Македонската оръжейна сделка

Генерал Бригадир Аспарухов е един от основните участници в тихия преврат срещу правителството на Филип Димитров, в който е използвана мнима оръжейна афера за износ на оръжие за Македония.

Снимка: Пресфото-БТА, Божидар Тодоров.

 

Това също е корупционна история, но много по-различна от разгледаните в този том. Ако в обичайните случаи става дума за реална корупция, тук е потърсена възможността обвинението в корупционен прецедент да послужи за политически цели. В случая не става дума за сделка, а за нещо много по-сериозно – за оперативно мероприятие, реализирано с помощта на българските тайни служби, – в което участват политически лидери, българският президент Желю Желев, негови най-близки съветници, заинтересовани икономически групировки, медии и синдикати. Използвана е версия, съчинена от Националната разузнавателна служба (НРС), и по-специално от нейния директор ген. Бригадир Аспарухов – за мнимото участие на Константин Мишев[1], съветник на премиера Филип Димитров, в договаряне на мащабна доставка на оръжие, предназначено за Министерството на вътрешните работи на Република Македония, – като крайната цел е компрометирането и отстраняването на законно избраното правителство и постигане на управленска формула, съответстваща на интересите на прохождащата по това време българска олигархия. Иначе казано, става дума за държавен преврат – тих наистина, но реален – с много тежки последствия за цялата история на прехода, и за не особено добрия статус на България в наши дни.

Основен двигател в тази история са фигури от бившата Държавна сигурност (ДС), включени в уж трансформираните тайни служби след 10 ноември 1989 г. Тяхната промяна от репресивен апарат в структури, защитаващи националните интереси на страната, си остава само на думи в ранните години на прехода – а и не само тогава. През този период тайните на бившата ДС постоянно се използват с политическа цел – а понякога намесата на свързани с нея фигури в политиката има и по-драстични измерения – такива, които на практика отменят изборни резултати и променят националната ни съдба. Емблематичен в това отношение е именно този прецедент – заговорът срещу правителството на Филип Димитров, осъществен със съгласието на президента Желю Желев, със съучастието на Ахмед Доган и група сини депутати[2] – основно тези от Алтернативната социалистическа партия (АСП) – с главно действащо лице ген. Бригадир Аспарухов, тогавашен директор на НРС.

Повече от десетилетие по-късно, в хода на скандала около неговото назначение като съветник на Симеон Сакскобургготски, отговарящ за координацията на тайните служби, ген. Аспарухов изпуска нервите си и проговаря, за да разкрие заговор на НАТО срещу собственото си назначение, интерпретиран и като външна намеса във вътрешните работи на страната ни.[3] Стартът на говоренето му обаче има и друг прицел. В интервю пред радио „Нет” той повтаря лъжите си с единайсетгодишна давност – за т.нар. „македонска” оръжейна сделка. Скандалният генерал иска да бъдат разсекретени стенограмите от закритото заседание на 36-ото Народно събрание (НС), посветено на този повод. Само дето е забравил, че още на 2 октомври 1992 г. е докладвал случая пред преките си шефове и държавните мъже, отговарящи за националната сигурност на страната, че този доклад също е стенографиран и от него става безпощадно ясно, че версията му е просто една опашата лъжа. И че той сам е признал това, като е бил принуден публично да се извини на премиера и правителството.[4]

(Първа страница от стенограма от срещата в кабинета на президента д-р Желев, състояла се на 2 октомври 1992 г., на която ген. Бригадир Аспарухов излага своята версия за тъй наречената „македонска оръжейна сделка“ в присъствието на президента Желю Желев, премиера Филип Димитров, министъра на правосъдието Светослав Лучников, вътрешния министър Йордан Соколов, Николай Слатински, председател на парламентарната комисия по национална сигурност, ген.Стоян Андреев, депутатите Иван Палчев и Димитър Йончев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Но ако македонската оръжейна афера е просто компроматен проект, макар и на много високо равнище, то друга една афера, свързана с нея, си е съвсем реален факт. През лятото на 1992 г. един висш държавен чиновник посещава Ливан – Здравко Попов[5], съветник по външнополитическите въпроси на президента Желев. Той заминава по време на отпуск и без да предупреди никого, придружен от бившия консул в българското посолство в Ливан Димитър Събев[6], бившия главен секретар на Министерството на външните работи (МВнР) Николай Богданов и Невяна Енчева. Истинската цел на посещението е делова среща с Амал Абу Зейд, търговец на оръжие и наркотици, стар клиент на „Кинтекс“, известен с поддръжката на терористични организации. Зейд има делови отношения с още двама бивши служители на МВнР, останали като бизнесмени в Ливан: бившият ръководител на Търговско-икономическата служба (ТИС) в Бейрут Джахов и бившият финансист на посолството Славчо Велков. Според сведения, изтекли в печата, гост на ливанския контрабандист по същото време е бил бившият заместник-министър на външноикономическите връзки Стефан Полендаков[7]. Интересното е, че неговият син е служител и на „Тератон“, и на „Мейтрикс“ и че тъкмо той е изготвил офертата на „Тератон“ за „Кери 91“ във връзка с македонската афера.

