Един по-особен казус – цесионният договор на „Мултигруп“ за дълговете на „Химко“ и „Кремиковци“ към „Булгаргаз“

„Химко“ – Враца беше не само източвано от Мултигруп чрез доставка на суровини и продажба на готовата продукция, но и подложено на сериозен натиск благодарение на цесионната сделка, с която групировката изкупи неговите дългове към „Булгаргаз“. 

Снимка: Пресфото-БТА, Георги Панамски

 

Хватките, чрез които групировката „Мултигруп“ източва държавни активи и черпи власт и влияние, са много и различни по своя характер. Най-известният механизъм е т.нар. „стоене на входа и на изхода на държавните предприятия“, като най-показателният пример за неговото действие е този с металургичния комбинат „Кремиковци”. Идеята е частна компания – в случая „Интерстайл”, ръководена от Иван Дремсизов, – да се наложи като монополист при доставките на суровини, горива и консумативи за държавното предприятие, като паралелно с това получи възможност да пласира съществена част от промишлената продукция. Така, ако предприятието е губещо, загубите остават за сметка на държавата, а ако от него може да се печели, печалбата остава в полза на посредническата фирма. Както се посочва в едно от разследванията на вестник „Капитал” за „Мултигруп“, според високопоставен служител на групировката „Интерстайл“ е внасяла около 350 000 тона коксувани въглища годишно и около 500 000 тона желязна руда за комбината, като общият обем на тези операции по данни на групировката е бил около 150 млн. щатски долара годишно. С подобни входно-изходни схеми на дружества от структурите на „Мултигруп“ са били контролирани още „Агрополихим“ – Девня, както и някои от захарните заводи.[1]

Друг, и не по-малко ефективен, метод за поставяне на големите предприятия в зависимост и постепенното им овладяване е цедирането[2] на техните задължения към доставчиците на суровини и горива. В това отношение си струва да се спрем по-подробно на цесиите за дълговете на „Химко“ – Враца ЕАД и „Кремиковци“ ЕАД към „Булгаргаз“ ЕАД, тъй като този случай дава ясна представа както за възможностите на групировката да въздейства върху държавните институции, така и за мащабите на корупционните практики по това време.

През 1994 г. „Мултигруп“ закупува техните задължения, възлизащи на обща стойност 3,357 млрд. лева. Сделката предизвиква разнопосочни реакции от страна на три поредни правителства, като в крайна сметка се налага приемането на специален закон, за да бъде отменена цесията и предотвратено поглъщането на двете предприятия от групировката. Всъщност договорът за финансова цесия на Кредитна банка АД и Дисконтова къща ЕООД за дълговете на „Химко“ и „Кремиковци“ към „Булгаргаз“ пряко накърнява държавните интереси и ощетява България, като по най-скромни пресмятания щетите възлизат на около 4,5 млрд. неденоминирани лева.

До сключването на този договор се стига след усилена кореспонденция между длъжника „Химко“, Комитета по енергетика (КЕ) и различни структури на „Мултигруп“. На 5 май 1994 г. изпълнителният директор на „Химко“ Димитър Калистратов се обръща с писмо № 1338-ОК до „Химескспорт“ ООД, принадлежаща към групировката и един от основните дистрибутори на продукцията на комбината, с искане „Химекспорт“ да изпрати оферта за уреждане на задължението на „Химко“ към „Булгаргаз“. Писмото е написано „във връзка с водените предварително разговори“, като повод за исканата оферта е насроченото за 20 май 1994 г. заседание на съвета на директорите. Задълженията на „Химко“ към „Булгаргаз“ са посочени в писмото и възлизат на 1 275 920 000 лева главница и 623 028 000 лева лихви.

Още същия ден „Химекспорт“ изпраща факс до президента на „Мултигруп” Илия Павлов с два варианта, при които предложението на „Химко“ може да бъде прието – като и в двата се предполага трансформиране на дълга в щатски долари, дисконт[3] 20 процента и погасяване на дълга със стока – уреа (карбамид).[4] В резолюцията върху факса Илия Павлов изисква финансов вариант на предложението.

(Писмо от "Химекспорт", София до "Мултигруп" от 09.05.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1417, л. 135. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Тази кореспонденция има една специфична особеност – „Химко“ е длъжник, а евентуален цесионен договор може да бъде сключен само с притежателя на дълга – сиреч с „Булгаргаз“. Въпреки това първоначалните преговори за условията на предстоящия договор се водят между „Мултигруп“ и изпълнителния директор на „Химко“ Димитър Калистратов. На 19 май 1994 г. Дисконтовата къща, също принадлежаща към структурите на групировката, изпраща на „Химко“ писмо, изразяващо готовност да поеме неговите дългове към „Булгаргаз“.[5]

(Първа страница от Писмо с изходящ №28.7.68 от 19.05.1994 г. от "Дисконтова къща" ЕООД до "Химко" ЕАД. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1417, л. 136. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Посочената в писмото сума от 1 316 000 000 лева е съвършено различна от реалните задължения на „Химко“ и на практика обхваща само главницата на дълга. Условията включват преструктуриране на дълга в щатски долари, погасяване на задължението при 22 процента годишна лихва за срок от 30 месеца чрез предоставяне на продукция от уреа, като минималното гарантирано количество е 30 000 тона месечно, застраховане на „Химко“ в полза на Дисконтовата къща срещу всички застрахователни събития, материални активи, налична продукция и др. на стойност, равна на размера на преструктурираното в щатски долари задължение.

Тази кожодерска оферта е разгледана от борда на директорите на „Химко“ и е изпратен отговор, подписан от изпълнителния директор Димитър Калистратов[6], който уведомява бъдещите цесионери, че е получил мандат за водене на преговори, като същевременно посочва неприемливите за „Химко“ условия.

(Писмо от "Дисконтова къща" ЕООД до "Химко" ЕАД относно поемането на задълженията на "Химко" ЕАД към "Булгаргаз". Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1417, л. 138. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Исканията на борда са срокът за погасяване да бъде увеличен от 30 на 36 месеца, лихвата да бъде намалена от 22 на 12 процента, да отпадне клаузата за застраховане и освен това Дисконтовата къща да отпусне инвестиционен заем за срок от 4 години, гратисен период от 18 месеца и 10 процента лихва.

