Външният дълг – фалитът на комунистическия режим

Последният комунистически премиер Андрей Луканов прекратява едностранно плащанията по външния дълг и по този начин за първи път става официално ясно, че тоталитарното управление на Българската комунистическа партия е натрупало непосилните за България близо 11 млрд. долара външен дълг, с което страната е докарана до банкрут 

Снимка: Пресфото-БТА, Петър Ганев.

 

 

През своето управление Българската комунистическа партия (БКП) довежда България три пъти до състояние на неплатежоспособност (1960, 1977 и 1987 г.), като фактите и причините за фалитите не стават известни не само на българското общество, но и на голяма част от комунистическия елит и стопанските ръководители.[1] Истината за икономическото развитие на страната става ясна едва през 1990 г., когато за първи път започва да се вдига информационната завеса, спусната от партийната цензура, а българите усещат тежестта на икономическата катастрофа от комунистическо-социалистическото управление през гладната Луканова зима в края на 1990 г. Темата за външния дълг е обект на разгорещени политически спорове в началото на прехода. Невъзможността да се проследят всички финансови потоци ражда не без основание мита за червените куфарчета и заграбените по различни схеми крупни средства, които отварят пътя на новопоявилите се бизнесмени от номенклатурата на БКП.

Външният дълг на комунистическия режим е най-ревностно пазената му тайна. „Въпросът за външния дълг на страната беше строго секретен и никога не е разглеждан на заседание на Политбюро като цяло, а само в най-тесен кръг от пряко отговорните лица”[2], посочва вицепремиерът от 60-те и 70-те г. на ХХ в. Живко Живков и допълва: „Това бяха първият секретар на Централен комитет (ЦК) на БКП Тодор Живков, който беше и председател на Министерския съвет (МС) тогава, първият заместник-председател на МС – в случая аз, като с това се изчерпват членовете на Политбюро, които бяха в течение на въпроса. В течение на външния дълг бяха още Апостол Пашев, председател на Държавния комитет по планиране (ДКП), Димитър Попов, министър на финансите, Кирил Несторов, председател на БНБ”. Казаното от дългогодишния вицепремиер Живко Живков разкриват до каква степен още в самото начало данните за задлъжнялостта на страната са поставени в пълна секретност дори по отношение на самото висше партийно и държавно ръководство. Те ще останат такива през целия 45-годишен период, през който управлява БКП.

Когато през 1960 г. комунистическото ръководство довежда страната до неплатежоспособност, то е спасено с едноличното решение на Живков да се продаде българският златен резерв на Съветския съюз, за да се върнат част от заемите на Москва. Съветският ръководител Никита Хрушчов разбира какъв политически ефект би имала в този момент новината, че една от страните в социалистическия лагер е фалирала. Затова банкрутът на БКП е туширан с няколко последователни кредита от Съюза на съветските социалистически републики (СССР) през периода 1960–1964 г. През 60-те години на ХХ в. обаче валутният баланс продължава да стои като проблем пред управлението.

В началото на 70-те години дългът бележи плавно покачване, а от 1974 г. започва рязко да се увеличава. Петролната криза от 1973 г., когато Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) налага контролирано производство на петрол и увеличава цената му, това оказва значително влияние върху световната икономика. От нея печелят основните страни износителки, между които е и СССР. По този начин Съветският съюз започва да печели повече валута, без да увеличава капацитета на производството си. В България обаче, въпреки че получава съветски нефт, част от който продава на трети страни, правителството не предприема ефективни мерки, които да смекчат удара върху икономиката от покачването на цените на петрола. Нарастването може да се проследи в една строго поверителна справка на БНБ за външния дълг по години:

 

-         1970 – 1 млрд. и 303,1 млн. валутни лева;

-         1971 – 1 млрд. и 363,1 млн. валутни лева;

-         1972 – 1 млрд. и 651 млн. валутни лева;

-         1973 – 1 млрд. и 726,5 млн. валутни лева;

-         1974 – 2 млрд. и 620,1 млн. валутни лева;

-         1975 – 3 млрд. и 382,1 млн. валутни лева;

-         1976 – 4 млрд. и 132,2 млн. валутни лева;

-         1977 – 4 млрд. и 687,2 млн. валутни лева;

-          1978 – 4 млрд. и 780,8 млн. валутни лева[3].

 

За отражението на цената на петрола върху икономическото състояние на Народна република България (НРБ) бившият председател на Българска народна банка (БНБ) Кирил Зарев свидетелства:

 

При рязкото покачване на цените на петрола Съветският съюз също постави въпроса за цените на нефта и горивата, които ни продаваха. Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) взе решение цените на петрола, газа и другите енергоизточници да се определят, като се вземе основата на осреднените международни цени за пет години назад. Ние поставихме въпроса за корекции на цените на селскостопанските и на хранително-вкусовите стоки през 1977 г. Тогава се взе решение за даване под формата на дотации от СССР по 400 млн. рубли годишно. Пасивът, който понесохме от изменението на цените на нефта за петте години до 1981 г, беше около 2,5 – 3 млрд. валутни лева. Истината е, че в международната ни търговия, включително и със СССР, се появи пасивно салдо. Освен дотациите, които се дадоха от СССР, цените на другите стоки се балансираха.

Когато започна покачването на цените на петрола, СССР намали доставките на нефт за България с около един милион тона. Намали доставките и за другите страни в СИВ. Казаха, че не могат да доставят по-големи количества и че това, което ни се доставя, е достатъчно. Споровете бяха много дълги и трудни…[4]

 

В началото на 1978 г. Живков и Политбюро утвърждават Генерална схема за всестранно сътрудничество и специализация и коопериране в областта на материалното производство между НРБ и СССР до 1990 г.[5] Зад помпозния израз „Генерална схема” не се крие нищо друго освен желанието на Живков да си осигури твърди гаранции за суровинните доставки от Съветския съюз за следващите дванайсет години. Съветската страна обаче отказва да утвърди плана на Живков да си осигури същите енергийни помощи. Стига се до личен отказ на съветския ръководител Леонид Брежнев независимо от многократните молби на генералния секретар на БКП.