На 18 август, в деня, в който странната компания пристига в Ливан, бива изпратена дипломатическа грама, адресирана до президента, премиера, министъра на вътрешните работи, министъра на отбраната и председателя на Парламентарната комисия по национална сигурност. Грамата визира както факта на посещението, така и неговата цел. С това правителството е предизвестено и случаят не може да бъде прикрит. НРС и нейният шеф ген. Бригадир Аспарухов, очевидно проспали това посещение, уронващо престижа и на президента, и на страната, изпадат в глупаво положение, същото важи и за някои фигури от най-близкото обкръжение на д-р Желев, за хора като Алексей Алексеев[8] и ген. Стоян Андреев[9], които винаги знаят повече от своя президент, но предпочитат да споделят с него колкото се може по-малко.

Между 18 и 25 август в пресата няма и следа от огромния гаф на българското президентство. След което езиците се развързват и всеки лъже, колкото и както може. Най-достойно от всички се държи самият Здравко Попов, който може би е осъзнал, че е използван за параван и че тъй или иначе ще бъде пожертван. Той поддържа една благовидна, но невероятна версия – че е бил там на екскурзия, – знаейки предварително, че никой няма да му повярва. Най-много и най-нахално лъже ген. Андреев. Лъже, че е получил информация от разузнавателните служби, лъже, че е изпратен телекс до Здравко Попов спешно да се прибере, след което провинилият се съветник е разследван лично от президента в присъствието на директора на НРС. Началникът на президентската канцелария Алексей Алексеев го надминава само с абсурдността на лъжите си: той например твърди, че още на 17 август е получил предварително съобщение от Бейрут за предстоящото посещение на Здравко Попов. От това следва, че е можел спокойно да предупреди съветника, че подобни потайни посещения са недопустими по протокол[10] – и ако не го е направил, то това би означавало или че е бил посветен относно истинската цел на пътуването и е разчитал случаят да не бъде раздухан, или пък просто е искал да дискредитира Здравко Попов.

Относно последвалите събития версията на потърпевшия е проста – той твърди, че на 24 август сам е отишъл при президента и е разказал за посещението си. Това пък противоречи на версията на самия държавен глава – д-р Желев претендира сам да е информирал премиера, а не обратното. Известно е, че на 20 август Филип Димитров е попитал и президента, и Алексей Алексеев как върви разследването по случая Здравко Попов. Като се има предвид и фактът, че още на 18 август държавните мъже са получили дипломатическата грама от Бейрут, става съвсем очевидно, че версията на Здравко Попов не издържа критика – очевидно той просто е искал да предотврати прекалената гласност относно събитията около разкриването на неговата мисия.

Всъщност по отношение на оценката за мисията версиите на президента и служителите му също се разминават. Например по време на прословутата си пресконференция на Боянските ливади президентът твърди, че единствената причина за уволнението на неговия съветник били нарушенията на протокола. Няколко дни преди това обаче говорителят му вече е обявил, че причината се крие в „постъпилата информация за срещи на съветника с контрабандиста на оръжие и наркотици Абу Зейд“. Ген. Стоян Андреев от своя страна говори пред Комисията по национална сигурност за срещите на Здравко Попов и придружаващите го с различни ливански фирми, които търгуват с оръжие. Тези разминавания, както и редица други, говорят за объркване и гузност между хората, които вероятно са били посветени в реалните цели на мисията на президентския съветник, и за опитите им да прикрият или поне да размият истината.

А за това, че тази истина е била неприятна, говори дори фактът, че точно по това време президентът отменя едно свое посещение в Израел. Връзката е очевидна: някак не върви да отидеш там на официално посещение, след като твой съветник е посетил инкогнито търговците, които снабдяват с оръжие ливанските и палестинските терористи – и това е станало известно на обществеността. Ударът върху авторитета на президента е твърде сериозен – тъкмо затова подвластните му тайни служби е трябвало да подготвят огледален контраудар, като натопят някой от съветниците на премиера, а по възможност и самия премиер, в подобна каша. Така че „Бригадир Гейт“ – както тогава наричат македонската оръжейна афера – може да се разглежда не само като удар срещу правителството на СДС, но и като своеобразна самозащитна реакция на президентството и на самия президент, който по това време се намира в тежък конфликт с премиера.[11] Разликата между двата оръжейни скандала обаче е драстична: историята с Македония е измислена от край до край, докато Здравко Попов е отишъл не в Македония, а в Ливан, и за разлика от Константин Мишев е разговарял не с официални представители на държавата, а с оръжейни контрабандисти – при това, без да е изпратен там и без да е упълномощен от когото и да било.

