Банковият фалит на България

 

Венцислав Йосифов, шеф на ПЧБ, на заведеното срещу него дело в апелативния съд. Освен всичко друго той беше и кандидат за столичен кмет на Демократичната левица на изборите през 1995 г. – малко преди да се окаже, че рвъководената от него банка е ощетила вложителите си и държавата с десетки милиарди левове.

Снимка: Пресфото-БТА, Ани Лозева.

 

І.Как се стигна до банковата катастрофа?

Банковата катастрофа от 1996–1997 г. е явление от такъв мащаб и значение за бъдещото развитие на България, че е напълно изключено да зависи от субективни и случайни фактори. До втората национална катастрофа в годините на прехода[1] се стига благодарение на дълга серия от действия и решения, които определено говорят за една добре обмислена стратегия за финансово обезкървяване на българската държава и за мащабно разграбване на финансови активи, безпрецедентно не само в рамките на прехода, но и в цялата българска история. На първо място, финансовият срив, който в буквалния смисъл на думата стопи спестяванията на всички български граждани и доведе до трицифрена инфлация, при която месечните заплати стигнаха до мизерната равностойност от десетина щатски долара, би бил немислим, ако не е налице изключителната банкова експанзия, развихрила се между 1991 и 1994 г. с прякото съдействие на Българска народна банка (БНБ), и особено това на нейния председател проф. Тодор Вълчев. Именно през този период – и най-вече по време на управлението на правителството на проф. Любен Беров, се нарояват десетки търговски банки, повечето от които са кухи структури, създадени с цел да бъдат източени както парите на вложителите, така и държавните капитали, получавани от тях по линия на прословутото рефинансиране. Посредством редица престъпни банкови стратегии една значителна част от националното богатство, измерващо се в трилиони тогавашни левове, е прехвърлено от банковите каси в касите на нароилите се през този период кредитни милионери – като тяхната обвързаност с бившата стопанска номенклатура на Българската комунистическа партия (БКП), и особено със структурите на Държавна сигурност (ДС), повече от ясно говори чий е бил сценарият за банковия банкрут на България.

На второ място, важен фактор за декапитализацията на българската банкова система е изключително вредният навик да се поддържат изкуствено големи индустриални предприятия, произвеждащи единствено загуби. И ако преди 10 ноември 1989 г. това наливане на пари в продънените бъчви на българската индустрия се дължи на криворазбраната идея за „индустриализация”[2] на страните от социалистическия блок, в годините на прехода то е резултат от желанието да се запази статуквото и да не се предизвикват големи социални трусове, които неизбежно биха повлияли върху изборните резултати на управляващата партия. Поддържането на предприятия като „Кремиковци” АД, Завода за тежко машиностроене в Радомир, както и на повечето предприятия от военнопромишления комплекс изисква непрекъснато отпускане на кредитни ресурси с нулева възвращаемост, които се превръщат в лоши дългове на държавните банки. Този процес  е най-очевиден в случаите със Стопанска банка и Балканбанк.Трети важен фактор е изключително гъстото присъствие на кадри от ДС в банковата ни система. Проф. Тодор Вълчев, който ръководеше БНБ през тези години (и при това се ползваше с подкрепата и на левицата, и на десницата), се оказа с най-дълъг агентурен стаж между българските банкери.[3] Агент на ДС е и неговият предшественик Иван Драгневски, както и наследилият го на този пост Любомир Филипов. Агент е Камен Тошков, несменяемият шеф на „Банков надзор” в годините, през които се зароди и развихри банковата катастрофа, агенти са общо 26 фигури във висшето ръководство на БНБ – впрочем агенти се оказват и не малко шефове в търговските банки, както и голям процент от нароилите се благодарение на тяхната корупционна практика кредитни милионери.[4] Именно във връзка с тази гъста агентурна наситеност в банковата сфера е гласуван параграф 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело (ЗБКД) – единственият лустрационен текст в цялата история на прехода, който възпрепятства лицата, свързани с ДС, да заемат ръководни постове в банковата система.[5] Този текст обаче е отменен от Конституционния съд и последствията от отмяната стават видни точно по време на банковия банкрут на страната.

От не по-малко значение са и факторите, свързани с общия корупционен климат в държавата. За да се стигне до такава криза, е необходимо първият етап от т.нар. процес на първоначално натрупване на капитала в нововъзникналите икономически групировки, тясно свързани с организираната престъпност, да бъде завършен. Едва след като имат значима финансова мощ, натрупана главно по време на управлението на проф. Любен Беров, те се сдобиват с потенциала и възможностите да пристъпят в банковата сфера не само за да изперат натрупаното от престъпен бизнес, но и за да се домогнат до нови кранчета за източване на държавните активи.

В този смисъл хаосът и непрозрачността на икономическите процеси в първите години на прехода са ключови фактори за банковия срив през 1996 – 1997 г. Важен елемент от този срив е даването на преференции (включително в банковата сфера) на определени, предварително набелязани лица, които са призвани да осъществят прехвърлянето на политическата мощ на БКП на икономически релси – един процес, свързан с раздаването на бонуси, намерил публичното си наименование като „куфарчетата на Луканов”[6].

Разбира се, има и ред други процеси в тогавашния живот, които са от значение за банковия фалит на България. Може да се говори още дълго и за приватизирането на десетки милиони чрез трансформациите на ДКМС и Техническото и научно творчество на младежка (ТНТМ), за използването на фондациите, стратегически освободени от данъци, за да бъдат впрегнати в контрабандни начинания, за скоростното нарояване на финансови пирамиди, както и за източването на държавните предприятия от паралелни частни фирми, създадени от техни служители.

