Корупционните схеми при източването на ДЗУ

Един от най-сериозните белези на криминално-корупционния характер на българския преход от тоталитарна комунистическа система към демокрация е безконтролното източване на държавните предприятия, започнало след краха на управлението на Българската комунистическа партия (БКП) през 1989 г. В повечето случаи това се осъществява от триадата – корупционни схеми (1), в които участват лица и фирми, близки до бившата комунистическа власт, бездействие/съдействие от страна на изпълнителната и законодателната власт (2) и блокиране на опитите за пресичане на източването от страна на правоохранителната система – Министерство на вътрешните работи (МВР), специални служби и съдебна власт (3). Създадените корупционни схеми са в основата на добре функциониращи механизми, блокиращи защитата на държавния интерес, независимо от управлението на различните политически мнозинства.

Корупционните схеми са прилагани успешно при не едно или две държавни предприятия, но случаят с източването на един от гигантите на българската електроника – „Дискови запаметяващи устройства“ (ДЗУ) в Стара Загора, е емблематичен. В източването на неговите активи в страната и чужбина след промените се преплитат финансовите интереси на участници от старата комунистическа власт (номенклатура и политици), лица и фирми, създадени по линия на Държавна сигурност (ДС) за осъществяване на някои от секретните проекти на ДЗУ, и икономически структури на новопоявилия се след рухването на комунизма „едър капитал” в България – като „Мултигруп” например. Започнали в края на комунистическия режим, тези операции са завършени след промените, като битките за „усвояването” на финансовите потоци в размер на милиони долари от тях продължава до края на 90-те години на ХХ в.

Строителството на ДЗУ[1] започва в края на 60-те години, когато Политбюро на ЦК на БКП дава зелена светлина за изграждането на редица нови мощности на българската електроника. Тогава между страните от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) са разпределени специализациите в различните области от икономиката. В сектора на машиностроенето, и по-специално в изчислителната техника, НРБ получава правото да задоволява потребностите на социалистическия лагер с „централни процесори, запомнящи устройства с магнитни ленти и с магнитни дискове, елементи и възли за електронноизчислителни машини, електронни калкулатори, механични и електрически пишещи машини“[2]. ДЗУ е създадено именно за да осигури производството на запаметяващи устройства с магнитни дискове. Началото е поставено през 1968 г., когато в изпълнение на решението на Политбюро на ЦК на БКП с постановление на Министерския съвет е набелязано изграждането на Завода за периферни устройства. Строежът му започва през 1969 г. и първият етап е завършен през 1973 г. ДЗУ прераства в комбинат от 1985 г., а две години по-късно става стопанско обединение (СО). От 24 февруари 1989 г. ДЗУ е преобразувано в държавна фирма. Към 1991 г. в състава ѝ са включени 37 дъщерни фирми и поделения. През 1978 г. управлението на Тодор Живков е изправено пред нов фалит, а съветският лидер Леонид Брежнев, който отпуска поредния спасителен кредит, открито се съмнява, че българските му другари могат да овладеят все по-застрашителната си задлъжнялост към западните банки. По това време тя надхвърля непосилните за страната 6 млрд. долара. Тодор Живков поставя задачата за предприемане на спешни мерки, с които да се овладее кризисното положение. Една от тях е подсказана от Огнян Дойнов, отговарящ за машиностроенето в Политбюро на ЦК на БКП. Идеята му е усилията да се концентрират в развитието на нови производства в електрониката, с които огромният пазар на СССР да бъде засипан, и по този начин да се осигурят липсващите средства за плащане на съветските суровини. Дойнов има предвид производството на нови поколения лентови и дискови запаметяващи устройства, металорежещи машини с цифрово програмно управление и др. Тази линия е възприета от Живков, а Политбюро я облича в поредица от решения, като воденето на стратегията е поверено на Дойнов. Дотогавашното поетапно развитие на българската електроника е нарушено и до известна степен изкривено под натиска на конюнктурни решения, чрез които се търси преодоляването на кризисните обстоятелства. В резултат на тази тенденция през 80-те години започва процес на извеждане от състава на Държавно стопанско обединение „Изчислителна, записваща и организационна техника“ (ДСО ИЗОТ) на различни негови заводи. Иван Тенев, по това време директор на ИЗОТ, посочва:

 

В тенденцията да бъде създадено паралелно производство на изчислителна техника, конкуриращо ДСО ИЗОТ – линия, провеждана последователно от Огнян Дойнов, се създаде направлението „Персонални компютри“ в Правец с допълнителни крупни инвестиции, както и комбинатът „Организационна техника“ в Пловдив по веригата Дойнов – Бисер Димитров[3] за създаване на конкуриращо производство в дисковите запаметяващи устройства. В резултат на всичко това през 1987 г. ДСО ИЗОТ престана да съществува[4].

               

Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика към ЦК на БКП решава в петилетката след 1985 г. равнището на най-важните системи от електронната продукция да се издигне до световните производители по функционални характеристики, качество и надеждност, като сред въпросните системи попадат и „всички видове запомнящи устройства на магнитни носители“[5]. Председател на комисията е Тодор Живков, а нейни членове са общо 26 висши държавни и партийни функционери, сред които Андрей Луканов, Гриша Филипов, Белчо Белчев, Димитър Стоянов, Огнян Дойнов, Петър Младенов, Стоян Овчаров и др.[6]

След 1985 г. обаче общата ефективност от износа на българска електроника в СИВ започва да спада. Амбициозните програми за развитието ѝ остават на хартия, липсва свежа валута за необходимите инвестиции, както и нови технологии. Дори тайните операции на НТР[7] не са в състояние да спрат сгромолясването на следваната от комунистическата партия планова икономика в НРБ. В кризисното търсене на допълнителни валутни приходи Политбюро на ЦК на БКП вкарва и ДЗУ. Малко по-късно, след началото на разпада на тоталитарната комунистическа система, когато контролът от държавата е занижен или умишлено възпрепятстван, ДЗУ лесно е превърнато в източник за източване на държавни капитали чрез прикритието на създадените още преди това т.нар. „неявни фирми“, контролирани от НТР. Доказателство за това са секретните решения, взети на фона на сериозната стагнация в българската икономика и валутна задлъжнялост. През 1987 г. НРБ изпада в неплатежоспособност. Реалното състояние се прикрива през следващите две години единствено чрез привличането на нови, все по-неизгодни валутни кредити от западните банки. Вместо да се търсят решения за запазване на нивото на износа на продукция в СИВ, и особено в СССР, малък кръг от комунистическата върхушка предприема ход, който е напълно нереалистичен за възможностите на българката електроника – рискован опит, поставящ си за цел завладяване на част от западния пазар. Неслучайно образуването на неявни фирми от УНТР чрез ДЗУ е засекретено под кодовото название „Монблан“ – името на най-високия планински връх в Западна Европа. В очите на комунистическото ръководство явно този проект е символизирал желанието за своеобразно покоряване на европейския пазар за твърди дискове. Подобна стъпка е не само хазартна и твърде рискована, но последствията от нея потвърждават по безспорен начин, че началното намерение, с което е мотивирано решението, а именно да се търсят допълнителни печалби, е само параван за мащабно планирано ограбване на ДЗУ. Началото е дадено със специално Решение № 5 на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика към Политбюро на ЦК на БКП от 30 септември 1986 г. С него се „възлага на Държавния комитет за изследвания и технологии и МВР да създадат организация за изпълнението на проектите „Монблан“ и „Нева“[8]. Какъв е мотивът на комунистическата върхушка да прибегне до тези секретни операции? Днес, когато архивите на дело № 4/1990 г. на Главна прокуратура за причините за икономическата катастрофа на управлението на БКП са проучени, може да се направи изводът, че както и в предишни години, зад тези проекти се крие отчаяният опит на тогавашното управление да намери допълнителни средства за излизане от спиралата на икономическата криза, в която е вкарало страната след 1985 г. Както в миналото, така и през 1986 г. Живков и приближеният му кръг от партийни и стопански ръководители не разчитат на създаването на ясни пазарни правила, чрез които да се подобри икономическата среда, а залагат на тайни операции с неясен край, които са благоприятна почва за процъфтяване на корупцията и за злоупотреба с милиони държавни средства.С проекта „Монблан“ висшето комунистическо управление делегира пълни права на директора на ДЗУ Атанас Атанасов[9] чрез подставени лица да започне придобиването на различни фирми на Запад, в които българските държавни инвестиции в размер на милиони долари да останат прикрити. През 1988 г. Министерският съвет дава одобрението си ДЗУ да участва на Запад с 5 млн. долара рисков капитал, за да постигне непряко участие в северноирландската фирма Data Magnetics LTD („Дейта Магнетикс“ ЛТД), която е в ликвидация. Два милиона са за купуване на акции, а три – за стабилизиране и разширяване на фирмата.[10]  Милионите следва да се осигурят чрез валутен кредит от Българската външнотърговска банка (БВТБ) и да се изплащат от валутните постъпления на ДЗУ по другия секретен проект – „Нева“, за изграждането на завод за производство на дискове в СССР. Правителството подкрепя желанието на ДЗУ „да продължи работата по развитието на мрежа от задгранични фирми чрез непряко участие с рисков капитал с оглед осигуряване на възможности за трансфер на авангардни технологии и за пласмент на свои изделия на несоциалистическите пазари“[11]. Указано е въпросите, свързани с неявните фирми, да се съгласуват с министъра на външноикономическите връзки Андрей Луканов и с министъра на икономиката и планирането Стоян Овчаров.Към министерското решение е приложена докладна записка до Тодор Живков в качеството му на председател на Държавната комисия по научно-техническа политика. Документът е изготвен и подписан от председателя на СО ДЗУ Атанас Атанасов. Очевидно е, че преди Министерският съвет да подкрепи проекта, своето „да“ е казал Живков. В докладна до него Атанасов посочва, че стопанското обединение не само е запазило, но е и разширило пазарните си монополни позиции сред социалистическите страни, като за пример дава произведената през 1987 г. продукция за 1,3 млрд. лева. В същото време обаче износът по второ направление (за капиталистическите страни) е символичен. За 1987 г. продажбите за западния пазар възлизат едва на 2,5 млн. валутни лева. Причината, както Атанасов посочва, е преди всичко в спецификата на електронното производство, високите темпове на развитие, нивото на вгражданите технологии, използваните пътища и форми на търговия, както и строгите ограничения на САЩ и КОКОМ върху микроелектронните технологии и магнитните носители. Директорът на ДЗУ отбелязва, че през последните три-четири години е извършена мащабна работа за търсене на нови пътища към западния пазар. Той посочва в какво се състоят те:

 

За постигане на по-сериозни успехи, за бързото технологично обновление, за по-бързото създаване на нови продукти и довеждането до качествено нов етап в развитието на дискостроенето в България е необходимо да се създаде мрежа от задгранични фирми с предмет на дейност, близка до тази на обединението, даващи предпоставки за използване на инфраструктурата и производствените мощности за създаване и реализация на продукти срещу несоциалистическа валута, поевтиняване на вноса, въздействие върху производството у нас, трансфер на технологии, мултиплициране на дадени проекти[12].

 

За да се избегнат ограниченията на КОКОМ, схемата предвижда следните детайли:

 

Ембарговият характер на вида продукти на практика изключва създаването на явни смесени фирми, привличането на капитали и изграждането на мощности за производство както в страната, така и извън нея. За целта подготвихме доверени лица, работещи в същия бранш на индустрията на Запад, чрез които, от една страна, да направим нашето участие във фирмите неявно, а от друга, използвайки марката на вече наложилата се фирма в този профил, да управляваме целия процес на производство и реализация. По този начин се решават два основни проблема, свързани с развитието на дискостроенето у нас и с износа по второ направление.

ПЪРВО – става възможно използването на инфраструктурата и производствените мощности, създадени у нас, като едновременно с това рязко се намаляват разходите за материали.

ВТОРО – създават се реални условия за трансфер на технологии и ноу-хау[13].

 

Реализирането на плана за пробив на западния пазар според директора на ДЗУ ще струва 14–15 млн. долара. Той уверява Живков, че с тази инвестиция предприятието ще е в състояние да развива присъствието си на Запад, където след създаването на мрежата от неявни фирми се очаква продажбите на обединението да скочат на 100 млн. долара. Атанасов е наясно, че управлението е в криза и отделянето на въпросните 15 млн. долара е лукс, затова не ги иска директно от празния бюджет. Целта му е да убеди Живков, че средствата могат да бъдат отпуснати като заем, който ДЗУ ще върне от предстоящата печалба от продажбата на продукция по проекта „Нева“ – средства, очаквани през първата половина на следващата 1989 г.

Директорът на ДЗУ предлага милионите да бъдат предоставени като заем от централизираните фондове на държавата. За това, какво огромно влияние има Атанас Атанасов върху Живков, говори фактът, че в докладната записка в пряк текст той поставя условието „10 млн. от тях да бъдат осигурени до 72 часа, считано от 13 юни 1988 г., за купуване на фирмата „Дейта Магнетикс“ – Англия”[14]. Рядко в архивите може да бъде видян подобен документ, в който не само стопански ръководител, но и член на Политбюро на ЦК на БКП или на правителството да си позволява директно да поставя каквито и да било условия на първия партиен и държавен ръководител, още повече за предоставяне на милиони във валута за три дни!От последвалото секретно решение на Министерския съвет се разбира, че първоначалният замисъл на Атанасов е редуциран от 10 на 5 млн. долара и средствата не са отпуснати за 72 часа, а след две седмици.

При реализирането на схемата Атанасов издейства създадените фирми и смесени предприятия да не се водят на отчет в Министерството на външноикономическите връзки (МВИВ) – отдел „Задгранични дружества“, а да се управляват от самия него. Финансовият риск е за сметка на печалбата на ДЗУ от проекта „Нева“, а контролът на дейността на мрежата от неявни фирми се упражнява от министъра на външноикономическите връзки Андрей Луканов и от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов.

Едно допълнение към докладната на Атанас Атанасов хвърля по-голяма светлина върху операцията по придобиването на „Дейта Магнетикс“ и превръщането ѝ във фирма с неявно участие на комунистическия режим. ДЗУ възлага на виенския адвокат д-р Ханс Цайнер да съхранява акциите на „Дейта Магнетикс“, която се представлява от Egualbusy LTD („Икуалбизи“ ЛТД). Според подписания договор със западния партньор българското обединение става собственик на 90 процента от „Дейта Магнетикс“, има 77 процента право на глас и получава 75 процента от печалбата. По силата на споразумението с ликвидаторите довереният адвокат е следвало да купи акциите на „Икуалбизи“ за 2 британски лири. След това да нареди „Икуалбизи“ да плати на ликвидаторите цената за активите, купени от „Дейта Магнетикс“ от страна на „Икуалбизи“. Тя е определена на 450 000 лири. Внасянето им става чрез заем, отпуснат от Банк ъф Скотланд на „Икуалбизи“. След продажбата следва регистрация на притежателя на акциите като собственик в книгата на компанията. Условието за отпускането на банковия кредит е изплатимият акционерен капитал на „Икуалбизи“ да бъде най-малко 1 млн. лири. Това означава, че от притежателя се изисква да инвестира тази сума в компанията и да бъдат издадени нови акции за 1 млн. лири. За да се спази английското законодателство, при което в една частна компания трябва да има поне двама акционери, УНТР урежда един от английските адвокати, наети при прехвърлянето, да стане формален притежател на една акция в „Икуалбизи“. След прехвърлянето на авоарите на „Дейта Магнетикс“ на „Икуалбизи“ операцията продължава с подписването на споразумение с две компании за даване под наем – Kapital Leasing LTD и Merkantil Credit Companies LTD. От тях „Икуалбизи“ взима под наем оборудването, което преди това е било наето от „Дейта Магнетикс“ и използвано в производствения процес. „Икуалбизи“ поема съществуващия наем за помещенията, които „Дейта Магнетикс“ е наела.

След приключването на прехвърлянията адвокатът става притежател на всички права в „Икуалбизи“. Тя продължава с бизнеса, с който преди това е оперирала „Дейта Магнетикс“.[15]Във втори екземпляр от докладната записка до Живков директорът на ДЗУ е дал подробности за фирмата „Дейта Магнетикс“. Тя е създадена през април 1986 г. с основен капитал 7,1 млн. лири. Акционери в нея са 3i Ventures, Metal Box, Rodime, Citicorp Venture Capital, Welsh Development Agency, Baronsmead Venture Capital и Pilkingtons. Общият капитал възлиза на 17,4 млн. лири, а разликата от 10 млн. лири представлява наети сгради и машини с договори на лизинг. Фирмата се намира в Deeside Industrial Park, Честър, Англия. Общият брой на заетите лица е 165 души. Главните ѝ клиенти в Европа са фирмите Rodime и Newbury – Англия, Sagem и Leti – Франция, DEC – ФРГ, и Akashic – САЩ. Атанасов подчертава, че на онзи етап останалите седем фирми, разполагащи с технология като тази на „Дейта Магнетикс“, са само американски. Това ѝ позволява да развива пазарите си в САЩ и в Далечния изток, доставяйки тънкослойни магнитни дискове и на „Сименс“, „Никсдорф“ и „Оливети“.