Всъщност по време на споменатия доклад на ген. Аспарухов пред отговорните за националната сигурност политици в президентството се изясняват подробности и за тази афера. От тогавашната дискусия става ясно, че генералът е имал всички информации за „посещение при ливанци на една група от търговци, които се занимават предимно с оръжие“, че в тази група е бил и Здравко Попов – като „той не е участвал, бил е използван за параван“. Което поражда един основен въпрос: Параван за кого? Става ясно също така, че НРС е прихванала дейността на тази група много по-рано на територията на Бейрут. Защо ли тогава са си мълчали? Споменава се и името на човека, който очевидно е нещо като тартор на групата и е въртял реалните преговори – Димитър Събев. Става ясно, че във връзка с тогавашното обсъждане на този случай Филип Димитров е поискал от НРС сведения за задграничните връзки на „Тератон“ и че е имал предвид тъкмо контактите на тази фирма със САЩ, за което ген. Аспарухов си е направил оглушки.

Всичко това обаче е отминато и премълчано. Никой не търси обяснение, нито отговорност от президента за ливанските похождения на Здравко Попов. Никой не изтъква, че те могат да застрашат националния ни престиж и сигурност. Никой не си задава въпроса каква точно сделка е била обсъждана с Амал Абу Зейд. Нито пък дали наистина никой не е знаел за това посещение, или е точно обратното – всички са знаели и са се правели на ни чул, ни видял. Точно по същото време обаче, по което се развихря скандалът със Здравко Попов, ген. Аспарухов започва активното мероприятие срещу Константин Мишев, посетил Македония цял месец преди посещението на президентския съветник в Ливан. Явно за ген. Аспарухов и неговите повелители няма по-добра защита от нападението.

Скандалът гръмва на 18 септември 1992 г., когато ген. Аспарухов заявява на специална пресконференция, организирана от ген. Стоян Андреев, съветник на президента Желев по въпросите на националната сигурност (но известен също и като основен проводник на руските интереси в България), че съветник на министър-председателя е замесен в оръжейна сделка, както и че правителството я кара на принципа „крадецът вика – дръжте крадеца“[12]. Този акт е невероятен от професионална гледна точка: разузнавателен шеф оповестява публично оперативна информация, без да я е докладвал на президента и премиера[13] – при това информация, съдържаща неистини и целяща да дискредитира правителството. За подобен гаф всеки разузнавач в която и да е нормална страна би бил незабавно уволнен – това обаче, изглежда, не важи за ген. Аспарухов, назначен и произведен само след 40 дни служба като шеф на НРС от подполковник в генерал-майор с указ на президента Желев.

Премиерът Филип Димитров, естествено, иска обяснения, но вместо да изпълни задълженията си като държавен служител, Бриго Аспарухов отговаря с нагло писмо с гриф „Строго секретно – от особена важност”, в което ултимативно поставя условието, че би се срещнал с премиера и би дал исканата информация само на среща, на която освен министър-председателя присъстват президентът, представители на Главна прокуратура (ГП), МВР и ръководството на Комисията по национална сигурност. Тази оферта е направена в предаването „Панорама” по Българската национална телевизия (БНТ) и по радиото, а ежедневниците я тиражират незабавно. Единственото обяснение за непонятния отказ да се информират институциите, на които НРС по закон е задължена да дава информация, е дадено на 29 септември по програма „Хоризонт” на Българското национално радио (БНР) и гласи дословно следното: „Вие знаете, че в последните дни започнаха интересни събития в парламента, във вътрешнополитическия живот на страната. Това наложи отлагане на съобщаването на информацията”.

