„Булгарлизинг“, или лизинговата приватизация

В представите на повечето българи процесът на приватизация се разгръща на два етапа в годините на прехода към демокрация: масовата приватизация по време на правителството на Жан Виденов (1994–1996) и касовата – при управлението на Обединените демократични сили (ОДС) (1997–2001). Малцина си спомнят, че преди това има и други едни приватизации – навремето ги наричаха тайни и/или незаконни. А тези, които си ги спомнят, намират само още едно потвърждение за това, че приватизацията като цяло е порочен, корумпиран и несправедлив акт.

Редно е обаче да се запитаме – след като приватизационните процеси, спънати от заговора срещу правителството на Филип Димитров, закъсняха така фатално във времето, че за по-сериозна смяна на собствеността можем да говорим едва пет години след началото на прехода, то тогава откъде се вземат тези неизброими частни фирми, банки, холдинги и концерни, които реално изкупуват държавната собственост и играят еднакво нечестно в това изкупуване и при Виденов, и при Костов? Ако са учредени самостоятелно, без помощта на държавата, как придобиват нужната за двете приватизации финансова мощ[1] – с честен труд или по някакъв друг, скрит начин? Как прочее става така, че огромният комплекс от неявни фирми на Държавна сигурност (ДС) в чужбина и съвсем явните външнотърговски организации (ВТО) у нас някак си неусетно и полека се оказват в частни ръце (а тези, които остават в ръцете на държавата, са декапитализирани и изпразнени от съдържание)?

Отговорът е достатъчно ясно очертан дори на фона на мътната история от първите години на българския преход: точно тогава се състоя една неявна и негласна приватизация на държавни предприятия, които с помощта на съзнателно оставените вратички в българското законодателство и бавенето на законови актове, които да регламентират дейността им в новите условия, са преминали от държавни в частни ръце. Това се случва най-вече с търговските банки, които са всъщност бивши клонове на Българска народна банка (БНБ)[2], но се случва и в различни сфери на българската икономика – особено в сферата на външната търговия. Основни мениджъри в този процес са фигури от средната стопанска номенклатура, които промените са заварили като директори или поне като заместник-директори на нарочените предприятия. Тези герои на нашето време погазват закона безогледно и със замах – и имат на разположение предостатъчно начини за придобиване на финансови средства, – ако не относително честни, то поне „законни“.

Те са великите комбинатори, остапбендеровците на съвременна България. Със своята изобретателност някои от тях наистина провокират пределите на човешкото въображение. За търпението човешко, да не говорим. Няма да говорим и за търпението на институциите – то е доказано безгранично.

Кое поражда тази нова номенклатурна прослойка, заменила с лекота марксизма-ленинизма с мафиотското верую, че произходът на първоначално натрупания капитал е винаги тъмен?[3] Ще изброя само няколко фактора: дупките в Закона за приватизация, в Закона за банките и кредитното дело и още няколко такива; агонизиращите в собствената си анемичност органи за държавен контрол; сладката патриархална дрямка на съда, следствието и прокуратурата; чу­довищният и неразчленим вече сплит от държавна, частна, смесе­на, публична и прочее собственост; и не на последно място – основната икономическа измишльотина на посткомунизма или може би на неокомунизма: хвърлянето на неясни по своя статус и форма на собственост юридически субекти в една пазарна само на думи среда.

Последното си има своята стратегически обмислена формула, закодирана в Указ № 56, гласуван през 1988 г., който превръща държавните предприятия в акционерни дружества – въпреки че към този момент акционер може да бъде само самата държава. Две години по-късно обаче тъкмо тази метаморфоза сработва и се превръща в основен фактор за тайната приватизация – предприятията се пререгистрират като акционерни дружества по Търговския закон (ТЗ), увеличават уставния си капитал, често без да уведомят за това принципалите си, и пускат на пазара акции по номинал, които се изкупуват от частни лица. По този начин държавното участие в тях намалява и в един хубав ден частната собственост върху акциите им става доминираща – така довчерашните държавни дружества се оказват приватизирани далеч преди да бъде създадена законодателната рамка на самата приватизация. По този начин вчерашните директори, закърмени с вярност към партията с главно „П“, се оказват днешни милионери – и отново обслужват същата тази партия, – защото именно тя е създала този стратегически модел за незаконно забогатяване и именно тя ги е изстреляла в орбитата на новия стопански елит.