            Въпреки временната съветска помощ през 1978 г., с която режимът закрепва положението, от съветска страна е поискано строго спазване на валутните разходи, поради което към Политбюро на ЦК на БКП е сформирана специална Комисия по валутните въпроси (октомври 1977 г.) под личния контрол на Тодор Живков.

Налага се дори Брежнев лично да предупреждава Живков за критичното нарастване на външния дълг на България:

 

За задълженията на България към Запада ние сме говорили с теб неведнъж. Вниманието към този проблем не бива да отслабва, защото от икономически той може да прерасне в политически проблем. Ти ми разказа преди за вашата програма за постепенно излизане от бремето на дълговете към Запада. Другарите ме информираха, че тази програма вече дава първите резултати. Но очевидно заслужава още веднъж да се види какво може да се направи за намаляване на икономическата зависимост от капиталистическия пазар[6].

 

Живков благодари „за помощта, която Политбюро на ЦК на КПСС и съветското правителство ни оказаха с отпуснатия кредит. Без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна”[7].

През следващите години се отчита известно намаляване на дълга. От 4 млрд. и 470,8 млн. валутни лева през 1978 г. ето как се променя той през следващите пет години:

 

-         1979 – 4 млрд. и 594,5 млн. валутни лева;

-         1980 – 4 млрд. и 247,5 млн. валутни лева;

-         1981 – 3 млрд. и 787,1 млн. валутни лева;

-         1982 – 3 млрд. и 395,1 млн. валутни лева;

-         1983 – 3 млрд. и 062,4 млн. валутни лева[8].

 

През 1981 г. в строго секретно писмо Леонид Брежнев лично информира Тодор Живков, че СССР предвижда намаление на разчетите за енергийни доставки за периода 1981–1985 г. Въпреки изпратените правителствени делегации от страна на НРБ руската страна не удовлетворява молбите за отмяна на решението. То е потвърдено пред Живков лично от съветския лидер на срещата между двамата в Крим през 1981 г. Брежнев калкулира съветската помощ за страните от социалистическия лагер:

 

Понякога се принизява значението на съветската помощ. Съвестта на нашата партия в това отношение е чиста. Както ти знаеш, цените на много наши стоки са по-ниски от световните. Нашите икономисти, Тодоре, пресметнаха, че през миналата петилетка пряката изгода на братските страни от вноса на горива и суровини от Съветския съюз е възлязла на 15 млрд. рубли, а през тази петилетка тя ще достигне почти 30 млрд. рубли. Както виждаш, сумата не е малка.

 

След тези думи на Живков не му остава нищо друго, освен да каже:

 

 … обстановката в НРБ е добра, ведра, оптимистична. Някакви по-особени трудности в настоящия момент нямаме. По въпроса за политиката на Съединените американски щати (САЩ) към България мога да ви уверя, че няма никакви основания, за да се притеснявате. САЩ нищо не могат да направят, за да изменят нашата политика като цяло и нашите отношения със СССР[9].

 

В средата на 80-те години управлението на БКП вкарва страната отново в спиралата на външния дълг. Министър-председателят до 1986 г. Гриша Филипов свидетелства:

 

Елементите на кризата се очертаха още през 1986 г. Тогава с помощта на учени направихме анализ на положението в България и озаглавихме материала „Деформациите у нас”, който през септември беше предаден на Тодор Живков. Там се разкриха тези деформации и ако те не бъдат преодолени, България ще тръгне надолу.

Но главният въпрос, който постави България в тежко положение, е друг. Главното е в това, че тоталитарният модел на управление на социализма, който в продължение на 40 години функционираше в България, изпадна в кризисно положение. Той просто влезе в дълбока криза. Съдържанието на това кризисно положение е дълбокото противоречие между производителните сили и производствените отношения. Този кризисен процес беше характерен за целия наш лагер, за цялата социалистическа система[10].

 

Неговият наследник Георги Атанасов, премиер през периода 1986–1990 г., обяснява какво положение заварва:

 

Икономиката беше в криза. Ръководството беше убедено, че трябва да се извърши преустройство, но всички разработки, които се внасяха, изхождаха от един център – от генералния секретар, и засягаха по същество организационната страна на функционирането на икономиката, а не принципите, въз основа на които тя може да се приведе на релсите на пазарната икономика. Във връзка с горното за периода 1986–1989 г. бяха внесени над 20 разработки от генералния секретар. В тях имаше и правилни идеи, но това бяха политически постановки и главно предопределяха непрекъснати организационно-структурни промени. Когато аз постъпих в правителството, на следващия ден Народното събрание реши да се закрият пет министерства и да се създадат няколко съвета към Министерския съвет. Това се отрази на производството. Хората бяха в непрекъснато очакване. Така продължи през целия период[11].

 

Подценено е развитието на селското стопанство, хранителната и леката промишленост, туризма, транспорта. Вместо това са приети програми за „пробиви” и „маньоври” в електрониката, тежкото машиностроене, износ на държавен кредит за пласиране на оръжейна продукция. Бившият председател на БНБ и на плановия комитет Кирил Зарев посочва:

 

След като Генералната схема беше подписана на съвсем ниско ниво и нищо по нея не беше изпълнено, тъй като нямаше какво да се изпълнява, тя не беше конкретна, а имаше пожелателен характер, към 1983 г. започнаха да се взимат решения за нови направления в икономическото ни развитие. Заговори се за внедряване на биотехнологиите, производството на роботи, на персонални компютри, даже ставаше въпрос, че ние сме усвоили производството на суперкомпютър. Всички тези производства нямаха създадена вътрешна суровинна база, а също така компоненти и оборудване. За тяхното функциониране и развитие се налагаше увеличение на вноса по второ направление. А не всичката продукция имаше реализация. Например персоналните компютри, роботите и гъвкавите автоматизирани системи трудно се реализираха и се правеха почти всяка година обръщения към СССР, за да ги купуват. Тази продукция не се търсеше достатъчно, а нямаше и необходимото качество[12].