Дори само това изказване ясно говори, че генералът е изчаквал удобния политически момент и че неговата дезинформация е преследвала политически цели. „Интересните“ събития, за които говори той, са свързани с масираната атака срещу кабинета на Филип Димитров, проведена от Движението за права и свободи (ДПС), президента и неговите съветници, синдикатите и преминали от другата страна на барикадата депутати от СДС, чието предателство е щедро заплатено от „Мултигруп“. Това, което кара генерала да изчака още малко със своето оперативно мероприятие, е постигането на договореност между ДПС и Българската социалистическа партия (БСП) за формулата на бъдещото управление, което левицата ще подкрепя, без да носи отговорност за неговите управленски решения.[14]

Още по-ясни стават тези политически мотиви от неговия доклад, изнесен с огромно закъснение в кабинета на президента на 2 октомври в присъствието на президента Желю Желев, премиера Филип Димитров, министъра на правосъдието Светослав Лучников, вътрешния министър Йордан Соколов, Николай Слатински, председател на Парламентарната комисия по национална сигурност, ген. Стоян Андреев, депутатите Иван Палчев[15] и Димитър Йончев[16]. По-сетнешните доклади на ген. Аспарухов пред Комисията по национална сигурност и пред закритото заседание на НС не прибавят нищо съществено към казаното тогава.

Най-парадоксалното е, че никъде в този доклад не се говори за сключването на оръжейна сделка или за поемането на конкретен ангажимент за такава. Нещо повече – пътуването на Константин Мишев е известно на десетки официални лица, мисията му е официално възложена от правителството и има чисто информационен характер.

Причините за това пътуване са следните: през пролетта на 1992 г. в Междуведомствената комисия за контрол върху производството и търговията с оръжие рязко нарастват молбите за износ на оръжие за Македония. Молби подават както никому неизвестни малки фирми, така и фирми, на които е даден законен лиценз – като „Арсенал“ и „Еловица“ – Габрово, които реално разполагат с големи количества залежала продукция. Постъпващите документи и оферти показват изключителен интерес и дори тенденции към заобикаляне на закона. Комисията отговаря на офертите еднотипно: „Не се разрешава”.

Този интерес от македонска страна едва ли би могъл да бъде изненадващ, като се има предвид, че при своето изтегляне югоармията е отнесла със себе си цялото налично въоръжение и дори е изкъртила вратите и прозорците на казармите, за да ги направи необитаеми. Тъй че желанието на македонското правителство да осигури поне елементарна вътрешна сигурност, създавайки стабилна полиция, е разбираемо. Търсенето на търговски партньори от българска страна има колкото политически, толкова и икономически причини. От една страна, България първа е признала Македония и следователно на нейната доброжелателност – поне в тези ранни години – според македонците може да се разчита. От друга – българското оръжие е два до три пъти по-евтино от това, което може да бъде купено от западните страни.

През юни 1992 г. в държавната комисия постъпва съвместна оферта от държавната фирма „Тератон” и петричката „Кери 91” – която няма български лиценз, но е установила контакти с македонски официални лица и си е осигурила македонски лиценз за внос на оръжие. Още през май двете фирми са представили друга оферта, която предлага износ на оръжие срещу внос на злато и суровини и която е отхвърлена. Офертата от юли обаче прави впечатление поради значителния размер на предлаганата сума (която не е 200 млн. щатски долара, както твърди ген. Аспарухов, а около 30 млн. долара), както и с приложеното упълномощително писмо от вътрешното министерство на Македония.

Фирмите сами търсят контакт с българското правителство, позовавайки се на уговорена среща с представители на македонското вътрешно министерство. Търсят го обаче по един доста странен начин. Например областният управител на Софийска област Любим Пранжев[17] звъни на Константин Мишев, съветник на Филип Димитров, за да му съобщи, че представителите на „Тератон“ и „Кери 91“ ще го чакат същия ден в Благоевград на „уговорената среща“. Такава среща изобщо не е уговаряна и до този момент Константин Мишев изобщо не е чувал за „Кери 91“, нито пък за съвместната оферта. Очевидно г-н Любим Пранжев е бил подведен от двете фирми – и вероятно при договарянето помежду им „Кери 91“ е предложила своите връзки в македонското правителство, а „Тератон“ е обещала контакти с български висши държавни чиновници – и с оглед дадените обещания е разиграла този блъф.

Паралелно с това на 20 юли президентът на „Тератон“ предлага на министър-председателя услугите на „Мейтрикс Интернешънъл“ като консултантска и дистрибуторска фирма, имаща добри контакти в Македония. Връзката с „Кери 91“, която реално е осигурила лиценз от македонска страна, както и контактите с македонското правителство са надлежно премълчани. Очевидно е горещото желание на „Тератон“ и „Мейтрикс“ да използват контактите на „Кери 91“, за да развъртят оръжеен бизнес с Македония. Зад всичко това прозират интересите на Илия Павлов, президент на „Мултиинтернешънъл Холдинг“. Дори официалните писма на адм. Робърт Парис, президент на „Мейтрикс Интернешънъл“, често са адресирани не само до Младен Мутафчийски, който освен държавен служител и шеф на „Тератон“ е и президент на „Мейтрикс – България“[18], но и до Илия Павлов. Нещо повече – по това време Илия Павлов се кани да открие банков клон в Скопие – вероятно не без връзка с бъдещи оръжейни сделки.