 

Една от най-оригиналните фигури в тази неономенклатурна прослойка е Димитър Тадаръков, директор на „Булгарлизинг“ АД. В зората на демокрацията той успява да приватизира безпрепятствено държавно имущество за ми­лиарди левове пред очите на изпълнителната власт. Не можем да не признаем, че става дума за своеобразен талант, за истински изобретател на нови методи за прехвърляне на държавно имущество в частните джобове. Нему дължим патента за тайната приватизация чрез лизинг, с помощта на който той не само приватизира „Булргарлизинг“, но и поставя под зависимост десетки предприятия, натрупали дългове към лизинговото дружество в годините, през които цялата икономика бе дефакто на държавна издръжка, и никой не се притесняваше, че дължи някому нещо.

„Булгарлизинг“ е лизингово дружество, създадено на 30 август 1985 г. с разпореждане № 31 на Министерския съвет (МС). Според чл. 1 от това разпореждане обаче се оказва, че дружеството има право само на представителна дейност. Не е ясно как тогава са сключвани сделките в чужбина и изобщо как дружеството е развивало своята търговска дейност. Според чл. 2 от разпореждането на отговорните по онова време министерства[4] се възлага задачата в тримесечен срок да внесат в МС проект за наредба, която да регламентира дейността на „Булгарлизинг“. Тази наредба обаче така и не е съставена – което създава неяснота около правата и задълженията на „Булгарлизинг“, – но също и предпоставки за нерегламентиран износ на държавни капитали зад граница, което е твърде популярна дейност на външнотърговските дружества (ВТД) през следващите няколко години.

Стопанското дружество „Булгарлизинг“ е съвместно дружество, учредено от 16 стопански организации – държавни обединения и комбинати. То е вписано във фирмения регистър с протоколно решение от 25 март 1986 г. на Благоевски районен съд – София. Дребна подробност, която става видна от една справка на министъра на икономиката Николай Василев през 2002 г., е, че това решение на съда липсва в съдебното досие на „Булгарлизинг“. Веднага след падането на режима на Тодор Живков фирменото отделение на Софийски градски съд (СГС) го преобразува – още на 13 февруари 1990 г., като дружествена фирма на основание чл. 11, ал. 2 от Указ № 56. Реално внесеният капитал възлиза на 39 405 000 неденоминирани лева, 94,3 процента от него са собственост на 237 държавни предприятия, а 5,7 процента на АПК-та, ТПК-та и други обществени организации.

Тази бърза трансформация на „Булгарлизинг“ едва ли е недомислица или случайност – по-скоро става дума за добре измислена схема за незаконно раздържавяване. По същия начин са пре­образувани още и „Машиноекспорт“, „Електроимпекс“, „Индустриалимпорт“ и други, ефективно разграбвани през 90-те години на ХХ в. ВТО-та. Решението на съда по фирмено дело № 1757/89 г. е незако­носъобразно, тъй като пререгистрацията като акционерна фирма с близо 40 млн. лева капитал е осъществена без решение на МС или оторизиран от него орган. Като търговско дружество с 82 процента участие на държавни предприятия и 18 процента на обществени и кооперативни организации „Булгарлизинг“ би следвало да се преобразува във фирма на основание на чл. 43, т. а от Указ № 56 и чл. 23 и  26 от Правилника за приложението му – само че тези законови изисквания са загърбени и забравени в хаоса на първите месеци след 10 ноември 1989 г. Предполага се, че метаморфозата е препоръчана от стратегическия център на Българската комунистическа партия (БКП) и спус­ната от него схема за преобразуване на най-важните външнотър­говски предприятия, осъществена от тогавашния генерален директор на „Булгарлизинг“ Славчо Първанов, известен номенклатурен кадър и щатен слу­жител на ДС.

