Криминалните аспекти на касовата приватизация, или как беше съсипан „Химко“ – Враца

Историята с приватизацията на „Химко“ – Враца прилича на криминален роман Тя е забележителна не само с дългата сага от злоупотреби и препродажби, но и поради това, че става дума за предприятие, което наистина е заемало едно от челните места в българската индустрия, за да бъде източвано от „Мултигруп“ в периода след промените, и съсипвано вследствие на серия от порочни приватизационни сделки и променена конкурентна среда, породена от рязкото повишаване на цените на основната суровина, с която работи този химически комбинат – природният газ, доставян от Русия. 

Предприятието е създадено с решение на правителството от 1964 г. с идеята да се използват като суровинен източник залежите от природен газ при село Чирен. Още тогава е било ясно, че тези залежи са недостатъчни, но въпреки всичко техният обем съзнателно е надценен, за да има аргументи в полза на строежа. Строи се с размах и в голям мащаб, като оборудването се поръчва на водещи фирми, използващи модерни технологии. Комбинатът е открит лично от Тодор Живков през 1968 г. И първоначално се оказва наистина печелившо предприятие – става най-големия производител на азотни торове на Балканите, реализира 3% от световното производство на карбамид, марката „Химко“ добива световна известност и почти цялата продукция се изнася. Във Враца е открит химически техникум – специално, за да осигурява специалисти за „Химко“, а в самия комбинат работят 3000 човека, чийто заплати са най-високите в региона. 

През 90-те години обаче търговските позиции на „Химко“ са накърнени, тъй като цената на природния газ, доставян от Русия, рязко се покачва. Това налага да се търсят варианти за приватизация на предприятието, междувременно преобразувано в акционерно дружество със стопроцентова държавна собственост. Всъщност приватизацията на „Химко“ стартира през 1996 г., когато правителството на Жан Виденов приватизира 25% от акциите му срещу инвестиционни бонове по време на първата вълна от масовата приватизация. Най-големи дялове от това акционерно участие придобиват фондовете „Доверие“, „Златен лев“ и „Акционер фаворит“, а 2,5% от акциите стават собственост на работниците от комбината. 

Малко по-късно, през февруари 1997 г., е актуализирана приватизационната оценка на „Химко“, реализирана от „Хирон Мениджмънт Консултинг“ ООД, София[1].

(Актуализация на приватизационната оценка оценка, направена от "Хирон мениджмънт консултинг" ООД, февруари 1997 г. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук за да видите ЧАСТ 1 от целия документ и тук за ЧАСТ 2.) 

 

В оценката се анализират дълговете и активите на предприятието, като в нея са включени и многобройните дъщерни дружества в страната и в чужбина (някои от тях са в много добро финансово състояние), степента на амортизация на оборудването и много други фактори, включително пазарната конюнктура. Изчислявана по два различни метода, в крайна сметка „справедливата пазарна оценка“ на „Химко“, актуализирана към 31 декември 1996 г., е 219 740 000 долара, равняващи се към този момент на 107 089 000 000 лв. Няма как да не забележим, че още първата реализирана сделка за комбината цената на комбината е много пъти по-ниска от определената от консултантите по сделката. 

През 1997 г. „Химко“ е включен в списъците на предприятия за касова приватизация, като към този момент шансовете му за продажба са изключително благоприятни: нетните приходи от продажби са 150 милиона долара годишно. Това привлича вниманието на надеждни инвеститори като южнокорейския концерн „Деу“ и норвежката компания „Норкс хидро“. И в двата случая обаче се иска демонополизиране на доставките на природен газ – с идеята да се организират собствени доставки на доста по-приемливи цени в сравнение с налаганите от руския монополист „Газпром“. Норвежците например искат да доставят газ от Северно море – на стойност 50 долара за 1000 кубически метра. 

