарев факти. Христо Манчев заявява пред журналисти, че въпросната справка представлява „пълен отговор на твърденията на Сугарев срещу Филчев“. Същия ден тези уж строго секретни материали попадат във в-к „Труд“, който ги отпечатва, визирайки „заговор“ срещу Главния прокурор и Министъра на правосъдието. Струва ми се очевидно какво са искали да предотвратят – буквално същия ден аз внесох при Министъра на правосъдието 105 документални доказателства, доказващи изнесеното в откритото писмо. Сред тях е една от жалбите на рекетирания Георги Петракиев Цветанов, който по-късно стана основен свидетел по делото за „Октопода“. Той загина в много подходящ момент – точно преди да бъде възобновено същото това дело срещу Алексей Петров и компания – вече от нов съдебен състав.[120]

На 10 декември същата година ВСС изслушва седем от посочените в моето открито писмо 11 свидетели, които могат да дадат допълнителна информация по изложените факти. Изслушани са: ген. Атанас Атанасов, прокурорите Васил Миков, Ваня Савова, Валери Първанов и Стилияна Кожухарова, следователят Илия Илиев и бившият вътрешен министър Емануил Йорданов. Не са допуснати до изслушване висшият прокурор Николай Колев, криминалистът Пейчо Пеев, Николай Колев – Босия и Агнес Джамбова, вдовица на самоубилия се прокурор Николай Джамбов. Два дни по-късно в-к „Труд“ публикува повторно записаните със СРС разговори от разработките по „Двойник“ и „Моряк“. При съпоставянето със справката, раздадена на членовете на ВСС от ВКП, се оказва, че публикуваните във вестника разговори са доста повече, и че разработката на прокуратурата, раздадена като „отговор“ на писмото на Едвин Сугарев, е манипулативно редактирана.

На 16 декември 2002 г. Конституционният съд отменя 44 текста от гласуваните от НС промени в Закона за съдебната власт. Отменена е и възможността 1/5 от членовете на ВСС да могат да поискат сваляне на имунитета на главния прокурор. С това решение Филчев отново става практически недосегаем. Самото решение е гласувано два дни преди заседанието на ВСС, което трябва да вземе отношение към откритото писмо на Едвин Сугарев и изслушаните във връзка с него свидетели. На това заседание ВСС гласува декларация, с която се иска главният прокурор Никола Филчев да подаде оставка. Решението е взето с 13 гласа „за“, 9 „против“ и 1 „въздържал се“. То се основава на осем установени от Съвета административни нарушения, сред които и създаването на администрация с голяма численост, без това да е предвидено в закона, както и практиката на главния прокурор да разпорежда устно ВПК да изисква дела от по-нисшестоящи прокуратури, вследствие на което по тях не са извършвани никакви процесуални действия.

Десет дни след това решение прокурорът Николай Колев е убит. Главният прокурор Никола Филчев изчезва от публичното пространство и се явява на заседание на ВСС цели седем седмици след оповестяването на моето открито писмо. В дневния ред на заседанието са записани точки за убийството на Николай Колев и за скандала с подслушването на магистрати и политици по разработката „Гном“, които са отминати формално и без дискусия по същество. Никой не задава на Филчев въпроса дали ще си подаде оставката, въпреки че това е първото му появяване след декларацията на ВСС, с която същата му е поискана. Единствено Нели Куцкова засяга темата за убийството на Колев, като предлага разследването да бъде поето от Националното следствие. Предложението е отхвърлено.

Два месеца по-късно – на 13 февруари 2003 г., Парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред приема безпрецедентен доклад на работната група, разследваща случаите с подслушване по разработките „Моряк“, „Двойник“ и „Гном“, при които са прихванати разговори на политици, магистрати и журналисти.[121]

(Доклад на работната група от Парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред, относно разработките "Гном", "Моряк" и "Двойник". Източник: Личен архив. Кликнете тук. за да видите целия документ.)

 

 

И по трите разработки са констатирани конкретни нарушения на Закона за специалните разузнавателни средства и Закона за защита на квалифицираната информация, отговорност за които носи министърът на МВР Георги Петканов.