Същият е успял дори да получи разрешение от Министерство­то на финансите (МФ), управление „Държавен финансов и данъчен контрол“ за отпечатване на 5000 броя акции на приносител и 55 000 поименни акции с номинал 1000 лева, което личи от писмо № 36-00-91 от 26 юни 1990 г. Общият брой на акциите надхвърля законно разрешените с 20 000 броя, така че са отпеча­тани акции за 20 млн. лева в повече от регистрирания капитал в нарушение на чл. 3, т. 2 и чл. 37, т.. 4 от Указ № 56. Отпечатване­то им дава възможност на „Булгарлизинг“ да започне незабавна разпродажба на излишните акции, като те се продават на физически лица, с което се слага началото на скритата приватизация на това мощно външнотърговско дружество.

След Славчо Първанов общото събрание на акционерите изби­ра за изпълнителен директор на „Булгарлизинг“ Димитър Тадаръков, който успява веднага след влизането в сила на ТЗ да пререгистрира дружеството като акционерно съгласно новите законови изисквания, което става с решение на СГС от 16 март 1992 г. Паралелно с това той продължава скритата приватизация, разпродавайки акции и увеличавайки капитала, без да се интересува от законите или изискванията на изпълнителната власт. Всъщност не само изпълнителната, но и съдебната власт се правят на ни чул, ни видял – почти винаги, когато стане дума за „Булгарлизинг“. Към края на 1992 г. държавното участие спада от 82 процента на 47 процента и дружеството е на практика приватизирано. Единственият опит за обуздаване на това незаконно разграбва­не на държавната собственост е Решение № 1140 на МС на правителството на Филип Димитров, с което се постановява смяна на съвета на директо­рите, съгласно чл. 221, т. 4 от ТЗ.

Малко след това обаче правителството е свалено от власт и Димитър Тадаръков веднага обжалва решението като незаконосъобразно, като се позовава именно на незаконната пререгистрация с решение на СГС от 16 март 1992 г., съгласно която „Булгарлизинг“ не е еднолично дружество със 100 процента държавно участие, а акционерно дружество, регистрирано по ТЗ и следователно дружество с недържавна форма на собственост и с опосредствано държавно участие в капитала му (за огромното и изцяло държавно имущество в материални активи тук и оттук нататък изобщо не става дума).[5]

С решение на СГС от 11 декември 1992 г. капиталът на дружеството е увеличен от 40 на 50 млн. лева. С това държавното участие отново намалява, като Димитър Тадаръков, необезпокояван от никого, продължава да продава на вторичния пазар акции на държавни предприятия в „Булгарлизинг“ по номинал 1000 лева на частни лица, без да се извърши изискуемата по глава V от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (ЗППДОП) процедура за оценка и приватиза­ция на държавното участие в търговското дружество.

Опит за спиране на тази нелегална приватизация е писмо № 12-00-0004 от 22 януари 1993 г. на изпълнителния директор на Агенцията за приватизация Александър Божков, изпратено до МФ и до прокуратурата (отдел „Гражданско-съдебен надзор“). Двете институции се сезират за извършена незаконна продажба на акции на държавни предприятия по номинал на частни лица. Сред най-едрите акционери са Лора Видинлиева – една твърде известна в престъпния свят дама[6], която чрез своето акционерно участие с акции на номинална стойност 15 млн. лева е и реален собственик на „Булгарлизинг“, управляван про­форма от Димитър Тадаръков. Други видни акционери са Александър Садовски с акции за 3 млн. лева, Стефан Колев, притежател на акции на обща стойност 760 000 лева, и др. Реакция от сезираните институции, разбира се, няма. Нека не забравяме, че по това време на власт е правителство с мандата на Движението за права и свободи (ДПС), а Тадаръков твърде бързо успява да се пласира като близка до Ахмед Доган фигура.