Очевидно това условие не се е харесало някому – в резултат офертите на „Деу“ и „Норкс хидро“ биват отхвърлени. При първата процедура за приватизация на комбината е определена минимална цена от 68 милиона долара за 57% от акциите, но се явява само един кандидат, поради което процедурата е прекратена. При втората процедура, стартирала същата година, вместо да се намали минималната цена, тя бива увеличена на 100,2 милиона долара. В края на 1997 г. Агенцията за приватизация избира за купувач на 57% от акциите на „Химко“ офшорката „Стелар глобал корпорейшън“, регистрирана на Бермудските острови, като цената е 123 милиона долара, плюс инвестиции за 118 милиона долара. По това време същата корпорация е кандидат за приватизацията на „Плама“ – Плевен, което дава основания да се предположи, че сделката за двете предприятия е била договаряна в пакет. Не са ясни мотивите, поради които АП се спира на тази компания, но както в случая с „Плама“, така и в случая с врачанския химически комбинат сделката се проваля, а бермудската офшорка се оказва във фалит, поради което през май 1998 г. преговорите с нея са преустановени. 

АП прави трети опит да продаде „Химко“, но сериозните кандидати вече са прогонени, а нови такива не се появяват. Междувременно цената на природния газ расте, а комбинатът трупа дългове към „Булгаргаз“. При стартиралата през април четвърта процедура за приватизация се намесва КТ „Подкрепа“, като стимулира създаването на РМД, учредено от 850 работници в „Химко“. Идеята е тази структура да участва в приватизацията в консорциум със стратегически инвеститор. В крайна сметка се оказва, че стратегическият инвеститор е руският монополист „Газпром“, който поставя специални условия за сключване на сделката, сред които е това да бъде единствен доставчик на основната суровина, сиреч на природния газ, а правителството да гарантира неговите доставки. Правителството отказва да изпълни това негово искане, след което преговорите са подновени само с две компании: IBE Trans of New York и BTC Partners, като последната е офшорна компания, регистрирана на Вирджинските острови. 

В крайна сметка АП избира IBE Trans of New York, в която собственик е украинецът Юрий Литвиненко, който представя своята компания като дъщерна на американската IBE Trade – известна като световен производител на азотни торове. Изглежда, никой не си прави труда да проверява дали и доколко това е вярно. И „Химко“ бива продаден на нищожната цена от един милион лева, плюс обещанието за 50 милиона долара инвестиции през следващите пет години. Цена, която е стотици пъти по-ниска от актуализираната цена на инвестиционния посредник. 

Приватизационният договор за продажба на 7 768 117 акции на „Химко“ ЕАД, представляващи 57% от капитала на предприятието[2],

(Приватизационен договор за продажба на 57% от капитала на "Химко" ЕАД. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

е сключен на 23 юли 1999 г. с подписите на Захари Желязков и Юрий Литвиненко, президент на IBE Trans of New York[3]. В чл. 3.3 на договора е споменато, че „верността на информацията относно правното, имущественото и финансовото състояние на Дружеството е удостоверена с Декларация от Изпълнителния директор на Дружеството“. Наистина, впечатляващо доверие от страна на АП към купувача на едно от най-големите промишлени предприятия в България – като че ли става дума за Джон Рокфелер, а не за никому неизвестен украинец. Месеци по-късно ще се окаже, че въпросният Изпълнителен директор е издирван от Интерпол като измамник и съставител на документи с невярно съдържание. 

Съгласно този договор купувачът поема задължението да инвестира 70 милиона долара в „Химко“ през следващите пет години, да осигури веднага след сделката 10 милиона долара оборотен капитал и да покрие задълженията на комбината към „Булгаргаз“ ЕАД, възлизащи на близо 70 милиона лв. Това погасяване така и не се реализира, което в крайна сметка води до спиране на газовите доставки и съответно спиране на производствената дейност на „Химко“ през 2000 г. Благодарение на „Агрополихим“, която се нуждае от карбамит, за да произвежда течни торове, работата на комбината за кратко е възобновена, но в края на 2002 г. НЕК иска фалит на „Химко“ въз основа на натрупаните дългове. И на 28 февруари 2003 г. комбинатът прекратява дейността си, този път завинаги. 

В чл. 6 на договора е формулирана цената, възлизаща на 1 000 001 лв., при което стойността на една акция е 0,128 лв. Нека все пак припомним, че става дума за акции, чиято номинална стойност би трябвало да възлиза на 7 768 117 000 лв., при номиналната цена на акция от 1000 лв. При това само 50% от цената е платима в брой – останалите 50%  съгласно чл. 6.2 се плащат в държавни облигации, емитирани по външния дълг на България. Съгласно чл. 10 банковата гаранция, предоставена от купувача при сделката за това грамадно предприятие, е всичко на всичко един милион германски марки. 