 

Очакваните резултати не са постигнати, напротив, увеличава се разходът на валута. Валутните постъпления в електрониката за 1986 –1989 г. са 166 млн. щатски долара, а валутните разходи – 719 млн. долара, или отрицателното салдо за четирите години е 553 млн. долара. За същия период от намаляването на цените на петрола загубите са около 1 млрд. и 300 млн. долара, а от пренасочването на доставки от социалистическите страни към Запада те възлизат на 900 млн. долара. За компенсиране на загубите от авариите в Девня и Свищов се налагат допълнителни разходи за над 300 млн. долара. Вноската във валута за изграждането на газопровода „Ямбург – западна граница на СССР” е в размер на 525 млн. долара. Намаляват постъпленията от металургичната продукция с около 170 млн. долара. Валутните постъпления от износ на специално имущество падат с близо 1 млрд. и 500 млн. долара. С около 270 млн. долара намаляват валутните постъпления от задгранична дейност в сравнение с периода 1981–1985 г.

„От 1986 г. ние се оказахме с празни ръце – нямаше какво да изнасяме, за да получим валута. Това, което изнасяхме за едно десетилетие, от 1975 г. нататък за този период увеличи цената си с 30 процента, а това, което внасяхме – със 105 процента”[13], признава тогавашният министър-председател Георги Атанасов. Това не е единственият проблем. Идва ред на комунистическото управление да бере „плодовете” и от изостаналото развитие на селското стопанство. В началото на 1985 г. проблемът със зърнения баланс се задълбочава и комунистическото управление е принудено да прави непредвидени валутни разходи, за да осигури зърно. Външният дълг продължава да нараства. Ако през 1984 г. той е в размер на 3 млрд. и 16,5 млн. валутни лева, през следващата 1985 г. се покачва до 4 млрд. и 119,7 млн. валутни лева, а през 1986 г. достига 4 млрд. и 970,4 млн. валутни лева.[14] Държавното ръководство успява да изстиска още едно презареждане от съветската страна. На 9 август 1985 г. в Москва е подписана българско-съветска спогодба, която се отнася до баланса на взаимните разплащания през периода 1981–1985 г. Размерът на кредита, който Кремъл отпуска, е 1 млрд. преводни рубли при 5 процента годишна лихва.[15]

Тодор Живков трескаво търси изход от нарастващата криза. През юли 1987 г. той внася поредните съображения в Политбюро. С гриф „Лично, строго секретно”, те са относно „Извършване на нови маньоври с използване на финансово-валутни операции по второ направление за разкриване на допълнителни ресурси за икономиката”[16].

Действията, предприети по тези направления, в повечето случаи водят до нови, значителни валутни разходи без особен ефект. Такъв е примерът с купуването на машини „втора ръка” – идея, подсказана на Тодор Живков от Огнян Дойнов. Нищо не помага на управлението, което се движи към сигурен трети фалит и финансова катастрофа. Стремежът на Живков да поддържа най-голямата илюзия на комунизма, че животът е евтин и добър, се изражда в страх от реални реформи и от случващото се в Полша.[17] Той не само че не се вслушва в съветите на БНБ да се пристъпи към увеличение на цените и да се приеме реален валутен курс, а продължава да настоява за осъществяване на скок в икономическия растеж. Това няма как да не се отрази на външния дълг, който през 1987 г. достига 6 млрд. и 104,6 млн. валутни лева, или 7,5 млрд. долара – началото на края на банкрута, защото обслужването му вече зависи изцяло от получаването на нови кредити. Председателят на БНБ Васил Коларов посочва:

 

Към групата на субективните причини за нарастването на дълга е абсолютизирането на растежа на икономиката при всякакви обстоятелства и на всяка цена. За съжаление, може би под въздействие на по-лекото преодоляване на кризисни ситуации в миналото или пък поради недостатъчна гъвкавост, или поради робуване на неточни представи, че в централно планираната икономика непременно всяка година трябва да има растеж, стратегическото ръководство на икономиката в страната през 1986–1989 г. не направи коректив в изискванията за непременен растеж на всяка цена. При намалените валутни постъпления с около 700 млн. валутни лева, което е от порядъка на 850–900 млн. щатски долара, а през 1989 г. много повече, както и при постепенното намаляване на жизнено важни ресурси, получавани в рамките на СИВ, единственият източник за постигане на искащия се растеж може да бъде допълнителното нарастване на валутния дълг на страната в конвертируема валута[18].

 

Още през 1987 г. председателят на БНБ Васил Коларов предупреждава генералния секретар на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков, че управлението на комунистическата партия е докарало страна до поредния фалит. За тежкото състояние на неплатежоспособност Коларов го информира писмено на 13 октомври 1987 г. В справката е направен разчет на плащанията по външния дълг, по главницата и лихвите. Посочена е и общата задлъжнялост (само по външния дълг) на страната в края на 1987 г. – „около 6 млрд. валутни лева”, което е над 7 млрд. долара. Дадена е и информация за предстоящите плащания по външния дълг за следващите три години, както и данни за по-високите лихви, които НРБ трябва да плаща, при положение че външната й задлъжнялост се увеличи. На финала председателят на БНБ подчертава, че единственият начин да се обслужва нормално външния дълг е взимането на нови кредити. Банкерът напомня, че за „нормално” е прието плащанията по външния дълг на една страна „да не надхвърлят 25 на сто от общите ѝ валутни постъпления. У нас вече те са повече от 100 на сто”. Най-важният индикатор за фактическия банкрут още през 1987 г. е, че дори и цялата печалба на държавата вече не е достатъчна да покрива външните задължения. Председателят на БНБ Васил Коларов посочва точно как се преценява неплатежоспособността:

 

Чуждестранните кредитори преценяват конкретно във всеки случай платежоспособността на всяка страна според голям набор от показатели. И все пак като че ли обикновено за една страна се приема, че е твърде задлъжняла, когато за обслужване на външния си дълг, тоест за погасяване на главницата и лихвите по него, се изразходват повече от 25 процента от валутните постъпления на страната за определена година. За България тази граница беше прехвърлена през 1986 г.[19].

 

Първият партиен и държавен ръководител обаче вместо реални реформи прави поредни реорганизации. През октомври 1988 г. той внася в Политбюро разработката „За новото в съвременния свят и проблемите на неговото преустройство”. Тя е разгледана от Политбюро, а Живков е предал документа и в съветското посолство. Лидерът на БКП посочва, че „България не може да се развива без Съветския съюз”[20].