Разликата между офертата на „Мултигруп” и тази на директорския борд е очевидна. Групировката обаче разчита на своите лобисти в „Булгаргаз“ и КЕ и затова отминава без внимание исканията на „Химко“, като пренасочва своята оферта към собствениците на дълга. Изпратената до КЕ оферта е със същата дата, от която е и тази до „Химко“ (19 май 1994 г.), но е с различен изходящ номер и от друга структура на групировката – Кредитна банка.[7]

(Първа страница от Предложение от "Кредитна банка" АД относно уреждане на вземанията на "Булгаргаз" ЕАД към "Кремиковци" и "Химко" АД. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1417, л. 139. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

В отговор КЕ изпраща на изпълнителния директор на „Булгаргаз“ своето положително становище, подписано от председателя на КЕ Никита Шервашидзе и преподписано от неговия заместник Евгени Ангелов, както и от Ив. Диловска и В. Цанов.[8]

(Първа страница от Становище на Комитета по енергетика във връзка с постъпило писмо от Кредитна банка - АД с изходящ №851 от 19.05.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1417, л. 141. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Това становище е решаващо за подписването на цесионния договор. Заложените в него юридически аргументи, според които подобен договор може изобщо да бъде подписан, ще бъдат използвани многократно по-късно – включително и в съдебни спорове. В становището се посочва, че в писмо на МС № 77, чл. 27, ал. 2 от 14 април 1994 г., поради изключително тежкото състояние на „Булгаргаз“, се дава възможност неговите вземания да бъдат събирани по реда, определен в Закона за събиране на държавните вземания (ЗСДВ), което предполага невъзможност за сключване на цесионни договори. Ръководството на КЕ обаче тълкува този закон по следния начин:

 

Съгласно чл. 2 на този закон приравняването на други вземания към държавните, които са уточнени в чл. 1, се извършва, когато това е предвидено в друг закон или указ. Видно е, че редът по чл. 27 ал. 2 на писмо на МС № 77 от 1994 г. не е задължителен, ако ръководството на „Булгаргаз“ прецени, че е по-целесъобразно и ефективно да използва друг ред за събиране на вземанията си.

Горното решение може да се вземе самостоятелно от Вас или Вашия орган на управление, тъй като в чл. 15 от правилника за реда на упражняване на правата на собственост на държавните предприятия, приет с писмо на МС № 77 от 1994 г., не е изрично посочено, че такива решения трябва да се вземат от принципала.

Съгласно чл. 99, 100, 101 и 102 от Закона за задълженията и договорите, погасяването на вземания от клиенти с цесиране е възможно, когато не е в нарушение на нормативната база и стопанската изгода на търговското дружество – кредитор.

Поради това обстоятелство и във връзка с чл. 3 и 109 от писмо на МС № 112 от 15 юни 1993 г. за определяне на основните функции на Комитета по енергетика, не възразяваме на действията от Ваша страна за сключване на договор с Кредитна банка АД по тяхното предложение за цесия на вземанията Ви към „Кремиковци“ ЕАД и „Химко“ ЕАД.

 

Показателно е, че докато в писмата на Дисконтовата къща се третират само вземанията на „Булгаргаз“ от „Химко“, в офертата към КЕ се вмъкват и дълговете на „Кремиковци“. Според изпълнителния директор на „Булгаргаз“ Ангел Попов инициативата за сключване на цесионния договор принадлежи на Кредитна банка и е изразена с писмо № 851 от 19 май 1994 г. Пак според него „Булгаргаз“ не е сезирал писмено КЕ за офертата на „Мултигруп” – състоял се е само устен разговор между него и Никита Шервашидзе, в резултат на който КЕ излиза с благословия за подписването на цесионния договор, прехвърляйки обаче отговорността върху „Булгаргаз“. Нещо повече – ръководството на КЕ с подписа на Шервашидзе, неговият заместник Евгени Ангелов, главният юрисконсулт Братанова и шефът на икономическия отдел Цанов одобряват предложения от „Мултигруп” проектодоговор и в специално становище препоръчват на „Булгаргаз“ да го подпише.[9]

(Становище на Комитета по енергетика във връзка с предложеният проектодоговор от страна на "Кредитна банка" АД и "Дисконтова къща" ЕООД, касаещ прехвърляне на вземания (цесия). Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1417, л. 173. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

 

По този начин – без знанието на Министерски съвет (МС) и единствено със съгласието на КЕ, се стига до първия вариант на цесионния договор, прехвърлящ дълговете на „Химко“ и „Кремиковци“ в полза на „Мултигруп“.

Аргументацията на КЕ относно правото на „Булгаргаз“ да прехвърля своите вземания чрез цесионни договори е, меко казано, съмнителна. Никита Шервашидзе и подчинените му четат законите и подзаконовите актове така, както дяволът чете евангелието. Преди всичко писмо на МС № 77 от 14 април 1994 г. не „дава възможност“, а изрично постановява, че вземанията на „Булгаргаз“ се събират по реда, посочен в ЗСДВ. Подобен текст фигурира и в писмо на МС № 151 от 1993 г. Абсолютно неоснователни са аргументите на Ангел Попов, който твърди, че няма нормативен документ, определящ тези вземания като държавни. Освен че две писма на МС ги определят като такива, те са вписани и в приходната част на държавния бюджет за 1994 г. – т.е. регламентирани са като държавни и на законово равнище. Според цитирания и в становището на КЕ чл. 99 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) кредиторът може да прехвърли вземанията си, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не позволяват това. В случая е очевидно, че тъкмо естеството на вземането не го позволява, тъй като огромна част от доставките на природен газ страната ни получава по силата на Спогодбата между правителствата на СССР и България за усвояване на Ямбургското газово находище, сключена на 19 март 1986 г.

Съгласно текстовете на тази спогодба България се ангажира със строеж на транзитни газопроводи, за което се доставят техника, оборудване и тръби срещу твърда валута. Срещу това страната ни получава до края на 1998 г. 21 млрд. куб. м природен газ. Разходите по строежа на транзитните газопроводи се поемат изцяло от бюджета – трудно е да се определят точните суми, тъй като те се изчисляват в преводни рубли (около 1 216 280 000 преводни рубли), но реално се изплащат в долари. За покриване на задълженията по чл. 2 от спогодбата са привлечени кредити в конвертируема валута, като страна по сключените договори е Българска външнотърговска банка (БВТБ). Общото задължение по тези кредити възлиза на 429 260 000 долара, като към 1996 г. се предвижда само неизплатените лихви да достигнат 125 210 000 долара. Извън това остават кредитите в размер на 120 млн. преводни рубли, предоставени от страна на СССР с 4-процента лихва, както и по-късните заеми, сключени с Търговска банка (ТБ) Биохим.