В този договор има серия текстове, които купувачът Юрий Литвиненко престъпва в краткия период, в който е мажоритарен собственик на „Химко“. Например съгласно чл. 12.1 той няма право да намалява процентното си участие в капитала на дружеството, което обаче не му пречи в началото на 2000 г. да продаде всичките свои акции на кипърска офшорка, принадлежаща на Андреас Теофилу – „A. V. S. T. Trading“. Също така съгласно чл. 14.2 на договора купувачът се задължава в шестмесечен срок да сключи и предостави на продавача „платежни документи или писмени споразумения с кредиторите на Дружеството относно начина и сроковете за уреждане на задълженията“. За това каква каша е забъркал Литвиненко в месеците, през които управлява „Химко“ преди да бъде арестуван на Софийското летище, експулсиран в САЩ и осъден от съда в Ню Йорк, свидетелства едно писмо до Муравей Радев, подписано от председателите на УС (Управителен съвет) и НС (Надзорен съвет) на „Химко“ и от новия президент на IBE Trans of New York[4].

(Писмо до Муравей Радев от "Химко" и IBE Trans of New York. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В него се посочва, че по време на приватизационната процедура IBE Trans of New York е подписала рамково споразумение за разсрочване на дълговете към „Булгаргаз“ в период от шест години[5]

(Рамково споразумение между "Булгаргаз" ЕАД и IBE Trans of New York, подписано на 21.06.1999 г. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

– с една година гратисен период за лихвата и две за главницата. В същото време обаче, през август 1999 г., по време на процедурата по приватизация, старото ръководство на „Химко“ е подписало с „Булгаргаз“ друго споразумение за уреждане на задълженията, което предвижда тяхното изпълнение за три години и без гратисен период. Според това писмо изпълнението на такова споразумение би означавало фалит за „Химко“ АД, от което „нито IBE Trans of New York, нито „Булгаргаз“ ЕАД, нито българската държава имат интерес“. В отговора на финансовия министър Муравей Радев[6] се посочва, че „съгласно чл. 2 от Закона за уреждане на задълженията на „Булгаргаз“ ЕАД към бюджета е определено всички задължения на дружеството да бъдат погасени до 30. 06. 2002 г., респ. „Химко“ АД би следвало да погаси своите задължения към държавата в този срок“.

(Писмо от Муравей Радев до "Химко" АД. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Това изобщо не се случва – и задълженията на „Химко“ към „Булгаргаз“ остават непогасени. Освен това става ясно, че новите собственици на комбината са предложили да изплащат тези задължения с книжа по външния дълг, което предложение е окачествено от финансовия министър като „неприложимо и незаконосъобразно“. 

След приватизацията „Химко“ се източва по всички правила на стоенето на входа и изхода на предприятието. Това става като не самият комбинат търгува с произведените продукти, а фирма посредник купува природния газ от „Булгаргаз“ ЕАД, а „Химко“ го преработва на ишлеме, като печалбата от готовата продукция отива не за инвестиции в производството или за да се покриват задължения към доставчика, а в джоба на новите собственици. За това свидетелства споразумението, сключено между „Пио Комерс“ – София, „Химко“ АД и „Булгаргаз“ ЕАД на 29 декември 2000 г.[7]

(Споразумение между "Пио Комерс" ООД, "Химко" АД и "Булгаргаз" ЕАД от 29.12.2000 г. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

, а също и споразумението между „Месмер Химко газ“, „Химко“ АД и „Булгаргаз“ ЕАД[8].