Фирмата произвежда 3½, 5¼ и 8-инчови носители. Тя има възможност да произвежда и някои междинни размери при годишен капацитет 500 000 броя. Според ДЗУ годишните потребности от тънкослойни дискове в света за 1988 г. са 7,9 млн., за 1989 г. – 22,4 млн., а за 1990 г. – 33,6 млн. За Европа през 1988 г. – 1,7 млн., за 1989 г. – 2,3 млн., и за 1990 г. – 3,5 млн.

При проведените разговори на довереното лице на ДЗУ с представителя на фирмата са постигнати следните условия за купуването ѝ:

 

Капиталните вложения за оборудване, които са на обща стойност 1,2 млн. британски лири, да се изплатят през третата и четвъртата година по 600 000 лири. Капиталните вложения по сградата, терена и климатичната инсталация на обща стойност 3,3 млн. лири да се изплатят за 25 години по 130 000 лири годишно, като първата година се платят 50 000 лири. Да се депозират 1 млн. лири в английска банка, които да гарантират интереса от оперирането на фирмата. Да се изгради дистрибуторска мрежа.

           

Анализът на очакваните финансови резултати показва, че след четвъртата година от дейността на фирмата, когато ще бъде изплатено цялото оборудване, тя ще има реализирана обща нетна печалба от 2,4 млн. лири. Директорът на ДЗУ обаче отчита, че главното ще е завоюването на стратегически позиции. Той набелязва в седем точки преимуществата от операцията за създаването на неявни фирми:

 

-         Трайно и задълбочаващо се присъствие на СО ДЗУ на западния пазар.

-         Включване в реалния производствен процес на „Дейта Магнетикс“ на цялата изградена инфраструктура и производствени мощности в ДЗУ.

-         Използвайки относително евтина работна ръка в България, да се правят нови пазарни пробиви с магнитни носители на западния пазар.

-         Възможност за постоянен трансфер на технологии не само в дискостроенето.

-         Участие на изградените у нас проектни и производствени мощности за чисти стаи и специализирано технологично оборудване в разширението на фирмата и реекспорт на комплексни обекти.

-         Рязко снижаване на разходите за материали и окомплектовка от второ направление.

Използвайки името, маркетинговата и дистрибуторската мрежа на фирмата, да повишим чувствително продажните цени на електронните продукти, произвеждани у нас.[16]

Интересно е, че едва 15 месеца след реалния старт на проекта „Монблан“ и по-малко от месец преди Живков да се оттегли от власт, Министерският съвет създава допълнителна организация за изпълнението, която по същество представлява още едно допълнително засекретяване на операцията и стесняване на кръга на посветените лица. Допълнението се приема във връзка с изпълнението на Решение № 5 на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика към Политбюро на ЦК на БКП от 30 септември 1986 г. и последвалото строго поверително Решение № 120 на правителството от 29 юли 1988 г. за образуване на неявни фирми чрез ДЗУ. През октомври 1989 г. кабинетът нарежда „ръководството на проекта да се осъществява от съвет в състав: Атанас Атанасов, Огнян Бозаров[17], Стоян Евтимов, Радослав Панайотов, Кръстьо Янев и Стефан Стоянов“[18]. По-голямата част от изброените лица са пряко свързани с УНТР. Указано е решенията на съвета да се оформят с поверителни протоколи и да се приемат с обикновено мнозинство. Наредено е МВР да „координира и контролира движението на средствата зад граница и извършва съвместно с компетентните финансови органи на НРБ периодични проверки, като оказва методическа помощ при осъществяване на проекта с оглед на защита на държавните интереси“[19]. Това обаче си остава само пожелание на хартия. Общият контрол на проекта „Монблан“ е възложен на министър Христо Христов[20]. Затвореният кръг от посветени в тези операции затруднява дори БНБ да установи по банков път как и накъде са се движили финансовите потоци от милиони долари. В единствената ревизия на БВТБ, извършена от управление „Банков надзор“ на БНБ през 1993 г., е посочено, че във връзка със строго поверителното правителствено Решение № 120 от 1988 г. на ДЗУ е отпуснат кредит от 11 млн. долара. „След отпускане на кредита сумата от 11 млн. долара е преведена на два пъти – веднъж 5 и после 6 млн. долара, по сметка 401-9828 на фирма Shella в Унгарската външнотърговска банка. Този кредит е погасен от постъпления, реализирани от ТП „Инсист“ по проекта „Нева“.[21] Ревизията обаче подчертава, че не може да изясни следните въпроси, отговорът на които трябва да се търси извън БВТБ:

  1. Купувана ли е фирмата „Дейта Магнетикс“, за което е отпуснат кредит от 11 млн. долара?
  2. Ако е купена, то кой я притежава и управлява в момента и как се отчитат финансовите ѝ резултати?
  3. Кой и по какъв начин ще заплати за наетите на лизинг сгради и машини на стойност 10,3 млн. долара, за колко време трябва да се извърши плащането и от кого, ако собствеността на посочената чуждестранна фирма се окаже българска?

Ако не е купена фирмата, то какво е станало с 11-те млн. долара, преведени в Унгарската външнотърговска банка?[22]

Както много други проекти от периода на комунизма, и неявните фирми на ДЗУ приключват с провал за страната и с успех за отделни играчи в разиграната схема. Чрез тайните операции на УНТР, което има основна роля в проекта, не само че ДЗУ не покорява „Монблан“ на западния пазар, но предприятието се превръща в обект на източване на милиони държавни средства, преплитайки пътищата на финансовите протоци с другия секретен проект – „Нева“.

 

Още когато през 1988 г. генералният директор на ДЗУ Атанас Атанасов излага пред Живков плана за създаването на мрежа от неявни фирми, е ясно, че проектите „Монблан“ и „Нева“ са тясно финансово обвързани. С валутата от „Нева“ се финансира създаването на мрежата от неявни фирми по „Монблан“.

Проектът „Нева“ стартира през 1987 г. и представлява изграждането до ключ от българска страна на завод за производство на дискове в град Кострома[23], СССР. Желанието на СССР да се сдобие със завод за дискове обаче датира отпреди това. Още през 1981 г. Съветският съюз се обръща към НРБ с искане за предоставяне на технология за производство на дискови устройства с капацитет 100 и 200 мегабайта. През 1983 г. капацитетът на устройствата се променя на над 200 мегабайта. Българската страна си поставя за цел да внедри новото поколение „Уинчестър“ с капацитет 317 и 625 мегабайта. През 1985 г. Министерството на радиопромишлеността на СССР иска внедряването на мощности за тяхното производство. Българската страна обаче не бърза. Тя знае, че е монополист в СИВ и притежаването на същата технология от друга страна, особено от СССР, ще промени търговските перспективи в бранша в социалистическия лагер. Проектът е задвижен през 1987 г., когато управлението на Живков отново затъва в икономическа криза и се стреми да запълни острия валутен дефицит с привличането на допълнителни средства. В потвърждение на това е фактът, че СССР приема да заплати завода за дискове в твърда валута – щатски долари, а не в преводни рубли, каквато е търговската практика за разплащане с България. Асен Койнов, един от оперативните участници в проекта, посочва:

 

Идеята за самия проект „Нева“ се роди от едно посещение на Михаил Горбачов в старозагорското предприятие ДЗУ. По това време в него имаше роботизирани около 120 машини. Горбачов забеляза това и каза, че не може такова стратегическо производство да се извършва в близост до страна като Турция, която беше в „другия лагер“. И така се създаде проектът „Нева“, който трябваше да предостави подобен завод и технология в град Косторма. Проектът беше засекретен и пазен в тайна най-вече заради Андрей Луканов, който разбра за него едва когато стана министър-председател. Причината за това беше, че той бе радетел за други отношения със СССР и ако беше разбрал, щеше да се опита да го направи в рубли. А на нас ни трябваха долари, защото машините на Запад се купуват с долари. Това беше и причината този проект да се знае само от трима членове на Политбюро – Огнян Дойнов, Стоян Марков и Тодор Живков[24].