Такъв преглед обаче едва ли е възможен в рамките на настоящия текст, затова се спирам само върху някои основни прецеденти. Заграбването на голяма част от парите от външния дълг на България чрез външнотърговските дружества и „неявните” фирми на ДС е най-крупното престъпление в най-ранния етап от т.нар. преход към демокрация – всъщност можем спокойно да го разглеждаме и като логистична подготовка при старта на Перестройката, свързан с първоначалното натрупване на капитала у определени лица, които по-сетне движат и дирижират развитието на този сценарий. Става дума за общността от лица, която днес наричаме „задкулисие” или „олигархия”.

Само по себе си това ограбване предизвика национална катастрофа – обявяването на неплатежоспособността на страната ни от втория кабинет на Андрей Луканов (21 септември 1990 г. – 20 декември 1990 г.)[7]. Точно същия ефект има и рухването на банковата система по време на правителството на Жан Виденов (1995 – 1997 г.) благодарение на планомерното и криминално източване на финансовата кръв на държавата в полза на определени частни и корпоративни интереси, свързани най-често с бившата комунистическа партия и ДС.[8]

Малко преди падането на правителството на Жан Виденов българите са сюрпризирани от изявлението на вицепремиера Румен Гечев, който обяви по Българската национална телевизия (БНТ), че 100 млрд. лева просто са изчезнали от българските банки. За тяхното мистериозно изчезване Гечев, в чиито служебни задължения междувпрочем се включва и контролът над държавното участие в банковия сектор, не дава никакви обяснения.

Тези пари обаче не са паднали от небето и не са се стопили като лански сняг. Те не принадлежат на банките, нито на БНБ, нито пък на правителството и неговия бюджет – принадлежат на данъкоплатците и спестителите, поверили на държавата отговорността да поеме част от техните грижи и да бъде добър стопанин на спестяванията им. 

Изчезването на тези 100 милиарда, признати от Румен Гечев (всъщност изчезналите авоари са много повече, тъй като само декапитализацията на Стопанска банка, Минералбанк и Първа частна банка (ПЧБ) надхвърля тази сума), не е природно бедствие, грешка или лична недобросъвестност на неколцина банкери. Става дума за кражба в най-буквалния и брутален смисъл на думата, за целенасочено и методично разграбване на държавата от тези, които са оторизирани да я представляват. Дори ако приемем, че става дума само за 100 млрд. лева[9], то това би означавало, че от джоба на всеки българин – от стареца до пеленачето, са измъкнати по около 12 500 лева.

При възможността за кражби с подобни мащаби просто не би имало как държавата ни да не изпадне във фалит. Предложението на Международния валутен фонд (МВФ) за въвеждане на валутен борд освен всичко друго е и безпощадно ясно заявяване, че България няма нито възможности, нито шансове да се справи сама, и че трябва да бъде поставена под опека – за да не извършва и за в бъдеще финансови безумия. Защото, както находчиво отбеляза един от българските политици по това време, вече и за МВФ е ясно, че от нашите банки са останали само сградите, чиновниците и луксозните офиси. И ако банките са кръвоносната система на всяка икономика, то безспорно е, че през този период държавата ни страда от изключително тежка анемия, предизвикана от някаква странна форма на мазохистичен автовампиризъм.

Банковата система – такава, каквато е създадена в България в първите години на прехода към демокрация, не е просто болна, тя е изначално порочна. И е такава, тъй като по замисъл е изграждана не за да обслужва реалната икономика, а за да служи за обогатяване на собствените си създатели, да бъде шланг, свързващ скачените съдове на държавния и частния сектор при преминаването на държавни активи в сейфовете на „честните частници”. Тя не е сътворена с добри намерения и после опорочена от лоши или некадърни банкери, както някои смятат и досега, а просто е създадена с цел да обслужва грабителите.

Пробойните в една немалка част от банковото законодателство, отчайващата летаргия на оторизираните да упражняват банков контрол органи, удобният хаос в нормативните актове, които трябва да регламентират правата и задълженията на банковите институции, безспорно доказват това. Ако нещо е уникално в българския „преход”, то това е тъкмо функцията на банковата система като основен носител при прехвърлянето на тоталната политическа власт на БКП на икономическа основа. И ако не мащабите, то поне размахът на банковото ограбване у нас е съизмерим с този в бившия СССР – създаването на новите олигарси минава през банковите сейфове и кредитите без покритие.

Няма друг сектор в управлението на държавата, който да е в такава степен непрозрачен, скрит от обществото, брониран зад т.нар. банкова тайна и зад липсата на функциониращи контролни институции. Едва ли е случайно, че Законът за Сметната палата е приет с такова огромно закъснение[10], че в отчетите на БНБ за банков контрол се говори само с общи понятия и че банковият сектор остава запазен кадрови периметър за кадри от бившата комунистическа номенклатура. Независимо от това чие правителство е упражнявало властта през изминалия четвърт век, почти няма случай български банкер да не е генетически обвързан или с партийната и комсомолската аристокрация отпреди 10 ноември 1989 г., или със структурите на ДС и Министерството на вътрешните работи (МВР). И никак не е случаен фактът, че споменатият вече параграф 9 от преходните и заключителните разпоредби на ЗБКД беше на бърза ръка отменен от Конституционния съд. Последствията от тази отмяна станаха видни едва години по-късно – когато цялата държава катастрофира благодарение на активните мероприятия на банкерите с пагони.

Как всъщност в края на 1996 г. се стигна до тоталната декапитализация на българските банки? Чрез няколко порочни „кръгови” механизма, които бяха широко известни на обществеността и въпреки това никой не направи нищо, за да ги пресече. Основните от тях са:

1. Изцеждащите ефекти на бюджетния дефицит и нарастващия вътрешен дълг. Този механизъм беше особено актуален при управлението на Жан Виденов. Благодарение на желанието си да имитира политика, поне отчасти доближаваща се до програмните му документи, българското правителство гласува бюджети с макрорамка, която няма нищо общо с реалността. Вследствие на това лавинообразно нарастват бюджетният дефицит и обвързаният с него вътрешен дълг. За да покрие последния, държавата печата ценни книжа и задължава търговските банки да ги изкупуват. Търговските банки, от своя страна, залагат държавните облигации пред БНБ и Държавна спестовна каса (ДСК) и получават рефинансиране, с което порочният кръг се затваря, стимулирайки по този начин инфлационната спирала.