(Споразумение между "Месер Химко газ" ООД, "Химко" АД и "Булгаргаз" ЕАД от 01.08.2000 г. Източник: Личен архив на Антон Тодоров. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

От цялата по-нататъшна сага от постоянни провали на приватизационните договори и последвали реприватизации бихме могли да си направим едно заключение –сякаш злото е белязало врачанския комбинат – и криминалните сюжети се разполагат почти навсякъде по протежението на неговата приватизационна одисея. Най-впечатляващият от тях безспорно е измамата, реализирана от Литвиненко. Първият сигнал за това, че в сключената от него приватизационна сделка има нещо нередно, е от ноември 1999 г., когато представителите на фирмата майка IBE Trade Corp. в управителните органи на „Химко“ са изгонени, а на техните места са назначени хора на Литвиненко, включително неговата сестра. Самият Литвиненко обвинява IBE Trade, че не е внесла капитала на своята дъщерна структура в размер на един милион долара; в същото време обаче фирмата-майка е убедена, че „Химко“ е нейна собственост, и разкрива, че Литвиненко е подведен под отговорност от украинската прокуратура за крупна злоупотреба с държавно имущество. В същото време американски вестник, издаван от украинци, третира Литвиненко като част от украинската мафия и посочва, че същият е заподозрян в убийството на местен бизнесмен. 

Компроматната война е подновена няколко месеца по-късно, когато през февруари 2000 г. Литвиненко е арестуван на софийското летище по двойно обвинение: от страна на IBE Trade Corp. – за документална измама, и по жалба на някои членове на борда на директорите на „Химко“ – за източване на предприятието. В резултат на тези обвинения Литвиненко е съден и осъден на затвор от съда в щата Ню Йорк. Но в хода на съдебното дело успява да продаде на безценица своя акционерен дял в „Химко“ на кипърската офшорка A.V.S.T. Trading, собственост на Андреас Теофилу. 

И до днес не е ясно дали става дума за реална сделка или за прехвърляне на собственост на подставена фирма – между впрочем твърде навременно, тъй като Върховният съд в Ню Йорк определя като собственик на „Химко“ не Литвиненко, а компанията-майка. От делото става ясно, че той е търгувал незаконно с акциите на комбината, като чрез тази си дейност се е облагодетелствал с 2,5 милиона долара. В случая очевидно става дума за акциите, продадени на A. V. S. T. Trading, която впоследствие придобива 80% от акциите на IBE Trans of New York. 

Разбира се, фирмата-майка IBE Trade Corp. е сериозно притеснена от тази продажба. И през юли 2001 г. в София пристига нейният президент Бил Грант, бивш американски конгресмен. Той заявява, че дъщерната фирма IBE Trans of New York е открадната от бившия негов служител Юрий Литвиненко, поради което собственик на „Химко“ би трябвало да бъде IBE Trade. Българският съд обаче не уважава тази претенция и приема сделката на Литвиненко с Теофилу като легитимен акт. Новият кипърски собственик дава пред АП щедри обещания – от рода на това, че до 2005 г. ще уреди дълговете на „Химко“ към „Булгаргаз“, както и че ще превърне комбината във водеща компания в продажбите на азотни торове на международния пазар. 

Междувременно черната серия продължава с убийството на Димитър Дацов, член на Надзорния съвет на „Химко“. На 18 февруари 2000 г. той е прострелян с девет куршума и по-късно умира от раните си. Убииците не са разкрити, но не е изключено убийството да е свързано с „Химко“, тъй като Надзорният съвет има само трима членове, като другите двама са Стефан Ставрев[9] и Людмила Лиховска, сестра на Юрий Литвиненко. Самият Дацов е сериозен играч на пазара за горива, като част от неговите сделки могат да се третират и като евентуални мотиви за убийството. 

Впрочем, не само в Надзорния, но и в Управителния съвет на „Химко“ има фигури, които биха представлявали оперативен интерес, стига да имаше кой да го прояви. Там е например Мартин Макариев, който участва в управлението на редица близки до СИК компании, банки и приватизационни фондове – например ПИМБ, „Тераинвест“, „Общозастрахователно дружество“, ПФ „Труд и капитал“ и др. Друга колоритна фигура със стара слава е Валентин Димитров, участвал заедно с Асен Мичковски в сделките на скандалната „Вива Арго Браво“, която реализира крупна измама, като сключва договор за продажба на природен газ с „Нефтохим“, а му продава количества, които всъщност принадлежат на „Булгаргаз“, при което се оказва, че рафинерията трябва да плаща двойно доставените количества. 