През декември 1988 г. Живков оглавява национален щаб за оперативно ръководство и координиране на дейността за изпълнение на решенията от Декемврийския пленум, възприел съветските принципи на преустройство. Положението не се подобрява чувствително, както Живков и щабът му са очаквали. Външният дълг достига до нови, още по-големи размери през 1988 г. – 7 млрд. и 496,8 млн. валутни лева. През есента на 1988 г. председателите на БНБ и Българска външнотърговска банка (БВТБ) Васил Коларов и Иван Драгневски отново сигнализират за тежкото положение с външния дълг министър-председателя Георги Атанасов. Те му пишат:

 

Изпълнението на валутните постъпления за 1988 г., и особено в несоциалистическа валута, предизвиква изключителна тревога и поставя страната ни пред невъзможност да посрещне предстоящите плащания в несоциалистическа валута с всички тежки последици[21].

 

През пролетта на 1989 г. двамата банкери отново подчертават тежкия проблем с валутния дълг в строго поверителна от особена важност информация за валутните баланси към 31 март 1989 г.:

 

Реализираното пасивно салдо в несоциалистическа валута към 31 март 1989 г. доведе до по-нататъшно нарастване на задълженията на страната. Известно е, че натрупаният дълг в несоциалистическа валута вече създава сериозни проблеми за неговото обслужване. Заслужава да се отбележи, че редица банки в основни наши партньори – капиталистически страни, спират предоставянето на нови кредити за финансиране на наши покупки на суровини и материали. Изключително голям вече е броят на отказите на банки да финансират доставките на зърно и хранителни стоки като масло, месо, маслини, лимони, мая и т.н.

За да се поддържа платежоспособността на страната, понастоящем банката е принудена да осъществява валутни разходи само при наличие на кредитиране от чужбина, а цялата маса на валутните постъпления да бъде използвана за погасяване на по-рано получени кредити. Нещо повече, вече валутните постъпления са значително по-малко от необходимите суми за обслужване на дълга. Към тези проблеми следва да се добави и започналото вече трайно повишаване на лихвените проценти по валутния дълг, което без съмнение ще изправи страната пред нови затруднения.[22]

 

Изводът, който Коларов и Драгневски правят, е песимистичен, но съобразен с реалността на числата. Те вече са убедени, че и 1989 г. няма да е по-различна от предишните години и приходите от икономиката ще бъдат значително по-малки от държавните разходи:

 

Състоянието на изпълнението на валутните задачи през първото тримесечие на 1989 г., в резултат на което беше влошена по-нататък платежоспособността на страната, създават предпоставки страната ни скоро да изпадне в неплатежоспособност, което ще има крайно неблагоприятно отражение върху икономиката като цяло и ще създаде сериозни социални и политически проблеми[23].

 

В друга, строго поверителна от особена важност информация за валутните баланси към 30 юни 1989 г. председателят на БНБ Васил Коларов предупреждава:

 

Изпълнението на валутните задачи в несоциалистическа валута през първото полугодие на 1989 г. продължава да създава предпоставки страната ни да изпадне в неплатежоспособност, което ще има крайно неблагоприятно отражение върху икономиката на страната като цяло и ще създаде сериозни социални и политически проблеми. При възложените задачи за 1989 г. на фирмите и стопанските организации за валутни вноски в несоциалистическа валута в абсолютна сума общо 1 млрд. и 436,5 млн. валутни лева за първото полугодие на 1989 г. са реализирани 314,2 млн., което прави 21,8 процента от годишната задача[24].

 

Тодор Живков до последно е информиран за лавинообразното покачване на външния дълг. През юли 1989 г. банкерите Васил Коларов и Иван Драгневски изпращат до него поредната строго поверителна от особена важност докладна. В него те отчаяно предупреждават:

 

Вече четвърта година поред, както знаете, икономиката ни не се адаптира към рязко влошилите се от 1985 г. условия на международните пазари. В резултат на това всяка година от 1986 г. чистият дълг на страната в конвертируема валута нарастваше с около 1,5 – 1,8 млрд. щатски долара. И през първото полугодие на 1989 г. валутните разходи превишиха валутните постъпления с над 1 млрд. долара[25].

 

Банкерите предлагат различни мерки, сред които и ограничителен лимит за предприятията по вноса. След промените, в опита си да избяга от отговорност, Живков ще отрича, че е бил информиран за размера на дълга, макар че секретните архиви показват, че той е човекът, който във всеки момент е знаел всичко. Въпреки това бившият първи партиен и държавен ръководител заявява:

 

Във всяка държава в определени периоди възникват диспропорции. И това е естествено. Когато ме разпитваха по дело № 1, казах на прокурорите, че външният дълг максимум е стигал 6 млрд. долара, а мине ли тази цифра, състоянието му става тревожно. След една седмица прокурорите ми съобщиха, че външният дълг, който се е оформил през последните две години преди моето освобождаване, е достигнал 10 млрд. долара. Казах, че това не може да бъде. Цяла седмица мислих как е възможно дългът да е достигнал 10 млрд. долара и как се е получило. Подчертах, че ако това е вярно, политическото ръководство не е информирано за този дълг и че той е скрит от политическото ръководство. Това е могло да се получи с нереални планове[26].

 

През 1989 г. вече се виждат очертанията на финансовата катастрофа на комунистическото управление и западните банки заемат изчаквателна позиция при отпускането на нови кредити. Иван Драгневски, председател на БВТБ по това време, а от ноември 1989 г. председател на БНБ, разкрива:

 

След политическите промени у нас през ноември 1989 г. се получи обрат от банките и въздържане от участие по предоставяне на нови кредити за страната. По същество започнатата операция в края на октомври 1989 г. не можа да се доведе докрай, тъй като банките заеха изчаквателна позиция. Междувременно валутните постъпления през януари 1990 г. продължиха да падат силно, което вече поставяше под угроза възможностите. В тази обстановка беше проведен разговор с крупна западноевропейска банка за организиране на финансов кредит, с който да се облекчат плащанията през април и май 1990 г.

Едновременно с това беше потърсена възможност с правителство на западноевропейска страна да се намерят гаранции от него за формиране на допълнителни кредити. Банката беше информирана, че единствената възможност за преодоляването на проблема е да се организира консорционален финансов кредит от порядъка на 250 млн. долара. Сондажите започнаха, но поради промените запитаните западни банки се въздържаха от участие. Можа да се събере сума от около 100 млн. долара, която не беше достатъчна да покрие временно недостига за плащанията по старите дългове.