След несъстоялата се среща с Константин Мишев „Кери 91” се обръща към министъра на търговията Александър Праматарски, който първоначално изразява готовност да замине за Македония, но премиерът Филип Димитров научава за случая и категорично му забранява. Ситуацията е обсъдена на среща между премиера, който същевременно е и председател на Междуведомствената комисия, която разрешава оръжейни сделки, и министъра на вътрешните работи Йордан Соколов. Поискана е справка за дейността на „Кери 91“ от Регионалната дирекция на полицията в Благоевград. Отговорът е, че до този момент фирмата не е уличавана в незаконна дейност.[19]

 

(Първа страница от справката за Валери Стоянов Керин от Благоевград. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

Налага се мнението, че поради правителственото ниво на предложената оферта отказът този път не може да се сведе само до обичайното „не се разрешава”. Възприема се идеята да бъде направено неофициално информативно посещение, което да изясни дали постъпващите сертификати са наистина от македонска страна, или са фалшификати, и да бъдат уведомени македонските власти, че продажбата на военно и специално имущество е възможна единствено след вземане на политическо решение, съобразено със зачитане на резолюциите на ООН и приетите норми за поведение, и че подобно решение в момента едва ли може да бъде взето, тъй като съобразно Резолюция 713 на ООН от 23 септември 1991 г. е наложено ембарго върху цялата територия на бивша Югославия. Решено е да бъде предадена молбата на българските власти македонското вътрешно ведомство да контролира издаването на подобни пълномощни от други ведомства, за да бъде избегната и най-малката вероятност за извършване на нелегален трансфер на оръжие. В заключение чрез това неофициално посещение се заявява, че България и българското правителство имат най-голямо желание да помогнат на Република Македония и са готови да го сторят веднага след като международните норми и политическата ситуация позволят подобен род помощ.

На практика това означава учтив отказ, тъй като резолюцията на ООН не допуска никакви изключения. В същото време обаче самата резолюция подлежи на тълкуване, тъй като България току-що е признала Република Македония за суверенна държава – като военният конфликт се води извън нейните граници и на практика не я засяга. Това е и смисълът на дипломатическите консултации, предприети от Филип Димитров. (По-късно ще се окаже – и то по сведения на самия ген. Аспарухов, – че южните ни съседи изобщо нямат такива скрупули, че например Турция е продала на Македония военна продукция на стойност 46 млн. долара, а Гърция е последвала нейния пример.)

Липсата на установени дипломатически отношения с Македония, както и фактът, че отправената от македонските власти покана има неофициален характер налагат необходимостта и от българска страна посещението да има неофициален характер. След проведени консултации с юристи премиерът решава, че спокойно може да възложи подобна мисия на свой съветник, без този избор да бъде квалифициран като неправилен според закон, указ, постановление или друг нормативен документ. Мисията бива възложена на Константин Мишев и след оформяне на необходимите командировъчни документи[20] той заминава за Македония.

(Заповедта, с която Константин Мишев е командирован в Македония. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

Тъй като срещите в македонското вътрешно министерство са вече уговорени от „Кери 91”, Константин Мишев заминава веднага, официално командирован от своя премиер. Натоварен е със задачата не да преговаря за някаква сделка, а да получи информация за офертата и от своя страна да информира македонските власти относно пречките да бъде изпълнено тяхното искане. Той заминава на 22 юли заедно с Валери Керин – президентът на „Кери 91”, и още един служител на фирмата – Живомир Василев, който е бивш служител на ДС и вероятно е основният информатор на Бриго Аспарухов. Тримата прекарват в Македония няколко часа, от които един – в македонското вътрешно министерство. На срещата в министерството присъстват двама заместник-министри, началникът на финансовия отдел на министерството, съветник на македонския премиер и други официални лица. Един от висшите офицери, присъствали на тази среща, е разработван от българската НРС.[21]

Темата на разговора наистина е свързана с възможностите за оръжейни доставки. Константин Мишев пояснява, че евентуалните възможности за внос на оръжие от България могат да бъдат реализирани само при вземане на политическо решение от страна на правителството, съобразено със санкциите на ООН, и при разрешение от правителствената комисия. От своя страна изисква официална оферта, която да удостовери, че наистина става дума за оръжие, предназначено за македонската полиция. Става ясно, че македонското правителство би предпочело такава сделка да бъде осъществена чрез частни фирми – най-вече по политически причини. Константин Мишев обяснява, че конкретната форма на една бъдеща търговска операция, ако би била възможна, си е тяхна работа. Пояснява обаче, че на „Кери 91” нито в момента, нито в близко бъдеще може да се гарантира лиценз от българска страна. След като се изяснява, че офертата наистина е от страна на македонската полиция, той поема единствено ангажимента въпросът да бъде обсъден от Междуведомствената комисия за контрол над производството и търговията с оръжие и от българското правителство. С това мисията му приключва.