2. Ефектът на паяка. Става дума за паразитирането на частни икономически групировки, застанали на входа и на изхода на структуроопределящи държавни предприятия, които монополизират вноса на суровини и реализацията на продукцията им. Според прочутия доклад на Николай Добрев, изготвен именно във връзка с банковата криза[11], „по този начин, чрез системата на „паяка”, бяха изсмукани огромни държавни средства по схемата кредитиране от търговските банки на крупни производители – реализация на продукция от субекти в частния сектор.

(Първа страница от доклада на Николай Добрев относно банковата криза. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.) 

 

Едновременно с това „преливане” на средства търговските банки натрупаха огромни несъбираеми кредити от производителите”.Примери, които потвърждават ефективността на тази схема, класическа за годините на ранния преход, има много. Извън класическия пример с „Кремиковци” и „Интерстийл” могат да се посочат още много други такива – например по подобен начин „Плама” беше изсмуквана от „Евроенерджи Холдинг”, като натрупаните кредити до голяма степен предопределиха фалита на Банката за стопански инициативи (БСИ) Минералбанк.

3. Вътрешнобанковото ограбване. Според споменатия доклад на МВР „преобладаващата част от „лошите” кредити на частните банки са предоставени на фирми и лица, работещи в тях, на акционери или икономически групировки”[12]. Анонимно е споменат и прецедентът с бивш директор на частна банка, отпуснал 20 млн. долара кредит на фирми, в които самият той е акционер, като очевидно се има предвид пловдивският брокер Христо Александров[13]. Ако трябва да се говори за „кредитни милионери”, то повечето от тях принадлежат към акционерите в частни или държавни банки, получили т.нар. вътрешни кредити. Тъкмо последните най-често са раздавани в разрез с нормативните изисквания за допустим кредитен риск, разрешен кредитен таван, както и без каквото и да било обезпечение. Така се стига до създаването на банки за еднократна употреба, които са създавани с кредити от ДСК, използват механизмите за рефинансиране, за да раздадат огромни кредити без покритие на собствените си акционери или на свързани с тях лица и фирми, след което мирно и кротко фалират. Това междувпрочем е основният механизъм, по който са декапитализирани почти всички частни банки.

4. Банковото разрояване. Това е случаят, при който набралата скорост банка започва да прехвърля своите активи в паралелни финансови структури: чрез акционерно участие в други банки, финансово-брокерски къщи, застрахователни дружества и приватизационни фондове, докато в крайна сметка бъде декапитализирана и фалира, след като е използвала в максимална степен всички възможности за рефинансиране от БНБ и ДСК. Класически пример в това отношение беше ПЧБ[14].

Посочените дотук механизми не изчерпват инструментариума, използван при декапитализацията на българските банки. Съществуват и ред още способи – например симбиозата между банка и икономическа групировка (Балканбанк – „Мултигруп“ или Банка за земеделски кредит (БЗК) – „Дару Груп“), раздаването на необезпечени банкови гаранции, верижното джиросване[15] на записи на заповед (примерно веригата „Евроенерджи” – „Плама” – Минералбанк – БНБ), приемането на абсурдни залози срещу предоставяне на парични депозити от страна на рефинансиращите финансови институции, приемането на финансови депозити, предоставени от частни фирми и корпорации при необосновано висок лихвен процент (такъв е прецедентът с Бизнес банка, приела 1 млрд. лева от „Евроенерджи” при лихва 20 пункта над основния лихвен процент (ОЛП) – и пр. Три основни фактора обаче правят възможни всички механизми за декапитализация на българските банки: користната кредитна политика, порочните механизми за рефинансиране и пълната липса на банков контрол. За да разберем как се е стигнало до това положение, трябва да хвърлим поглед върху генезиса на банковата система, предопределил нейните извратени форми на съществуване, както и тогавашния й банкрут.

До 1987 г. банковата система е единна и съгласно действащата конституция представлява част от общонародната собственост, включена в състава на националното богатство на страната. С приемането на Правилника за банките от 1987 г. влиза в действие абсурдната „социалистическа акционерна форма на собственост”, която се изпробва първо именно в банковата система. Абсурдът се състои в това, че от обявените за национално богатство банки и държавни предприятия според чл. 16 от Конституцията, чиято собственост тогава също е общонародна, се създават частни акционерни дружества – отраслови банки (Строителна банка, Банка за транспортно машиностроене, Биохим, Стопанска банка, Банка Електроника и т.н.).

Вторият етап на нормативна подготовка в посока раздържавяване на банковата система са извършените промени през пролетта на 1990 г. Без да се приеме закон за държавните предприятия и без да се определи начин за разграждане на общодържавната собственост, сесията на последното комунистическо Народно събрание извършва промени в Конституцията, като допуска създаването на т.нар. смесени предприятия (без да конкретизира това понятие и без да реши въпроса с прехвърлянето на собствеността) и снема банките от масата на общодържавната собственост.

Министерският съвет (МС) незабавно извършва промяна в Правилника за банките[16], като в чл. 20 негласно премахва само една дума – „юридически”. Дотогава банка може да бъде учредена от най-малко две дееспособни юридически лица, а такива са все още само държавните предприятия, стопанските организации и ведомства. С отпадането на думата „юридически” се създава негласна възможност за приемане и на физически лица като акционери в банковата система, което не представлява нищо друго освен раздържавяване без наличието на закон за приватизация.