Едновременно с това представители на БВТБ посетиха банки в Австрия, Федерална република Германия (ФРГ) и Франция в опит да се организира консорционален кредит. По такъв начин банките, които работеха с БВТБ, по същество бяха информирани за проблемите с плащанията. В тази обстановка съм предложил още през октомври 1989 г. да се използват 300 млн. долара от стратегическия валутен резерв за поддържане на платежоспособността ни[27].

 

Обявяването на катастрофалното положение вече е въпрос на време. В началото на февруари 1990 г. Андрей Луканов сменя Георги Атанасов на поста министър-председател. Още през първите дни на новия кабинет той е запознат в пълни подробности с тежкото положение с външния дълг на управлението, в което и той е участвал. В строго поверителна от особена важност докладна председателите на БНБ и БВТБ Иван Драгневски и Веселин Ранков информират председателя на Министерския съвет Андрей Луканов, че задълженията на страната към 31 декември 1989 г. възлизат на 8 млрд. и 621,4 млн. валутни лева, или 10 млрд. и 656,9 млн. долара.[28] Вече няма място за отстъпление. През 1990 г. БВТБ следва да изплати задължения по различни видове кредити и лихви в размер на 3 млрд. и 986,8 млн. долара. За посрещане на тези плащания банката разполага с 1 млрд. и 12,8 млн. долара стратегически валутен резерв.61 Банкерите докладват:

 

На международните кредитни пазари банката среща изключително сериозни и почти непреодолими трудности по договарянето на нови кредити. От ноември 1989 г. не е договорен нито един средносрочен финансов кредит, чрез който биха се облекчили разплащанията. Не се предлагат от западни банки и кредити за финансиране на вноса на суровини, материали и други стоки. Освободените кредитни линии след изплащане на дължимите суми или се анулират, или се намаляват, или за тях по изключение се предлагат нови лихвени условия, включващи надбавки над базисния лихвен процент в размер на 0,75–1,25 процента за едногодишен срок, тоест завишение от 3–4 пъти спрямо ползваните досега.

Като мотиви за въздържаността на чуждестранните банки се изтъква високата задлъжнялост на страната, сумата на която е надхвърлила критичната граница, липсата на програма и сериозни действени мерки за излизане от икономическата криза.

Тежката икономическа ситуация в страната, продължаващата ѝ изолация от кредитните пазари, незначителните по обем валутни постъпления от износа и другите дейности, липсата на приток на нови валутни средства изправят банката пред непосилната вече задача да плаща в срок задълженията си по кредитите, а едновременно с това да посреща натиска и исканията на фирмите за нов внос на стоки[29].

 

Това е първият документ, в който БНБ и БВТБ предлагат на Луканов да проведе разговори с кредиторите за разсрочване на плащанията за 1990 г.:

 

Остава изходът, колкото и тежък да е той за страната, за нейния международен авторитет, с всички негативни последици за икономиката като масовото преустановяване на много производства, прекратяване на вноса на стоки, блокиране на валутни постъпления от износа и налични авоари и резерви, да се направят контакти и постъпки пред кредиторите – правителствата и банките на съответните страни, за разсрочване на плащанията по кредитите на първо време за 1990 г.

Във връзка с гореизложеното и с оглед съхраняване на част от стратегическия резерв на страната предлагаме БВТБ да преустанови плащанията по ползваните кредити от чужбина със срокове през 1990 г.[30].

 

            Луканов прави един последен опит. Близкият до съветските кръгове последен комунистически премиер се надява, че ще успее да измоли един последен кредит от 1 млрд. долара. Михаил Горбачов не е в състояние да осигури такава сума и Луканов е принуден да си тръгне с препоръката на съветските другари да намери начин българските комунисти да се справят сами. Те обаче не са научени на това. Председателят на БНБ по това време Иван Драгневски посочва:

 

От страна на правителството бяха направени постъпки пред СССР за оказване на временна помощ чрез предоставяне на финансов кредит за покриване на недостига от средства през март 1990 г. Положителен отговор не се получи независимо от проявеното разбиране на проблема[31].

 

Направен е и опит да се сондират мнения на западни финансисти каква да бъде следващата крачка. Чрез Министерството на финансите (МФ) БВТБ получава предложение от фирмата „Финели” АД, филиал на „Креди Комерсиел дьо Франс”, за проучване заедно с българската банка на състоянието и условията за обслужване на външния дълг.[32] Финансовият министър води разговори с представители на фирмата. По негова покана в София на 26 март 1990 г. пристигат президентът и генералният директор на „Финели”. Изяснено е, че България търси възможности за рефинансиране на външния си дълг, както и да навлезе в частичен или цялостен процес на предоговаряне с обществените и частните кредитори на страната. „Финели” е ангажирана да направи експертиза и да предложи стратегия за управление на външния дълг срещу сумата от 1,5 млн. долара. Договорът не е подписан, тъй като Луканов обявява мораториум върху плащанията по външния дълг на 30 март 1990 г. зад гърба на финансовия министър, без изобщо да го предупреди.

Последствията от едностранното прекратяване на плащанията утежняват допълнително плачевното състояние на икономиката. Луканов е критикуван дори от своите съпартийци. Чудомир Александров коментира:

 

Изключително тежко отражение върху икономиката даде спирането на нейното валутно кредитиране след прекратяването на плащанията по външния дълг на страната. Като се има предвид високият относителен дял на внасяните през последните години суровини, материали с конвертируема валута, ясно е, че изведнъж не може да се мине към валутно самофинансиране. Блокирането на всички кредити по същество блокира възможностите за почти всички доставки. Ние се оказахме в положение, когато можехме да купуваме с конвертируема валута само толкова, колкото бяха валутните постъпления от продажбата на нашите стоки. Тук започна да се затваря кръгът и да става омагьосан кръг[33].

 

Може би най-точно финалът на комунизма е описан от Емил Христов, бивш председател на Съвета по управление на икономиката към Държавния съвет. Той определя положението, в което през 1990 г. е изпаднала страната, като „дълбока и всеобхватна криза”, която се характеризира с три основни дефицита:

 

        стоков дефицит;

-         натрупан бюджетен дефицит и кредитна задлъжнялост на стопанските организации;

-         валутен дефицит.