Според Александър Божков най-често използваният метод за тази специфична „лизингова“ приватизация е някои от акционерите – държавни предприятия, да упълномощят „Булгарлизинг“ да продаде част от техните акции по номинал (а понякога и всичките такива), като получената сума погасява техния дълг към дружеството, най-често свързан с лизингови договори. С това се нарушава чл. 27 от ЗППДОП, съгласно който първоначалната продажна цена на акциите се определя след оценка. Наред с това решение за продажба на акциите на държавни предприятия може да вземе единствено съответният на предприятието акционерен орган по чл. 3 от ЗППДОП – Агенцията за приватизация или ресорното министерство. Нарушена е и разпоредбата на параграф 10 от Преходните и заключителните разпо­редби на ЗППДОП, тъй като държавното участие в „Булгарлизинг“ е намалено без съгласието на споменатите органи по чл. 3. В нарушение на същата разпоредба про­дажбите не се предхождат от оценки по реда на Наредбата за оценка на обектите, подлежащи на приватизация, които трябва да се извършват от лицензирани оценители. Също така продажба­та на дълготрайни активи от държавни предприятия до 5 процента от общия им размер става само с търг или с конкурс, а в случая няма нищо подобно.

Като заключение в писмото на Александър Божков се подчертава, че всички трансфери на акции са незаконни и придобитите по този начин държавни активи трябва да бъдат присъдени в полза на държавата. Тъй като на основание чл. 18, ал. 3 и чл. 27, ал. 1 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) МФ и прокуратурата са в правото си да вземат отношение с цел опазване на държавните интереси, писмото е изпратено на 18 януари 1993 г. до двете институции. И както е изпратено, така и е оставено без ни­какви последствия. Резултатът от това е ново намаление на държавното участие в „Булгарлизинг“, официално доведено още същата година до 36,8 процента.

На практика „Булгарлизинг“ притежава материални активи за милиарди левове държавно имущество, което се управлява от пет човека, съставляващи управителния съвет (УС). Негов председа­тел е Лидия Каракашева, която до 10 ноември 1989 г. завежда Център за следдипломна квалификация на външнотъргов­ски кадри и е близка сътрудничка на печално известния заместник-министър Георги Нанев Вутев[7]. Като председател тя има единственото задължение да подписва безбройните заповеди за задгра­нични командировки на Димитър Тадаръков. Срещу това задължение нейният зет е изпратен като представител на „Булгарлизинг“ в Москва със заплата в долари, два пъти по-голяма от заплатата на руски министър. Другият член на УС, Димо Гугучков, е известен номенклатурен кадър – той е бивш директор на „Строймонтаж“ към „Кремиковци“, а по-късно оглавява строителна фирма, чийто председател на УС е пак Димитър Тадаръков.Член на УС като притежател на акции за 15 млн. лева е и Лора Видинлиева, а също и Стефан Колев, който в зората на демокрацията е управител, а по-късно и собственик на „Руен“ ЕООД – бивше поделение на „Индустриалимпорт“, с акции на „Булгарлизинг“ на стойност 760 000 лева, незнайно как оценени при приватизацията. Изобщо този УС е нагледен пример за това как на базата на Указ № 56 и ТЗ имуществото на държавата се откъсва от нея, като с решение на шепа хора безконтролно се прехвърля в частни ръце.

Дори приемането на Решение № 1117 на МС за образуване на еднолично дружество с ограничено отговорност „Консолид Комерс“ ЕООД[8] не успява да спре скритата приватизация на „Булгарлизинг“. Съгласно т. 3 от решението на МС капиталът на дружеството включва акциите на държавните предприятия, акционери в акционерни дружества по списъка в Приложение 2, между които е и „Булгарлизинг“. То­ва разпореждане създава опасност държавата да надникне в сделките на Димитър Тадаръков, във финансово-счетоводната документация и отразяването на валутните приходи и разходи на дружеството. Ето защо създаването на „Консолид Комерс“ многократно е обжалвано по съдебен ред, като в битката срещу държав­ните интереси активно се включва и Комисията за защита на конкуренцията (КЗК). Нейният председател Стефан Нешев защитава пред медиите абсурдната теза, че консолидирането на държавното участие чрез събирането на акциите на държавните предприятия, акционери в саморегистрирали се акционерни дружества, създава монопол във външнотърговската дейност. Явно не е било по силите на Нешев да направи разлика между разпореждането с акции за недвижима собственост, извършването на даден вид външнотърговска дейност и нейното монополизиране от държа­вата.