 

За реализирането на проекта през 1987 г. е създадено външнотърговското дружество (ВТО) на ДЗУ „Инсист“. Основните служители в него са кадрови офицери или нещатни сътрудници на УНТР, прехвърлени от ИНКО[25]. „Инсист“ е оглавен от Огнян Бозаров, племенник на Тодор Живков, който преди това също работи в ИНКО, а негов заместник е Асен Койнов. На 14 април 1987 г. в Москва е подписан договор между съветското предприятие „Технопромимпорт“ и регистрираната в Лихтенщайн фирма Setron („Сетрон“), представлявана от Дьорд Харгитай Реймунд, германец с унгарски произход. „Технопромимпорт“ представлява Минрадиопром – съветското Министерство на радиопромишлеността. Според договора „Сетрон“ продава на „Технопромимпорт“ един завод за производство на ДРАЙВ (водещо устройство) за твърд диск „Уинчестър“ 5¼ инча, ноу-хау и инженерингови роботи; дизайн за „Диск Драйв“; техническа помощ и битов дизайн. Общата стойност на договора е 42 629 767 долара, 133 292 501 западногермански марки и 13 176 552 088 японски йени.[26] На следващия ден – 15 април, е подписано споразумение между „Сетрон“, „Инсист“ и ДЗУ. Първите две фирми са основните контрактори, а ДЗУ е главен доставчик. Трите страни са главните изпълнители на проекта „Нева“. По силата на тристранното споразумение „Инсист“ трябва да осъществи изпълнението на договора чрез ДЗУ и да осигури финансирането, необходимо за изпълнение на споразумението. Неговите клаузи разпределят печалбата по проекта по 50 процента между „Сетрон“ и „Инсист“. ДЗУ няма право на част от печалбата, тъй като е доставчик на оборудването и калкулира печалбата си в цената на изделията, които доставя. Споразумението е одобрено от МВИВ.Целта на документа е да се избегнат ограниченията на КОКОМ. „От близо 600 машини само 36 влизаха в списъка“[27], уточнява Асен Койнов. ДЗУ произвежда технологичните продукти, по-голяма част от които са доставени отвън, като сменя маркировката със своя, за да се заобиколят ограниченията. „Инсист“ беше техническият изпълнител на външнотърговската операция – да достави оборудването на ДЗУ, ДЗУ да го събере, да го тества модул по модул, линия по линия, да го изпрати и инсталира в СССР“, казва Койнов. Ембарговото оборудване е изработено в България, като елементите са купени отвън. Той допълва: „Разработвахме ги съвместно с инженерен екип от Израел, тъй като Израел не беше член на КОКОМ. Това беше единственият начин да не нарушим изискванията на КОКОМ – чрез съвместна работа със задгранични дружества. Израелската компания разработи машините, които след това бяха произведени тук. Компанията беше управлявана от Хаим Клайн, който управлява и холдинга Ем Ди Ай. За да имаме контрол върху дейността ѝ, ДЗУ купи 50 процента от израелската фирма. Впоследствие този дял беше продаден обратно на нейните предишни собственици“.[28]

По всяка вероятност става въпрос за израелската компания Ди Пи Ей. Тя е част от холдинга Ем Ди Ай, регистриран в Панама и Холандия и ръководен от Клайн, за когото се твърди, че е свързан с израелските специални служби. В него също така влизат „Сетрон“ и още куп фирми – лихтенщайнските „Сетрик“ и „Интертехнолоджи“, американските „Нихон Медиа“ и „Кейлок“, британските „Дукейс“ и Ей Ти Ел, панамската „Нихон Медиа“, израелската „Медизин“ и австрийската „Инсист Хендел“.

Холдингът е пресечената точка между секретните проекти „Нева“ и „Монблан“. В него освен финансови потоци за десетки милиони се преплитат и дружества, купени като неявни фирми и трансформирани впоследствие. Британската Ей Ти Ел всъщност не е нищо друго освен продължението на фирмената верига „Дейта Магнетикс“ – „Икуалбизи“ от стартовия пакет на „Монблан“. През 1990 г. Ей Ти Ел е продадена на тайванска фирма за около 5 млн. долара. Сумата е точно толкова, колкото ДЗУ влага в „Дейта Магнетикс“ през 1988 г. Купувачът обаче междувременно изпада във фалит и България не получава нищо.[29]Заводът за дискове в Кострома е трябвало да бъде завършен през 1989 г. Сроковете по договора обаче не са спазени, въпреки че съветската страна изпълнява финансовите условия.[30] Вместо това рухва комунизмът и в България БКП губи тоталитарния си монопол във властта. Когато през 1994 г. заводът все пак е завършен, той е безнадеждно остарял и замисленото производство не започва. „Още преди пускането на завода тази технология вече беше пазарно остаряла. На практика ние продадохме на руснаците нещо, което на западния пазар вече беше загубило своето значение“, казва Асен Койнов. Битките за разпределение на милионите долари по секретния проект обаче тепърва започват. С оттеглянето си Живков губи политическия контрол. Преди това – през 1988 г., той отстранява Огнян Дойнов. На политическата сцена през 1990 г. излиза Андрей Луканов, за когото самият Дойнов посочва недвусмислено обвързаността му със съветските специални служби.[31] По време на неговите две правителства през 1990 г. стават и първите прехвърляния на средства по различни фирми от проекта „Нева“. Когато площадите на България са пълни с протестиращи българи срещу преименуваната в БСП БКП, зад гърба на обществото е решавано разпределянето на милионите от тайните операции на разузнаването. Тези средства впоследствие ще осигурят една част от началния капитал на лицата, свързани с ДС и комунистическия елит. През следващите години на прехода те ще заемат ключови позиции в различни сектори на българската икономика. Секретната кореспонденция, разменяна между ръководителите на проекта „Нева“ Атанас Атанасов и Огнян Бозаров с Луканов през лятото на 1990 г., сама говори за това:

 

Във връзка с изпълнението на задачите, поставени пред задграничните фирми през януари 1988 г. и задачите на постановление 120 на Министерския съвет, пристъпихме към продажбата на задграничните ни активи.

                Предстоят разговори, които окончателно ще определят условията на продажба, но засега те се очертават в следния вид:

-         5 млн. щатски долара – ноември 1990 г.

-         1 млн. английски лири – януари 1991 г.

-         50 процента от остатъка – септември 1992 г.

-         останалата сума – октомври 1993 г.

 

На предстоящите разговори ще се уточнят приемливи за нас форми на гарантирано плащане за последните две вноски. След получаване на средствата от тях 1 млн. английски лири ще бъдат върнати на партньора ни по проекта, който предостави тази сума за участие в инвестициите.

Общата сума на продажбата покрива всички направени разходи и осигурява минимална печалба. Кредитът за участие в горните инвестиции от 12 250 000 щатски долара, включително лихвите, е възстановен от проекта в края на 1989 г.[32].

 

Указанията от Луканов са следните:

           

Във връзка с настъпилите промени във вътрешното стопанско законодателство и в международните условия Ви съобщаваме, че няма ограничения поставеният от вас въпрос да бъде решен от ТП „Инсист“ и ръководството на проекта „Нева“ в съответствие с интересите на предприятието[33].

           

Така се поставя началото на голямото преразпределяне на тайни средства след политическите промени в България. Започва процес на трансформация и легализиране на българското участие в неявните фирми при комунизма, обвързани с ДЗУ. С трансфера на средства проектът „Нева“ намира продължение в друг проект – „Кейлок“. С него е свързано второто източване на държавни средства от проекта „Нева“, започнало през 1994 г. Тогава България се управлява от правителството на Любен Беров, избрано с мандата на ДПС, а в началото на 1995 г. е заменено от социалистическия кабинет на Жан Виденов. Тогава управлението на БСП връща в ДЗУ директора от времето на Живков Атанас Атанасов. При първата вълна на масовата приватизация ръка върху ДЗУ слага групировката „Мултигруп“ на Илия Павлов, която получава 31,1 процента от акциите чрез „Ем Джи Елит Холдинг“.

Регистрираното в САЩ дружество „Кейлок“ е една от ключовите фирми в холдинга Ем Ди Ай (съакционер на ДЗУ в дружеството е японската компания ТАЕК). Само във фирмите „Кейлок“ и Ди Пи Ей потъват 26 млн. долара по проекта „Нева“.

„Кейлок“ обаче не се оказва крайната спирка на значителна част от милионите на „Нева“. След като бързо е доведено до фалит, дружеството е трансформирано в „ДЗУ Корпорейшън“, регистрирана също в САЩ.