 

Освен това:

 

-         неконтролируема емисия парични знаци;

-         неконтролируеми инфлационни процеси;

-         голям консумативен внос от второ направление;

-         голямо незавършено строителство;

-         умъртвени капитални вложения в неефективни фондове и престижни обекти;

-         амортизирани основни фондове в почти всички сфери на материалното производство;

-         липса на средства за технологични инвестиции;

-         реално и системно понижаване на жизненото равнище[34].

 

Подробен анализ на външния дълг на България при управлението на БКП е направен и от ревизията на БВТБ, извършена от „Банков надзор” на БНБ през 1993 г. Той съдържа следните констатации:

 

От началото на 1986 г. до края на 1989 г. непрекъснато нараства отрицателното салдо в платежния баланс в конвертируема валута с несоциалистическите страни. През 1989 г. се приключва със значителен дефицит в платежния баланс в конвертируема валута от 1 млрд. 114 млн. долара. Влошаването на платежния баланс ясно се откроява и при съпоставка между приходите и разходите от цялостната дейност по вноса, износа, нестоковите и кредитните операции.

Основни причини за влошаването на платежния баланс в конвертируема валута са дефицитите в търговския баланс на България и отрицателният резултат от нестоковите операции през периода 1985–1989 г.

Друга причина е пасивното валутно салдо от предоставени и погасени държавни кредити от България на развиващите се страни в несоциалистическа валута.

След 1985 г. търговският баланс на страната започва рязко да се влошава, като дефицитът нараства от 269 млн. долара през 1985 г. до 1 млрд. 48 млн. долара през 1989 г. Този отрицателен резултат се дължи на трудното и почти невъзможно поддържане на равнището на износа в сравнение с тенденциите на непрекъснато нарастване на вноса, чиито стойности се движат от 3,6 млрд. долара през 1985 г. до 4,3 млрд. долара през 1989 г. Докато през 1989 г. приходите от износа са в размер на 2 млрд. 637 млн. долара и са на равнището на 1981 г., то разходите по вноса са в размер на 3 млрд. 685 млн. долара и са 1,4 пъти по-големи от осъществения през 1989 г. износ.

Тези резултати са следствие на спадането на износа на български стоки, значителен ръст на вноса за задоволяване основно на недостига от консумативни стоки за вътрешния пазар, разходи за внос на инвестиционни съоръжения и др. Ръстът на вноса в страната се е налагал и за поддържането на голяма част от промишлеността, която не е могла да работи нито за вътрешния пазар, нито за износ без необходимата вносна окомплектовка от несоциалистическите страни.

Причините за намаляването на износа на страната може да се групират така:

 

-         намаляване на конкурентоспособността на изнасяната от страната продукция;

-         почти през целия период в промишлеността не се внедряват нови конкурентоспособни изделия, изработени и съобразени с международните стандарти и с търсенето на международните пазари;

-         преобладаващата част от промишлените изделия, произвеждани в страната, са били предназначени за износ в страните от социалистическия лагер. За да бъдат произведени тези изделия, се е налагало да се внасят от несоциалистическите страни за голяма валутна стойност окомплектоващи възли и детайли. В същото време цялата произведена продукция, независимо от вложената в нея вносна окомплектовка, е била изплащана в преводни рубли, с които не е било възможно да се възстановят вложените в изделията валутни средства;

-         неблагоприятно влияние върху търговския баланс на страната е оказвала ориентацията на външната търговия към развиващите се страни. Трябва да се има предвид, че след 1983 г. финансовото състояние и платежоспособността на тези страни започва рязко да се влошава, в резултат на което започва силно да намалява платежоспособното търсене на наши стоки от развиващите се страни. Вследствие на това се стига да износ на наши стоки за тези пазари на кредит, като постъпленията във валута у нас се реализират много трудно, с голямо закъснение, и водят до увеличаване на задлъжнялостта на тези страни към България.

 

При анализа на нетърговския баланс на страната се установява, че за периода до 1987 г. се реализира положителен резултат в конвертируема валута. След 1988 г. нетърговският валутен баланс е отрицателен със 170 млн. за 1988 г. и с 210 млн. долара за 1989 г. Основните причини за реализирането на този отрицателен валутен баланс могат да се групират така:

 

-         нарастване на плащанията за лихви по растящия външен дълг на страната;

-         значително намаляване на приходите от международния транспорт и задграничното строителство поради спад в икономиката на развиващите се страни и намаляване на тяхната платежоспособност;

-         намаляване на обслужването на дълга на развиващите се страни към България вследствие на спад в икономическото им развитие, поради което значително са намалени възможностите им да изплащат задълженията си към България в конвертируема валута.

 

Очертал се е проблем, който се състои в това, че с реализираните валутни постъпления в страната не са могли да бъдат посрещнати разходите по вноса на суровини, материали, окомплектовки и др. Тези проблеми са били поставяни за решаване от председателя на БНБ Васил Коларов и председателя на БВТБ Иван Драгневски пред Министерския съвет, но взиманите от него решения не са изпълнявани цялостно и не са довели до стабилизиране на валутното състояние на страната[35].

 

След като в началото на 1990 г. новото ръководство на БКП разбира, че повече не може да крие от българския народ истината за колосалния външен дълг, по стар рефлекс започва да търси в редиците си изкупителна жертва. Много скоро съдебните органи са призовани да разследват „едноличния режим” на Тодор Живков. След обявения мораториум Андрей Луканов обяснява със завидно самочувствие в едно интервю за вестник „Дума”, че всъщност с този ход неговото правителство „успокои външния дълг”. Дългогодишният вицепремиер при управлението на Тодор Живков е един от най-активните инициатори за образуването на дело № 4 за виновниците за икономическата катастрофа, което тогавашната Главна прокуратура прави през октомври 1990 г. По ирония на съдбата през юни 1992 г. самият Луканов е призован на разпит от държавното обвинение, за да даде показания по същото дело.[36] Малко преди да влезе в следствения арест на ул. „Развигор” № 1, Луканов е запитан от журналисти: „За какво бяха изхарчени 10-те милиарда долара външен дълг?”. Отговорът му е: „Заедно ги изядохме”.