Тези огромни суми трябва да бъдат покрити чрез продажба на доставения по силата на спогодбата природен газ. „Булгаргаз“ финансира разходите по строежите на транзитните газопроводи с бюджетни средства, като до края на 1990 г. бюджетното финансиране е пряко, а от 1991 г. – косвено, чрез отстъпените приходи от безплатен природен газ, чиито продажби трябва да покрият разходите, направени предварително от държавата. Проблемът е, че след резкия скок на цените на природния газ потребителите просто не плащат доставките, благодарение на което задълженията на „Булгаргаз“ към бюджета достигат над 30 млрд. лева. Невъзможността, или по-точно нежеланието на това предприятие да осъществи своите вземания обаче, не може да бъде причина за трансформиране на вземанията чрез цесионни договори, тъй като доставената газ не е собственост на „Булгаргаз“, а средство за разплащане срещу вече направените от бюджета разходи. Именно за да се гарантират плащанията от потребителите към „Булгаргаз“ и за да може с тези постъпления да се покрият неговите задължения към бюджета, е гласувано писмо на МС № 77 от 14 април 1994 г., определящо реда на тези вземания като държавни.

Цесионният договор за задълженията на „Химко“ и „Кремиковци“ към „Булгаргаз“ обаче е не само скаран със закона – той нарушава държавния интерес в нечуван и невиждан дотогава мащаб. Разбира се, за да се реализира този договор, са нужни две предпоставки: подкрепа на правителствено равнище и послушни директори на ограбваните предприятия. Такъв съвсем очевидно е прословутият Лилян Вачков, директор на „Кремиковци“, който спокойно може да бъде разглеждан не като част от държавната администрация, а като застъпник на интересите на „Мултигруп“, водещ съзнателно към фалит поверения му комбинат, за да реализира финансовите амбиции на групировката. Такъв обаче не е Димитър Калистратов, директор на „Химко“ по време на горещите спорове около цесията, ето защо сделката с врачанския комбинат придобива по-голяма известност в публичното пространство.

По-важното в случая е друго: начинът, по който лицата, участващи и в кабинета „Беров” и в кабинета „Виденов”, лобират в полза на „Мултигруп”, и начинът, по който тази групировка, използвайки скандалната цесия, се опитва да сложи ръка върху един значим и от геополитическа гледна точка отрасъл, какъвто са доставките на газ и неговият трансфер през България. През март 1995 г. проблемите, свързани с тази нечестна сделка, са обект на парламентарно питане от страна на Филип Димитров към тогавашния премиер Жан Виденов. Отговор дефакто не е даден – по-точно вместо отговор са сервирани неистини. Премиерът заявява, че правителството няма правно основание да се произнася по сделка между юридически лица и че „Кирил Цочев има такова отношение към въпросния първоначален и основен договор, както и председателят на КЕ Никита Шервашидзе – никакво“. Пак според него „договорът от 6 септември 1994 г., естествено, не подлежи на никакво одобрение от Министерския съвет“. Първото разминаване с истината цели да прикрие министри от собствения му кабинет, лобирали в полза на „Мултигруп“, а второто такова присъединява и самия Жан Виденов към тяхната компания.

Договорът за прехвърляне на вземанията е сключен на 28 май 1994 г.[10]

(Първа страница от Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 28 май 1994 г. между ТД "Булгаргаз" ЕАД и "Кредитна банка" АД. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1417, л. 174. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

Цедент е „Булгаргаз“, представляван от изпълнителния директор Ангел Попов, а цесионери са Кредитна банка и Дисконтова къща.[11] Прехвърлят се вземания от „Кремиковци“ с главница 1 213 248 000 лева и от „Химко“ с главница 1 316 000 000 лева. Срещу прехвърлените вземания цесионерът се задължава да изгради газопроводите Дупница – Димитровград, Чирен – Враца и Стара Загора – Ихтиман. Няма никаква финансова обосновка на планираните строежи – вместо това само се споменава, че разликата между общата цена и погашението на задълженията по тях ще се използва за разплащане със строителни организации, работещи по Ямбургската спогодба.[12] Общата цена – т.е. сумата, която трябва да плати „Мултигруп” по този крайно мъгляв договор, е 1 886 702 000 лева.

При това – както вече посочих – не става дума за пари, платени в брой, каквато е целта на всеки цесионен договор. Съгласно т. 7 задълженията на „Мултигруп“ обхващат само строително-монтажните работи – без стойността на тръбите и оборудването. Липсват експертни оценки за стойността на тези строително-монтажни работи, както и регламенти за времето, в което трябва да бъдат осъществени. Посочени са само „ориентировъчни“ срокове, като се уточнява, че конкретните ще бъдат предмет на допълнително споразумение. Точка 8 гласи, че функциите на инвеститор на посочените обекти ще се изпълнява от „Булгаргаз“, а изграждането ще се осъществява чрез „Минстрой Майнинг Къмпани“ като главен изпълнител.

И тук е една от големите уловки в договора. „Минстрой Майнинг Къмпани“ е компания, регистрирана в Цуг, Швейцария, в която „Мултигруп“ държи над 50 процента от акциите.[13] Президент на фирмата е Николай Вълканов, който по това време, в противоречие с българското законодателство, е генерален директор на държавна фирма със същия предмет на дейност – „Минстрой Холдинг“, а по-късно става и вицепрезидент на „Мултигруп“.[14] Председател на борда на директорите е самият Илия Павлов. Практически чрез инвестициите, които трябва да плати по силата на цесионния договор, „Мултигруп“ плаща отново на своя фирма. Неслучайно се посочва, че клаузите на договора важат само за строително-монтажните работи: „Минстрой Майнинг Къмпани“ е типична паразитна фирма, използваща ресурсите и оборудването на „Минстрой Холдинг“.

Договорът е неперфектен и е сключен изцяло във вреда на държавата. В него са укрити лихвите по вземанията, дължими към „Булгаргаз“, благодарение на което не става ясно, че срещу договорената цена „Мултигруп” получава право да събере от „Химко“ и от „Кремиковци“ дългове на стойност 4 196 000 000 лева, от които само прикритите лихви са 1 667 000 000 лева. Това са огромни суми – по това време левът още не е девалвирал така, както ще бъде в края на 1996 г., – и към датата на договора 1 долар се разменя за 55,337 лева. Това означава, че общите задължения на двата промишлени гиганта, които се надява да прибере групировката, са на стойност над 75 826 300 долара. Което предполага повече от солидна печалба – още повече че няма никакви гаранции за цедента, нито срокове за разплащане, което е предвидено не в брой, както предполага един нормален цесионен договор, а чрез строежи в неясни и подлежащи на допълнително уточняване срокове.