Има една малка, но съществена подробност във връзка с тази мисия: обемът на поисканото въоръжение и сумата, за която става дума, нямат нищо общо с цитираните от ген. Аспарухов, нито с раздуваните от жълтите вестници версии. Офертата към „Кери 91“ съдържа искане за леко стрелково оръжие плюс 10 бронетранспортьора (БТР) – „Бердем 60“ – на обща стойност около 30 млн. долара. Това е чувствително по-малко от мистериозните 200 млн., за които непрекъснато се говори – и върху които се гради версията, че македонското искане предполага априори реекспорт за Сърбия, тъй като подобна сума е непосилна за държава като Македония. При това и този път предложението е да се плаща в суровини и злато – поради което е логично да предположим, че заявката наистина е предназначена за македонската полиция. От македонска страна обаче е намекнато, че могат да се очакват бъдещи заявки за още нереформираната по това време македонска армия. И наистина месец по-късно в българското Министерство на отбраната (МО) пристига писмо с оферта от военното ведомство на Република Македония, което обаче на път към кабинета на министър Сталийски мистериозно изчезва.

В проведеното неофициално посещение няма нищо тайно. За това, че Константин Мишев пътува за Македония, и то във връзка с офертата на „Кери 91“, са знаели и софийският областен управител Любим Пранжев, и благоевградските служби за сигурност, и дори граничните власти (които впрочем са направили бараж на следващите коли веднага след като аудито на Керин е пресякло границата). Нищо не се е крило нито преди, нито след това пътуване. Напротив – в резултат на тази мисия започва да се работи за създаването на експертна група, която да прогнозира стратегическите насоки в икономическите и политическите отношения между двете страни.

Веднага след завръщането си Константин Мишев внася доклад при премиера и разказва подробно за контактите си пред вътрешния министър Йордан Соколов и министъра на търговията Александър Праматарски. Въз основа на получената от него информация в Междуведомствената комисия за контрол върху производството и търговията с оръжие няколкократно е обсъждан въпросът допустимо ли е да се продава оръжие на Македония или не. Изискано е тълкуване на ембарговите ограничения от МВнР, като лично Филип Димитров провежда консултации с американския, френския и британския посланик и тъй като отговорите не са особено насърчителни, комисията взема решение да не се осъществяват оръжейни сделки с Македония, както и да се засили граничният контрол. С други думи – случаят с оръжейната оферта, заради която е предприето еднодневното пътуване на Константин Мишев до Скопие, е приключен с официален отказ от страна на българското правителство далеч преди Бриго Аспарухов да оповести своето „сензационно” разкритие.

Подробности за мисията на Константин Мишев генералът би могъл да получи и само чрез един телефонен разговор. Вместо това НРС пропилява повече от месец, за да разбере кой е този съветник, който е преговарял в Македония за оръжие. Между другото, закъснението от юли до септември съвсем не е случайно. През този период политическият ландшафт се е променил до неузнаваемост. Междувременно са се състояли Боянските ливади; Доган се е договорил и с президента Желев, и с БСП; обявил е своя „ляв завой” и се е заканил да раздава „депесарски шутове“. ДПС е снело политическото си доверие от Филип Димитров; изгоненият точно за оръжейни далавери Димитър Луджев вече е формирал своята група Б-12 – сърцевината на бъдещите „сини мравки”[22]. „Мултигруп“ и мафиотските групировки, провокирани от обявената от Филип Димитров война, активно купуват сини депутати. „Подкрепа” е мобилизирала всичките си сили в стачки срещу правителството. Превратът вече е узрял, дошло е време за фронтални атаки, дошло е и времето за откровенията на Бриго Аспарухов.