Въпреки че все още не е създадена конституционно и законово правна възможност за раздържавяване, то започва още през 1989 г.: в стопанската област – с Постановление на МС № 36 от 28 юли 1989 г., а в банковата дейност – с Постановление на МС № 19 от 19 май 1989 г. В изпълнение на последното управителният съвет (УС) на БНБ с Протокол № 19 от 28 август 1989 г. взема решение да извърши структурна реформа в банковата система, като се създадат още самостоятелни банки – акционерни дружества. По този начин единната и централизирана банкова система продължава да се разпада – без ясни регламенти и правила, – което улеснява ловенето на едри финансови риби в мътна вода. В чл. 4 и 6 от предложения и одобрен от председателя на БНБ Васил Коларов график ясно е предвидена приватизация на банките чрез продажба на акции, която се случва в много кратки срокове и зад гърба на обществеността.

Поради това, че до този момент липсва каквото и да е законово основание за приватизация на банките, МС, както и УС на БНБ се обосновават на чл. 26 от ППУСД (Правилник за прилагането на Указа за стопанска дейност) – междувпрочем на основата на него до влизането в сила на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (ЗППДОП) е извършена скритата приватизация в икономиката като цяло. Проблемът е, че подзаконов акт, който е в противоречие с основния закон, допуска това.

В така преобразуваните държавни банки в акционерни структури първоначално, преди продажбата на акции, основен акционер е самата БНБ с държавен капитал, която носи изцяло отговорността за неговото управление. До влизането в сила на ЗБКД всички случаи на продажба на акции на частни юридически и физически лица или взети решения за увеличаване на капитала на действащите държавни търговски банки за сметка на продажба на нови акции на юридически и физически лица представляват незаконна приватизация[17], извършена с прякото участие и с разрешението на БНБ, за което именно тази институция носи основната отговорност. Нейни представители в общите събрания на акционерите, наред с тези на Банковата консолидационна компания (БКК) АД, са решавали въпроси от жизненоважно значение за държавата и обществото.

При това трябва ясно да се посочи, че почти през целия период след 1989 г. до влизането в сила на Закона за преобразуване и приватизация е съществувала законова или друга нормативна забрана за продажба на акции и дялове от държавни фирми. Това са: през 1991 г. мораториумът, наложен от ВНС от месец август 1990 г.; чл. 13а на Указа за стопанска дейност (УСД); чл. 2 от отменения Закон за образуване и преобразуване на еднолични търговски дружества.

В редица държавни банки (Строителна банка, Търговска банка (ТБ) Средец, ТБ Хемус, ТБ Искър, Балканбанк, Стопанска банка, БЗК и др.) са отпечатани АКЦИИ НА ПРИНОСИТЕЛ, т.е. анонимни акции. Трудно можем да си представим по-ясно доказателство за открити намерения за скрита приватизация на банките при липсана на закон за ценните книжа и пазар за тяхната продажба.

БНБ непрекъснато дава разрешения за увеличаване на капитала на държавните банки, независимо че с това извършва приватизация, тъй като се намалява размерът на държавното участие. Изненадващо за обществото обаче тя се сеща за задължението си да възпира и да контролира тези процеси само в случая с ТБ Биохим.

Решения от подобен характер са вземани с участието на Националната банка чрез нейните представители в общите събрания на банките – или най-малкото чрез одобряваните от самата нея документи по учредяване и преобразуване, – устави, учредителни договори и др., намиращи се в досиетата на банките при управление „Банков надзор”. В резултат на това при някои банки се стига до намаляване на държавния капитал до 2–5 процента, за което отговорност би трябвало да носят БНБ, МФ и лично проф. Тодор Вълчев, който дезинформира обществото с изявления пред медиите, че не му е известно да е извършвана приватизация в банките. Фрапиращ е случаят с личните му писма до директора на Първа източна международна банка (ПИМБ) Горан Горанов.[18]

(Първа страница от писмо от проф. Тодор Вълчев до Горан Горанов от 26 февруари 1992 г. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Отговорност от БНБ следва да се търси и във връзка с вменените й задължения само тя да дава разрешения за откриване и преобразуване на банки. До влизането в сила на ЗБКД те са давани също от нея по силата на Правилника за банките. В ЗБКД (чл. 12, 14, 17 и 19) са определени широки права на Националната банка при издаването на лиценз за банкова дейност. Дадена е възможност БНБ да извършва предварителни проучвания за установяване на финансовото състояние на заявителя, професионалната квалификация и опит на управляващите, включително и всякакви допълнителни сведения по нейна преценка. Освен извършване на проверка БНБ има и правото да откаже издаване на лиценз, ако се установи, че някои от акционерите контролират повече от 10 процента от гласовете и с това могат да влияят върху вземането на решения. Ако тези изисквания на закона са спазвани от страна на БНБ, нямаше да се стигне до банковата катастрофа в края на 1996 г.

Типичен пример за издаване лиценз, без да са приложени нормите на закона, е лицензът на ПИБ – Решения № 259[19] и № 278[20] от 1993 г. на УС на БНБ, където е допуснато акционерен капитал с право на глас да представлява само 2 процента от общото разпределение на капитала.

(Първа страница от Решение №259 от заседанието на УС на БНБ, провело се на 26 август 1993 година от 15 часа, което дава разрешение за извършване на банкова дейност на Първа инвестиционна банка-АД, гр. София. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 73. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

(Първа страница от Решение №278 от заседанието на УС на БНБ, провело се на 1 октомври 1993 година от 9 часа. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 75. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Останалият капитал (98 процента) се попълва от акционери без право на глас. При тава разпределение на капитала на един от акционерите – ПФБК – е  разрешено да контролира до 20 процента от акциите с право на глас. На останалите 5 физически лица, притежаващи по 16 процента от акциите с право на глас, изрично разрешение не е дадено, но учредителните документи показват ясно това и БНБ го е одобрила – притежатели на акции с право на глас заедно с брокерската къща са само лицата, на които е възложено управлението на банката.[21] При първоначалното набиране на капитала физическите лица (включително управляващите) не са направили никакви вноски.