„Кейлок“ фалира и защото в мениджмънта на проекта толкова време е участвало едно водещо лице – казва се Клайн, който е правил огромни разходи само със собствения си подпис или с подписа на още едно лице, на име Огнян Бозаров. „В цялата тази боза от съмнителни действия настъпи момент, в който някой трябваше да плаща“[34], коментира по-късно източването на задграничните филиали на ДЗУ бившият заместник-министър на промишлеността Рачо Петров. „ДЗУ Корпорейшън“ наследява собствеността на държавата върху патентите и технологичните изделия, но за кратко, защото няколко месеца по-късно е пререгистрирана в „Понт Периферълс“. С аргумента, че е необходим оборотен капитал за производството на нови изделия в ДЗУ, тогавашният изпълнителен директор Рафаел Саркисян[35] задвижва схема за кредитиране на ДЗУ с 12 млн. долара, срещу което да се ипотекират някои предприятия на комбината. Министерството на промишлеността блокира сделката и в крайна сметка е подписан договор за кредитиране на ДЗУ с 4,7 млн. долара с банката, която е обслужвала проекта „Нева“ – австрийската Централ Вексел унд Кредит Банк[36], в която основните средства са руски и унгарски капитали. Тези милиони потъват в „Понт Периферълс“, но производство така и не е започнато. Накрая фирмата също се оказва без капитал, без активи и единствено със собственост върху остаряла технология.[37] Ето по какъв начин финансовото продължение на проекта „Нева“ е описано години по-късно от бившия заместник-министър на промишлеността Рачо Петров:

 

Проектът „Нева“ е донесъл на България около 120 млн. щатски долара. От тях половината са били насочени за възстановяване на взетите от ДЗУ кредити, а останалата част от средствата за развитие на нов проект, известен под името „Кейлок“. Неговата цел е чрез поделения на комбината в Израел и Калифорния да му се осигурят възможности за високотехнологични производства. Първоначално тя беше базирана на територията на Израел, в Тел Авив. Беше създадена и функционираше с български капитали. Разработеният от нейните специалисти твърд диск даде основание през 1993 г. да започне реконструкция в ДЗУ за внедряване на новото изделие в производството на комбината. Междувременно обаче поради изкуствено създадени условия за фалит на „Кейлок“ през 1994 г. тя беше преобразувана и преименувана на „Понт периферълс“ и с наше съгласие регистрирана в САЩ. В края на същата година тя беше в състояние съвместно със старозагорския завод да произвежда някъде около 6000 от новите 540-мегабайтови дискове, като през 1995 г. комбинатът можеше да увеличи двойно това производство. За съжаление хората, които тогава поеха управлението на промишленото министерство и на ДЗУ, провалиха изпълнението на тази програма. Фактически от страна на тогавашните шефове на ДЗУ беше разигран един фарс. Според тях създадените в „Понт периферълс“ технологични разработки представлявали опит за приватизация и те трябвало да бъдат получени от държавата. От този момент до ден-днешен никой не разбра какво се случи с документацията на „Понт периферълс“. А в тази фирма с разрешение на американското правителство на ротационен принцип за отделните периоди от време работеха около 15 български специалисти[38].

 

Един от митовете, които обаче продължават да се поддържат, е, че проектът „Нева“ е успешен и е донесъл на страната милиони долара печалба. Бившият заместник-министър на промишлеността Рачо Петров твърди, че става въпрос за около 120 млн. долара. Ако се погледне по-внимателно неговото изказване, ще се види, че с половината от тази сума са върнати кредити, с които е стартирал проектът, т.е. чистата печалба не е 120 млн. долара, а двойно по-малко. В книгата „Спомени“ на Огнян Дойнов е посочено, че проектът носи на България над 65 млн. долара печалба. И двете твърдения не са подкрепени с документални факти. Доколко печеливш е наистина проектът „Нева“ и има ли сигурен източник, който да е документирал действителните приходи от него?

Отговорът е „да“ и това са банковите сметки, по които са се движили средствата на проекта. Проверка по тях е направена от единствената ревизия на БВТБ, извършена от „Банков надзор“ на БНБ след промените в България. Нейното заключение излиза през 1993 г., но не е огласено публично и остава скрито от обществото години наред. Ето каква важна светлина хвърля ревизията на БВТБ върху финансовата страна на проекта „Нева“. Той е разгледан в специален раздел на ревизионния акт, озаглавен „Проект „Нева“ и други операции на СО ДЗУ“.

Ревизията разполага с договора за построяването на завода за дискове и със споразумението към него и още в началото е отбелязала нещо много важно, а именно финансовите параметри на проекта и предварително заложената печалба на двете страни в него. Тя не е нито 65 млн. долара, нито 60 млн. долара, както твърдят отделни лица, а двойно по-малка. „По посочената план-сметка се предвижда реализацията на споразумението – приходи във валута около 230 млн. долара и разходи 200 млн. Приблизителният нетен валутен резултат се очаква да е около 30 млн. долара“[39], се отбелязва в ревизионния документ, цитиращ споразумението към договора. Посочено е, че резултатът за ДЗУ се очаква да е около 15 млн. долара. Другата половина е в полза на чуждестранния партньор. В принципното разрешение за проекта, дадено от МВИВ, се казва, че отчетът по него ще бъде извършен от „Инсист“ и чуждестранния партньор и ще се представи за сведение в БВТБ до 31 декември 1991 г. Банката трябва да преведе формирания валутен резултат по сметката на СО ДЗУ. За осъществяването на проекта „Инсист“ е поискал кредит от БВТБ, като за обезпечение е предоставил банкова гаранция от съветската банка Внешторгбанк в размер на 43 млн. долара, 133 млн. западногермански марки и 13 млрд. японски йени.[40] Гаранцията първоначално е представена на „Сетрон“, след което е цедирана на „Инсист“. По същество сделката е реекспортна операция – от чужбина е купувано оборудване, което е продавано на СССР. Част от доставките са и от доработки и производство на СО ДЗУ.С протокол от 26 октомври 1987 г. Управителният съвет (УС) на БВТБ е решил да предостави на „Инсист“ валутен кредит в размер на 97 млн. долара. Крайният срок за ползването му е 31 декември 1988 г., а срокът за погасяване е до 24 месеца от датата на ползването му. Установено е, че е сключен договор за валутен кредит между БВТБ и „Инсист“ за 27,6 млн. долара от 25 август 1987 г. Срокът за ползването му е до 31 март 1988 г., а за погасяване – до 31 декември 1988 г. Това е единственият договор, който е представен на ревизията. По сделката „Инсист“ е ползвал общо 86,5 млн. долара. За 58,9 млн. долара няма подписан договор за кредит. Ползването от „Инсист“ на неоформената с анекс част от кредита е било извършвано по кореспондентски път. Кредитът е погасен изцяло. Платени са и лихви в размер на 1,6 млн. долара. Установени са отклонения в сроковете за ползване и погасяване, предвидени в решението на УС на БВТБ, в резултат на нарушаване на графиците за строителство на обекта в СССР и промени в ценовата конюнктура.

ТП „Инсист“ многократно е настоявал пред БВТБ да му бъдат открити сметки по трите валути (щатска, германска и японска), за да отчита постигнатата печалба при осъществяването на проекта. Съгласно принципното разрешение на МВИВ отчет за сделката е трябвало да се направи при приключването й през декември 1989 г. „Инсист“ представя на БВТБ междинен отчет, доказващ печалба от около 25 млн. долара.[41] Този отчет е приет от БВТБ и тя открива сметки в трите валути, по които да се отчита печалбата. От откриването до закриването им (щатската е закрита на 5 септември 1990 г., а германската и японската – на 12 февруари 1992 г.) по сметките общо са постъпили 22 599 871 долара. От тези сметки обаче през май и август 1990 г. са извършвани погашения по кредита на „Инсист“ общо за 11,4 млн. долара. Така отчетеният от тях резултат спада почти двойно. Тъй като със суми, постъпили от сделката по временни сметки, са погасени 12,5 млн. долара от кредит на СО ДЗУ, може да се приеме, че общият нетен валутен резултат се е оформил на 23,7 млн. долара. По план-сметката на споразумението по проекта „Нева“ обаче е очакван нетен валутен резултат за 30 млн. долара, който очевидно не е постигнат.С писмо от 26 юни 1990 г. „Инсист“ е поискал БВТБ да преведе печалбата на партньора „Сетрон“ в размер на 7,5 млн. долара. Как са били отчетени задълженията към чуждестранния партньор – фирмата „Сетрон“, ревизията не е установила. По твърдения на БВТБ изричен превод в полза на чуждестранния партньор за отчитане на валутния резултат не е правен. Как са уредени взаимоотношенията между „Инсист“ и „Сетрон“ е въпрос, на който трябва да се отговори от ДЗУ и „Инсист“. Според БВТБ окончателният отчет на сделката, изискван от МВИВ, не е правен, защото обслужването е преминало изцяло в друга банка.[42]Ревизията е подчертала, че споменатите 11,2 млн. долара печалба трябва да се разгледат във връзка с другите задължения на ДЗУ. Съображенията за това са следните: съгласно споразумението от 1987 г. генерален доставчик по сделката е ДЗУ. Износът, заплащан от съветска страна, е извършван и с изделия и доокомплектовка от ДЗУ. По тези причини би трябвало да се разгледат всички валутни кредити, ползвани от ДЗУ, и да се анализира състоянието им.

