Агенцията за чуждестранна помощ – или как се натрупва първият милион

Зимата на 1990 г. Преживелите си я спомнят с лишенията и недоимъка, които внезапно настъпиха с падането на комунистическия режим и началото на прехода ни към демокрация. Помнят я и с едно друго име – гладната Луканова зима. Луканова, защото на власт е правителството на Андрей Луканов[1], което в края на същата тази зима фалира България.[2] А гладна, защото наистина цари глад. Производителите на хранителни стоки отказват да изнесат продукцията си на пазара, защото очакват да се вдигнат цените като ефект от освободения курс на долара спрямо лева. Въведена е купонна система, а хората се редят на опашки още от пет часа сутринта с надеждата да се докопат поне до един хляб и кофичка кисело мляко – друго в магазините така или иначе няма.

Това става месеци след падането на Берлинската стена – време, в което нормалните държави се вдъхновяват от мисълта, че Студената война е завинаги отминал период от човешката история. Трудностите, които изпитват бившите страни от Източния блок, пораждат състрадание и помощите, които пристигат отвсякъде, са в сериозен обем. Помагат всички – като се започне от помощите на правителствено равнище и се стигне до спонтанно събирани средства при граждански акции или от отделни лица. Недоимъкът по време на Лукановата зима е могъщ стимул за увеличаването на тези помощи, което създава и необходимостта от специален орган, който да се грижи за справедливото им разпределяне. В резултат на тази необходимост в началото на 1991 г. е създадена Агенцията за чуждестранна помощ (АЧП), работеща по специално гласуван закон. Агенцията е дефинирана като български държавен орган по приемането, съхранението, разпределението и контрола върху използването на помощ с хуманитарна цел, предоставяна от чужди държави, организации и граждани.

Самото създаване на АЧП е свързано с не малко недоразумения и своеволия. По закон например агенцията има управителен съвет (УС), който контролира нейната дейност. Първото заседание на този съвет обаче се състоява на 30 юли 1991 г. – шест месеца след като АЧП е учредена – и членовете му заварват структура, която е, меко казано, раздута. Още на това първо заседание проф. Милчо Костов посочва, че „съгласно закона за АЧП г-н [Петко] Симеонов няма право на заместник-директори“[3] и прави предложение те незабавно да бъдат освободени. Това искане остава без последствия и двамата назначени вече директори – Спас Русев и Божидар Дръндаров, си остават на постовете, като присъствието на първия предопределя корупционния климат в агенцията.

Съгласно закона председателят на АЧП Петко Симеонов е длъжен да се отчита за дейността на агенцията пред президента. Когато обаче проф. Милчо Костов настоява да види писмените отчети, се оказва, че такива няма. Петко Симеонов обяснява, че е давал устни отчети пред д-р Желю Желев. На забележката, че устен отчет не може да се приеме, той заявява, че „писмената част се намира в Държавен вестник и средствата за масова информация“[4]. Предмет на спорове в УС на АЧП става и щатното разписание на агенцията, като на заседанието на 18 септември 1991 г. проф. Любен Беров посочва, че щатът се състои от 42 души, и внася искане да бъде намален с 16 души. Вместо това обаче щатът продължава да нараства и на едно от следващите заседания се взема решение да бъде фиксиран на 50 души.

Това обаче са бели кахъри. Когато става дума за разпределяне на хуманитарна помощ между хора, които страдат от глад и недоимък, справедливостта е върховното изискване, което регулира дейността на един такъв орган, а хората, които извършват тази дейност, би трябвало да имат висок морал. За съжаление, българската практика не се оказва съответна на тези задължителни изисквания. С дейността на АЧП е свързан един от най-ранните, но и най-показателни прецеденти за корупция на много високо равнище. Вместо да се грижат за справедливото разпределение на даренията между българите, които наистина се нуждаят от тях, някои от ръководителите на агенцията се погрижват да напълнят собствените си джобове. Поради което с АЧП е свързана и една друга тема, твърде важна в контекста на корупционните практики – за това как е натрупан „първият милион“ на днешните олигарси. Двама от най-известните сред тях – Георги Гергов и Спас Русев – са натрупали първите си милиони именно благодарение на агенцията, която при своето основаване е оглавена от Петко Симеонов, по това време заместник-председател на Съюза на демократичните сили (СДС) и председател на предизборния щаб на Синята коалиция. Самият той обосновава създаването на агенцията и нейните цели по следния начин:

 

През зимата на 1990–1991 г. съществуваше остър недостиг от храна. От тогавашното ръководство на СДС решихме да се намесим. Със съдействието на наши приятели от чужбина направихме опит да заобиколим господството на БСП. Като използвахме президентската институция и участието си в правителството на Попов, се договорихме с Европейската общност, САЩ и Япония България да получи чрез СДС продукти за масово потребление под формата на помощи, подлежащи на търговска реализация. Целта беше двойна – да покрием дефицита и да покажем силата си пред избирателите и да потърсим социална опора в начеващите бизнесмени, като им отпускаме безлихвени продуктови кредити […] В качеството си на заместник на СДС аз бях директор на АЧП от януари 1990[5] до юни 1992 г. и ръководех тази първа мащабна акция на СДС за стимулиране на частния бизнес.[6]

 

Безкрайно интересно е, че в това късно признание за създаването на агенцията се намесва политическият прагматизъм за това как СДС да покаже силата си пред избирателите и да потърси опора в бизнеса. Очевидно „тогавашното ръководство на СДС“ така си е представяло своята мисия като създател на АЧП – при все че когато става дума за хуманитарна помощ, подобни сметки звучат най-малкото неуместно.

Тъй като по това време хората виждат в лицето на СДС носител на нов морал в политиката, би трябвало да очакваме, че търговският момент при разпределението на помощите няма да излезе на преден план. Уви, точно така се случва, при това по начин и в мащаби, които компрометират демократичните сили – от които най-малко се очаква да покажат корупционно поведение. Вместо да разпределя помощите между нуждаещите се, АЧП де факто търгува с тях – с помощта на посреднически фирми, които акумулират огромни печалби от своята дейност, – за което без всякакво съмнение основна вина носи именно Петко Симеонов.[7]

Ще се наложи да говоря от свое име, тъй като съм до голяма степен и реален участник в публичното оповестяване на тази афера. През есента на 1991 г. до мен достигнаха сведения за сериозни злоупотреби в АЧП, придружени със съответните документални доказателства. Източник на тези сведения беше човек, работещ в ръководството на агенцията, чието име ще спестя по разбираеми причини. Систематизирах данните под формата на доклад и го връчих на президента Желю Желев, който беше и принципал на агенцията, като акцентирах на факта, че в АЧП има сериозни злоупотреби, и го помолих да направи нещо, тъй като в противен случай ще пострада СДС. Той обеща да провери нещата и с това обещание се разделихме.

Мина месец, минаха два без нито знак за това, че в АЧП нещо се променя в положителна посока. Напротив – нарастваха данните за нови злоупотреби. Накрая отново отидох при президента да го попитам какво е направил. „Извиках Петко Симеонов – отговори ми д-р Желев – и той се закле в дъщерите си, че това, дето го твърдиш за него, не е вярно!“

Явно нямаше смисъл да го убеждавам повече. Дълго премислях нещата и накрая реших, че е по-честно персонално, от свое име да дам публичност на скандала – още повече, че при тези мащабни злоупотреби той рано или късно щеше да придобие такава. Така се стигна до публикацията ми в три поредни броя на вестник „Демокрация“: „Скъпият Петко Симеонов или документално разследване върху разликата между дисидент и разбойник“[8]. В това разследване, което се базира освен на всичко друго и на ревизии, правени на агенцията, се посочват единайсет от основните злоупотреби на АЧП, сред които особено скандален е прецедентът с огромното количество сухо мляко, доставено от Европейската икономическа общност (ЕИО), при което се оказва, че 720 тона от него са реекспортирани за Египет. Специално внимание е отделено на фирмата на Спас Русев „Артемис-6“ ООД, която е основен дистрибутор на хуманитарната помощ, доставяна на агенцията, като нейният собственик същевременно е заместник-директор на АЧП. Обърнато е внимание и на фрапиращата счетоводна практика, при която огромни количества стоки се предоставят за реализация, без да се съставят договори, поради което липсват данни за количествата, определените цени и дължимите на агенцията суми, както е констатирано и в ревизионните актове.[9]