(Първа страница от Протокол №1 от учредителното събрание на Първа инвестиционна банка АД с приложение списък на акционерите записали кации на приносител без право на глас в капитала на банката.  Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 77. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Управляващият Ивайло Мутафчиев участва лично с 16 процента от акциите с право на глас и представлява ПФБК, която има разрешение да контролира 20 процента от гласовете. По същество е създадена възможност при едностепенна система на управление да се упражнява почти еднолична власт. Никак не е без значение в случая и фактът, че братът на Ивайло Мутафчиев – Георги Мутафчиев, е главен валутен дилър на БНБ. Другият измежду малкото акционери с право на глас Емилиян Димитров е прокурист в ПЧБ. Между останалите акционери без право на глас са „Омнитех”, Първа западна финансова къща, Първа частна лизингова къща, „Синит”, фалиралата Агробизнесбанк, Застрахователен холдинг „България“ – все дружества, свързани с ПЧБ.

Тук е редно да обърнем внимание върху ролята на финансово-брокерските къщи в тогавашната финансовата система. В началото на българския преход, белязано с хаос в икономиката, на тях неслучайно е отредена ролята да източват дохода от иначе печелившата банкова дейност, създадена с държавен капитал. Това е възможно, разбира се, само с прякото участие на определени лица на възлови места в банковата система.

За целта удобно и неправомерно е използвана автономността на банковата система. Както при държавните предприятия определени частни групировки застават на входа и на изхода им, така и при банковата система се създават паралелни банкови структури като финансово-брокерските къщи. Без да преценява каквото и да е по предмета им на дейност, съдът ги регистрира само на основата на Търговския закон (ТЗ) без разрешение (лиценз). Впоследствие чрез Наредба № 5 за емитиране и изплащане на безналични държавни ценни книжа БНБ дори им създава преференциални условия за участие при покупката на държавни ценни книжа (ДЦК).

Очаква се, че приватизацията ще стартира и с тях ще купуват предприятия. Без наличието на закон за търговия с ценни книжа им е разрешено да търгуват с акции и да посредничат при други финансови операции. Създават се умишлено условия за безконтролност върху финансите на страната. Така те се превръщат в друг вид частни банки, вградени и паразитиращи върху държавния банков капитал.

Пример за лесен начин за печелене на много пари, ситуиран извън нормалните пазарни условия, е дейността на ПФБК. През март 1994 г., когато курсът на долара скача драстично, БНБ в продължение на 25 дни интервенира на пазара през три брокерски къщи (ПФБК, „Борас” и „Лейди”). Интервенцията е 7 млн. долара, които БНБ продава на ПФБК при курс 0,35 лева за долар под фиксинга. На другия ден ги купува обратно от къщата на стойност 0,40 лева над фиксинга. Само за една седмица (от 27 март 1994 г. до 3 април 1994 г.) финансовата къща печели 72 млн. лева, а за годината отчита общо само 270 000 лева печалба. Другите две финансови къщи са основни акционери в банкови институции – „Борас” в Елитбанк, а „Лейди” в Юнионбанк.

Отговорност за управлението на имуществото и капитала в търговските банки носи и БКК, която по замисъла на Разпореждане № 26 от 16 март 1992 г. на МС (предложено лично от проф. Тодор Вълчев) е създадена, за да придобие държавното участие в търговските банки, за да се заеме с консолидацията им, да извърши оценка на активите им и да ги подготви за приватизация. Поради своя съмнителен правен статут БКК не успява да придобие изцяло държавното участие, тъй като много от държавните фирми, акционери в търговските банки, не се подчиняват на разпореждането и не заменят акциите си с тези на БКК. Така в течение на години  БКК на практика не знае какъв е размерът на държавното участие в отделните търговски банки. Оправданията, че тя самата не е извършвала продажби на акции от търговска банка и е гласувала за увеличение на капитала им съобразно ЗБКД с разрешение на Националната банка, са, меко казано, наивни. Според ТЗ начинът за увеличение на капитала и участието на акционерите в него се гласува от общото събрание, преди да се поиска разрешение от БНБ за това увеличение. Ето защо представителите на БКК в търговска банка носят отговорност за намалението на размера на държавното участие без законова приватизация.

Още от 1990 г. в държавата се обсъжда на управленско ниво проблемът с лошите кредити в банките, които държавата следва да поеме, за да създаде възможност за оздравяване на банковата система и нейната приватизация. Органът, който би трябвало още през 1991 г. да обяви размера им и да наблюдава тяхното изменение, е БНБ чрез управление „Банков надзор”. Но нито обществеността, нито отговорните институции успяват да разберат дори ориентировъчно какъв е техният размер. От обявените пред МВФ през 1990 г. 17 млрд. лева в надвечерието на банковата криза се цитират 385 млрд. лева лоши кредити, а колко още не са поети като държавен дълг не е известно.

През първите години на прехода в банковата система цари пълен хаос по отношение на самото понятие „лоши кредити” – и оттам по отношение на техния размер. Това е повлияло върху размера на резерва на банките и начина на неговото използване, което поставя под съмнение както отчетените финансови резултати, така и кредитите, които биха били покрити с него. Основната отговорност за това е на БНБ, която чак до лятото на 1993 г. не определя критерии за класифициране на кредитите, отговарящи на изискванията на международните стандарти.

Наред с МФ БНБ носи отговорност и за това, че допуска да се обремени държавният бюджет с лоши кредити от раздържавени държавни предприятия (ООД и АД), кооперативни организации, свинеферми и др., което по същество представлява субсидиране от държавата и на други форми на собственост, и то без това субсидиране да има положителен ефект. Всичко това се случва, разбира се, за сметка на данъкоплатците.

МФ и БНБ така и не дават мотивиран публичен отговор защо след влизането в сила на Закона за счетоводството (ЗЧ) от 1991 г. той не се прилага за банките и случайно ли е това. Както и защо се допуска акционерното дружество „Банксервиз” да обслужва централно цялата банкова система за счетоводни и междубанкови разплащания и как при това положение е гарантирана „банковата тайна”. Не се ли създаде умишлено възможност някой да има контрол над цялото движение на средства и валута?