На фона на тези така мащабни щети за държавните предприятия неистините в отговора на Жан Виденов изглеждат наистина странно. Лъжа е, че Никита Шервашидзе и Кирил Цочев нямат отношение към първоначално сключения договор. Разликата между двамата е в това, че единият взема отношение преди, а другият след сключването на договора. Налаганото и от пресата впечатление, че цесионният договор е сключен зад гърба на кабинета само между „Булгаргаз“ и „Мултигруп“, просто не отговаря на истината. Преди сключването му принципалът на „Булгаргаз“ – КЕ, е била уведомена и е дала своята благословия за тази незаконна сделка в лицето на своя председател Шервашидзе. Това е видно от писмо № 2600-412 от 20 май 1994 г. – т.е. осем дни преди сключването на договора. Писмото е в отговор на постъпилото предишния ден писмо № 851 от 19 май 1994 г. от „Булгаргаз“ и в него дословно се казва: „не възразяваме на действия от ваша страна за сключване на договор с Кредитна банка по тяхното предложение за цесия на вземанията ви към „Кремиковци“ ЕАД и „Химко“ ЕАД“.[15] Следователно пълната отговорност за сключването на този договор носи именно Шервашидзе – основният лобист на „Мултигруп” в кабинета Беров и в кабинета Виденов, – който на всичкото отгоре тогава не е уведомил премиера и правителството за сключването на този договор.

Последното личи не само от цитирания документ, но и от едно взето последния ден на служебния кабинет, но непубликувано тогава интервю с финансовия министър Христина Вучева.[16] Там се казва:

 

Този договор е бил сключен без съгласието и без да бъде уведомен никой от МС с единственото съгласие на изпълнителния директор на „Булгаргаз“ и с благословията на Шервашидзе. Някой, това вече на мен не ми е известно, го донесе на министър-председателя. Тогава той (Беров) поиска становище на отдел „Правен“ и „Социално-икономически“ към МС. От отдел „Правен“ казаха, че не могат да се произнесат по същността, но не виждат пречки от юридическо естество. Отдел „Икономическа политика“ възрази и каза, че нито в икономически, нито в юридически план е издържан. Направи се едно голямо съвещание под ръководството на Беров в малката зала, на което аз за пръв път видях тогава някои хора – появи се например Радослав Ненов, за когото не съм знаела, че работи при тях. Тогава за пръв път видях и директора на „Кремиковци“, и на „Химко“. Никой нищо не говори и Беров започна с това – Вучева има някои възражения. И Стоян Александров, и Биков, и Тотев. Биков мълча през цялото време, но когато аз се изказах, ме подкрепи. Това беше за мен много учудващо, докато Тотев и Стоян се хвърлиха през глава да го защитават (договора). Юристът на Стоян, Василев изведнъж направи завой и каза, че Вучева е права. Това нарушавало Закона за задълженията и договорите и освен това, това е държавно вземане, за което има писмо на МС № 77/1994 г. и № 151/1993 г. В тях МС е записал изрично, че вземанията на „Булгаргаз“ са държавни вземания. Защо? За да се изградят газопроводите българската страна е взела заеми от бившите банки на СИВ и е финансирала цялото строителство, когато е започнал този газопровод. Договорът е бил такъв – България ще строи, а ще получава газ безплатно. Допълнително се договаря строителството на тъй наречените директни газопроводи, за които ще получаваме транзитна такса във вид на безплатен газ. Това финансиране с чисто бюджетни пари хората забравят, забравили са го и в „Булгаргаз“, а то продължава от 1986 г. Милиони, много милиони се хвърлят и през 1990 г. се вземат заеми от ТБ Биохим, но те също се погасяват от бюджета. Бюджетът плаща през това време също много средства и през 1991 г. продължава да плаща. (...) През 1993 г. финансистите се освестват и го записват в едно постановление – всички суми към „Булгаргаз“ са държавни вземания. И се навъртява така сметката, че в момента „Булгаргаз“ дължи на бюджета 30 млрд. лева.

 

Изнесеното от Вучева е точно и визираната сума от 30 млрд. лева отговаря на истината. Спогодбата между правителствата на СССР и България за усвояването на Ямбургското газово находище, сключена на 19 март 1986 г. с активното съдействие на Андрей Луканов, натрапва на страната ни изключително тежки задължения. Направените във връзка с тях дългове са държавни, следователно и вземанията на „Булгаргаз“, с които те трябва да се погасяват, би трябвало да са държавни, а не собственост на предприятието, та да ги прехвърля на частни фирми. Съвсем друг е проблемът с неизпълнението на бюджетното вземане и с факта, че от вноса на газ не е получена и стотинка. Нещо повече – тези вземания фигурират и в проектозакона за държавния бюджет за 1995 г., но незнайно защо там е записана по-малко от половината от сумата, която следва да бъде получена от продажбата на природен газ. Няма друго обяснение освен презумпцията, че държавата се примирява с хроничното неиздължаване на предприятията длъжници, спонсорирайки ги за сметка на данъкоплатците и в полза на частните групировки, които стоят на входа и на изхода на държавните фирми.

Всички тези обстоятелства са свързани с повече от странния дебат, който министрите от кабинета „Беров”, от служебния кабинет и от правителството на Жан Виденов водят по договора за цесия. Въпреки подписа на Никита Шервашидзе, благодарение на острото противопоставяне на Христина Вучева, проф. Любен Беров със Заповед P-20 от 29 юни  1994 г. задължава заинтересованите министерства и КЕ да проучат икономическата целесъобразност на цесията.[17]

(Първа страница от Заповед № Р-20 от 29 юни 1994 г. за изпълнение решенията на Министерския съвет по Протокол №53 от 23 юни 1994 г., т.18. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 26. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

Първоначалното становище на вицепремиера Кирил Цочев е повече от категорично против договора – едва на втория етап от преговорите ще се окаже, че тази категоричност е имала маскировъчен характер. В неговото становище[18] се посочва, че „Булгаргаз“ финансира разходите по строежа на газопровода с бюджетни средства, като до края на 1990 г. бюджетното финансиране е пряко, а от 1991 г до 1994 г. – косвено, чрез отстъпените приходи от безплатен газ, платени предварително от държавата чрез извършените разходи по Ямбургската спогодба. Посочва се също, че вземанията на „Булгаргаз“ са държавни вземания по своето естество, следователно по чл. 99 от ЗЗД прехвърлянето им чрез договор е недопустимо. В икономическия анализ на договора се изяснява, че вписаните в него задължения не отговарят на реалността: за „Химко“ са вписани 1 213 248 000 лева вместо 2 044 556 500 лева, а за „Кремиковци“ – 1 316 000 000 лева вместо 2 151 947 000 лева. Същевременно разходите по предвидения строеж на газопроводи възлизат по експертна оценка максимално на 1,5 млрд. лева, от което следва, че срещу вземания от 4,2 млрд. лева ще се извършат разходи за около 1,5 млрд. лева – и следователно реалният дисконт на цесията не е 25 процента, както е по договор, а цели 64 процента.