Петко Симеонов се опита да ми отговори, но в неговия отговор се съдържаха предимно лични нападки, които предизвикаха и моята ответна реакция в статията „Петко нови лъжи плете и се омита от президентството“[10]. Тази полемика намери своята кулминация в Народното събрание (НС) – по време на 66-ото заседание на 36-то НС, състояло се на 3 април 1992 г., на което Петко Симеонов изнесе своя доклад като председател на АЧП. По това време бях в Правителствена болница – затова помолих колегата ми Лъчезар Тошев да запознае депутатите с моето мнение относно агенцията. Той го прочете изцяло в пленарната зала, като текстът бе следният:

 

Агенцията за чуждестранна помощ е създадена със Закон за Агенция за чуждестранна помощ, гласуван от Великото Народно събрание на 2 ноември 1990 г. Нашето мнение е, че агенцията систематично е нарушавала този закон, и по-точно чл. 1, ал. 2 от него, според който Агенцията за чуждестранна помощ е държавен орган по приемането, съхранението, разпределението и контрола върху използването на предоставена на българската държава от чужди държави, организации и граждани помощ с хуманитарна цел.

Какво по-конкретно имаме предвид?

По своя смисъл понятието хуманитарна помощ е безвъзмездно дарение, върху чието разпределение следва да се упражнява пълен контрол и спрямо което са немислими каквито и да било търговски спекулации. Никъде в закона не се регламентира правото на агенцията да продава хуманитарна помощ. Въпреки това огромната част от нейната дейност се заключава именно в такива продажби – и то безконтролни и спекулативни. За година и нещо агенцията е продала хуманитарна помощ на обща стойност 369 927 816 лева. Сам по себе си този факт, въпреки че е в крещящо противоречие със закона, не би бил беда, тъй като става дума за помощи предимно от Европейската общност, които в редица случаи по волята на дарителя трябва да бъдат разпродадени, за да се образуват фондове за подпомагане на нашата икономика. Един такъв процес на разпродаване обаче предполага пределни цени на дребно и пълен контрол по пътя на стоките до потребителя.

Агенцията не само не е осъществила такъв контрол, но е и създала условия за спекулативна и напълно неконтролируема разпродажба на хуманитарната помощ, включително и с помощта на служители от самата агенция. Примерно основен дистрибутор по отношение на първия транш от Европейската общност, италианския ориз и пр., става – при това без конкурс – от фирмата „Артемис-6”ООД, чийто съдружник с четири дяла участие и член на управителния съвет е заместник-директорът на агенцията Спас Русев. Впоследствие в тази фирма преминават на работа и ред други служители на Агенцията за чуждестранна помощ. „Артемис-6” е продала също без конкурс и без каквото и да е регламентиране на пределно допустима цена на дребно хуманитарна помощ за сумата 169 545 037 лева. Срещу това тя е получила 2 процента комисиона или около 3,4 млн. лева, при това без да влага никакви разходи, тъй като транспортът и складовите разходи минават за сметка на Агенцията за чуждестранна помощ.

Но това не изчерпва проблема, тъй като „Артемис-6” по свой избор е продавала на други фирми, които на свой ред в пълно противоречие на чл. 6 от Закона за Агенцията за чуждестранна помощ са продавали на други, като са си начислявали печалба и данък оборот. Поради така създадената спекулативна верига до момента на достигането на хуманитарната помощ до потребителя нейната цена се е изравнявала, а в някои случаи е и надминавала цената на дребно на българския пазар.

Второ, в отчета на Агенцията за чуждестранна помощ се казва: „При доставките стриктно бяха спазвани условията в договорите за ценообразуване на продуктите. В резултат на това бяха намалени съществуващите пазарни цени на монополните предприятия“.

Това изобщо не е вярно. В справката на Агенцията за чуждестранна помощ за реализираната хуманитарна помощ наистина се посочват единични цени, но те нямат нищо общо с реалността. Аз не си спомням, а и вероятно българските граждани едва ли ще си спомнят, някога и някъде да са купували краве масло за 18,50 лева на килограм, говеждо месо за 10 лева на килограм или ориз за 4,50 лева на килограм. Примерно за ориза, който е достигнал рекордни цени от порядъка на 10–11 лева на килограм, при връх от 13 лева, може да се каже, че е продаден изцяло спекулативно и безконтролно. Ревизионният акт от 24 септември 1991 г. ни дава възможност да видим как е станало това. В т. 1, ал. 3 се посочва примерно: „Коректинвест“, фирма, в която участва като съдружник с осем дяла участие съпругата на небезизвестния бивш депутат Еленко Божков, която е получила от „Артемис-6”масло, сухо мляко и ориз по цени съответно 18,50, 6,50 и 4,50 и ги е продала не на пазара, а на други фирми по цени съответно 22,76, 8,40 и 6,73 лева на килограм. При тази спекулативна верига фирмите не правят никакво усилие и не влагат никакви разходи, а само се обогатяват в процеса на продажбата на гърба на хуманитарната помощ. В крайна сметка примерно оризът, продаван чрез „Артемис-6” на единична цена 4,50 лева на килограм, е достигнал до българските граждани в най-добрия случай на двойната цена от 9,00 лева. Или за да станат ясни мащабите на спекулацията, ако във фондовете на агенцията само от реализирания ориз са постъпили 73 310 503 лева, то българският народ е заплатил поне още 73 млн. лева, които не са постъпили нито във фондовете на Агенцията за чуждестранна помощ, нито в държавния бюджет, а в джобовете на спекулативни фирми от рода на „Коректинвест“, „Цеков“ ООД и др.“.

Трето, като връх на всичко това, дори и сумите, които трябва да бъдат в касите на агенцията, невинаги се оказват там. Например „Артемис-6“ продължава да дължи на Агенцията за чуждестранна помощ скромната сума от 30 904 636 лева. Вложени само за един месец в банката, тези пари носят лихва повече от 1,5 млн.лева. Как е възможно например СП „Парта“, преобразувана преди месеци в частна фирма „Цеков“ ООД, да продължава да дължи на Агенцията за чуждестранна помощ 8 706 209 лева още от първия транш на американската царевица? Ако срещу „Артемис-6” агенцията е започнала, макар и с пределно закъснение, дело, то защо същата мярка не е приложена спрямо „Цеков“? Дали защото Цеко Цеков е политически съмишленик на Петко Симеонов и подпомагаше активно неговата предизборна кампания в Михайловградски окръг[днешна област Монтана]?

Четвърто, в справката за реализирана хуманитарна помощ фигурират и лекарства. Да се продават, предоставени като хуманитарна помощ, лекарства, според мен е направо безбожно, но нека да видим как е ставало и това. Например фирмата „Медифарма“ е превела на агенцията според тази справка 1 747 045 лева. Какви лекарства обаче, какви количества, продадени кому и на каква цена, за всичко това въпросната справка мълчи. На всичко отгоре същата „Медифарма“ е фирмата, която разпределя и безвъзмездно изпратените лекарства, които се отчитат по следния начин. Получени еди-колко си кашона, дадени на тези и тези болници. На много места не се съобщава какво са съдържали кашоните, като че те са стереотипна маса с еднаква цена. Следователно нищо не би могло да попречи на фирмата дистрибутор да преразпределя лекарствата съборазно собствените си комерчески интереси, включително да подменя едно лекарство с друго.