Въпросът, разбира се, е реторичен. Самата банкова катастрофа не е бедствие, а инструмент – употребен целенасочено и хладнокръвно. Докато спестяванията на всички българи се топят от трицифрената инфлация, докато заплатите и пенсиите стават с равностойност от няколко долара, милиарди левове, хладнокръвно ограбени чрез кухи банки и кредити без покритие, се обръщат в твърда валута и се прехвърлят в банкови сметки в чужбина, за да се върнат препрани и да участват в приватизацията, като с това си участие утвърдят олигархичната власт, генетично свързана с някогашната комунистическа номенклатура.

 

ІІ. Банковите фалити

Криминалният институционален генезис на частния банков сектор след 1989 г. е показателен. Той създава условия за най-фрапантната банкова афера в българската история, свързана в буквалния смисъл на думата с ограбването на целия български народ и с фалита не само на банките, но и на самата държава. Нека видим сега как бяха създадени, как функционираха и как банкрутираха родните банки – тези каци без дъно, – и най-вече: кой, как и какво спечели от този най-драматичен срив в новата ни история.

1. Първа частна банка(ПЧБ)

За нейното създаване в доклада на Николай Добрев за банковата катастрофа е написано следното: „На 28 април 1990 г. се провежда конгрес на Съюза за стопанска инициатива на гражданите (ССИГ), който взема решение за учредяване на търговска банка. На конгреса присъства Желю Желев, в качеството си на председател на Съюза на демократичните сили (СДС). Учредители на ССИГ му предлагат да се коригира чл. 13 на Конституцията, като се премахне държавният монопол върху банките. След броени дни парламентът гласува промяната и документите (учредителен договор и подписка) на бъдещата Първа частна банка са внесени в БНБ. УС на БНБ  (председател Иван Драгневски) реагира веднага и издава разрешение за създаване на банката. Не закъснява много и съдебното решение, въпреки липсата на съответен закон за банките и кредитното дело. ПЧБ е вписана в регистъра за дружествени фирми с ограничена отговорност на основание чл. 11, ал. 2 от Указ № 56 на 24 юли 1990 г. като акционерна фирма „Първа частна банка” АД с предмет „извършване на банкови и кредитни операции от всякакъв вид...” Фирмата  (ПЧБ) се създава с уставен фонд 10 млн. лева, като част от него е внесен от държавните фирми „Кореком” и „Металхим”. Първите 100 000 акции на банката са отпечатани още през октомври 1990 г., без коректно написана дата на емисията, въпреки изискванията на действащия тогава Правилник за прилагане на Указ № 56“[22].

ПЧБ е наистина „първа” – не само по време, но и по мащаба на ограбеното национално богатство. Начинът на учредяването й през 1990 г. наистина поставя под въпрос нейната легитимност. Учредителният договор от 28 април 1990 г. е с предвиден капитал от 10 млн. лева, а фирменото отделение на Софийски градски съд (СГС) регистрира банката под формата на акционерно дружество.[23]

(Първа страница от Учредителен договор за създаване на Търговско-кредитна банка. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 83. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

(Първа страница от Решение на СГС (Софийски градски съд), което регистрира Първа частна банка под формата на акционерно дружество. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 86. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Междувпрочем никак не е случайно, че паралелно с това учредяване текат и промените в Живковата Конституция, извършвани от последното комунистическо Народно събрание (НС), за отпадане на държавния монопол в банковото дело чрез изменение на чл. 16. В учредителния договор капиталът е следвало да бъде записан поименно от акционерите и разпределен в акции съгласно изискванията на чл. 36 от УСД и чл. 16 от ППУСД. Вместо това акции записват само трима души, посветени в „частната идея” – Валентин Моллов, Венцислав Йосифов и Христо Маринов, и то общо осем акции на стойност 8000 лева.[24] Тъй или иначе обаче на 1 юни 1990 г. БНБ „одобрява учредяването на Първа частна банка”[25] – нищо че липсва законодателна база за такова одобрение.

(Протокол, с който на 1 юни 1990 г. председателя на БНБ Иван Драгневски одобрява учредяването на Първа частна банка АД – без да съществува закон, който да регламентира създаването на частни банки. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 80. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Във всички документи по регистрацията въпросният учредителен договор е цитиран като основание за учредяването, но никой не е видял първоначалното разпределение на капитала и имената на акционерите, записали акции. Единствено в мотивите към съдебното решение е вписано, че е записан над 50 процента от уставния фонд на банката. Самото съдебно решение не носи номер и дата и не е посочен съдийският състав, от което може да се направи изводът, че решението е подготвено извън съда. Неслучайно по-късно учредителният договор мистериозно изчезва от досието в съда.

Никак не е за вярване, че никой от т.нар. учредители-акционери не е разполагал с екземпляр от договора, дори и самата ПЧБ. Така на 11 август 1993 г. по искане на ПЧБ с определение на съда се извършва „възстановяване” на учредителния договор по „представени допълнително от БНБ писмо и документи”[26].

(Първа страница от Протокол от 11. VIII. 1993 г., на Софийски градски съд, фирмено отделение, чрез който се възстановява учредителния протокол на Първа частна банка . Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 81. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

Ако това е така, значи единствено в управление „Банков надзор” са знаели кои са акционерите, колко от тях са държавни фирми и с какъв капитал е създадена ПЧБ. Това е следвало да бъде известно и на БКК, която след 1992 г. поема управлението на държавното участие и въз основа на това упражнява правото си на глас.

Тази мистерия съвсем не е случайна, тъй като в „частната” банка съвсем определено има сериозно участие на държавни фирми като своеобразни скрити акционери. Налице са неоспорими доказателства за участие на държавен капитал и това съвсем не са само „Изотимпекс” и „Инфлот”, за които МФ все пак повдига въпрос. Съществуващото тогава Министерство на икономиката и планирането е разпратило писмо с шаблонен текст до определени държавни фирми да подкрепят финансово създаването на ПЧБ – и те са се подчинили на разпореждането.