 

След промените икономисти посочват, че фалитът на държавата по обслужването на нейния дълг е формалният крах на социалистическата икономика.[37] Според тях знанието за предстоящия крах е вътрешна информация и първи достъп до него има номенклатурата. Например „кредитът към държави от Близкия изток е имплицитно съпроводен с облагодетелстване на българската номенклатура”[38], посочва икономистът Георги Стоев. Според него натрупаният държавен дълг очевидно не е финансирал инвестиции в икономиката, които евентуално биха осигурили неговото бъдещо изплащане. По думите му дългът просто финансира дефицита на номенклатурата, която значително скъсява своя частен хоризонт на планиране.

            След едностранното прекратяване на плащанията по външния дълг през март 1990 г. от Андрей Луканов уреждането на държавния дълг започва със споразумение за разсрочване на дълга с Парижкия клуб[39] от правителството на Димитър Попов през април 1991 г. за плащания от около 603 млн. долара. Второто споразумение е сключено през декември 1992 г. от кабинета на Филип Димитров за плащания от около 160 млн. лева по дължими лихви. Третото споразумение с Парижкия клуб е сключено през април 1994 г. Договарянето с частните кредитори е по-трудно, защото сумата на дълга е по-голяма – около 75 процента от общите задължения. Рамката на споразумението е договорена през ноември 1992 г., а правителството на СДС възстановява плащанията по дълга. Споразумението с частните банки е сключено през 1994 г. при кабинета на Любен Беров, като дългът се оформя в брейди[40] облигации, чиято обща номинална стойност е 5,1 млрд. долара, като намаляването на дълга е с около 3,8 млрд. долара.

            След тежката икономическа криза в резултат на еднопартийното управление на БСП с кабинета на Жан Виденов следващото управление на Обединените демократични сили (ОДС) постига икономическа стабилизация с подкрепата и надзора на международните финансови институции. По този начин кабинетът на Иван Костов успява да продължи изплащането на външния дълг. Задълженията към Парижкия клуб намаляват. Крайният резултат към средата 2001 г. се изразява в намаляване на държавния дълг като процент от брутния вътрешен продукт (БВП).

            Следващият кабинет на Симеон Сакскобургготски (коалиция на (Националното движение „Симеон Втори” (НДСВ) и Движението за права и свободи (ДПС) предприема т.нар. „активно управление на външния дълг“. Министър на финансите по това време е Милен Велчев. В края на 2001 г. правителството изкупува около 4 процента от брейди облигациите по външния дълг, като успоредно с това е издадена нова емисия дълг с еврооблигации с номинал от около 218 млн. долара. През следващата година са извършени серия от финансови операции по външния дълг, като са заменени брейди облигации с номинал около 2,2 млрд. долара. Резултатът от тези сделки е увеличаване на дълга с фиксирани лихви от 29,5 процента на 37,2 процента; намаляване на деноминирания в долари дълг от 66,3 процента на 54 процента; увеличаване на деноминирания дълг в евро от 17,4 процента на 30,5 процента.

            Аргументите на правителството са, че крайната цел е намаляване на външния дълг с около 8–10 процента. Икономисти обаче отбелязват, че „след като дългът се плаща с парите на данъкоплатците, „успешна сделка” е тази, която отваря времевите предпочитания на последните, а не оценката за бъдещето, направена от кръг финансови анализатори”[41]. Последният дълг, завещан от комунизма, е изплатен от българската държава през 2015 г. – двайсет и шест години след краха на тоталитарния режим в България.

 

(Началната и последната страница от справка за разчетите за плащанията по външния дълг на председателя на БНБ Васил Коларов до Тодор Живков, от която става ясно, че още през 1987 г. комунистическият режим е във фалит, който се поддържа през следващите две години с нови, още по-скъпи кредити от западни банки. Източник: Архив на Националната следствена служба.Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

 

(Строго секретно писмо до министър-председателя Андрей Луканов относно: Състоянието на плащанията по ползваните кредити от чужбина на председателя на БНБ Иван Драгневски от пролетта на 1990 г., от която става ясно, че задълженията на комунистическия режим (НРБ) към края на 1989 г. възлизат на над 10,6 млрд. щатски долара. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

(Началната страница на ревизионния акт на Българската външнотърговска банка, през която е обслужван външния дълг на комунистическия режим, извършен от управление „Банков надзор” на БНБ през 1993 г. В ревизионния акт се съдържат всички подробности за третия фалит на несъстоятелното управление на БКП, станал факт през втората половина на 80-те години на 20-и век. Източник: Архив на БНБ. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

 


[1] Трите тайни фалита на БКП са описани за първи път подробно и документално подкрепени в книгата на разследващия журналист Христо Христов „Тайните фалити на комунизма” (Сиела, 2007), преиздадена през 2015 г. В настоящата глава е представена по-обобщена информация за действията на комунистическия режим за справяне с този хроничен проблем и отражението на външния дълг върху началния етап на демократичните промени в България след 1989 г.

[2] Архив на Националната следствена служба (АНСлС), т. 7, л. 4, протокол за разпит на Живко Живков от 6 май 1991 г. по дело № 4/1990 г. за установяване на причините за икономическата катастрофа вследствие на управлението на БКП.

[3] АНСлС, т. 886, л. 109, строго поверителна от особена важност справка на БНБ за развитието на задълженията на НРБ в несоциалистическа валута за периода 1970–1989 г. Дългът е относим към 31 декември за всяка година и е във валутни левове. Коефициентът за преизчислението му в долари е 1,23.

[4] АНСлС, т. 15, л. 113–114, протокол за разпит на Кирил Зарев от 20 август 1991 г.

[5] АНСлС, т. 784, л. 3, протокол „А” № 133 от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 27 март 1978 г.

[6] АНСлС, т. 783-1, л. 126, протокол „А” № 330 от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 16 август 1978 г., информация на Тодор Живков за посещението му в Съветския съюз и разговорите му с Леонид Брежнев. Срещата между двамата е на 14 август на полуостров Крим.

[7] Пак там, л. 139.