(Първа страница от Становище на вицепремиера Кирил Цочев относно цесионния договор за прехвърляне дълговете на „Кремиковци“ и „Химко“ към „Булгаргаз“ на Мултигруп. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 59. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

От този анализ стават видни и машинациите, с които Кредитна банка се опитва да манипулира своите нови длъжници „Химко“ и „Кремиковци“. В нарушение на писмо на МС № 15 от 1991 г. се предлага неговото задължение да се трансформира във валута и да се олихвява с 22 процента. Същевременно Кредитна банка задължава „Химко“ да погаси своя дълг с минимално гарантирано количество 30 000 тона уреа. По тогавашната цена от 105 долара на тон уреа „Мултигруп“ би получила 5 197 500 000 лева при записано задължение от 1,3 млрд. лева. Общият извод е, че така сключеният цесионен договор означава загуба за бюджета от около 2 млрд. лева, плюс още 2,5 млрд. лева загуба за „Химко“. Като проекторешение се предлага МС да не одобри този договор.

Коренно различно е становището на Никита Шервашидзе.[19]

(Първа страница от Становище на Предедателя на Комитета по Енергетика (Никита Шервашидзе), съгласувано с "Булгаргаз" ЕАД до професор Любен Беров, министър-председател на Република България, относно  т.4 от неговата заповед № Р-20 от 29.06.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 72. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

Неговият основен аргумент е: „Кремиковци“ и „Химко“ просто не си плащат сметките – въпреки че вземанията на „Булгаргаз“ са регламентирани като държавни. „На практика досега няма движение по сметките и не постъпват плащания за потребен природен газ през 1992 и 1993 г.“, твърди той. Становището съдържа един безкрайно интересен извод, който може да се тълкува и като заплаха към Министерството на промишлеността, което се оказва основен опонент по тази сделка. „Неплатежоспособността на потребителите на енергийна продукция – твърди Шервашидзе, – в това число и на природен газ, електрическа енергия, топлинна енергия и въглища, поставя търговските дружества от системата на КЕ в ситуация на задълбочаваща се хронична неплатежоспособност, клоняща към финансов фалит. Към настоящия момент неиздължените вземания към системата възлизат на около 11 млрд. лева като 85 процента са задължения на търговски дружества от системата на Министерството на промишлеността.“ Следователно по-добре много пари за „Мултигруп“ и малко за КЕ, отколкото хич – защото иначе енергетиката ще фалира. Изводът е напълно в съгласие с тази презумпция – след като държавата не може да си прибере парите, трябва да се потърси някой друг, който може да го направи. Такава възможност представлява цедирането на вземания, като „прилагането й не е в нарушение на нормативната база и стопанската изгода за търговското дружество кредитор – „Булгаргаз“.

Същевременно „Мултигруп“ не пропуска случая да сподели становището на своя основен лобист в МС. В специална докладна записка от 19 юли 1994 г.[20], изпратена до Кирил Цочев и до всички ангажирани със случая министри, Илия Павлов „напълно споделя“ неговите констатации и изводи, проформа изразява съгласие с някои становища на другите министри и завършва с едно наистина безпрецедентно предложение към вицепремиера Кирил Цочев.

(Първа страница от Докладна записка от Илия Павлов - Президент на "Мултигруп България" АД Холдинг, относно протоколно решение №53, т.18 от 23.06.1994 г. на Министерския съвет на Република България. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 79. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

Уважавайки „положителното становище“ на министрите относно договора за цесия, „Мултигруп“ чисто и просто внася не друго, а Проект за решение на МС, който гласи: „Отменя протоколно решение на МС на Република България № 53 от 23 юли 1994 г. в частта му по т. 18“. Наистина е чудно как някой може да изразява съмнения, че правителството на проф. Любен Беров е било правителство на „Мултигруп“, след като групировката е способна да предлага проекти за решения на самия МС, които впоследствие надлежно се изпълняват.

Около застрашената цесия кипят трескави преговори и „Мултигруп“ гледа да си опече работата, договаряйки се пряко със своя цедент. Проблемът е не само кой ще плаща, но и кой ще строи газопроводите. В своя отговор на питането на Филип Димитров Жан Виденов отрича, че „Мултигруп“ е изключила възможността за възлагане на строителните работи на търг. Това е още една неистина: от писмо № 1853 от 3 юни 1994 г. на изпълнителния директор на „Булгаргаз“ става ясно, че покрай другите договорености е било постигнато „принципно споразумение за анекс“, третиращо прякото възлагане на строителни работи без търгове.[21]

(Първа страница от Предложение на изпълнителния директор на „Булгаргаз“ А. Попов до председателя на КЕ Никита Шервашидзе, в което се иска договорите по строителството на газопроводи, с които Мултигруп иска да покрие своите задължения по цесионния договор, да бъдат сключвани без търг и конкурс. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 109. Кликнете тук, за да видите целия документ.) 

 

 

В т. 2 от предложенията на изпълнителния директор Ангел Попов към Никита Шервашидзе се иска: „Обектите, посочени в т. 7.1 и 7.3 (т.е. всички газопроводи), да бъдат възложени за изпълнение, без да се обявяват търгове“. Шервашидзе взема присърце искането, което всъщност е искане на „Мултигруп“. В писмо № 26-00-453 от 13 юни 1994 г. той благославя договора за цесия и „постигнатите нови договорености“.[22]

(Писмо до Ангел Попов, изпълнителен директор на "Булгарлизинг" АД от Никита Шервашидзе, Председател на Комитета по енергетика. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 111. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

 

Същевременно се обръща с писмо № 04-16-14 от 16 юни 1994 г. към другия лобист на „Мултигруп“ в кабинета Беров – министър Христо Тотев.[23]

(Първа страница от Писмо до Министър Христо Тотев - Министерство за териториално развитие, жилищна политика и строителство от Никита Шервашидзе, Председател на Комитета по енергетика относно указания по прилагането на Наредба №1 за провеждане на търгове в строителството (ДВ, бр.5 от 19 януари 1993 г.). Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 112. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В писмото се иска неприкрито да бъде заобиколена Наредба № 1 за провеждане на търгове в строителството[24] и да се даде разрешение за „друг ред за възлагане на строителни дейности“, специално за „Булгаргаз“ – „без да се извършва търг или конкурс, след преговори с потенциални изпълнители“. Отговорът на министър Тотев в писмо № 90-02-36 от 20 юни 1994 г. е лаконичен и утвърдителен: „Считам, че е възможно в отделни случаи с Ваше разрешение да се сключват договори за извършване на строителни дейности с инвеститор „Булгаргаз“, без да се извършва търг или конкурс“.[25]

 