През това време Димитър Тадаръков продължава да продава акциите на държавните предприятия, акционери в „Булгарлизинг“ , които вместо в „Консолид Комерс“ отиват в частни ръце. Според специалисти към началото на 1994 г. държавното участие вече е намаляло на около 20 процента. Неговият отказ да предаде акциите на предприятията, акционери в „Булгарлизинг“, на „Консолид Комерс“ отново остава несанкциониран от изпълнителната власт, въпреки че „Консолид Комерс“ се води на ресорно подчинение към МС.

Общото събрание на акционерите за финансовите 1993 и 1994 г. вземат решение да се раздават преференциални креди­ти на акционери до размера на акционерното им участие с годишна лихва само от 10 процента.[9] От тази привилегия се ползват единствено частните акционери в „Булгарлизинг“, които по този начин печелят от акциите си суми, равни на лихвите от депозитен влог. Раздаването на преференциалните кредити се определя лично от Димитър Тадаръков, поощряващ само частните акционери, способствали с изкупуването на акции за скритата приватизация на „Булгарлизинг“. Не е ясно кой и с какви средства изплаща разликата между преференциалния лихвен процент и нормалния за страната лихвен процент. Очевидно това става за сметка на печалбата на дружеството, с което още повече се ощетява бюджетът и се накърняват интересите на държавните предприятия акционери.

И наистина, посочената за 1994 г. печалба от 12 млн. лева е повече от скромна за мащабите и активите на това предприя­тие. Запознати с неговата дейност твърдят, че тя е формирана от изплатена просрочена лизингова вноска от държавно предприятие в размер на 800 000 германски марки. Логично, тъй като към този момент „Булгарлизинг“ се занимава единствено със събиране на просро­чени лизингови вноски от предприятията в страната по извършен преди години внос на машини на лизинг на стойност 100 млн. щатски долара. Главните кредитори по тази сделка са Сосиете Женерал Банк – Франция, Дойче Банк – Германия и други френски, немски и австрийски банки. Този кредит е откупен с незнайно чие разрешение от Димитър Тадаръков за 23 млн. долара, взети със заем от Стопанска банка през 1993 г.[10] Специално създадена за целта дирекция към „Булгарлизинг“ събира дължимите лизингови вноски от държавните предприятия в размер от 100 процента заедно с лихвите за просрочие, като разликата от над 70 процента влиза в дружеството като чиста печалба.

Това обяснява и факта, че „Булгарлизинг“ не си плаща погасителните вноски към Стопанска банка, където се натрупват голям размер лихви за просрочие, което ощетява банката, но няма кой да потърси сметка от Димитър Тадаръков, превърнал се в едноличен собственик на дружеството. Няма как обаче да бъде обяснена ситуацията, при която Стопанска банка е пред фалит, но въпреки това не предприема предоставените й от закона мерки за обявяване на „Булгарлизинг“ в несъстоятелност.[11] Дългът за цели 23 млн. долара е просрочван в течение на години, но вместо да бъде потърсена отговорност на „Булгарлизинг“ от страна на Стопанска бан­ка, се търсят други пътища за нейното спасяване – например Българска народна банка (БНБ) да я санира чрез държавни средства, т.е. отново да бръкне в джоба на данъкоплатците, за да прехвърли част от парите им в ръцете на хора като Тадаръков, увеличавайки неговото и без това порядъчно набъбнало благосъстояние.