Има още много примери за злоупотреба с власт, но и посочените са достатъчни, за да ни убедят, че Никола Филчев използва властовите ресурси на Прокуратурата със самочувствието и похватите на абсолютен монарх. Нещо по-лошо – не само действията, но и идеологията на главния прокурор на България гравитират към модела на сталинската прокуратура от времето на Вишински. Примерите в това отношение също са многобройни и показателни. На 23 май 2003 г. главният прокурор на Беларус Виктор Шейман пристига на официално тридневно посещение по покана на своя колега Никола Филчев. Програмата на посещението завършва със съвместна пресконференция, на която Филчев хвали беларуския модел на междуинституционални отношения, който се отличавал от българския по това, че „статутът на прокуратурата е в съответствие с общата политическа воля на държавата“. Към многото предимства на беларуската прокуратура Филчев причислява правото на главния прокурор да задържа депутати без разрешение от парламента. Подобни предимства впрочем Филчев вижда и в китайското правораздаване, като след среща с главния прокурор на Китай изразява възхищението си от начина, по който китайската прокуратура се справя с корупцията.

На 1 септември същата година, след среща с президента Първанов, Филчев лансира идеята за ограничаване на индивидуалните граждански права, за да се реализира бързо и ефективно правосъдие. Заявява директно, че „българите трябва да се откажат от част от гражданските си права, за да получат повече сигурност“. По неговите думи „Съществува диктатура на престъпния свят и тя е не по-малко опасна от политическата диктатура – възможността да бъдеш убит, ограбен, изнасилен, изнудван... Моят апел към законодателите е да напишат бързо и с разум нови закони, които за 2-3 месеца могат да доведат до промяна в ситуацията.“ За пример са дадени „любимите Съединени щати“, където извънредните мерки са свързани с тероризма. Предложението е определено като неприемливо от премиера Сакскобургготски и други политици, а видни магистрати го определят като „връщане към времето на Държавна сигурност“. Вероятно поради тази причина при срещата си с главния прокурор директорът на Дирекция „Правни въпроси“ към Секретариата на Съвета на Европа Ги де Вел изрично подчертава, че индивидуалните човешки права не бива да се нарушават на никаква цена.

Освен разминаването с основни нравствено-етични ценности на цивилизования свят повече от драматично е неразбирането за нормите на възпитанието и езика, с който прокуратурата контактува с онези фигури и институции, които по една или друга причина си позволяват да имат критично отношение към фигурата на главния прокурор. И тук примерите са твърде много. Например на 8 февруари 2003 г. Председателят на американския Комитет за разширяване на НАТО Брус Джаксън заявява пред Радио „Нет“, че ако искаме да бъдем приети в Атлантическия пакт, главният прокурор трябва да бъде сменен, тъй като е корумпиран. ВКП заявява, че това е лъжа и че Брус Джаксън ще бъде съден (което, разбира се, не се случва). Коментарът на главния прокурор Никола Филчев е следният: „Този Джак Бруксън е някакъв международен шмекер, който се взема насериозно.“ По повод избухналия скандал посланикът на САЩ в България Джеймс Пардю определя Филчев като „противоречива фигура“. Четири дни по-късно Спартак Дочев разпространява Открито писмо на Съюза за борба с корупцията „Законност“ до Брус Джаксън, в което квалифицира изказванията му по адрес на главния прокурор като „нагла клевета“ и „идиотщини на квадрат“ – и го съветва да не идва повече в България.

Повече от година по-късно, на 17 ноември 2004 г., в интервю пред ВВС Брус Джаксън заявява, че основният проблем пред България са влиянието на корупцията и отричането на този фактор от страна на правителството – особено по отношение на съдебната система и прокуратурата. Според него службата на главния прокурор е „повече място за печалба, за правене на пари“. Този път реакцията на Спартак Дочев е още по-остра: той разпространява открито писмо до Брус Джаксън, в което го нарича „обикновен подлец“, „вонящо влечуго“ и „миризлив мушморок“. В него се твърди, че Джаксън бил уволнен от фирмата си за корупция и е продавал оръжие на терористи, включително на Саддам Хюсеин. Писмото завършва с думите: „Внимавай в картинката, мушморок такъв! Българският народ няма нужда от лъжци и мошеници!“ По-късно пред „Дарик радио“ Брус Джаксън определя посланието на Спартак Дочев като „най-невероятното писмо, получавано във Вашингтон от разпадането на СССР насам“, и подчертава, че критиките, които изразява към отделни чиновници, не означават критика към целия български народ. Джаксън изказва също учудването си от повдигнатите обвинения срещу ВВС и румънския журналист Джордже Бухнич заради разследвания за корупция и заявява, че „проблемите на България с правосъдието и медийното законодателство са наследени от комунизма и ще отнеме много време да бъдат преодолени и забравени“.