Пето, редом с „Артемис-6”, другият голям длъжник на Агенцията за чуждестранна помощ е стоковата борса „Опън Маркет“, която дължи 36 118 268 лева. Не зная дали е случайно, но другият заместник-директор на Агенцията за чуждестранна помощ Божидар Дръндаров е на работа тъкмо в „Опън Маркет“. Договорите със стоковата борса са прекратени „поради мудност на борсовите операции“. Очевидно същата „мудност“ се проявява спрямо дължимите суми. В скоби казано, Агенцията за чуждестранна помощ е предоставила 20 000 тона царевица на свинекомплекса „Маноле“. Инвеститор в този свинекомплекс е Божидар Дръндаров. Идеята да се продават помощи не чрез фирми, а чрез стокова борса, се обосновава с необходимостта да бъде гарантирано, че ще се ограничат цените на дребно до един предварително регламентиран максимум, който да не позволява спекулативни разпродажби. За съжаление, спекулата продължава, тъй като отдадените под аренда още през 1989 г. търговски обекти на „Булгарплод“ на Валентин Моллов и Александър Данаилов, президент на „Опън Маркет“, дават възможност на последния да създаде безконтролна спекулативна мрежа в цялата страна за препродажба чрез фирмипосредници на получените чрез Агенцията за чуждестранна помощ и определени за търговски цели помощи: сухо мляко, говеждо месо, краве масло на блок, шоколади и др. На търг са разиграни 312 500 тона масло, внос от Германия и Франция, и са закупени от еднолична фирма „Феникс“ – Бургас, с президент Антон Танев. Това масло е било продавано и препродавано по цени от 17 до 30 лева на килограм, въпреки пределно регламентираните 14,50 лева, за което има предостатъчно доказателства.

Шесто, в определени случаи сделките на Агенцията за чуждестранна помощ са били осъществявани не само без контрол, но дори и без договор. В т. 1, ал. 2 от ревизионния акт се посочват случаите с предоставяне на протоколи на „Балканконсерв“ и захар на Министерство на търговията и услугите, цитирам: „Без да са доставени договори, поради което липсват данни за количеството, определените цени и дължимите на агенцията суми“.

Седмо. Накрая съм длъжен да изясня един случай, за който бях обвинен лично от посланик Иван Станчов, че говоря неистини. Става дума за изложбата с благотворителна цел, организирана в бългаското посолство в Лондон. Цитирам дума по дума т. 6 от ревизионния акт:

„С писмо 503 от 22 април 1991 г. на директора на агенцията Петко Симеонов е възложено на колективна фирма „Артемис-6“ да създаде необходимата организация по набиране на дарения от български художници за провеждане на изложби с благотворителна цел в Лондон“.

Картините са предоставени безвъзмездно на посочената фирма от художниците, без същата да е съставила необходимата отчетност за получаването им. Картините не са отразени документално и в Агенцията за чуждестранна помощ като нейна собственост. По време на ревизията от посолството на Република България в Лондон се получи списък на 59 броя картини, предоставени от Агенцията за чуждестранна помощ. Трябва да добавя, че никъде в своите публикации не съм искал да засегна добрите чувства на художниците дарители.

Що се отнася до „Артемис-6”, повече от странен е следният факт. Не агенцията, а тъкмо „Артемис-6” е заплатила 100 000 лева транспортни разходи по превозване на картините, което за мен и до ден днешен е необяснимо. Освен това от думите на художници, участвали в изложбата, се изясниха обстоятелствата, които са буквално шокиращи. Част от картините изобщо не са били събирани от Петко Симеонов за изложба с благотворителна цел, организирана от емигарнтското дружество „Приятели на България“, а за такава изложба в Гърция с цел да се подпомогне предизборната кампания на СДС. Например Греди Асса, който участва с цели 9 картини според изпратения от лондонското посолство списък, въобще не знаеше,че картините му са попаднали в Лондон. Той, естесвено, не би имал нищо против да участва в такъв тип благотворителна изложба, но „Артемис-6” би трябвало поне да уведоми художниците къде пренасочват техните дарения, предназначени за СДС.

Друг е случаят с големия наш художник Димитър Казаков. На него пък му е обещана самостоятелна изложба. Той дава над 40 платна, от които до днес ни вест, ни кост. Известно е само, че са продадени 26 от тях, за което вече покойният художник е получил смешната сума от 1000 долара. Иван Нинов и Николай Майсторов са се подписали в някаква документация на „Артемис-6”, но не са получили никакви дарителски протоколи.И т.н., и т.н.

В заключение трябва да кажа, че неизпълнението на Закона за Агенцията за чуждестранна помощ по отношение на контрола над разпределението на хуманитарната помощ е създало условия за спекулативна разпродажба на помощи, включително с активното съучастие на отговорни служители на агенцията, за финансови злоупотреби с получените от разпродажбата средства и за срамните случаи на реекспорт на хуманитарна помощ, част от които са цитирани в доклада на агенцията. Административната непрозрачност и законспирираност на работата в агенцията са създали на свой ред възможности за вземане на еднолични решения от страна на нейния директор, които са накърнявали финансовите интереси и престижа на тази институция.

Два примера. Петко Симеонов е платил на вестник „1000 дни“ сумата 400 000 лева за издаването на един-единствен брой, формат А–3 на вестник „Образ и подобие“ – рекламен вестник на Агенцията за чуждестранна помощ. Повече от ясно е, че тук става дума не за реална услуга, а за финансова инжекция на вестник, който защитава определени политически позиции. Също така Петко Симеонов съвсем наскоро е издал заповед за изнасяне на Агенцията за чуждестранна помощ от сградата на Президентството, без да се допита до управителния й съвет.

Биха могли да се зададат и ред други въпроси. Несъмнено е обаче едно – чрез своите крайно неудачни и скарани със закона методи на действие ръководството на Агенцията за чуждестранна помощ изложи България пред лицето на света, за което говорят достатъчно ясно изявленията на експертите по хуманитарна помощ към Европейската общност.

Ето защо аз предлагам Народното събрание в специално свое решение да задължи министър-председателя и президента на Република България да направят нужното, за да бъде сменено ръководството на Агенцията за чуждестранна помощ[11].

 

Това експозе отприщва дълга серия лични нападки от страна на Петко Симеонов от трибуната на НС, които ще пропусна тук. Патосът на неговата защита се съдържа най-вече в голословни уверения от типа: „За агенцията повечето от нещата, които казва господин Сугарев, не са обосновани… Агенцията никога не се е занимавала с търговски операции. Поради тази причина е сключвала комисионерски договори с фирми. Агенцията никога не се е занимавала с търговия! А нашите комисионерски договори са законосъобразни и целесъобразни, което многократно беше потвърдено. Дотук е АЧП, от тук нататък започват да действат законите на стопанския живот в България… Дейността на агенцията е документирана. Няма извършено закононарушение. И няма нецелесъобразна дейност“[12].

Доколко верни са тези уверения, личи много ясно от доклада на следващия председател на АЧП Стефан Чанев, изнесен пред 264-ото заседание на 36-ото НС на 10 септември 1993 г.[13] В изказването си пред народните представители той акцентира преди всичко върху втората част от доклада – която третира установените нарушения в агенцията през периода, в който тя е била управлявана от Петко Симеонов, – които нарушения, както изрично се подчертава, се отнасят до материя с постоянно значение, – а именно корупцията във висшите ешелони на властта. При което, както неведнъж подчертава Стефан Чанев, неговите изводи са направени въз основа на проведените в агенцията ревизии, чийто текст е приложен към неговия доклад, и въз основа на многобройни документи, копия от които също са предоставени на вниманието на депутатите.

Първият и наистина шокиращ извод е, че в агенцията липсва счетоводна отчетност. Липсват например приходни и разходни складови разписки за съответните операции при приемането и предаването на хуманитарна помощ. Или както подчертава новият директор на АЧП, „за получените хиляди тонове стоки не е правено счетоводно записване, те се предават в различни складове и хранилища и остават на разположение на заместник-директорите, които с писма или устно, или по телефона нареждат до тези складове да се предаде едно или друго количество на една или друга фирма“.

Какво се прави тогава вместо задължителната за една държавна агенция отчетност? Процедурата по предаване и продажба на доставената хуманитарна помощ е неимоверно опростена. Иначе казано, тя е следната: „В писмата нареждания се разпорежда получателят да се разписва на гърба на писмото за полученото количество. По този начин в счетоводството не постъпва никакъв сигнал и основание за счетоводни записвания. Разбира се, не може да се открие партида на приемчика като длъжник. Когато някой преведе някаква сума, тя се отнася в заверение на един общ фонд, като не може да се отчете за каква стока и за кой дарител се отнася. Нито при приемането, нито при предаването се създава първична счетоводна документация“.