Неяснотите с акционерното участие обаче не изчерпват странностите на тази банка. Не по-малко мистериозно се извършва и отпечатването и раздаването на акциите, което поставя под съмнение законността на вземаните решения от общото събрание на акционерите. Например през месец октомври 1990 г., въпреки мораториума върху продажбата на акции от държавни фирми, министър Белчо Белчев дава разрешение на ПЧБ за отпечатване на акции на приносител с 40 млн. лева над регистрирания в съда капитал от 10 млн. лева. Така на пазара се пускат акции без покритие. Отпечатването на втората емисия акции от 50 млн. лева през март 1991 г. е извършено преди регистрацията в съда и без разрешение на МФ.

Типичен пример за начина, по който се документират и узаконяват решенията в ПЧБ, е този от 7 май 1992 г., когато с Протокол № 8 надзорният съвет увеличава капитала от 100 млн. лева на 500 млн. лева, като се позовава на решение на общото събрание от 16 юни 1992 г. (месец и половина след това). Въпреки че документите не съдържат данни как да се увеличи капиталът, съдът, вместо да ги върне поради неспазване на закона, приема и регистрира увеличението чрез емисия от нови акции. За познаващите закона последиците от подобни действия за акционерите са известни. Не трябва да се забравя, че всички решения са вземани с участието на БКК, която поради малкия си дял може да не е оказвала влияние върху резултата, но е била длъжна да информира управление „Банков надзор” за накърнените държавни интереси. В противен случай следва изводът, че те са действали заедно с акционерите на ПЧБ против държавните интереси.

ПЧБ е типичният пример за „разрояваща се” банка. Най-вече с нейни пари, а в много случаи и с по-нататъшна нейна поддръжка се създават структури като ЗК „Балкан”, ЗПАД „Перун”, пресгрупа „168 часа”, ПИБ, ПФБК, Банка Моллов, Агробизнесбанк, „Синит”, ТБС (Търговско браншово сдружение) „Хотели”, Първи частен инвестиционен фонд и пр. За периода 1990–1995 г. банката е отпуснала кредити на обща стойност близо 100 млрд. лева. От тях погасените са на стойност 63 800 000 000. Останалите вероятно спадат към парите, които по констатацията на Румен Гечев просто „ги няма”. Част от тях се дължат от други финансови институции – например прословутата Ямболска банка, източена от партийната фирма „Сунимекс” още в зората на демокрацията, дължи на ПЧБ около 1 млрд. лева.

ПЧБ може да бъде определена като „банката на властта” или по-точно като банката, генетично обременена от връзките си с БСП. Самото й учредяване става възможно с активната помощ на тогавашния министър-председател, покойния Андрей Луканов, и благодарение на гласуваните промени в Конституцията от последното комунистическо Народно събрание. Нейната изключителна кредитна експанзия и оказалото се непосилно разрастване на клоновата й мрежа се дължи не на последно място и на добрите й връзки с БНБ или по-точно на тройката, съставена от шефа на „Банков надзор” Камен Тошков, шефа на „Валутни операции” Стоян Шукеров и консултанта на ПЧБ, израснал после до подуправител на БНБ – Емил Хърсев. Тъкмо тази тройка междувпрочем е известна по това време с прозвището „банковата мафия”.

Според някои източници ПЧБ е получила валутни депозити от БНБ в размер на 54 млн. долара благодарение на очевидните пристрастия на Стоян Шукеров към банката. Пак на него се дължи забележителната субординация между БНБ и една от структурите на ПЧБ – ПФБК, при интервенциите на централната банка на валутния пазар. Както вече споменах, един от акционерите в ПФБК – Ивайло Мутафчиев[27], е брат на Георги Мутафчиев, главен дилър в БНБ, – и централната банка „по братски” е интервенирала именно чрез неговата финансово-брокерска къща, осигурявайки му огромни печалби. При това обяснението на Стоян Шукеров за използването на ПФБК за валутни интервенции е, че такава била препоръката на МВФ.

Едва ли е случаен изборът на изпълнителния директор на ПЧБ Венцислав Йосифов
като кандидат на БСП за кмет на столицата. Още повече че неговата кандидатура е подкрепена публично както от Жан Виденов, така и от Андрей Луканов, а подопечната на ПЧБ пресгрупа „168 часа” начело с Петьо Блъсков и Валери Найденов[28] се ангажира пряко с предизборната агитация, подкрепяна и от бившия шеф на банката Валентин Моллов. (Вероятно мнозина ще си спомнят за позорната афера с „членската книжка” на Стефан Софиянски.[29]) Появилият се по това време отчет на БНБ, визиращ загуби на ПЧБ на стойност над 2 млрд. лева, става обект на разгорещени политически и парламентарни дебати. Лично министър-председателят на България Жан Виденов се ангажира пред НС с твърдението, че банката е стабилна и не може по никакъв начин да фалира, и дори заплашва със съд онези, които си позволяват да изразяват съмнения.

ПЧБ фалира след броени месеци и става ясно, че Жан Виденов е лъгал, защитавайки нейния изпълнителен директор като своя партийна кандидатура. По същото време банката вече е в безнадеждно състояние. Към края на 1995 г. проблемните й кредити възлизат на 27 млрд. лева, от които безнадеждни са 3 200 000 000 лева. МВФ е оценил отрицателната й стойност на 7 млрд. лева. Обяснимо, като се има предвид огромната кредитна експанзия и също така несъразмерните разходи за издръжка на самата банка. Само за 1995 г. те са над 3 млрд. лева, като това са разходи за луксозни офиси, скъпи коли, заплати и командировки.