Най-странното обаче е, че при този казус става дума за факти, които не само че имат широка публичност, но са и дискутирани в залата на НС, което обаче не се оказва причина той да попадне в полезрението на органите, призвани да предотвратяват подобни престъпления. През 2002 г. Николай Василев, министър в правителството на Симеон Сакскобургготски, отговаря пред парламента на зададен му актуален въпрос, третиращ законността на приватизацията на „Булгарлизинг“. Той посочва, че „през периода след 1992 г. започва процес на разпродаване на държавното участие в „Булгарлизинг“ на частни физически и юридически лица. Преди това обаче отделните държавни търговски дружества по силата на разделителни протоколи при закриването на стопанските организации, съществували до 10 ноември 1989 г., наследяват задължения по лизингови договори, сключени с „Булгарлизинг“. Акционерите – държавни предприятия, имащи задължения към лизинговата фирма, я упълномощават да продаде част или всичките им акции и с получените суми да се намали дългът им към „Булгарлизинг“. Оставащата част от непогасените вноски са основата на множеството съдебни искове за несъстоятелност срещу десетки предприятия от сферата на промишлеността“.

Министърът подчертава, че именно това наследство от лизингови задължения на държавните предприятия дава основания на Димитър Тадаръков да иска фалита на десетки държавни дружествна. Според Николай Василев „при тези продажби са допуснати редица нарушения на тогавашния приватизационен закон, за които Министерството на търговията още през 1994 г. е сезирало МС. В съхраняваното досие на „Булгарлизинг“ има акт от финансова
ревизия, извършена през 1995 г. от тогавашното Столично управление „Държавен финансов и данъчен контрол“. В акта подробно се посочват редица факти по продажбата на акциите на „Булгарлизинг“, от които е видно, че са накърнени държавните интереси“.

При това положение няма как да не се запитаме как става така, че въпреки незаконните действия на Димитър Тадаръков и въпреки че исканите от него фалити засягат в най-голяма степен военнопромишления комплекс – а оттам представляват и заплаха за националната ни сигурност, и въпреки че в тази лизингова приватизация вземат дейно участие лица и фирми от престъпния свят (например Застрахователно дружество (ЗД) „Корона Инс“ на Иво Карамански), той докрай си остава „свещена крава” за следствените органи и прокуратурата. Отговорът просто се налага от само себе си: става дума за политическа корупция на най-високо равнище. Тадаръков оцелява, защото е изключително близък с Ахмед Доган, чието влияние върху съдебната система е повече от очевидно още на този относително ранен етап от българския преход.

По-нататъшната кариера на Димитър Тадаръков показва, че публичните му дитирамби за лидера на ДПС не са били напразни. През септември 2001 г. той напуска ръководството на „Булгарлизинг“ и в началото на 2002 г. е избран за член на УС на Насърчителна банка с преките протекции на Ахмед Доган, чиято предизборна кампания според някои източници е получила неговата финансова подкрепа. Лизинговото дружество обаче не е оставено на произвола на съдбата – на позицията на Димитър Тадаръков е избран родният му брат Димо Тадаръков. Следва да отбележим, че изборът му в УС на държавната банка се реализира въпреки факта, че „Булгарлизинг“ заема едно от челните места в списъка на кредитните милионери, публикуван през 1998 г.

През юни 2007 г. Сергей Станишев го назначава за директор на Държавен фонд „Земеделие“ – отново по искане на ДПС, – и то на мястото на Асен Друмев, също протеже на ДПС, който е отстранен по искане на съда, тъй като е разследван за сключени неизгодни договори за наем за офиси. Едно от обещанията, с които Димитър Тадаръков заема този пост, е „нулева толерантност към корупцията“. За съжаление, реалността бързо го опровергава – именно по време на неговия мандат се развихрят някои от най-фрапантните скандали в Специалната програма за присъединяване в областта на земеделието и развитието на селските райони (САПАРД)[12], които довеждат до нови блокирания на плащанията на фонда и България губи стотици милиони евро. В крайна сметка Тадаръков сам подава оставка на 2 юли 2008 г., а плащанията по САПАРД са подновени едва след изтичането на мандата на Тройната коалиция.