IBE Trade така и не успява да придобие „Химко“. Новият собственик Андреас Теофилу пък (за кой ли път в драстично нарушение на приватизационния договор) прехвърля 36% от акциите си на друга кипърска офшорка – „Джак Ойл Лимитид“. Комбинатът продължава активно да се източва, като собствениците му пласират продукцията на близки фирми под производствената цена. През 2000 г. обаче финансовото състояние на „Химко“ рязко се влошава, тъй като натрупаните задължения – основно към „Булгаргаз“, НЕК, БДЖ и самите работници – надхвърлят 80 милиона лв. Две години по-късно – през 2002 г., НЕК иска фалит на предприятието. И на 27 януари 2003 г. то спира производствата си и този път не успява да ги възстанови. 

Със спирането на производството обаче не се прекратява криминалната история на „Химко“. През 2004 г. в София е регистрирана компанията „Интер РАО България“, която претендира да бъде дъщерна на руския енергиен гигант „Интер РАО ЕЕС“. Неин изпълнителен директор е Роман Мирецки – Брилянта, гражданин на Казахстан. Руските тайни служби съобщават, че Мирецки няма нищо общо с „Интер РАО ЕЕС“, но в България никой на обръща внимание на това предупреждение. През февруари 2005 г. „Интер РАО България“ изкупува на фондовата борса 33% от акциите на „Химко“, а Мирецки на свой ред надува балона на неизпълнимите обещания – например, че ще инвестира в комбината 200 милиона евро. Разбира се, това не се случва, а „Химко“ продължава да затъва. 

През 2005 г. както синдиците на обявеното в несъстоятелност предприятие, така и неговото ръководство внасят в съда оздравителни планове. През 2007 г. украинецът Александър Беренбаум и неговите партньори основават „Ново Химко“, което изкупува акциите на дотогавашните собственици в размер на 85,74 милиона лв. Те предлагат на съда оздравителна програма[10], която е одобрена. Но така и не успяват да стартират производствения процес. За сметка на това теглят банков заем, който не е обслужван, а също така продават заводската ТЕЦ, както и принадлежащата на „Химко“ гара заедно със 190 бункер-вагона – като цялото това имущество е закупено от фирми на Христо Ковачки. Продаден е също терминалът на „Химко“ на Варненското пристанище, придобит от конкурентното предприятие „Агрополихим“. 

В края на 2009 г. „Химко“ за пореден и вече за последен път сменя собствеността си, като „Ново Химко“ се оказва собственост на офшорката „Атала“, която пък продава комбината на строителния предприемач Николай Ганчев срещу скромната сума от 500 лв. Естествено, и той не прави нищо, за да стартира производството, което вече е твърде скъпа операция поради това, че инсталациите от години не работят. През юли 2012 г. процедурата за несъстоятелност е възобновена, а в началото на 2013 г. съдът отново постановява фалита на „Химко“. Според последния отчет на комбината активите му се оценяват на 149 милиона лв., а дълговете възлизат на 212 милиона лв. 

Би трябвало това да е краят на мъчително дългата агония на врачанския химически комбинат, но сагата продължава, а криминалните акценти – също. На дневен ред идва идеята за „реприватизация“ на „Химко“, лансирана от Драгомир Стойнев, министър на икономиката, енергетиката и туризма в правителството на Пламен Орешарски. Тази изцяло утопична идея е подкрепена от самия премиер – като част от реиндустриализацията на България. Планира се държавата да изкупи акциите на предприятието и след това да инвестира средства в модернизацията му, а също и да намери стратегически инвеститор. Схемата на изкупуването предполага създаване на дъщерна фирма на Български енергиен холдинг, която да осъществи сделката – при минимална цена от 22,6 милиона лв. Логиката на цялата тази операция е свързана с перспективата за увеличаване на газовите доставки чрез проекта „Южен поток“ – едно мегаломанско начинание от тъй наречения „Голям шлем“, обхващащ три големи руски проекта на българска територия. За пореден път държавата си затваря очите пред реалните причини, поради които „Химко“ е обречен да върви с бързи стъпки към фалит – високите цени на доставяния от Русия природен газ. Към момента, в който в главите на управляващите витаят тези „реприватизационни“ утопии, цената на природния газ в България е сред най-високите в Европа – 447 долара за 1000 кубически метра. При тези цени просто няма как производството на „Химко“ да бъде рентабилно, нито пък да издържи конкуренцията на производители, които купуват суровината си на стоковата борса в Ню Йорк, където цената ѝ (благодарение на шистовата революция) е 175 долара за 1000 кубически метра. 