Ревизорите установяват, че извън проекта „Нева“ ДЗУ има кредит от 1985 г. за 32,9 млн. долара и от 1988 г. – за 10,7 млн. долара, или общо кредити за 43,6 долара, които не са изплатени.

Все пак са засечени други банкови сметки, от които става ясно, че „Инсист“ е превел известни суми на „Сетрон“. Ревизията е отбелязала, че на 1 декември 1989 г. „Инсист“ е изпратил на БВТБ писмо, с което я уведомява за друг договор със съветския „Технопромимпорт“. Той също е от името на „Сетрон“. На 14 декември 1989 г., деня, в който огромно мнозинство граждани наобикаля парламента, в който заседава последното мнозинство на БКП, и настоява за отмяна на чл. 1 от Живковата конституция за ръководната роля на комунистическата партия, а председателят на Държавния съвет и лидер на БКП Петър Младенов произнася фразата „По-добре танковете да дойдат“, се подготвя операцията по превода на няколко милиона долара, като „Инсист“ уведомява БВТБ за това. На следващия ден на „Сетрон“ са преведени 300 000 долара, на 28 декември – 600 000 долара и на 13 февруари 1990 г. – 1 млн. долара. Преводите са от суми, отнесени по временна сметка, а по-късно са отчетени като дебитен оборот на откритата през февруари 1990 г. сметка на „Сетрон“ в БВТБ. От съветския контрагент в банката са постъпили приходи от 1,8 млн. долара на 26 декември 1989 г. От тази сметка има извършено плащане на 198 571 долара. От същата сметка „Инсист“ е дал на депозит в БВТБ 1,6 млн. долара. На 6 март 1990 г. търговското предприятие е поискало да бъдат преведени в израелска банка 560 000 долара, което е извършено на 22 март. При освобождаване от депозит на 1,6 млн. долара на 17 април 1990 г. по една от временните сметки са отнесени 1 057 342 долара. Преди това, на 6 април, „Инсист“ е поискал да бъдат преведени 1 040 000 долара в австрийската Bank Winter & CO AG. Този превод не е извършен. Остатъкът е преведен по сметката на „Сетрон“. Ревизията не е преглеждала движението по сметката на чуждестранния партньор и по други сметки на „Инсист“.[43]Когато през 1991 г. активите на ДЗУ още не са източени напълно чрез задграничните му фирми, някои от основните икономически показатели за периода 1971–1990 г. оформят следната картина:

 

Произведена продукция – 11,1 млрд. лева

Съвкупна печалба – 5,5 млрд. лева

Данъчни отчисления – 4,1 млрд. лева

Приходи в неконвертируема валута – 6,9 млрд. преводни рубли

Приходи в конвертируема валута – 64,9 млн. долара

Разходи в конвертируема валута за машини – 214,2 млн. долара

Разходи за материали и окомплектовка – 176,8 млн. долара.

 

Кредитната задлъжнялост към 1991 г. е:

 

Кредити за оборотни средства – 150 млн. лева

Кредити за капитални вложения – 136 млн. лева

Кредити за капитални вложения във валута – 50 млн. долара.[44]

 

През 1999 г. основният кредитор на предприятието – австрийската Централ Вексел унд Кредит Банк, вече е предложил няколко пъти схеми за погасяване на дълга срещу собственост в ДЗУ. В крайна сметка през 1999 г. 48 процента от комбината са купени от унгарската фирма „Видеотон“ за 100 000 западногермански марки. Унгарците искат и опрощаване на задълженията по ЗУНК, които са 15 млн. долара, както и редуциране на дълга към Булбанк (наследила БВТБ) в размер на 50 млн. долара до 10–15 млн. долара. Залезът на някогашната социалистическа гордост настъпва окончателно, когато лицензът за производството на дискове е отнет през 1999 г. след задържане на пиратска продукция от завода. От 2002 г. фирмата започва производство на два вида сешоари. Години след края на „Нева“ Бисер Димитров, който остава близък с Дойнов – един от архитектите на проекта, ще обобщи:

 

„Нева“ беше като Гарабед шпионина на петия етаж – всички знаеха за проекта, а в същото време беше голяма тайна. „Нева“ като търговска операция е изключителна, като технологична – нулева. Там технология нямаше, просто на руснаците се продаваха усмивки от старите ленти. Взеха се много пари и ако не се беше срутила съветската система, някой трябваше да бъде отговорен[45].

 

Краят на другия български изпълнител по проекта „Нева“ – „Инсист“, настъпва още по-бързо, отколкото на ДЗУ. Неговото заличаване от съдебните регистри е в резултат на паралелна битка за няколко милиона долара. „Най-трудният момент за проекта беше, когато Луканов обяви мораториум върху външния дълг на България, както и върху всички валутни плащания. Тогава проектът беше на една трета от реализацията си. Наложи се да прехвърлим цялото финансиране на проекта в австрийската Централ Вексел унд Кредит Банк. Получихме и кредит от тях на базата на преведените от СССР пари“[46], разкрива бившият заместник-директор на „Инсист“ Асен Койнов.

През октомври 1990 г. настъпват нови размествания на основните играчи в проекта. Лихтенщайнската „Сетрон“, която е основен контрактор по договора и споразумението за „Нева“, прехвърля правата си на германската Waltham Electronic („Валтам Електроник“). Както и „Сетрон“, „Валтам Електроник“ е собственост на германеца от унгарски произход Харгитай Реймонд. Оказва се, че той е и един от основните акционери в банката, която обслужва проекта „Нева“ – австрийската Централ Вексел унд Кредит Банк. През май 1992 г. проектът е почти приключил и се изготвя баланс за разпределение на печалбата между страните. На 10 март 1993 г. е подписан протокол за приключване на взаимоотношенията. Само няколко месеца по-късно, на 18 август 1993 г., „Валтам“ предявява претенции към „Инсист“ за 7 млн. долара. Упълномощен е адвокатът Владимир Кинкин[47], чийто баща е дългогодишен служител в бившето Първо главно управление на ДС (разузнаването), да предприеме действия за събирането им, въпреки че разпределението на печалбата не е оспорено. По това време „Инсист“ вече не се ръководи от Огнян Бозаров. На негово място е назначен Владимир Милев – изпълнителен директор, а председател на съвета на директорите става Драгомир Бучев[48].

„Валтам“ сезира Министерството на търговията, ръководено от тогавашния министър Румен Биков, ДЗУ и „Инсист“ за доброволно изплащане на милионите, за които има претенция. „Инсист“ отказва да ги плати и през януари 1994 г. съдът налага запор на сметките му в България и в чужбина. След обжалване запорът в страната е отменен, но не и на сметките в Централ Вексел унд Кредит Банк, срещу която „Инсист“ завежда дело във виенския съд за сумата от 2,2 млн. долара. От друга страна, „Валтам“ завежда дело в Българския арбитражен съд за 1 847 000 долара. Според „Инсист“ ДЗУ и „Валтам Електроникс“ са надвзели 1,3 млн. долара и 1 073 000 японски йени, както и 100 000 западногермански марки. „Инсист“ оспорва иска на „Валтам“, защото няма споразумение с тази фирма, а със „Сетрон“. Според споразумението по проекта „Нева“ печалбата се разпределя по 50 процента между „Инсист“ и „Сетрон“ и затова ДЗУ не може да бъде привлечено като страна по делото. Въпреки това „Валтам“ и ДЗУ обединяват интересите си срещу „Инсист“. Съдът обаче решава, че германската фирма, получила права от „Сетрон“, не е легитимна да води такова дело срещу „Инсист“[49].