След което Димитър Тадаръков продължава битието си на успешен бизнесмен и очевидно отново си търси политически покровители, което личи от неговото присъствие при представянето на проекта „Алтернатива за българско възраждане“ (АБВ). Това обаче не е толкова важно. По-важното е, че нито действията, нито имущественото му състояние е попадало в полезрението на институциите, призвани да се борят с престъпността и да осигуряват справедливостта в България. Банковите му сметки са проверявани само веднъж – но не за да се види каква част от милиардните активи на „Булгарлизинг“ е изтекла през тях, а във връзка с бракоразводното му дело с журналистката Светослава Рудолф, бившаТадаръкова. 

 



[1] Масовата приватизация само на думи предполага да се раздаде държавната собственост „на народа“. Реално играчи в нея стават мощни приватизационни фондове, които събират боновете на хората с обещания за щедри дивиденти, а след това прехвърлят придобитата собственост на свои фирми и концерни. Това участие е невъзможно без сериозно финансиране, реклама и финансови средства за изкупуване на приватизационните книжа.

[2] Този процес разглеждам в отделна глава: „Тайната приватизация в банковата система“.

[3] Така твърдеше, при това публично, Асен Мичковски – експерт на Конфедерацията на труда (КТ) „Подкрепа“, член на Алтернативната социалистическа партия (АСП), председател на Икономическата комисия на 36-ото Народното събрание (НС).

[4] Министерствата на търговията, на машиностроенето и на финансите.

[5] Димитър Тадаръков по-късно нееднократно ще защитава абсурдното мнение, че няма никаква правоприемственост между СД „Булгарлизинг“ и „Булгарлизинг“ АД.

[6] Съпруга на Бекир Челенк, свързан с атентатора срещу папа Йоан Павел Втори Али Агджа, а след това и съпруга на Владимир Грашнов, изпълнителен директор на „Мобилтел“. Понастоящем живее в Южноафриканската република (ЮАР). Предполага се, че доброто сътрудничество между „Булгарлизинг“ и „Корона Инс“ на Иво Карамански се реализира с нейна помощ.

[7] Бивш заместник-министър на външната търговия, лежал в затвора за злоупотреби, щатен офицер от Първо управление (разузнаването) на ДС.

[8] Дружеството е създадено с разпореждане на МС през ноември 1993 г. по инициатива на Валентин Карабашев –министър на търговията и вицепремиер в правителството на проф. Любен Беров. „Консолид Комерс” ЕООД е 100 процента собственост на държавата и първоначалната му цел е да представлява държавното участие и интереси в шест от най-привлекателните български ВТД – „Електроимпекс” АД (63 процента), „Машиноекспорт” АД (60 процента), „Булгарлизинг” (около 20 процента), „Фармахим” АД (100 процента), „Химимпорт” АД (около 20 процента) и „Техноимпортекспорт” АД (по-малко от 1 процент).

[9] Основният лихвен процент на БНБ през 1993 г. достига до 52 процента, а през 1994 – до 72 процента.

[10] Именно този необслужван с години заем е сред основните причини за фалита на банката.

[11] Такива мерки предприемат едва квесторите на банката след нейния фалит. Всъщност Стопанска банка на практика достига до фалит именно благодарение на лошите кредити, отпуснати на „Булгарлизинг“. В това отношение си заслужава да обърнем внимание върху написаното в доклада на МВР, известен като доклада  „Добрев“ и посветен на банковата криза. Там е посочено, че „по време на управлението на бившия председател на съвета на директорите на Стопанска банка Цветан Петков до началото на 1994 г. от банката са отпуснати 200 млн. долара кредити без обезпечение. Само „Булгарлизинг“ например, свързан с „Корона Инс“, е получил 24 млн. долара“.

[12] Неговото назначение съвпада с разследването на Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ) за злоупотреби със 7,5 млн. евро, извършени от Марио Николов и Людмил Стойков, заради които са спрени три програми по САПАРД. Този корупционен прецедент ще бъде разгледан по-подробно в трети том на настоящото изследване.

^