(Писмо от Христо Тотев, Министър на териториалното развитие, жилищната политика и строителство до Никита Шервашидзе, Председател на Комитета по енергетика от 20.VI.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 114. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Междувременно споровете между заинтересованите в различен аспект и в различна степен министри продължават. Към предварителната дискусия може да се прибави „компетентното“ становище № 03-00-0488 от 16 юни 1994 г. на финансовия министър Стоян Александров.[26]

(Първа страница от Становище от Министъра на финансите Стоян Александров относно Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 28.05.1994 г., между ТД "Булгаргаз" АД от една страна и "Кредитна банка" АД и "Дисконтова къща" ЕООД от друга страна. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 70. Кликнете тук, за да видите целия документ. )

 

 

Подобно на Никита Шервашидзе, и той разглежда писмо на МС № 77 от 14 април 1994 г. като регламентиращо „само една възможност“ за уреждане вземанията на „Булгаргаз“ и изказва задоволство от декларацията на „Мултигруп“, че няма да използва правото си да обяви „Кремиковци“ и „Химко“ в несъстоятелност – без изобщо да е ясно какви са законовите гаранции за декларираното от групировката. На заседание при Кирил Цочев, състояло се на 25 юли 1994 г. в присъствието на проф. Любен Беров, Стоян Александров, Румен Биков и Христо Тотев, се взема повече от странното решение договорът да не се анулира, каквато уж е първоначалната препоръка на вицепремиера Цочев, а да се преработи. Шервашидзе се съгласява.

И тук започва министерската мистерия. Компанията провежда „нов кръг срещи със заинтересованите лица по договора за цесия“, чиято цел е скалъпването на нов проектодоговор, който според министрите изразявал изцяло „волята на правителството“. Напълно забравен е фактът, че става дума за държавни вземания, което прави договора априори незаконен. Подготвени са две докладни записки с абсолютно еднакъв текст – една с № 05-07-82 от 27 юли 1994 г. от Христо Тотев, преподписана и от Никита Шервашидзе, Стоян Александров и Кирил Цочев[27], и друга – само от името на Кирил Цочев[28], който, изглежда, е забравил аргументите си от предишната докладна записка. И двете са адресирани до премиера проф. Любен Беров и препоръчват МС да вземе решение, с което да одобри проекта на договора и да даде съгласие за сключването на сделката.

(Първа страница от Докладна записка от Христо Тотев - Министър на териториалното развитие и строителството. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 87. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

(Същата докладна записка, само че този път с автор Кирил Цочев. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 89. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

На различно мнение е обаче отдел „Икономическа и социална политика“ към МС, който в своето становище от 28 юли 1994 г.[29] принципно възразява по отношение на новия проектодоговор.

(Първа страница от Становище от отдел "Икономическа и социална политика" относно проект на договор между "Булгаргаз" ЕАД и Кредитна банка АД и Дисконтова къща ЕООД за прехвърляне задълженията на "Кремиковци" ЕАД и "Химко" ЕАД . Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 102. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Според това становище за покриване на разходите по газопроводите е достатъчно цесионният договор да включи само задълженията на „Кремиковци“ без тези на „Химко“. Тук вече се посочва и скритата цел на „Мултигруп“: „Химко“ е включен в плана на Агенцията за приватизация през 1994 г. Ако някой изкупи неговите дългове, приватизационните процедури се обезсмислят, а купувачът става предопределен – или, с други думи, договорът за цесия предопределя групировката като приватизатор на „Химко“. Протестира се също така и срещу предвиденото в договора условие цесионерът да избере без търг строителните организации, които ще извършват строежа на газопроводите, което води до т.нар. „ефект на свързаните лица“ – разходите изкуствено се раздуват и се избягва контролиращата функция на пазарния механизъм. Посочва се и пълното противоречие между предлагания договор и философията на един цесионен договор: „Решението на господа министрите беше, че ако се включи по-голяма сума за прехвърляне, то тя незабавно трябва да се преведе на „Булгаргаз“ с отбив до 25 процента. Това е и истинското съдържание на един цесионен договор – прави се отбив, за да се получат в ускорен срок средства, които биха се събирали продължително време“. Подобно задължение в новия договор обаче липсва – нещо повече, за плащанията по т. 8, включващи укритите в предишния договор лихви, се предвижда разсрочено плащане в течение на три години.

Разбира се, никой и не смята да се съобразява с уместните възражения. Договорът е внесен на заседанието на МС на 1 август 1994 г. Практически се гласува решението, предложено от „Мултигруп“. С някои дребни забележки и ограничения – например дисконтът е сведен от 25 на 20 процента. И с една добавка, която по случайност ще се окаже съществена: т. 3 на решението гласи: „Преди подписване договорът да бъде представен за съгласуване на изискванията от министъра на промишлеността, министъра на финансите и председателя на КЕ“.[30]

(Първа страница от извлечение от Протокол №64 от заседанието на Министерския съвет на 1 август 1994 година. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 91. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

Подобно съгласуване обаче не е извършено. Никита Шервашидзе поема риска и на 9 септември 1994 г. с благодарствено писмо № 03-08-166 изпраща на проф. Любен Беров вече подписания и благословен от него договор. Посочва се, че в него били изпълнени всички изисквания, залегнали в Протокол № 64 на МС от 1 август 1994 г. Това изобщо не отговаря на истината. Не само че договорът не е съгласуван преди подписването му, което е изричното изискване на МС, но и дисконтът не е 20, а 24 процента за главницата на вземанията. Сумата на тази главница е 2 471 223 123 лева, като уговорената цена, която трябва да плати „Мултигруп“ чрез строеж на газопроводи, е 1 878 137 173 лева. Лихвите в размер на 885 840 919 лева са договорени с разсрочено 3 години плащане и 18 процента дисконт.[31]

(Първа страница от Договор за даване вместо изпълнение по ч.65, ал.3 от Закона за задълженията и договорите между "Кредитна банка" АД и "Дисконтова къща" ЕООД от една страна и "Химко" ЕАД от друга страна. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 176. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Ден преди договорът да бъде оповестен от Никита Шервашидзе, „Булгаргаз“ уведомява със специални писма „Химко“ и „Кремиковци“, че вече са длъжници другиму, а именно на „Мултигруп“. Очевидно при подписването на този договор толкова се е бързало, че изпълнителният директор на „Булгаргаз“ не е сварил да изчака дори препоръките на собствения си борд на директорите, например становището на Зорница Стамболийска[32], изпратено с дата 9 септември 1994 г. до Шервашидзе и съдържащо цели 15 точки забележки към договора.