Въпреки това натискът срещу „Инсист“ продължава. Дружеството е прехвърлено с решение на правителството от Министерството на търговията, ръководено от Валентин Карабашев, към Министерството на промишлеността с министър Румен Биков, член на Алтернативната социаллиберална партия (АСП), която е част от СДС, един от малкото министри от правителството на Филип Димитров, оставен на същия пост в кабинета Беров. По силата на тогавашния Търговски закон министърът има правомощия над подведомствените му държавни търговски дружества като едноличен собственик на капитала им. На 12 май той кани в кабинета си управляващите „Инсист“. На срещата присъстват изпълнителният директор на ДЗУ Рафаел Саркисян и Евтим Пандев, директор на задграничното дружество на старозагорския комбинат в САЩ „Понт Периферълс“. На срещата министър Биков настоява да се подпише споразумение между „Валтам“, ДЗУ и „Инсист“. По силата на него „Инсист“ трябва да оттегли иска си срещу Централ Вексел унд Кредит Банк и да заплати 50 000 долара разноски по делото. Дружеството трябва да се съгласи в бъдеще сумите по сметките в тази банка да се задължават с подписите на „Валтам“ и ДЗУ. Ръководството на „Инсист“ не се съгласява. По-късно към него са отправени обвинения, че е подготвяло прехвърлянето на над 2 млн. долара в офшорна компания. Натискът върху „Инсист“ продължава с телефонни обаждания. На 17 май следва нова среща при министъра с участието на Бучев и Пандев. Обяснено е, че ако „Инсист“ не подпише предложението, ДЗУ няма да получи от САЩ важен технологичен продукт, за който не става ясно какъв е и има ли отношение към проекта „Нева“. От „Инсист“ отново не се съгласяват и подават сигнал в Главна прокуратура. Тя изисква информация от Министерството на промишлеността, но то не отговаря.

След поредния отказ на „Инсист“ да предаде управлението на сметките в Централ Вексел унд Кредит Банк, в които има над 2 млн. долара, в битката за тях се предприемат и крайни административни мерки. Със заповед на министъра на промишлеността Румен Биков от 27 май 1994 г. „Инсист“ ЕАД е преобразувано чрез вливане в ДЗУ. Сградата на дружеството е запечатана, а в нея влиза полиция, повикана от ДЗУ. През 1995 г. между „Понт Периферъл“ и „Валтам“ се подписва договор, според който всички активи на „Понт“ се оценяват на 15 млн. долара и се разпределят по равно между двете фирми.[50] Преди това по искане на Централ Вексел унд Кредит Банк одиторската къща „Купърс и Либранд“ прави оценка на „Понт Периферъл“ на стойност 36 млн. долара активи. В крайна сметка милионите потъват в американската авантюра на ДЗУ, преминала през три етапа – „Кейлок“, „ДЗУ Корпорейшън“ и „Понт Периферълс“. Авантюра, която приключва с празни сметки за държавата след добре организираното източване на ДЗУ.

 

(Началната страница от строго секретно решение на Министерския съвет за разширяване на дейността на ДЗУ на западния пазар чрез мрежа от задгранични фирми с непряко участие от 1988 г. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

(Извадки от ревизионния акт на Българската външнотърговска банка, извършена от Банков надзор на БНБ през 1993 г., в частта, засягаща финансовите операции на ДЗУ. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 



[1] Технологията и оборудването за ДЗУ са осигурени от Япония. Там Научно-техническото разузнаване (НТР) успява срещу заплащане да се домогне до по-напреднали технологии, забранени от Координационния комитет за контрол на износа (КОКОМ), за разлика от опитите да се добере до такива в някои от развитите европейски държави или в САЩ, където контролът е по-стриктен.

[2] Архив на Националната следствена служба (АНСлС), дело № 4/1990 г. за установяване на причините за икономическата катастрофа на управлението на БКП, т. 962, л. 95, приложение № 2 „Продукция, в производството на която НРБ ще следва да се специализира и задоволява нуждите на другите страни от социалистическата общност“. Приложението е утвърдено с поверително Постановление № 5 на Министерския съвет за „Одобряване на концепция по стратегията и тактиката на външната търговия на НРБ“ от 10 март 1970 г.

[3] Бисер Димитров има неособено добра репутация още от времето на комунизма. Тогава той е разследван за дейността си в „Организационна техника“ и осъден, което Огнян Дойнов обяснява като индиректен удар срещу самия него в политическите интриги за отстраняването му през 1988 г. Димитров има определено участие в основаното в САЩ задгранично дружество „Бизиком“, което не постига особени успехи. През 1990 г. е освободен и заминава за САЩ. По-късно прави опит да организира производство на дискове чрез фирмата „Гига Сторидж“ в Белфор, Франция. Заради измама с фалшиви фактури за 2,5 млн. френски франка той е разследван от френското правосъдие, а фирмата е обявена в несъстоятелност. След известно затишие се появява отново в България през 2002 г. като представител на малайзийската компания „Си Ес Метал“. Същата година купува 90 процента от капитала на „Инкомс Телеком Холдинг“ като представител на регистрираната във Виена компания „Це Ес И Ханделс унд Бетайлигунгс“.

[4] Архив на Националната следствена служба (АНСлС), дело № 4/1990 г., т. 1, л. 49, протокол от разпит на Иван Тенев от 9 май 1991 г.

[5] Държавна агенция „Архиви” (ДАА), ф. 1 Б, оп. 72, а.е. 2, л. 102, поверително Решение № 4 на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика към ЦК на БКП от 21 март 1984 г.

[6] Централен държавен архив (ЦДА), ф. 1 Б, оп. 68, а.е. 68, л. 2, Решение „А“ № 68 на Политбюро на ЦК на БКП от 18 януари 1985 г. за утвърждаване на състава на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика.

[7] През 1980 г. Научно-техническото разузнаване е издигнато в самостоятелно управление (УНТР) в рамките на Първо главно управление на ДС.

[8] Проектът „Нева“ е разгледан подробно по-долу.

[9] Атанас Атанасов е роден през 1938 г. в с. Горни Домлян, Пловдивско. През 1965 г. завършва ВМЕИ „Ленин“ – София, специалност „Технология на машиностроенето“. Работи последователно като технолог, ръководител на група, началник производство и главен технолог в базата за техническо развитие на Обединените заводи „Фридрих Енгелс“ – Казанлък. През 1968 г. по решение на ОК на БКП преминава на работа в новосформирания завод за запаметяващи устройства – Стара Загора. Първоначално е главен технолог, а след това заместник-директор по производствените въпроси. От 1973 г. е директор на ОЗЗУ, а от 1986 г. – главен директор на комбината ИЗОТ. Член на БКП от 1966 г. В кадровата му справка от ОК на БКП в Стара Загора е посочено, че „непрекъснато полага усилия за развитието на завода и комбината, за утвърждаването на продукцията му на международния пазар“. Награждаван е със златен „Орден на труда“ и е удостоен със званието „Лауреат на Димитровска награда“ и званието „Герой на социалистическия труд“.

[10] ЦДА, ф. 136, оп. 86, а.е. 1073, л. 1, строго поверително Решение № 120 на Министерския съвет от 29 юли 1988 г. за „Разширяване дейността на СО „Дискови запаметяващи устройства“ на Западния пазар“. Решението и документите към него са разсекретени едва през 2004 г. от Държавната комисия по сигурността на информацията.

[11] Пак там, л. 1–2.

[12] Пак там, л. 12, докладна записка от Атанас Атанасов, председател на СО ДЗУ, до председателя на Държавната комисия по научно-техническа политика Тодор Живков. Документът не носи дата, но по всяка вероятност е изготвен непосредствено преди 13 юни 1988 г., посочен като срок за осигуряване на част от сумата за купуване на „Дейта Магнетикс“.

[13] Пак там.

[14] Пак там, л. 13.

[15] Пак там, л. 14–16, допълнение към докладната записка от Атанас Атанасов.

[16]
      Пак там, л. 21–22.

[17] Огнян Бозаров е племенник на Тодор Живков. Той е едно от основните действащи лица по секретния проект „Нева”. Работи във фирмата ИНКО на УНТР в Първо главно управление на ДС, която се състои от щатни служители на външнополитическото разузнаване по времето на комунизма. В някои публикации Бозаров е посочен като офицер от НТР, но името му не е огласявано официално от Комисията по досиетата, тъй като след промените той не е заемал ръководни постове – условие, което да даде законово основание да бъде проверен за принадлежност към ДС. През 1990 г. в САЩ срещу него е повдигнато обвинение за извършване на ембаргова търговия. След заплащане от страна на посолството на България на малко по-малко от 20 000 долара делото срещу него в Калифорнийския съд приключва с оправдателно решение.