В резултат именно на тази опростена процедура се разкриват възможности за злоупотреби, които ощетяват държавата със стотици милиони. Случаите, които цитира Стефан Чанев, са наистина фрапиращи. Сред тях е например „техническата грешка“ с мръдналата десетична запетая, поради която стоковата борса „Опън Маркет“ превежда на агенцията 135 259 лева и 20 стотинки вместо 1 352 592 лева. Подчертава се, че са подписвани договори за продажба на консигнация, при които са предавани стоки за стотици хиляди левове, без клиентите да бъдат счетоводно задължавани, като не е записван нито приходът, нито разходът по стоките, нито пък са формулирани задълженията на купувача, който ги е получавал, без да ги заплати. Като уникален прецедент пред депутатите е показана фактура, в която фигурира единствено следното: „Сухо мляко за 1,4 млн. лева“. И нищо друго – нито цена, нито основание за предадения продукт, нито договор, формулиращ задълженията на фирмата, приела сухото мляко – нищо.

В тази ситуация източването на АЧП е лесно и просто: проформа се раздават някакви малки количества на детски градини, старчески домове и училища, като с подобни социални жестове се демонстрира, че агенцията изпълнява функциите си. По-голямата част от хуманитарната помощ обаче се продава на пазара чрез фирмите комисионери, като значителен процент е заделен за „Артемис-6“ на заместник-директора Спас Русев. Междувпрочем декларацията на Петко Симеонов пред НС, че той е напуснал фирмата в момента, в който е станал заместник-директор на АЧП, не отговаря на истината – неговото акционерно участие в „Артемис-6“ продължава през двегодишния период, в който фактически ръководи цялата оперативна дейност на агенцията.[14] Тесният, но постоянен кръг от комисионери около АЧП на свой ред препродава хуманитарната помощ на дистрибутори по съответните пазарни цени, понякога в пъти по-големи от тези, на които помощта е продадена на комисионерите. Разликата остава в техния джоб, като вероятно част от сумите се пренасочват към техните партийни покровители.

Всичко това прилича на елементарна балканска далавера, но трябва да си даваме сметка и за какви мащабни обеми става дума. Агенцията разпределя не само помощта, получена от частни дарители и фондации, но и тази от ЕИО. До 1992 г. тази помощ обхваща два транша, в които са дадени следните хранителни продукти: 11 000 тона замразено месо; 4000 тона краве масло; 7 700 000 тона мляко на прах. Друго голямо дарение, получено през този период, е изпратено от Щатите – 300 000 тона царевица. От отделни държави са получени също огромни количества – например Италия изпраща на гладните българи 10 000 тона ориз.

Как се разпределя тази огромна помощ? Нека вземем например доставения от Италия ориз. Комисионер по сделките с него е точно „Артемис-6“, като оризът е търгуван на цена между 9 и 12 лева на килограм – с цели 4 лева над цената, на която е закупен от АЧП. Иначе казано, само от сделката с ориза фирмата на Спас Русев е спечелила най-малко 40 млн. лева.

Особено драматичен е казусът със сухото мляко.[15] Стефан Чанев цитира разпределението, по което е действала АЧП: по негови думи са дадени безвъзмездно на социални заведения от първия транш – 13 процента, от втория транш също 13 процента; за преработка от първия транш са заделени 10 процента, от втория транш 12 процента; за сметка на това на частни фирми от първия транш са продадени 77 процента, от втория – 75 процента. Какво става с количествата, заделени за частни фирми? С тях е свързан и най-големият скандал, предизвикан от агенцията – част от сухото мляко е реекспортирано за Египет, където е продавано по 1200 долара на тон, – за което ЕИО научава и изпраща в България двама експерти от своята сметна палата.[16] Останалите в България количества излизат на пазара, но не с цена 15 лева на килограм, за колкото са купени от агенцията, а с цена 70 лева на килограм.

Не по-малко фрапиращ е случаят със замразеното месо, доставено като хуманитарна помощ и впоследствие разпродадено. Скандалът с него избухва още на 3 април 1992 г. – по време на отчета на Петко Симеонов пред НС. Тогава Георги Игнатов, депутат от СДС, използва този прецедент като илюстрация на тезата си, че след излизането на хуманитарната помощ от АЧП тя попада в ръцете на злонамерени хора, които измъкват милиони и милиони левове от българския народ. Той описва конкретния механизъм на тази повтаряща се стотици пъти корупционна схема по следния начин:

 

Ето един прост пример как става това нещо. Този пример се отнася за всички останали помощи, които идват в България. Помощта с френското месо, за която преди малко говорихме. Френското месо Агенцията за чуждестранна помощ решава да го продава по цена 8 лева на килограм. Това е чудесно. В Пловдивски регион фирмата „Опън Маркет“ в лицето на Мария Недялкова – представител на „Опън Маркет“, прави търг. Или това не е търг, а по-скоро някакъв конкурс. Според волята на дарителя конкурсът е такъв: месото се дава на този, който произведе най-евтин салам. Кандидатите, които искат да произвеждат салам, в пликове дават цената на произведения от тях салам с месо на цена 8 лева. Една фирма дава 14 лева, друга фирма – 13,60 лева. Някой дава 13 лева.
Някой в България случайно да е ял салам от 13 лева? Никой. Какво става по-нататък?
Тази фирма, която произвежда салам с най-ниска себестойност, тя въобще няма намерение да произвежда салам. Например три фирми в Пловдив с общ офис и еднолична фирма „Надежда“, еднолична фирма „Лиди Николов“ и еднолична фирма „Перелин“ купуват 300 000 килограма месо от помощта. Триста хиляди килограма по 8 лева. Те понеже не могат да произвеждат салам, веднага продават това месо на същата тази „Родопа“, която преди това не е щяла да вземе месото, която е отказала хуманитарната помощ на агенцията. Значи това е чисто и просто една мафиотска уговорка – купува „Родопа“ месото и произвежда салам на известните ни на всички цени над 28–30 лева на килограм. Значи от 8 лева на килограм месо се е получил салам за над 30 лева. Ето какво е станало и с всички останали помощи – 300 000 килограма по 6 лева са спечелили, защото от 8 лева са го продали на „Родопа“ по 15 лева, това прави 1,6 млн. лева. С един замах са прибрани толкова пари! Това става и с помощта с маслото. Маслото се е продавало по 6 лева. Някой да е купувал от вас масло по 6 лева? Никой! Маслото стана 27–28 лева. След няколко препродавания, като всички тези печалби потънаха в джобовете на мафиотските фирми.

 

Със същия страховит замах се краде и от доставената от САЩ царевица. Във връзка с тази огромна доставка Стефан Чанев отбелязва, че в отчета за 1991 г. Петко Симеонов е декларирал, че първият транш от доставките е реализиран, а сумите – с изключение на 5 млн. лева, са постъпили по сметките на агенцията; че и от втория са продадени 100 000 тона, като сумите за цялата царевица ще се преведат до март 1992 г. Няколко месеца след като баламосва парламента с тези успокоителни декларации, Петко Симеонов подписва Заповед № 7, с която назначава ревизори, за да установят къде се намира царевицата, в кой фуражен завод са постъпили доставките и кой фуражен завод колко дължи на АЧП – както и кои частни фирми са се издължили и кои не. Това драматично разминаване с истината повече от ясно демонстрира колко може да се вярва на думите на Петко Симеонов – включително и когато са изречени от трибуната на НС. Нещо повече, оказва се, че в края на кампанията, когато фуражните заводи са приключвали продажбата на частните стопани, самата агенция разпорежда на заводите да отпуснат на четири фирми по 20 000 тона царевица, което е в противоречие със сключените договори. Тези фирми са следните: „Агромодул“ – Бургас, „Кодин“ – София, КД „Цеков“ – Михайловград, и ЕФ „Борислав Борисов“ – Варна. Те не плащат изобщо тези доставки – и само „Агромодул“ дължи към март 1992 г. сумата 9 740 757 лева. Общият резултат от акцията с царевицата е плачевен: по баланса към края на 1992 г. несъбраните суми са 140 235 089 лева.