Скорошната оставка на кабинета Орешарски предотвратява плановете държавата отново да стане собственик на „Химко“. Но дори и с това не приключва одисеята на комбината – скандалите съпровождат не само многобройните продажби и препродажби, но и разпродаването на активите на вече окончателно фалиралото предприятие – с цел частичното покритие на дълговете към неговите кредитори. През януари 2016 г. ANJ Group, която твърди, че е имала интерес да придобие фалиралото предприятие "Химко", публикува съобщение, в което заявява, че търгът е бил нагласен и че синдикът на предприятието Росица Томова и мъж, представящ се за съветник на премиера Борисов, са рекетирали ANJ Group да плати 1 милион евро комисионна, за да уредят сключването на сделка в тяхна полза. Обвиненията са отправени публично два дни след като де факто заводът е купен от компанията на Делян Пеевски и майка му „НСН Инвестмънт“, която се е оказала единствената фирма, подала оферта. Оповествяването на скандала е предшествано от писмо до главния прокурор Сотир Цацаров и до министър-председателя Бойко Борисов, в което президентът на ANJ Group Ян Аронов посочва, че на синдика Томова били изплатени пред свидетели 15 000 евро. След това била уредена среща с човек, чието име не съобщават, но се представил като съветник на премиера Борисов. Срещата се състояла в една от многобройните пицарии „Виктория“ в столицата, а офертата на мистериозния съветник била следната: „Няма да има договор, докато не изплатят 500 000 евро, а после още 500 000 евро от печалбата“. 

Писмото, публично показано в предаване на Сашо Диков, предизвиква наистина голям скандал. Редом с многото интерпретации и съвети какво да се прави, обаче се появяват и сериозни съмнения, че става дума за манипулация. На първо място, един от адресатите на писмото, а именно посолството на САЩ, отрича да е получавало такъв документ. На второ място, става ясно, че ANJ Group – фирмата на Ян Аронов, не е подала ценова оферта за покупка на „Химко“, нито е платила 1 милион лв. за участие в процедурата. И на трето място, оказва се, че американската компания има сериозни руски корени, свързани с бивши приватизатори на врачанския комбинат – например Ян Аронов е съдружник в две регистрирани в България компании – в едната от които -  „Българска източна търговска компания“ ООД, регистрирана в София през юли 2014 г., съдружници редом с него са  Юрий Литвиненко и българинът Валентин Димитров, участващ в УС на „Химко“ по времето, по което Литвиненко е собственик на предприятието. Друга следа, която свързва Аронов с Литвиненко, е военното летище „Узин“ в Украйна, арендовано от консорциум между техни фирми. 

В крайна сметка Пеевски се отказва от сделката за „Химко“ и шумно обявява, че този отказ е свързан с цялостното му оттегляне от бизнес в България, където според него било невъзможно да се прави бизнес. Няма сериозни основания да се вярва на това оттегляне – предвид сериозните обществени поръчки, спечелени по-късно от свързани с него компании. По-скоро си е направил сметката, че „Химко“ е вече купчина скраб, на която няма как да се вдъхне живот. И най-вероятно тъкмо с перспективата огромните и вече нефелни машинарии на „Химко“ да бъдат нарязани на скраб е свързана и последната негова продажба: в края на юни 2016 г. комбинатът е продаден за 11 700 000 лв. на акционерното дружество „Метахим импекс”, в което основни акционери са Георги Пиримов (свързван с фалиралата ЧИЗБ) и Иван Жиров, притежаващ фирма с лиценз за преработка на метални отпадъци. Изглежда, че подобно на „Кремиковци“, съдбата на „Химко“ ще бъде да бъде заличен чрез нарязване и претопяване. Но трудно ще забравим за някогашната гордост на социалистическата индустрия – комбинатът твърде дълго е стърчал край Враца като паметник на безхаберието и алчността. 

 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023