Впрочем случаят с ВВС ясно показва какво е разбирането на Никола Филчев за борбата с корупцията. Става дума за филм на ВВС, който чрез записи със скрита камера уличава председателя на Българския олимпийски комитет и член на МОК Иван Славков[122] в корупция – в договаряне на конкретни суми срещу осигуряване на гласове за домакинството на Лондон на Летните олимпийски игри през 2012 г.[123] Уличеният в готовност да получи подкуп Иван Славков заявява пред сръбската телевизия В-92, че е получил уверенията на главния прокурор Никола Филчев за завеждане на съдебно дело срещу ВВС, чийто екип е заснел със скрита камера договарянето на подкупа. На 19 ноември 2004 г. Софийската градска прокуратура образува предварително производство срещу създателите на филма на ВВС „Да купиш игрите“. С това твърденията на Славков, че главният прокурор лично му е обещал да започне наказателно преследване срещу ВВС, намират потвърждение. В мотивите са визирани чл. 307 от НК – „провокация към подкуп“, и чл. 339 а – „използване на специално техническо средство за негласно събиране на информация без надлежно разрешение“.

Приблизително сродна е реакцията на Филчев, когато обвиненията в корупция застигат прокурори от неговото обкръжение. Може би най-показателен е примерът с Пловдивския апелативен прокурор Росен Димов[124], който признава пред медиите, че е нарушил Закона за валутните ценности, като без разрешение на БНБ е имал задгранична валутна сметка за 65 000 долара заедно с Георгиос Антемидис, обвинен от гръцкото правосъдие в контрабанда. По този повод солунският прокурор Николас Калидис е поискал да му бъде потърсена наказателна отговорност за пране на пари. Пресслужбата на ВКП коментира този случай с думите: „С клевети не се занимаваме, това е монопол на други.“

Не по-малко учудваща е защитата на негови подчинени, попаднали в доклада на МВР, изготвен покрай прочутия „яхтен скандал“, при който министри и депутати от управляващото НДСВ се оказват на една яхта, в компанията на прочутия контрабандист Иван Тодоров – Доктора. След среща с президента Георги Първанов главният прокурор признава, че в скандалния доклад на МВР за организираната престъпност фигурират и прокурори, обявява чистка в прокуратурата и публично призовава двама висши магистрати от своето обкръжение – софийския апелативен прокурор Иван Петров и военноокръжния прокурор на София Трендафил Трайков, да напуснат системата поради фигуриращи в доклада данни за връзките им с видни фигури от престъпния свят (по-конкретно става дума за Косьо Самоковеца и Иван Тодоров – Доктора). Двамата отказват, а след няколко дни Филчев ревизира решението си, като иска МВР да му представи конкретни факти за конкретни престъпления, извършени от магистрати. В крайна сметка и двамата уличени прокурори запазват позициите си, а Трендафил Трайков дори е повишен във ВКП.

Освен всичко, при изслушването на вътрешния министър Петканов, ген. Бойко Борисов и шефа на НСБОП от Парламентарната комисия по вътрешна сигурност във връзка с доклада за организираната престъпност става ясно, че Филчев още преди година е знаел за действията на подчинения си Трендафил Трайков, фигуриращ в доклада,. Оказва се, че през 2002 г. Трендафил Трайков е образувал дело срещу офицера от НСБОП Сергей Дамянов по молба на Иван Тодоров – Доктора, за което Филчев е бил уведомен лично от ген. Борисов и Румен Миланов. Междувременно обаче докладът е редактиран от вътрешния министър Петканов, който изчиства основни данни от него и го свежда до докладна записка от няколко страници, след което случаят е забравен.