 

Огромните печалби на фирмите комисионери по доставките на хуманитарна помощ не биха били възможни, ако нормативните документи на самата агенция не са достатъчно двусмислени, за да позволяват злоупотребите. По думите на Стефан Чанев основните фирми, с които е извършена тази търговия, са „Артемис-6“ – София, „Милев“ – Перник, „Цеков“ – Михайловград, „Анфас“ – Габрово и още няколко по-малки. Би следвало да очакваме, че с всяка от тях се е сключвал конкретен договор в зависимост от обема и характера на хуманитарната помощ, която трябва да бъде реализирана. Оказва се обаче, че не е така – вместо това агенцията е изготвила типов договор, валиден за всякакви обстоятелства. Във връзка с този договор Петко Симеонов прави публични изявления, в които подчертава, че типовият договор е изготвен от Васил Гоцев[17], неплатен юридически съветник на агенцията. Стефан Чанев доказва, позовавайки се на конкретни документи, че комисионният договор всъщност е възложен и подписан от заместник-директора на АЧП Спас Русев, акционер в „Артемис-6“, въпреки че юристът на агенцията Лъчезар Попов е изработил и предложил друг договор – не комисионен, а договор за продажба. Като подробност от пейзажа можем само да отбележим, че дори и в самия отчет на Петко Симеонов „Артемис-6“ е посочена като основен комисионер на АЧП.

Този типов договор е в противоречие с държавния интерес и държавната политика по отношение на получаваната от България хуманитарна помощ. Той пряко и недвусмислено обслужва интересите на фирмите, които търгуват с хуманитарните доставки, като по този начин се дискредитира и страната ни в очите на цивилизования свят. Финансовите ревизии в агенцията доста обстойно посочват недъзите на тези типови договори – например факта, че в тях не е определена цената на дребно, по която следва да се продават съответните стоки на населението, а също и че на фирмите комисионери се заплащат освен комисиона от 2 на сто още и всички направени разходи по изпълнение на поръчката, за които разходи именно се плаща част от тази комисиона. Един пример от текста на първата финансова ревизия, правена в АЧП, цитиран от Стефан Чанев, прекрасно илюстрира за какво става дума:

 

При извършената насрещна проверка в ДФГ „Артемис-6”, основен посредник при реализацията на помощта, получавана от агенцията, се установи, че към 16 септември 1991 г. за сметка на агенцията са изплатени 295 770 лева за наеми и хладилни помещения, въпреки че фирмата си е удържала 1 929 000 лева за комисиона.

 

Друг вид договори с корупционна натовареност са тези, които агенцията сключва с нововъзникващите стокови борси в страната. На 27 септември 1991 г. са подписани три договора между АЧП и стокова борса ДФГ „Сателит Дайг“, по-късно прекръстила се на „Опън Маркет“. Договорите са подписани от заместник-директора на АЧП Божидар Дръндаров, който веднага след подписването им преминава на работа в „Опън Маркет“.[18] Според първия от тези договори, свързан с изискването да се създаде търговски механизъм за доставка на преработената на фуражни смески американска царевица на потребителите, възложителят АЧП се задължава да заплати на изпълнителя посредническо възнаграждение в размер на 0,5 на сто върху стойността на фуражните смески, при базисна цена 1650 лева на тон, но не повече от 1,4 млн. лева, платимо в тридневен срок от подписването на договора. Логика, според която се изисква предварително заплащане на услугата, която хипотетично ще бъде извършена, разбира се, липсва. Дребната подробност в случая е, че визираните 1,4 млн. лева са преведени на „Сателит Дайг“ цели девет дни преди да бъде сключен самият договор.

По силата на друг договор със „Сателит Дайг“ са продадени 1 680 000 килограма краве масло за 21 783 000 лева; 5 215 000 килограма замразено говеждо месо за 42 млн. лева и 2 754 000 килограма сухо мляко за 18 105 000 лева Съгласно т. 8 от указанието към този договор закупените стоки се заплащат от дистрибуторите предварително, но не на агенцията, а по сметката на „Опън Маркет“, която в продължение на 10 дни следва да преведе парите на АЧП. От направената ревизия е установено, че това превеждане не е ставало до 10 дни, а сумите са задържани от 11 до 121 дни след този срок.

Това са само малка част от приведените примери. Според Стефан Чанев тези договори доказват, че продажбата на хуманитарна помощ през стоковите борси е разширила корупционния потенциал на сделките. Или казано с неговите думи:

 

Независимо от неизправните разчети, тази търговия чрез борсата е открила необхватни възможности за злоупотреби и присвояване на стоки чрез най-различни комбинации. Купувайки ги, дистрибуторите стават собственици и започват препродажбите, върху които не може вече да се проведе контрол. Тук се явява една голяма разлика между двете цени – покупната и пазарната, и тази разлика се оползотворява много рационално… Тази разлика се оползотворява много рационално, като се префактурира, седнат един до друг четирима души, пишат си фактурите, тази цена се разпределя на законно основание в определения от закона процент за печалба и преди да си изпият кафето, сделката е станала и този вакуум между двете цени е запълнен. Това е простият механизъм на тази голяма разлика от 4 до 15 лева, от 8 лева до 43 лева за месото и т.н.

 

Някои от случаите са наистина куриозни. Например случаят с управителя на стоковата борса във Велико Търново, който купува от собствената си борса предоставена от АЧП хуманитарна помощ за собствената си фирма, като при това задълженията му към агенцията остават непокрити. Или пък случаят с Петър Петров Карабойчев от Панагюрище, който се е представял за пълномощник на АЧП и е посетил 58 училища и детски домове, от които е получил протоколи за предаден им безвъзмездно ориз срещу обещанието, че след няколко дни те ще го получат. Тези протоколи за ориза, който така и не е бил получен, са с раздути количества, като просто се е добавяла допълнително по една или повече нули зад декларираното количество. Така например за футболния отбор „Чепинец“ е съставен протокол за предоставени 94 тона ориз, а за детската градина „Първи май“ в Пазарджик – за 21,5 тона. Можем само да си представим как една детска градина би складирала 21 тона ориз и какво би го правила.

Заключението на Стефан Чанев за цялостната дейност на АЧП е твърде категорично:

 

Агенцията за чуждестранна помощ с начина на продаване и отчитане на хуманитарните помощи, както и с формата и степента на провеждания контрол, е дала възможност на много фирми да се обогатят за сметка на хуманитарната помощ, което им позволява да имат днес едно стабилно финансово положение. В цялата дейност на агенцията има или неразбиране, или много разбиране. Много предприятия, които днес учредяват банки, дай боже да станат още по-богати, тръгват от този доклад, уважаеми господа народни представители.

 

Бих добавил – тръгват не само банки. Тръгват и корупционни герои, емблематични за българския преход. Двама от най-видните български олигарси са направили първия си милион на гърба на АЧП.

За първия от тях вече многократно стана дума – това е Спас Русев, президент на „Артемис-6“ и заместник-директор на злополучната агенция. Когато става дума за корупцията в годините на прехода, той е просто незаобиколима фигура. Биографията му е повече от впечатляваща – нещо повече, тя е емблематичен пример за „великите комбинатори“ от онази епоха.

Младият Спас Русев очевидно навреме осъзнава, че шансовете му да успее в живота са свързани с дόсега до видни фигури от комунистическата номенклатура на тогавашна България. Започнал работа като възпитател в интернат в село Гълъбник, той бързо се преориентира и става културномасовик в Радомир. По линия на ДКМС се запознава с Владимир Грашнов[19], по това време ръководещ комсомолската организация в съседния завод за тежко машиностроене. Вероятно с негова помощ става шофьор на Стоян Марков[20] – известен още с прозвището Стенмарк, член на Политбюро, изключително близък до Огнян Дойнов. Запознатите с тогавашната комунистическа йерархия и нейното обслужване знаят, че тези шофьори без изключение са довереници на Държавна сигурност (ДС) и такова назначение не може да бъде получено без благословията на управление „Безопасност и охрана“ (УБО)[21].