(Първа страница от Становище от Зорница Стамболийска - член на Съвета на директорите на "Булгаргаз" ЕАД относно внесения в Съвета на директорите проектодоговор за прехвърляне на вземания (цесия). Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 105. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Становището на министрите също се оказва закъсняло. Едва на 20 октомври 1994 г. финансовият министър Стоян Александров изпраща на „Булгаргаз“ писмо № Д-03-00-0003, в което практически се отказва от своето одобрение и се измъква по терлици, позовавайки се на изискването на министър Румен Биков за погасителен план като неразделна част от договора.[33]

(Писмо от Министъра на финансите Стоян Александров до "Булгаргаз" ЕАД от 14.10.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 131. Кликнете тук. за да видите документа в целия му размер.)

 

Самият Биков изпраща една доста обстойна докладна записка, с която всъщност връща топката на Александров, изисквайки Министерството на финансите (МФ) „да се произнесе както по разсрочването на главницата по дълга и освобождаването от лихви като държавно вземане, така и по приемането или отхвърлянето на договора за цесия от гледна точка на интересите на фиска, касаещи постъпленията или евентуалните загуби на бюджета“.

С писмо № 3260 от 6 октомври 1994 г.[34] изпълнителният директор но „Химко“ Димитър Калистратов протестира до всички възможни институции във връзка с условията на сключения договор.

(Първа страница от Писмо от изпълнителния директор на "Химко" ЕАД Димитър Калистратов до Народното събрание на Република България от 6.X.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 124. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Посочва се, че „Химко“ ще понесе около 450 млн. лева загуби от сконтиране и 4 млрд. лева загуби от лихви. Изброяват се пристигащите от различни лица и институции „противоречащи си, взаимоизключващи се твърдения и искания за плащане“. Едно от тях е особено показателно. На 3 октомври 1994 г. „Химекспорт“ с телекс уведомява „Химко“, че е комисионер на Дисконтова къща и настоява да му бъде предоставен карбамид на стойност 194 506 302 лева за погасяване на задълженията към цесионера. Прогнозата на Калистратов е, че при тези условия „Химко“, досега печеливша фирма с годишен оборот от над 100 млн. долара, ще фалира най-късно след третия месец от влизането на договора в сила. Калистратов също така предлага преструктуриране на дълга към „Булгаргаз“ на принципа „бай бек“[35] при сконтов процент 20, като в друго писмо № 3261 от 6 октомври 1994 г. до проф. Любен Беров предлага и конкретна схема за издължаване в същия тригодишен период, предвиден и в цесионния договор.[36]

(Първа страница от Писмо от Димитър Калистратов, изпълнителен директор на "Химко" ЕАД до Любен Беров, министър-председател на Република България и Стоян Александров, министър на финансите на Република България. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 128. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Посочва се, че по тази схема държавата ще получи допълнително средства под формата на отчисления от печалбата в размер на над 1,5 млрд. лева, докато цесионният договор ще лиши бюджета (при неизбежния фалит на фирмата) от 100 млн. долара годишни постъпления от износ на продукция. Отговорът от страна на МС е пилатовски: „Министерският съвет не е страна по договор между юридически лица и не може да подписва или отменя договори“[37].

(Писмо от Министерски съвет до Димитър Калистратов, изпълнителен директор на "Химко" ЕАД относно искане на "Химко" ЕАД - Враца за отмяна на цесионен договор на "Булгаргаз" ЕАД с "Кредитна банка" и "Дисконтова къща". Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 130. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Финал на цялата тази комедия, в която междувременно изплува и нов претендент за дълговете на „Химко“ – или по-скоро за неговата продукция в лицето на конкурентната на „Мултигруп“ групировка  – Туристспортбанк, слага новият финансов министър Христина Вучева. В докладна записка № Д 91-00-0008 от 8 ноември 1994 г.[38], позовавайки се на липсата на изисквания от министър Румен Биков погасителен план, тя посочва, че договорът за цесия по отношение на „Химко“ не би трябвало да се счита за влязъл в сила.

 

(Първа страница от Писмо до "Химко" ЕАД, "Булгаргаз" ЕАД, Териториално управление на данъчната администрация, град Враца и Столично управление на данъчната администрация от министъра на финансите Стоян Александров. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 147. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

От същата докладна записка обаче става ясно, че независимо от всякакви министерски постановления и разпоредби на МФ, „Булгаргаз“ продължава да разглежда въпросния договор като валиден, като на 6 октомври, 4 ноември и 5 декември 1994 г. е извършил и осчетоводил операции, с които прехвърля задълженията на „Кремиковци“ и „Химко“ на Кредитна банка и Дисконтова къща. На същото мнение е и Илия Павлов, който в обширно писмо № 5-0300-16 от 25 октомври 1994 г.[39] напомня на министър Биков, че по предвидената в договора схема за начисляване на наказателни лихви през периода след 6 септември 1994 г. те възлизат вече на 142 млн. лева, а нежеланието на „Химко“ да плаща може да принуди групировката да се обърне към съда.[40]

(Първа страница от Докладна записка от Илия Павлов - президент на "Мултигруп България" АД Холдинг оносно Договор за прехвърляне на вземания на "Булгаргаз" АД и "Дисконтова къща" ЕООД до министъра на промишлеността на Република България. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 132. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

За да затвори мъртвата хватка около „Химко“, „Мултигруп” демонстративно, въпреки поредното обявяване на дълговете му за държавни вземания, прехвърля на строителната фирма на „Булгаргаз“ – „Главболгарстрой“, 300 млн. лева. Това не са пари на групировката обаче. Това са парите, които директорът на „Кремиковци“ Лилян Вачков покорно превежда на „Мултигруп“ по силата на същия незаконен, многократно оспорван и формално анулиран договор.[41]

(Справка относно размера на цесият и извършваните плащания към 20.06.95 г. от "Кремиковци" АД към "Мултигруп". Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1418, л. 123. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Въз основа на докладната записка на министър Христина Вучева служебният кабинет задължава КЕ да вземе срочни мерки за преустановяване на прехвърлянията по договора за цесия и анулиране на направените счетоводни операции. До края на мандата на служебния кабинет обаче не е известно нито едно действие в тази насока – нито от Люлин Радулов[42], нито от Никита Шервашидзе. Според Жан Виденов договорът от 6 септември 1994 г. не подлежал на одобрение от МС и одобряването му било изцяло в правомощията на съвета на директорите на „Булгаргаз“. По нормалната логика от това би трябвало да следва, че договорът е в сила. Но очевидно Жан Виденов е загърбил нормалната логика, тъй като същевременно твърди, че неговото правителство се придържа към решението на служебния кабинет от 5 януари 1995 г., което на практика спира цесионния договор в частта му за „Химко“. Повече от необяснимо е тогава защо Шервашидзе не предприема свързаните с това постановление действия и защо изобщо е търпян в кабинета, след като той е основният виновник за неговото сключване. Както и защо проблемът не е отнесен в съда, който единствено може да обяви договора за недействителен.