В деня на неговата пресконференция новоформираното „динамично мнозинство” на БСП, ДПС и Б-12 дискутира поисканата от Доган оставка на председателя на НС Стефан Савов. Отказът да докладва пред премиера в течение на цели две седмици нажежава обстановката и отприщва компроматната истерия в жълтите медии. Самият доклад завършва с фиаско: версията на Бриго Аспарухов е разобличена като дезинформация, Филип Димитров и Николай Слатински искат неговата оставка, докато Желю Желев и ген. Андреев правят всичко възможно, за да спасят любимия си генерал. „Не, само това не!” – е спонтанната реплика на д-р Желев, когато бива поставено искането Бригадир Аспарухов да напусне своя пост. Самият генерал още в началото признава: „Ние не обвиняваме г-н Мишев в престъпление, нито в помисли за престъпление”, очевидно забравил за думите си „крадецът вика – дръжте крадеца” по адрес на цялото правителство. Дори колегата му от ДС Иван Палчев признава, че този израз е „некоректен”, а действията на самото правителство – „напълно правомерни и коректни”. В крайна сметка всички се обединяват около идеята, че ген. Аспарухов е допуснал тежък гаф и трябва да се извини публично на премиера. Филип Димитров се съгласява, но не оттегля искането си за оставка на генерала.

Текстът на извинението му е редактиран от всички присъстващи и Бриго Аспарухов го произнася пред националните медии. Събраните държавни мъже си дават дума след поднасянето на извиненията да не допускат повече неприятният инцидент да бъде раздухван от пресата. Само дето не става така. Случаят е приключен, но компроматът едва сега се разгръща. Пръв нарушава джентълменското споразумение ген. Андреев, който споменава не само случая, но и държавата Македония. Два дни след това Желю Желев твърди в интервю пред „24 часа”, че обвиненията срещу съветника Мишев били сериозни. Това принуждава Филип Димитров да заяви публично, че българският президент лъже. Следва още по-нагла лъжа в предаването „Панорама” по БНТ. Според българския президент не само че обвиненията срещу Константин Мишев били тежки, но и били дотам основателни, че д-р Желев трябвало да направи компромис със съвестта си, за да спаси достойнството на премиера. Пропуска се дребният факт, че един президент изобщо няма право на компромиси със съвестта си, когато става дума за националните интереси.

Връх на всичко е интервюто на самия ген. Аспарухов в „168 часа” под знаменитото заглавие „Пипнаха Мишев на дупката”, в което се правят долнопробни намеци като следния: щом от македонска страна една фирма е получила лиценз, значи някой е гарантирал за това. Всичко се гради върху презумпции от рода на: „Ами ако сделката беше станала?”. Генералът прекрасно знае, че лъже, тъй като сам е разказал в своя доклад как и въз основа на какви критерии македонската страна е търсела фирми без никакви протекции от никого, а също как, кога и от кого е даден лицензът. Естествено, това не му пречи. Както и нищо не пречи на Димитър Йончев, също присъствал на срещата с президента, да попита публично Филип Димитров колко е изкярил.

След тези изказвания и след осигуреното от „новото мнозинство” решение на Комисията по национална сигурност, че разузнаването е действало „професионално”, Филип Димитров няма друг изход, освен да поиска действията на НРС да бъдат обсъдени в парламента. Само че същото това „ново мнозинство” обръща искането на премиера с главата надолу. Разгледани са не действията на НРС и нейния шеф, а тези на премиера и неговия съветник. След повече от странното предложение на новия парламентарен шеф Александър Йорданов парламентарната група на СДС напуска заседанието. Бриго Аспарухов се превръща в бурно аплодиран герой на деня. БСП и ДПС гласуват решение, според което премиерът и неговият съветник са създали условия да бъде застрашена националната сигурност на страната. Нищо че по същото време македонското Министерство на външните работи изпраща нота, в която се протестира срещу безотговорните изказвания на ген. Аспарухов и в която дословно се заявява, че „досега не е сключен нито един договор за доставка на оръжие”. Нищо че при официалното си посещение у нас на 19 октомври македонският министър на отбраната Владо Липовски публично заявява: „Нито един български ремък от пушка не е влизал в Македония”. Очевидно за новото мнозинство в българския парламент интересите на икономическите групировки тежат повече от истината.

С този вот на практика е гласувано недоверие на кабинета на Филип Димитров. Никое правителство не би могло да просъществува с такова петно върху своя авторитет. Ясно е, че вече няма мнозинство, което да го поддържа. След решение на кабинета и парламентарната група на СДС се прави единствено възможното – иска се вот на доверие. Резултатът е известен. Акцията срещу правителството на СДС е постигнала целта си. Следва безвремието на Беров – златното време за българската мафия, времето, в което корупционните практики се развихрят с пълна сила и на най-високо равнище. Подлият сценарий, граден върху организираното от спецслужбите мнимо обвинение в незаконна оръжейна сделка, е успял, превратът е реализиран, а бъдещото развитие на България – с хоризонт от поне няколко години – предрешено.