След 10 ноември 1989 г., когато самият Стенмарк избира да живее в Лондон, Спас Русев започва да се подвизава като закупчик при организирането на международния музикален фестивал „Софийски музикални седмици“. Същевременно отново се преориентира – вече като активист на СДС – и организира благотворителна изложба за подпомагане на предизборната кампания за Велико народно събрание, като доставя роял за големия митинг на 7 юни 1990 г. Услугите му не остават незабелязани и Петко Симеонов го назначава за заместник-директор на АЧП – независимо от това, че няма висше образование. Твърди се, че за него се е застъпила Леа Коен – което, предвид дотогавашната му месторабота, е твърде вероятно.[22] Самият Петко Симеонов през 1991 г. лансира своето протеже като заслужил активист от СДС и добър организатор. „Познавах лично Спас от предизборната кампания на СДС – инициативен, контактен, енергичен“, казва тогава той. Години по-късно, коментирайки скандала с яхтата в Монако, свързан отново със Спас Русев, бившият шеф на АЧП е на доста по-различно мнение:

 

Спас Русев беше невзрачен шофьор от УБО и возеше др. Стоян Марков, най-младия член на Политбюро. След 10 ноември Стоян Марков се покри в Лондон, а Спас премина в СДС не без помощта на др. Андрей Луканов. Събираше дарения и направи добро впечатление на ръководството. Убедихме Желю да издигнем Спас Русев в Агенцията за чуждестранна помощ. Получи се и започнахме да получаваме дарения за стотици милиони, в стоки и продукти. Населението беше гладно, от чужбина идеха тирове с масло, изкуствено мляко и месни консерви. Отделно се получаваха крупни чекове. На Русев му се регистрира фирма и Стоян Марков започна да го консултира. Така с парите на народа и за народа Спас Русев забогатя, уреди някои дългове на княз Кирил Преславски и така се приближи до Симеон. После започна да контактува с юпитата, финансира кампанията на НДСВ и стана сив кардинал.

 

В действителност Петко Симеонов прехвърля отговорността за цялата икономическа дейност на АЧП на Спас Русев. Когато става дума за „крупни чекове“, трябва да имаме предвид, че това е финансова помощ от страна на ЕИО, за чието разпределение също се грижи агенцията в лицето на Спас Русев. Според някои източници парите минават отново през „Артемис-6“, а сумите са наистина значителни: през месец юли 1991 г. например в тази фирма влизат 10 млн. лева, а само за първите 15 дни на август – 15 млн. лева. Грижата за европейските пари има някои много специфични акценти – например Спас Русев убеждава Петко Симеонов да държи финансовите активи на агенцията в Банка за земеделски кредит (БЗК), създадена с протекциите на Андрей Луканов, вероятно защото по това време неговата съпруга е секретарка на тогавашния шеф на банката Янко Янев.

Навярно именно скандалите, свързани с дейността на неговата фирма и източването на АЧП, са станали причина за скоропостижното заминаване на Спас Русев за Лондон, където той отива по покана на Иван Станчов – тогава посланик на България в британската столица – и със стипендия, платена неизвестно от кого, най-вероятно точно от БЗК. Това е много важен етап от неговата кариера, тъй като в Лондон успява да установи контакти, решаващи за неговото бъдеще – като от особено значение е връзката му с бившия български цар Симеон Сакскобургготски.[23] Пак тогава възобновява контактите си със Стоян Марков – които също не са без значение, тъй като Стенмарк е сред малцината посветени в износа на капитали от комунистическа България с помощта на неявните фирми на ДС. Вероятно тогава се запознава и с Иван Тодоров – Доктора, който ще бъде основен герой в следващата голяма афера, свързвана с името на Спас Русев - яхтената.

Неговото триумфално завръщане в българския бизнес е свързано със създаването на НДСВ и налагането на Симеон Сакскобургготски за министър-председател. Предполага се, че той не само е сред донорите на предизборната кампания на НДСВ, но и създава икономическия и политически кръг от млади тогава юпита, които формират експертния потенциал на царския кабинет – Милен Велчев, Николай Василев, Пламен Петров, Любка Качакова и др.[24] Самият Спас Русев подчертава своето участие, като добавя, че е станал причина и за присъединяването на фигури като Емил Кошлуков и Мирослав Севлиевски към царското движение.[25]

Бидейки архитект на икономическия екип в правителството на бившия цар, за него вече не е трудно да легализира натрупаните пари и придобитите по време на престоя в Лондон икономически връзки. И Спас Русев го прави, при това със замах. Заедно с иранеца Искандер Малеки, човек от близкото обкръжение на покойния шах на Иран Мохамед Реза Пахлави – и вероятно управляващ част от негови финансови активи, той участва в регистрираната в България компания „Телелинк”.[26] Разбира се, следите от това участие са надеждно замаскирани – „Теленик“ се води собственост на офшорките „Скотамбър Лимитед“ и „Радио и мобилни сълюшънс“. „Радио и мобилни сълюшънс“ пък се води собственост на „Лоджикинвест Файнейшъл Сървисиз Лимитед“ – Великобритания и на друга една офшорка.

През март 2004 г. „Телелинк“ сключва договор с Българската телекомуникационна компания (БТК) за изграждане на метрополитен мрежи, като по странен начин надмогва конкуренцията на световноизвестни фирми в този бранш. С презумпцията, че договорът е свързан с националната сигурност, неговото съдържание е засекретено. Според някои източници реалната му стойност е 50 млн. евро. Неясно защо освен от БТК договорът е подписан и от страна на „Адвент Интернешънъл“, въпреки че инвеститорът още не е реален собственик, тъй като сделката за БТК по това време не е финализирана.

С негово посредничество се сключват редица сделки на огромна стойност, като в някои от тях участват видни олигарси, свързани с престъпния свят. Известни са контактите му с Васил Божков – Черепа. Те са станали обект на внимание от страна на американското посолство в София. В една от неговите грами, публикувана от „Уикилийкс“, се споменава следната любопитна подробност:

 

През 2002 г. НОВЕ продаде мажоритарния дял от Еврофутбол на гръцкия милиардер СОКРАТИС КОКАЛИС, което намали дела на холдинга на 49 процента. Божков благодари публично на известния бизнесмен СПАС РУСЕВ за помощта му да се сключи сделката. Русев е тясно свързан с НДСВ. Смята се, че като близък приятел и личен съветник на премиера Симеон Сакскобургготски Русев е създател на икономическия екип на НДСВ, включително участието на Милен Велчев (министър на финансите) и Николай Василев (вицепремиер и министър на транспорта). Казината на НОВЕ включват ЛОНДОН КАЗИНО в хотел „Радисън“ в София и РИЛА КАЗИНО в хотел „Рила“, също в София. Смята се, че Божков контролира хотел „Рила“ чрез ИРЕНА МАРИНОВА (директор и собственик на хотел „Риел 99“ и член на управителния борд на хотела) и чрез АНТОНИ НАУМОВ (директор на управата на хотела). Маринова има и дялове в БУЛ ИНС (вж. ИНТЕРГРУП), заедно с Божков (чрез НОВЕ). 

 

Друга негова връзка със сенчестия бизнес излиза наяве покрай един от най-големите корупционни скандали по време на управлението на НДСВ – т.нар. „яхтена афера“. До тази афера се стигна благодарение на един атентат. На 18 април 2003 г. в София бе взривена колата на Иван Тодоров – Доктора, който обаче оцеля при взрива – загина неговият шофьор. След взрива в багажника на мерцедеса му е намерено куфарче с документи, сред които се твърди, че е имало и списък на хората, на които Иван Тодоров – Доктора е давал пари, за да покровителстват неговата дейност – дейността на най-видния контрабандист на цигари в България.