Във връзка с този казус, на 14 декември 2004 г. журналистът Христо Христов[125] публикува във в-к „Дневник“ разследване[126], от което става ясно, че в разработката на НСБОП срещу Константин Димитров–Самоковеца фигурират близо 40 записа на телефонни разговори между него и апелативния прокурор на София Иван Петров, както и данни за срещи между двамата. Тези данни са причината името на Иван Петров да бъде включено в доклада за организираната престъпност от април 2003 г. Разследването установява, че твърденията, според които срещу Самоковеца не е имало никакви следствени дела, не отговарят на истината, тъй като в периода 1994–2000 той е бил следствен за грабеж и налагане на средна телесна повреда, при което ключова роля за оправдаването му е изиграл именно Иван Петров, а самият Филчев в качеството си на съдия от ВКС е бил в състава, който е трябвало да разгледа случая на 14 февруари 1997 г.

Своеобразно продължение на този казус е делото, на което в качеството си на свидетел бизнесменът Милослав Кръстев заявява пред Пловдивския апелативен съд, че Главният прокурор Никола Филчев покровителства Иван Тодоров – Доктора, който е обвиняем по делото за неговото отвличане и на първа инстанция вече е получил петгодишна присъда. Според Кръстев, преди година двамата са се срещнали в Гърция, за да си изяснят отношенията, при което Иван Тодоров го посъветвал да оттегли показанията си пред съда, тъй като делото било „купено“, зад гърба му стоял Филчев, а и пловдивският апелативен прокурор щял „да даде едно рамо“. В отговор на обвиненията прокуратурата моментално арестува и двамата – и завежда дело за лъжесвидетелство срещу Милослав Кръстев, а срещу Иван Тодоров-Доктора – за подтикване към лъжесвидетелство. На същото съдебно заседание се развихря скандалът със служебната бележка, дадена на Иван Тодоров–Доктора от зам.-директора на НСБОП Владислав Великов в уверение на това, че НСБОП не разполага с данни за негова престъпна дейност. Заради този скандал по-късно Великов е принуден да подаде оставка.

Странното поведение на главния прокурор и използването на репресивния апарат на прокуратурата като средство за лично отмъщение или в полза на други лица, не остават незабелязани за външните наблюдатели. Има многобройни реакции срещу абсурдната ситуация, в която начело на обвинението в страната стои фигура с драматичен морален дефицит и очевидни психологически проблеми. Например на 10 декември 2004 г. в словото си  пред Първата национална конференция на съдиите в България американският посланик Джеймс Пардю заявява, че прокуратурата не се бори ефективно с корупцията и организираната престъпност, а използва правомощията си за чисто политически цели, натиск върху медиите и върху разобличаващите корупцията. Като пример той посочва, че откакто е посланик в България, са били извършени около 30 показни убийства, свързани с организираната престъпност, но и до днес нито една значима фигура от престъпния свят не е подведена под наказателна отговорност. Според посланика прецеденти на натиск срещу журналисти, разкриващи корупция – какъвто е случаят с журналистите от ВВС, връщат страната ни към най-тъмните времена на потисничество от епохата на Студената война. Филчев, който присъства на конференцията, демонстративно напуска залата още при обявяване името на Пардю. Присъстващите съдии аплодират изказването, а председателят на ВКС Иван Григоров[127] настоява за изваждане на прокуратурата и следствието от съдебната власт.

Това изказване, разбира се, има и съответните ответни реакции. Председателят на НС Огнян Герджиков коментира критиките на американския посланик Пардю към прокуратурата с думите: „Този посланик не е дипломат от кариерата“. Той заявява, че едва ли някой български държавник, политик или посланик би си позволил подобна критика към САЩ, въпреки че основания не липсват – и като пример посочва смъртното наказание. В същото време пловдивският апелативен прокурор Росен Димов, председател на Асоциацията на прокурорите, излиза с декларация, която определя критиките на Пардю като „крайно безчестни“. Специална пресконференция дава и Съюзът за борба с корупцията „Законност“, на която Спартак Дочев определя тона на Пардю като „менторски“ и излизащ „извън рамките на дипломацията и добрите отношения“. Като реплика срещу характеристиката на прокуратурата като неработеща и корумпирана, Дочев заявява, че имало 24 преписки срещу столичния кмет Стефан Софиянски и 3 срещу Иван Костов, които скоро щели да се превърнат в наказателни дела. В отговор на тези изявления Джефри Левин, заместник-посланик на САЩ в България, заявява в отговор на въпрос по време на конференция за американската политика в Югоизточна Европа, че посланик Пардю е висш официален служител на САЩ и това, което казва публично, отразява официалната американска позиция.[128]