 

БСП постига целта си – да управлява, без да носи отговорност за управлението. Спокойно изчаква да й дойде времето, когато да се върне във властта с абсолютно мнозинство – и отваря широко вратите към поредната национална катастрофа, настъпила с масови фалити на банки, гигантска хиперинфлация и заплати в размер на няколко долара месечно. Доган става мандатоносител и скоро започва да се хвали, че отдавна е милионер, и то „в зелено“. Бриго Аспарухов остава начело на НРС чак до 1997 г. Пак дотогава всички реформи са блокирани, но затова пък никнат като гъби банки и кредитни милионери. България, която в началото на прехода към демокрация бе редом с Чехия, Полша и Унгария, бавно се плъзга към опашката на страните от бившия Източен блок. С което и разочарованието на хората е гарантирано. Така тихият преврат от 1992 г., изграден върху фалшивите обвинения за оръжейна сделка с Македония, подпечатва българската национална съдба и предначертава олигархичния модел на българския преход.

 

 

 



[1] Журналист от радио „Свободна Европа“ и съветник на премиера Филип Димитров през периода 1991–1992 г.

[2] Част от тях напускат парламентарната група на Съюза на демократичните сили (СДС) и оформят своя парламентарна група около Димитър Луджев, известна като Г-9, друга част са познати като т.нар. „сини мравки“ – основно депутати от АСП, на чиито гласове по-късно се крепи правителството на проф. Любен Беров.

[3] Срещу това назначение се обявяват публично посланиците на Съединените американски щати, Великобритания и Италия, Генералният секретар на НАТО лорд Джон Робъртсън, както и редица български политици, в това число тогавашният външен министър Соломон Паси и главният секретар на Министерството на вътрешните работи (МВР) Бойко Борисов.

[4] Пълния текст на стенограмата можете да прочетете като приложение № 1 към статията в сайта corruptionbg.com.

[5] Философ и психолог, външнополитически съветник на президента Желю Желев, директор на Дипломатическия институт (2004–2006 г.), посланик в Чешката република (2006–2010 г.).

[6] До 1992 г. Димитър Събев е служител в МВнР, след което се заема изцяло с частен бизнес, за да стане един от най-видните български олигарси. Собственик е на редица компании, най-важната от които е „Петрол“ АД, участва в Международната ортодоксална банка „Свети Никола“, както и в олигархични кръгове, известни като „Монтерей“ и „Банкя“.

[7] Заместник-министър в Министерството на външноикономическите връзки (МВИВ) в правителството на Андрей Луканов, агент на Първо главно управление (разузнаването) на ДС с агентурен псевдоним „Дохчев”.

[8] Шеф на канцеларията на президента Желю Желев.

[9] Съветник по национална сигурност на президента Желю Желев, главно действащо лице в т.нар. „Македонска оръжейна афера“, виден русофил, заместник-председател на Федерацията за дружба с народите на Русия и Общността на независимите държави (ОНД), изключително близък до всички посланици на Русия в България и вероятно свързан с руските тайни служби.

[10] Самият Здравко Попов е отстранен от президента под благовидния предлог, че е нарушил протокола.

[11] Причините за този конфликт са няколко: изгубеното влияние на д-р Желев в СДС, тежкият спор за Конституцията, гласувана от мнозинството на БСП във Великото народно събрание (ВНС), опитът да се създадат СДС-център и СДС-либерали, поддържан от президента и целящ да бъде „приватизиран“ електоралният потенциал на синята коалиция, влиянието, оказвано от политици като Димитър Луджев и Ахмед Доган.

[12] Този израз е свързан с аферата със Здравко Попов, придобила публичност по това време.

[13] Президентът, премиерът и председателят на НС по закон получават пълната информация от НРС.

[14] Тези тайни преговори текат още от лятото на 1992 г.

[15] Депутат от ДПС, посланик в Баку, началник на кабинета на министъра на държавната политика при бедствия и аварии Емел Етем (2005 г.), агент на Шесто управление на ДС с агентурен псевдоним „Цеко“.

[16] Депутат от 7-мото ВНС и 36-ото НС, виден функционер от БСП, един от създателите на Българската Евролевица.

[17] Любим Пранжев, областен управител на Софийска област през периода 1991 и 1994 г.

[18] Като това съвместителство е недопустимо от гледна точка на българското законодателство.

[19] Вж. приложение № 2 към статията в сайта corruptionbg.com.

[20] Вж. приложение № 3 към статията в  сайта corruptionbg.com.

[21] По причини, които са очевидни, неговото име ще бъде премълчано.

[22] Тази група е формирана около Димитър Луджев на базата на групата от първоначалните отцепници от СДС Г-9, и образува по-късно либералната партия „Център за нова политика“.

^