И досега се спори дали снимката, предизвикала скандала, е била в това куфарче, или не.[27] Снимката е направена около година преди атентата срещу Иван Тодоров – Доктора, по време на състезанията за „Формула 1“ в Монако, на борда на луксозна яхта. На нейната палуба са финансовият министър Милен Велчев, транспортният министър Пламен Петров, царският депутат Мирослав Севлиевски, цигареният контрабандист Иван Тодоров – Доктора, Петър Петров – Амигоса, негов съдружник и подсъдим за пране на пари в особено големи размери, и бизнесменът Любомир Минчев, известен като дясната ръка на Спас Русев, активист на НДСВ и приближен на Симеон Сакскобургготски. Обстановката е непринудена и издава приятелските отношения между заснетите. Амигоса играе карти с Милен Велчев, Мирослав Севлиевски и Любомир Минчев, а Пламен Петров и Иван Тодоров – Доктора разговарят. Липсва само домакинът на това любопитно събиране между министри и хора от зоната на здрача – това е Спас Русев, който е поръчал яхтата и е поканил всички на борда й.

Обстоятелствата около самата поява на тази снимка са повече от любопитни. Два дни след атентата главният секретар на Министерството на вътрешните работи (МВР) ген. Бойко Борисов обявява пред Българското национално радио (БНР), че службите за сигурност са подготвили доклад до президента и до премиера, в който ще бъдат доказани връзките на организираната престъпност с политици, включително и чрез снимки. „Нека да видят обстановката. Ще им изпратим и малко снимков материал за действащи и недействащи политици, магистрати, разговори, които се водят“, казва тогава той. Основна фигура в този доклад бил Иван Тодоров – Доктора, като ставало дума и за още някои фигури от подземния свят: Константин Димитров – Самоковеца, Методи Методиев – Илиянски, Петър Петров – Амигоса и др. Като покровители на Иван Тодоров – Доктора в доклада били посочени трима прокурори, двама военни и един апелативен съдия, както и двама офицери от звеното за борба с организираната престъпност в Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР) – Трифон Б. и Георги Х.

По трасето към кабинета на министър-председателя обаче този доклад минава през ръцете на вътрешния министър Георги Петканов и се превръща в докладна записка, като съдържанието му е основно променено. Два дни по-късно и самият Бойко Борисов версифицира своите първоначални изказвания, като заявява, че в доклада става дума за връзки на бивши политици с организираната престъпност, а не за настоящи, и допълва, че към доклада няма снимков материал. Междувременно обаче скандалната снимка изтича в медиите и скандалът избухва.

Разбира се, всички, заснети на борда на яхтата, изграждат защитни версии, при все че единствено Иван Тодоров – Доктора отрича да е бил там. По-важното е, че в тази остро конфликтна ситуация премиерът Симеон Сакскобургготски взема страната на заснетите и дори се опитва индиректно да ги предпази от скандала, като привиква на среща при себе си главния прокурор Никола Филчев и финансовия министър Милен Велчев, на която се обсъжда опосканият доклад на службите и се приема „пакет от мерки за решителен отпор и борба с организираната престъпност, корупцията, контрабандните канали и прането на пари“. В крайна сметка обвиненията на заснетите лица към Бойко Борисов превхърлят границата на търпимото и главният секретар на МВР подава оставка. Три месеца по-късно оставка подава и Милен Велчев, като основната причина за нея е, че МВР не било разкрило авторите на яхтения скандал. Премиерът обаче не приема нито една от подадените оставки и прави усилия да тушира конфликта. В резултат на това скандалът малко по малко отшумява с времето.

Този скандал във всеки случай по никакъв начин не пречи на бизнеса, развиван от Спас Русев в България. През последните години той се насочва към хотелиерството: през 2012 г. купува софийския хотел „Радисън“, разположен срещу Народното събрание; през 2013 г. придобва и петзвездния хотел „Хилтън“ – на стойност 24 млн. лева. Същата година се намесва и в медийния бизнес, като купува кабеларката „Канал 3“, където като собственици от името на „Медийна инвестиционна организация” АД фигурират Мария Опренова и Любомир Минчев; две години по-късно кабеларката е продадена на Делян Пеевски. Неговата последна голяма сделка е покупката на БТК, реализирана с помощта на руския инвестиционен фонд ВТБ, като директор на неговия софийски клон е именно Милен Велчев.

„Мога да се обадя на всеки политик в България“, беше казал някога Спас Русев. И вероятно на мнозина се е обаждал. В неговото съзнание подобно обаждане означава едно: да се дадат едни пари, за да се направят повече пари. Това за него е смисълът на политиката, а вероятно и на човешкия живот. Но повечето пари не са направили никого щастлив – въпреки че е съмнително и доколко подобни екземпляри знаят какво е човешко щастие.

 

Вторият олигарх, направил първия си милион на гърба на АЧП, е Георги Гергов. Той започва своята бизнес кариера по твърде прозаичен начин – с отглеждане на прасета. През 1986 г. бъдещият червен функционер е директор на свинекомплекса в село Маноле, Пловдивско – един от най-големите в страната, с 20 000 свине майки. През 1989 г. обаче – малко преди голямата промяна на 10 ноември – в предприятието избухва скандал за изчезването на 300 000 лева, като за това е обвинен Георги Гергов. Скандалът е потулен и в шумотевицата на идващите размирни времена той успява да оцелее на поста. А това е позиция, от която през този ранен период възможностите са неограничени. Стига човек да знае как да превръща държавната собственост в своя. А Георги Гергов определено го умее. Умее и да изисква финансова подкрепа за своя свинекомбинат – с тази дребна подробност, че най-често забравя да върне взетите заеми.

Изнасяйки пред депутатите от 36-ото НС своя доклад за дейността на агенцията през 1991 г., Петко Симеонов бегло засяга и отношенията на АЧП със свинекомплексите в страната: „Към агенцията се отправят и искания за подпомагане предимно с финансови средства на производството. Големи свинекомплекси, като „Маноле–1 и 2“, „Сребърна“ и свинекомплекса в Харманли, до момента са изтеглили крупни количества фураж, без да са го платили. Неговата стойност е около 20 млн. лева и ежедневно нараства (вече е към 30 млн. лева). Тези комплекси не биха могли да оцелеят, ако не бъдат кредитирани. Агенцията няма воля на дарител за тяхното кредитиране, но пък става дума за снабдяване с месо на цели региони“.

Под израза „няма воля на дарител“ в случая се крие една очевидна истина – че АЧП не е оторизирана да захранва с финансови средства когото и да било, все пак държавната агенция не е банка. Във връзка с моето експозе, прочетено пред депутатите от Лъчезар Тошев, шефът на АЧП спонтанно се връща към темата за финансирането на свинекомплексите със следните думи: „Маноле“ досега се кредитира с фураж от агенцията. Това са големи свинекомплекси с над 100 000 свине в тях. Те дават месо на цели региони. Многократно в УС обсъждаме този въпрос – за отпускане на фураж на тези свинекомплекси. Имаше случаи, когато свинекомплексът отиваше поголовно на клане, ако не му дадем фураж. Е, добре де, ако изколят тези свине, какво утре ще яде този народ?! Ако дадем фураж – виновни сме. Ако не дадем фураж – пак ще бъдем виновни. Кое трябва да направим?“[28].

Истината е малко по-различна: свинекомплексът „Маноле“ отива на поголовно клане, въпреки че АЧП му е предоставила огромно количество фураж на вересия. За тази дребна подробност обаче Петко Симеонов мълчи. Темата е засегната бегло и от следващия директор на АЧП Стефан Чанев. Той заявява:

 

Със свинекомплекси са сключени договори за безлихвени кредити със срок 18 месеца. Сумите са както следва:

23 000 000 лева със свинекомплекса в Пловдив;

23 000 000 лева – със село Маноле;

20 000 000 лева – със Силистра;

6 500 000 лева – с Харманли.

Първият и вторият падеж вече минаха, но никакви постъпления от тия предприятия не са направени. Нещо повече, преди няколко дни по телевизията ни показаха бедственото положение на тези комплекси. Най-вероятно е и тези вземания да минат в групата „несъбираеми“.