На 1 март 2005 г., в годишния си доклад за правата на човека американският Държавен департамент посочва, че българското правораздаване страда от корупция и системни проблеми. Според доклада съществуват данни, че Върховната касационна прокуратура не преследва сериозни криминални престъпления и отказва да сътрудничи с международни наблюдатели, които настояват за съдебна реформа и се изказват срещу корупцията в съдебната власт. Посочва се, че през 2004 г. са били разследвани само няколко по-големи фигури от престъпния свят, като срещу тях са повдигнати само две обвинения, докато по данни на НСБОП в страната действат 110 организирани престъпни групи. Като сериозно нарушение на човешките права е визирана разпоредената от ВКП масирана акция за насилствено извеждане на свещениците от Синода на Инокентий от храмовете, в които служат.

По-стари доклади на сродни институции имат подобни заключения – например в доклада на Асоциацията на юристите на САЩ за състоянието на съдебната система в България, оповестен през септември 2002 г. В него изрично е посочено следното: „Налице е силно убеждение, че главният прокурор е изключително властна натура и е рисковано да се противопоставиш на него или на подчинените му. Като се има предвид, че главният прокурор е и член на Висшия съдебен съвет и че прокурорите участват в наказателните и в някои граждански дела, опасността за независимото и безпристрастно вземане на решения от съдиите е повече от явна.“

Изложените дотук казуси далеч не изчерпват скандалната биография на Никола Филчев като главен прокурор на България, но са достатъчни, за да придобием представа за това, доколко българското правораздаване от това време се разминава с европейските ценности и цивилизационните норми в нормалните държави. Управлението на държавното обвинение по време на неговия мандат показва много ясно какъв опасен инструмент може да бъде Прокуратурата с нейната пирамидална йерархия, която изисква абсолютното подчинение на прокурорите на техните началници в структурата, а на всички – на Главния прокурор. Липсата на контрол над него може в буквалния смисъл на думата да мафиотизира държавата и да превърне правосъдието в средство за придобиване на финансови блага и оказване на политически въздействия – една зловредна практика, която става видна тогава и която, за съжаление, рецидивира и в наши дни.

Отвъд всичко това обаче има и още нещо, което предполага уродливият контекст на казуса Филчев да бъде видян не просто като доказателство за дефицитите на правораздаването, но и, както беше казано в началото, като болестен симптом на самата държава – фактът, че Филчев е търпян и толериран на най-високо политическо равнище, при това от различни политически лидери – както такива от ОДС в началото на неговата кариера, така и такива от БСП, ДПС и НДСВ в следващите години. Търпян е въпреки очевидните налудности в неговото поведение, въпреки перманентните гафове, въпреки практически неработещото обвинение и липсата на присъди за десетките поръчкови убийства по време на неговия мандат, въпреки палачинковото обръщане на факти и привързаности от негова страна, въпреки абсолютно недопустимото отношение към всяко критично мнение – което между впрочем струва скъпо на България в периода на подготовката ѝ за присъединяване към ЕС.

Това означава, че неговият политически рекет е бил достатъчно ефективен, и че, от една страна, самият Филчев е бил използван за разправа с политически опоненти, но от друга страна, самите кукловоди на задкулисието са се страхували от него, защото са виждали колко лесно управляваната по този начин прокуратура може да започне наказателно производство въз основа на всякакви доноси и при напълно несъществуващи престъпления – и да съсипе политическия капитал на всеки, когато поради една или друга причина престане да обитава върховете на властта.

На практика мандатът на Филчев доказва, че никой не е недосегаем – пример в това отношение е бившият премиер Иван Костов: не друг, а Филчев спря делото за фондация „Сапио“ в началото на своя мандат, за да го възобнови в края на същия и за да обяви някогашния си покровител за „най-мразения политик в България“. Практическото прилагане на тези възможности, заложени в Конституцията, повишават неимоверно много корупционния потенциал и възможностите за злоупотреба с власт в българската прокуратура – дотолкова, че в момента именно тези възможности са основен проблем пред бъдещето развитие на България – като целенасочено затормозяват нейния геополитически избор и пречат за превръщането ѝ в нормална европейска държава. 

 

 

 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023