Вместо да бъде освободен от поста си и даден под съд за драстично накърняване на държавните интереси, Никита Шервашидзе се занимава с това да свиква съвместни заседания на ръководството на КЕ с ръководството на „Мултигруп“ в новата сграда на групировката. Целите на тези занимания са прозрачни, както и стратегическите намерения на „Мултигруп“ във връзка с прословутия цесионен договор. Производствените предприятия са основни длъжници на КЕ, тъй като не си плащат нито газта, нито тока. „Мултигруп“ е основно заинтересована те да не си плащат, тъй като това е скрита форма за държавно субсидиране на техните производства, с които търгува не друг, а тъкмо „Мултигруп“. Така е в „Кремиковци“ – чрез „Интерстийл“, така е и в „Химко“ – чрез „Химекспорт Инвестмънтс енд Фъртилайзър“. Естествено е, че след като енергийните ресурси са на юнашка вересия, производствената цена пада, което дава възможност на „Мултигруп“ да прави дъмпинг на външните пазари и да реализира огромни печалби.

Ала натрупването на дългове има за групировката и друга добра страна – ако те бъдат изкупени пак от „Мултигруп“ чрез цесионни договори, тя отново печели за сметка на държавата. Показателно е, че Лилян Вачков не плаща на КЕ и никой не роптае срещу това, но си плаща съвсем редовно на „Мултигруп“. Същевременно групировката поставя предприятията в пълна зависимост, диктува условията на своите договори, може да поиска продукция срещу дълг на изключително изгодни за нея цени.

И не на последно място, неслучайно се плаща не в брой, а със строеж на газопроводи. По този начин се трасира пътят към един бъдещ момент, в който „Мултигруп“ планира да сложи ръка върху доставките и транзитните такси за природния газ – дейност, която предполага милиардни печалби. Неслучайно сключването на договора за цесия съвпада с преговорите по спогодбата между правителствата на България и Русия за създаване на българо-руско акционерно дружество за съвместна дейност в горивно-енергийния комплекс, в които преговори основно действащо лице е отново Никита Шервашидзе. Тази спогодба, третираща доставките на газ, е сключена от правителството на Жан Виденов и предполага разпределение на акциите 50:50 процента. Месеци преди това обаче – през май 1994 г., вече е учредена „Национална газова компания“ АД, т.е. българската страна от бъдещото акционерно дружество. В списъка на акционерите се появяват фирмите на „Мултигруп” – „Овергаз Инк“ АД и Кредитна банка. Казано е, че „Булгаргаз“, НЕК, „Минстрой“ и Балканбанк гарантират над 50 процента държавно участие. И никой не се запитва какво би станало, ако примерно общоизвестната държавна ясла на „Мултигруп” – Балканбанк, фалира или престане да бъде държавна.

 

Цесионният договор за дълговете на „Кремиковци“ и „Химко“ към „Булгаргаз“ е може би не най-печелившата, но със сигурност най-показателната корупционна сделка на „Мултигруп“. При нея много ясно личи как цели правителства загърбват милиардните щети, които този договор нанася на държавата и как министри и висши администратори се изявяват така, сякаш са служители на самата групировка. Личат също така и възможностите на „Мултигруп” да въздейства върху съдебната система – решението на Врачанския окръжен съд по казуса с цесионния договор е един позорен документ, който сякаш е писан не в съда, а в централата на групировката.[43]

От значение е и въпросът кой носи отговорност за сключването на този договор и премълчаването на неговите вредни последствия. Отговорът е комплексен. Тази отговорност не се изчерпва само с управляващите към датата на сключване на договора. Тя се отнася и до тези, които публично заявяваха, че такова животно няма, докато на практика в същото време стотици милиони се преливаха в касите на „Мултигруп“. Отговорност носят не само Ангел Попов, Никита Шервашидзе, Лилян Вачков, Христо Тотев, Стоян Александров и др. – отговорност носи и МФ в следващия кабинет, което – въпреки че имаше предвид прецедента с цесионния договор, не формулира достатъчно точно и еднозначно параграф 14, ал. 5 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет, за да бъде избегнато поражението на държавата в съдебните спорове. Отговорност носи и премиерът Жан Виденов, който заявява нееднократно, че неговият кабинет няма намерение да изпълнява никакви цесии, че за него с пълна сила важи решението на служебния кабинет от 5 януари 1995 г., докато буквално в същото време продължават редовните плащания на „Кремиковци“ по силата на същия този уж незаконен и уж анулиран договор. И дори нещо повече: паралелно с внасянето на законопроекта за изменение на държавния бюджет, който откровено цели решението на конкретния казус с цесионния договор, „Мултигруп” използва именно вземанията си от „Кремиковци“ като обезпечение, залагайки ги пред Държавната спестовна каса (ДСК) срещу заем от 700 млн. лева. Едва ли бихме могли да повярваме, че Бистра Димитрова на своя глава  е решила да даде такъв заем. Това е всъщност цената, платена от Българската социалистическа партия (БСП), за да се замаже позорният прецедент с цесионния договор и да се изгладят противоречията на интереси в „Топенерджи“. Това е, ако щете, и цената за прогонването на Андрей Луканов от управителния съвет на дружеството – предхождащо неговото убийство. И за съжаление, това е цена, платена отново с парите на българските граждани.

Има обаче и един друг, много важен аспект в този договор: той ясно маркира амбициите „Мултигруп” да превземе на абордаж българската енергетика – и особено търговията с природен газ, страна по която е руската „Газпром“. Нека напомня: става дума за договор, който влиза в откровено противоречие с българското законодателство. Съгласно чл. 99 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. В случая естеството на вземането категорично не допуска това, тъй като става дума за вземания от доставки на природен газ по силата на междуправителствена спогодба за експлоатация на Ямбургското газово находище, които се правят от руска страна срещу участието на България в изграждането на газопроводи, за което са хвърлени над половин милиард долара бюджетни средства.

В крайна сметка, въпреки прекратяването на цесионния договор чрез специално изменение на Закона за държавния бюджет, гласувано през 1996 г.[44], равносметката е следната: и вълкът – „Мултигруп“, е сит, и агнето – правителството на Жан Виденов, е цяло, губи само държавата, т.е. данъкоплатците. Защото срещу 1 386 000 000 лева, получени от „Кремиковци“, „Мултигруп” е внесъл по силата на договора само около 700 млн. лева. И защото групировката постига далеч по-важните си цели, които преследва с тази сделка, а именно да завоюва акционерно участие в „Топенерджи“ за сметка на „Булгаргаз“, доказвайки пред руския „Газпром“ кредитните си възможности в строителството на газопроводи.

 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023