[18] ЦДА, ф. 136, оп. 86, а.е. 1073, л. 23, строго поверително писмо № П.03-145 от 16 октомври 1989 г. на Министерския съвет, подписано от главния секретар Иван Шпатов, до министъра на вътрешните работи Георги Танев, министъра в МВИВ Христо Христов и председателя на ДЗУ Атанас Атанасов. В преписката съществува още една страница под № 24 с почти същия текст, представен като допълнение към поверителното Решение № 120 на Министерския съвет от 29 юли 1988 г., върху което на ръка е написано: „По указание на другаря Георги Атанасов“ (министър-председател).

[19] Пак там.

[20] Принадлежността на дългогодишния министър на външната търговия и министър на външноикономическите връзки в края на комунистическия режим Христо Илиев Христов (1931) е разкрита от Комисията по досиетата на 12 февруари 2008 г. при проверката на членовете на Министерския съвет. Христов е разкрит като резидент „НАЙДЕНОВ” на Пето управление на ДС (Управление безопасност и охрана, УБО) от 1953 г., а след това и като щатен служител на Второ управление на ДС (контраразузнаването) от 1960 г., на Комитета за Държавна сигурност и на Първо главно управление на ДС (разузнаването) през периода 1964–1979 г.

[21] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 325, л. 45, ревизионен акт на БВТБ от 1993 г. за периода 1985–1990 г., раздел „Проект „Нева“ и други операции на СО ДЗУ, раздел 3 „Фирма Data Magnetics“.

[22] Пак там, л. 45–46.

[23] Кострома е разположен на 330 км североизточно от Москва на двата бряга на река Волга. Той е административен център на Костромска област с излаз на магистрални железопътни линии, голямо речно пристанище и летище.

[24] Кастрева, Анна. „Нева“ е най-голямата външнотърговска сделка. Интервю с Асен Койнов. – В: Дневник, бр. 61, 28 март 2002.

[25] ИНКО – „Индустриално коопериране”, стопанско предприятие, създадено в София и поставено под контрола на УНТР. То също става обект на източване след промените. Случаят е разгледан в главата „Неявните фирми на Държавна сигурност”.

[26] В книгата „Спомени“ на Огнян Дойнов се посочва, че бюджетът на „Нева“ е 200 млн. долара. Според заместник-директора на „Инсист“ Асен Койнов той е 250 млн. долара. Трябва да се уточни, че тази сума представлява българските инвестиции в проекта. От съветска страна се твърди, че направените инвестиции са 350 млн. долара. Общата стойност на проекта възлиза на около 600 млн. долара. Вж. Дойнов, Огнян. Спомени. София: Труд, 2002.

[27] Вж. Дневник, цит. интервю с Асен Койнов.

[28] Пак там.

[29] Александрова, Галина. Враждата между Виденов и групировките взе първа жертва. – В: Капитал, бр. 7, 19–25 февруари 1996.

[30] След промените повечето от участниците от УНТР в проекта твърдят, че той е провал за руснаците. Същото твърдение е поместено в книгата „Спомени“ на Огнян Дойнов. В документалния филм „Проектът „Нева“ на БНТ, 1996 г., с автор журналистката Зоя Димитрова, руски представител на проекта твърди, че българската страна постоянно е представяла нови изисквания и това е причината да се забави построяването на завода.

[31] Вж. повече в: Дойнов, Огнян. Спомени.

[32] ДАА, ф. 136, оп. 86, а.е. 1073, л. 25, строго поверително Решение № 120 на Министерския съвет от 29 юли 1988 г. за „Разширяване дейността на СО „Дискови запаметяващи устройства“ на западния пазар“, поверителна докладна записка от Атанас Атанасов и Огнян Бозаров – ръководители на проект „Нева“, до председателя на Министерския съвет Андрей Луканов от 15 август 1990 г.

[33] Пак там, л. 26, поверително писмо на Министерския съвет, подписано от главния му секретар, до генералния директор на „Инсист“ Огнян Бозаров от 31 август 1990 г. Върху поверителния документ на ръка е написано: „По указание на другаря Андрей Луканов“.

[34] Александрова, Галина. В. „Капитал“, 14-20 ноември 1994 г, „ДЗУ и „Инсист“ имат още сметки за уреждане по проекта „Нева“. Интервю с Рачо Петров. – В: capital.bg, 14–20 ноември 1994.

[35] След промените един от кръговете, които имат различно участие в разпределението на парите на ДЗУ, е свързан именно с Рафаел Саркисян. Според различни публикации в пресата към същия кръг могат да бъдат причислени бившият посланик в САЩ Огнян Пишев и довереният човек на ДЗУ в САЩ Евтим Пандев. През декември 1990 г. Огнян Бозаров е арестуван при пристигането си в САЩ пред очите на Огнян Пишев по обвинения в контрабанда на ембаргови технологии. Посланик Пишев плаща гаранцията му и съдейства за неговото освобождаване.

[36] Централ Вексел унд Кредит Банк става известна в България след промените с взаимоотношенията си с „Плама“ – Плевен, през 90-те години. Тя финансира проекта „Гига Сторидж“ на Бисер Димитров за построяването на завод за дискове в Белфор, Франция, през 1994 г., когато той е арестуван и разследван. Същата банка участва като кандидат-купувач в консорциум с унгарската цигарена фабрика „Витабак“ при опита за приватизация на „Булгартабак“ през 2002 г.

[37] Александрова, Галина. Проектът „Нева“: Замитането на следите. – В: Капитал, бр. 30, 13 юли–6 август 1999.

[38] Хашъмова, Мария. Някой има интерес да поддържа митовете около проекта „Нева“. Интервю  с Р. Петров. – В: Банкер, бр. 32, 10 август 2002 г.

[39] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 325, л. 40, ревизионен акт на БВТБ от 1993 г. за периода 1985–1990 г., раздел „Проект „Нева“ и други операции на СО ДЗУ“.

[40] Пак там, л. 41.

[41] Пак там, л. 42.

[42] Пак там, л. 43.

[43] Пак там, л. 44.

[44] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 489, л. 110, справка на генералния директор на ДЗУ Рафаел Саркисян, приложена към делото.

[45] Джонкова, Таня. Бисер Димитров: Николай Маринов ме убеди да инвестирам тук. Интервю. – В: Дневник, бр. 151, 2 август 2002 г.

[46] Вж. Дневник, цит. интервю с А. Койнов.

[47] Владимир Дочев Кинкин (1958) е разкрит като нещатен сътрудник на Трето управление на ДС (военното контраразузнаване) през 1977 г. с Решение № 2-185 от 29 май 2013 г. на Комисията по досиетата в качеството му на член на Съвета на директорите на фирма – длъжник „БАТС” АД, София, към Минералбанк при проверката на длъжниците към банката.

[48] Имената на Владимир Милев и Драгомир Бучев са свързани със скандала за финансови злоупотреби в държавната фирма „Консолид Комерс”, който е разкрит през август 2006 г. Става въпрос за неправомерен превод на 5 млн. евро от страна на ликвидатора й Владимир Милев на финансовата компания „Форекско“, в чиято управа същият е работил през 2004 г. Назначен е за ликвидатор през 2005 г. По същото дело е обявен за издирване и екстрадиран от Лихтенщайн Драгомир Бучев, който е директор на финансовата къща „Форекско“.  Преди това той също е бил в управителните органи на „Консолид Комерс“ от 1994 до 1997 г. През 2012 г. те са осъдени на по 7 години затвор, но присъдата не е окончателна. Държавната фирма „Консолид Комерс“ е създадена с Разпореждане № 117 на Министерския съвет от 17 ноември 1993 г и целта  е да контролира държавната собственост в най-апетитните ВТО като „Електроимпекс“, „Химимпорт“, „Булгарлизинг“ и „Машиноекспорт“, които имат значителни инвестиции в задграничните си дружества. През март 2001 г. със заповед на тогавашния министър на икономиката Петър Жотев тя е обявена в ликвидация.

[49] Личен архив, изложение по случая „Инсист“ до Националната разузнавателна служба (НТР), представено от адвокатите на търговското дружество през 1994 г. В следващия абзац авторът също се е позовал на документа.

[50] Богданов, Георги. В. Цялото президентско войнство. – В: Демокрация, бр. 68, 20 март 1996.

^