 

Стефан Чанев е точен в прогнозата си – Георги Гергов не връща и стотинка от предоставения му кредит. Не е толкова точен обаче в сумата: всъщност на „Маноле“ са предоставени не 23, а 33 млн. лева. Това става ясно от ревизионния акт на АЧП, обхващащ периода 28 август 1991 г. – 9 март 1993 г. На страница 20 от този документ се посочва, че Петко Симеонов и главният счетоводител на АЧП Николай Митрев са подписали договор за 10 млн. лева дългосрочен кредит с годишна лихва 6,5 на сто за кооперация „Свиневъдство”, село Маноле, собственост на Георги Гергов. Останалите 23 милиона могат да бъдат открити на страница 23 от същия документ, в балансова сметка 489, означена като „други дебитори“. Там са посочени неиздължения на обща стойност от 235 млн. лева, от които 23 милиона на Кооперативно стопанство в село Маноле.

В разследване на сайта „Гласове“ под заглавие „Прасетата умират! Давайте парите! Така Георги Гергов открадна първите 33 милиона“[29], в което за първи път се разглежда тази злоупотреба, е цитиран Христо Марков, по това време депутат от СДС и член на УС на АЧП, който разказва историята за откраднатите 33 милиона по следния начин:

 

В този документ е тайната на забогатяването на Георги Гергов. Тук са 33 милиона „дарение”, което той открадна. От всичките тези пари Гергов не е върнал една стотинка. До 2006 г. ме викаха да давам информация. И тя изведнъж изчезна. Какво стана с това дело, никой не знае. Агенцията не беше търговско дружество, нито банка, за да отпуска финансови кредити. И когато ни събраха тогава (управителния съвет на АЧП), ние питаме: „Какво ще гласуваме?“. И ние, квотата от СДС, гласувахме против. Но какво се оказа? Срещу нас са Любен Беров, Георги Танев, Дончо Конакчиев, всички те гласуваха и Гергов да получи парите, които изчезнаха, т.е. Гергов ги прибра. А по-късно Масларова закри агенцията и така всичко се потули. Ходил съм при прокурор и му казвам: „Намерете протоколите от заседанията на управителния съвет, там е отразена истината“. Нищо... Гергов дойде, получи си парите, после каза, че прасетата измрели, и нищо не върна. Трийсет и три милиона се изпариха.[30]

Тия негови приказки, как работил с 50-те прасета на баща си, са пълни глупости. Парите ги открадна, просто си ги взе и не върна нищо. Това е големият бизнесмен. Свиневъдство „Маноле” беше нещо огромно. И трябваше да има ликвидационен съвет, който да изпълнява функцията на управителен съвет. И бащата на Петър Стоянов, който по това време беше областен на Пловдив, назначи Георги Гергов за шеф на свинекомплекса. До ден днешен ми е пред очите случката. Като ни видя, че влизаме в двора на стопанството – депутатите от квотата на СДС, – се втурна към нас. Той е уникален артист: „Прасетата умират! Моля ви, дайте ми парите!“.

И ние му викаме на Петко (Симеонов): „Петко, ние не сме банка да раздаваме пари!“. Обаче, оказа се, че всичко е нагласено. Беров, Танев, всички те гласуваха и после той ги назначи на работа при него. И Беров, и Танев получаваха пари от него. Изчезна той след това от свиневъдството, купи фуражен завод, после дойде Иван Костов и Гергов стана властелин.

 

Тук се налага да отворя една голяма скоба, свързана с възгласа за „банката“. Истината е, че Петко Симеонов – а вероятно и неговите заместници – са си представяли бъдещето на АЧП именно по този начин – като кредитна институция. Предприети са и съвсем реални стъпки в това отношение: учредява се Селскостопанска кредитна централа, която отпуска заеми с ниска лихва или без всякаква лихва.[31] За учредяването на тази централа е използвана волята на дарителя на огромното дарение на царевица от САЩ, направено с искането от получените суми да се кредитират частните земеделски стопани в България. Не само те са кредитирани обаче. Сто милиона лева получава например Американският университет, като помощта е поискана със специално писмо от президента Желю Желев.[32]

Тази централа, изглежда, се е видяла твърде примитивен инструмент за предприемчивите разпределители на чуждестранната помощ и те търсят по-обтекаема опция. На заседанието на УС на 28 февруари 1992 г. А. Панова посочва, че отпускането на кредити от АЧП излиза извън предмета на дейност на агенцията, регламентиран от чл. 1 от Закона за Агенцията за чуждестранна помощ, и извършването на всякаква кредитна дейност „ще бъде в противоречие със закона“[33]. Посочва се също така, че тъй като предстои приемането на Закон за банките и кредитното дело, въпросът с кредитната дейност на АЧП не може да бъде решаван от нейния УС. На заседанието на 1 април 1992 г. тя повтаря същото становище, като настоява този въпрос да бъде поставен на вниманието на президента и министър-председателя.

В отговор проф. Беров заявява, че кредитната централа ще извършва банкова дейност, като „няма да има за цел максимализиране на печалбите“, а ще финансира при облекчени условия създадените в резултат на аграрната реформа частни земеделски стопани. Професорът посочва, че централата е юридическа личност, че е регистрирана като акционерно дружество с главен акционер АЧП и че има договореност да се пусне подписка за увеличаване на капитала. Дословно заявява: „Говорено е с БНБ и банката ще получи лиценз. По този начин АЧП получава право на кредитна дейност. Предлагам интересите на банката да се представляват от мен и от сегашния директор на АЧП, за което трябва да подготвим предложение за учредяване на Централата на учредително събрание“[34].

Както се казва, всякакъв коментар е излишен. Чисто лицемерие е планираното от проф. Беров учредително събрание, тъй като централата вече действа и раздава десетки милиони, натрупани от разпродажба на хуманитарната помощ, изпратена за България. Например на свинекомплекса „Маноле – 1“, управляван от Георги Гергов. Не е истина, че парите са поискани за умиращи от глад прасета – напротив, основната сума е дадена за строеж на модерна кланица. Дали на Гергов са дадени само 33 милиона е неизвестно. Във всеки случай при обсъждането на този казус в УС на 7 януари 1992 г. предложението е било да се отпусне един кредит от 20 млн. лева за довършване на кланицата и отделно още един кредит на стойност 25 млн. лева. Основен лобист в полза на Гергов след членовете на УС е Георги Танев, по-късно земеделски министър в правителството на проф. Беров, известен с редица корупционни практики.[35] В друго заседание на УС не друг, а Петко Симеонов споменава: „Общо четири свинекомплекса ни дължат 70 млн. лева“[36]. Явно свинекомплексите са били голямата слабост на директора на АЧП.

Това е историята на „първия милион“ на Георги Гергов. Оказал се е щастливец – цели 33 милиона вместо един. По-сетнешната му история е логична: през 1991 г. напуска свинекомплекса, става съветник в Министерството на земеделието, през 1993 г. търгува със зърно, през 1995 г. купува същия свинекомплекс в село Маноле, чиито прасета е затрил като директор, отмъквайки финансовата помощ на АЧП. Купува също фуражни заводи в Стара Загора, Бургас и Пловдив и така затваря цикъла на производство. Насочва се към туристическия бизнес и купува комплекса на ЦК на БКП в бившия курорт „Дружба” срещу смешната сума от 8 млн. германски марки. Придобива софийския ЦУМ и накрая перлата в короната – Пловдивския панаир, или по-скоро го получава като подарък от правителството на тройната коалиция. Паралелно с тези придобивки се изкачва и по партийната стълба на БСП, за да стане лидер на партийната организация в Пловдив и член на Висшия партиен съвет.

 

Злощастната АЧП свършва безславно. Тя е закрита през 2007 г. със специален закон от министър Николай Василев, а след Стефан Чанев нейни директори са Емилия Масларова, която влага парите на агенцията все във фалиращи банки, и Едис Лютфи, син на Юнал Лютфи, който е принуден да напусне, след като се разкрива, че има три свои фирми. Сагата с агенцията от времето, в което чрез нея реално се разпределят хуманитарни помощи за стотици милиони, е тежък морален урок за прохождащата демокрация в България. Той показва вълчия нрав на новите байганьовци, които нямат свян да разграбват дори отделената за бедстващите българи помощ. За съжаление, показва и още нещо – че корупцията няма цвят и че лидерите на демократичните сили също нямат имунитет срещу тази най-тежка болест на българския преход.

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023