[8] АНСлС, т. 886, л. 109, строго поверителна от особена важност справка на БНБ за развитието на задълженията на НРБ в несоциалистическа валута за периода 1970–1989 г.

[9] АНСлС, т. 783, л. 41, 47, протокол „А” № 405 от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 9 август 1981 г. за резултатите от посещението на Тодор Живков в Крим. Строго секретна информация до членовете на Политбюро и секретарите на ЦК на БКП за срещата в Крим на Тодор Живков с Леонид Брежнев.

[10] АНСлС, т. 2, л. 216–217, протокол за разпит на Гриша Филипов от 11 март 1991 г.

[11] АНСлС, т. 34-4, л. 10–11, протокол за разпит на Георги Атанасов от 25 февруари 1991 г.

[12] АНСлС, т. 15, л. 140, протокол за разпит на Кирил Зарев от 20 август 1991 г.

[13] АНСлС, т. 34-4, л. 14, протокол за разпит на Георги Атанасов от 25 февруари 1991 г.

[14] АНСлС, т. 886, л. 109, строго поверителна от особена важност справка на БНБ за развитието на задълженията на НРБ в несоциалистическа валута за периода 1970–1989 г.

[15] АНСлС, т. 784, л. 232, поверително решение № 232 на Бюрото на Министерския съвет от 3 декември 1985 г. за „Утвърждаване на кредитна спогодба със Съветския съюз”.

[16] АНСлС, т. 614, л. 74, строго секретни „Съображения относно извършване на нови маньоври с използване на финансово-валутни операции по второ направление за разкриване на допълнителни ресурси за икономиката” на Тодор Живков от 27 юли 1987 г.  

[17] От 1981 г. Полша се опитва да реформира икономиката си. Въведено е военно положение, официален повод за което е влошаването на икономическото състояние на страната, липсата на стоки по магазините и опасността от енергийна криза, а неофициалният – смазване на политическата опозиция. Първият етап на реформата повишава пазарните стимули, въвежда работническо самоуправление и децентрализира икономиката, вкарва икономически лостове и либерализира цените. Резултатите обаче са бледо подобие на пазарна система.

[18] АНСлС, т. 7, л. 201–202, протокол за разпит на Васил Коларов от 14 май 1991 г.

[19] Пак там, т л. 216, протокол за разпит на Васил Коларов от 16 май 1991 г.

[20] АНСлС, т. 756-1, л. 78, протокол „А” № 173 от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 28 и 31 октомври 1988 г.

[21] АНСлС, т. 612, л. 56, строго поверителна справка за „Изпълнението на валутните задачи към 31 октомври 1988 г.”.

[22] Пак там, т. 718, л. 120–121, строго поверителна от особена важност „Информация за валутните баланси към 31 март 1989” от председателя на БНБ Васил Коларов и председателя на БВТБ Иван. Драгневски, 4 април 1989 г.

[23] Пак там, л. 121.

[24] АНСлС, т. 613, л. 40, поверителна от особена важност информация за „Валутните баланси към 30 юни 1989 г.” на председателя на БНБ Васил Коларов от 1 юли 1989 г.

[25] АНСлС, т. 84-1, л. 15, строго поверителна от особена важност докладна записка от Васил Коларов, председател на БНБ, и Иван Драгневски, председател на БВТБ, до генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков от 18 юли 1989 г.

[26] АНСлС, т. 34-4, л. 2–3, протокол за разпит на Т. Живков от 24 септември 1991 г.

[27] АНСлС, т. 38, л. 163–164, протокол за разпит на Иван Драгневски от 16 март 1992 г.

[28] АНСлС, т. 886, л. 110, строго поверителна от особена важност докладна на председателите на БНБ и БВТБ Иван Драгневски и Веселин Ранков до председателя на Министерския съвет Андрей Луканов относно „Състоянието на разплащанията по ползваните кредити от чужбина” от 15 февруари 1990 г.

[29] АНСлС, т. 886, л. 111–112, строго поверителна от особена важност докладна на председателите на БНБ и БВТБ Иван Драгневски и Веселин Ранков до председателя на Министерския съвет Андрей Луканов относно „Състоянието на разплащанията по ползваните кредити от чужбина” от 15 февруари 1990 г.

[30] Пак там, л. 113.

[31] АНСлС, т. 38, л. 163–164, протокол за разпит на Иван Драгневски от 16 март 1992 г.

[32] АНСлС, т. 613, л. 47, писмо на Министерството на финансите до председателя на БВТБ за предложението на „Финели” АД от 30 март 1990 г.

[33] АНСлС, т. 1, л. 160, протокол за разпит на Чудомир Александров от 13 март 1991 г.

[34] АНСлС, т. 47, л. 56–57, протокол за разпит на Емил Христов от 25 февруари 1991 г.

[35] АНСлС, т. 325, л. 5–10, ревизионен акт на БВТБ за периода 1985–1989 г. от „Банков надзор” на БНБ, 1993 г.

[36] Андрей Луканов е единственият бивш член на Политбюро на ЦК на БКП, който отказва да даде подробни показания по дело № 4/1990 г. за икономическата катастрофа, след като прокуратурата му налага мярка за неотклонение „задържане под стража”, в резултат на което той изкарва няколко месеца в следствения арест, откъдето е освободен в края на ноември 1992 г.

[37] Христова, Асенка, Владислав Сланчев, Георги Ангелов, Георги Стоев, Димитър Чобанов, Красен Станчев, Лъчезар Богданов, Мартин Димитров. Анатомия на прехода: Стопанската политика на България от 1989 до 2004. София: Сиела, 2004. Проблемът е разгледан от икономиста Георги Стоев в главата „Външният държавен дълг”, с. 173.

[38] Пак там, с. 175.

[39] Парижкият клуб е неформална междуправителствена организация, отпускаща кредити на държавно ниво. Съставен е от представители на 20-те най-богати държави в света. Подобна организация, но на частните кредитори, е Лондонският клуб.

[40] Държавните ценни книжа (ДЦК) се издават във връзка с преструктурирането на външния държавен дълг и се наричат брейди облигации. Те се делят на: облигации с първоначално намалени лихвени плащания; облигации с отстъпка; облигации, заменили просрочените лихви.

[41] Христова, Асенка и др.. Анатомия на прехода, с. 186.

^