ПЧБ е банката на властта и въпреки това не успява да оцелее. Не помагат нито някогашните лепти към структурата на БСП чрез кредитите за Акрам[30], нито валутното кредитиране на приятелския кръг „Орион” чрез фирмите на Веска Меджидиева, нито дори „саможертвата” на Венцислав Йосифов, по време на чиято изборна кампания рязко нараства рефинансирането от БНБ. Банката фалира благодарение на кредитната си политика, обслужваща многобройни „приятелски” фирми, благодарение на щедрото „откупване” от управляващите чрез обречени кредити за потъващи предприятия и благодарение на лакомията на отглежданите от нея депутати и политици.

Фалира междувпрочем не е точната дума, тъй като много от наличните или прелетите от БНБ милиарди просто са прехвърлени другаде – примерно в ПФБК или в ПИБ. И след като най-голямата частна банка започва да кънти на кухо, не остава нищо друго, освен да я закрият. Решението едва ли е безболезнено. Може би защото най-вероятно е взето не в БНБ, а някъде другаде – примерно на „Позитано” № 20.

2. Разграбването на Балканбанк

Балканбанк е създадена през 1982 г. под името „Транспортна банка” с цел обслужване най-вече на каростроителното обединение „Балканкар”. Нейните лоши кредити са 655 на брой, като според заключението на синдиците 98,9 процента от вземанията на банката са безнадеждни. От тях 88,6 процента нямат никакво обезпечение или пък ако имат, то е незначително.

Балканбанк е емблематичният пример за тотално обвързване на една държавна банка с частна групировка и превръщането й в нещо като дойна крава за нейните структури. В случая групировката е „Мултигруп”, а банката държи рекорд с мащаба на проблемните и лоши кредити, раздавани на нейни фирми или на фирми, икономически обвързани с тях.

Шестнайсет длъжници с проблемни кредити формират 71,42 на сто от кредитния портфейл на Балканбанк, като общата сума на тяхното кредитиране възлиза на 26 573 006 000 лева. Седем от тези лоши длъжници са фирми, принадлежащи пряко или непряко към икономическата империя „Мултигруп“. Те формират 33,6 на сто от кредитния портфейл на банката на стойност 12 505 413 000 лева. Заедно с принадлежащите към „Мултигруп“ по-дребни длъжници, общите задължения на групировката възлизат на 14 234 000 000 лева. При това от тях само 694 328 000 лева са редовно обслужвани. Останалите са съмнителни „А”, съмнителни „Б” и безнадеждни. Последните възлизат на 5 658 172 000 лева.

Най-големите длъжници са:

1. „Балканинвест” АД дължи 5 093 378 000 лева. Близкият и обвързан с „Мултигруп“ „Селена Холдинг” АД, оглавяван от бившия депутат Асен Мичковски, държи 90 процента от капитала на това дружество, а отпусналият кредита Иван Миронов е член на съвета на директорите на „Селена Холдинг” – и също е акционер.

2. „Дисконтова къща” АД дължи 2 970 839 000 лева. Това е финансова структура на „Мултигруп“, известна като цесионер по прочутата сделка за дълговете на „Химко” и „Кремиковци” към „Булгаргаз”.

3. „Ер Виа” АД дължи 1 098 389 000 лева. „Мултигруп“ няма пряко акционерно участие, но изцяло контролира компанията. Банкерът Иван Миронов има лично дялово участие в нея.

4. „Индустриал М” АД дължи 1 110 294 000 лева, като 45 процента от капитала се държи от „Мултигруп“, 15 процента – от Румен Сербезов, топмениджър на „Мултигруп“ и председател на съвета на директорите в тази фирма.

5. „Авицена Медикъл” ООД дължи 795 654 000 лева. Тя е собственост на „Мултигруп“ чрез подставени лица. В тази фирма до ноември 1995 г. съдружник е и синът на Иван Миронов Симеон Димитров.

6. „Балкан Машинъри” АД дължи 583 700 000 лева. Контролният пакет акции се държи от Кредитна банка АД и „София Инс” АД.

7. „Балкан Агро” АД дължи 444 344 000 лева. Контролният пакет акции се държи от Кредитна банка, „Мултигруп България” АД, „София Инс” АД и други фирми на „Мултигруп“.

Много от тези кредити са предоставяни при преференциални условия и многократно са разсрочвани. Кредитните взаимоотношения с банката се разиграват като сложни многостранни схеми, при които фирми от групировката взаимно си гарантират кредити, прехвърлят задължения, предоставят обезпечения и пр. Възможностите на Балканбанк да предприема действия срещу неизправните длъжници се блокират дори и след отстраняването на Иван Миронов, тъй като повечето договори са юридически неперфектни, липсва документация, има укриване на информация от страна на управление „Счетоводна отчетност”.

Един пример от многото, посочени в експертния анализ за състоянието на банката, доказва изобретателността, чрез която Балканбанк бива ограбвана. Схемата е следната: „Индустриал М” взема валутен кредит от банката. С него купува плетачни машини от „Вениса Естаблишмънт” (също фирма на „Мултигруп“). Залог за кредита са самите машини. Те обаче са отдадени за ползване на лизинг на осем държавни фирми. По-късно с две от тях – „Нитекс” ЕАД и „Преспа” ЕАД, „Индустриал М” учредява смесени дружества, използвайки като апортна вноска дължимите, но непогасени лизингови вноски на държавните фирми. В същото време кредитите на Балканбанк не се обслужват и са класифицирани като големи и безнадеждни. „Индустриал М” преминава на обслужване към Кредитна банка с цел да не бъдат контролирани неговите постъпления и Балканбанк да не бъде в състояние да събира служебно задълженията. Привлеченият капитал многократно надхвърля капитала на самото дружество. Брутната експозиция на банката към него надхвърля както обезпечението по кредитите, така и най-високия допустим финансов риск. Тази експозиция не се покрива от залога, тъй като машините са амортизирани и морално остарели, а освен това демонтирането им би направило невъзможно следващо монтиране. Обявяването на „Индустриал М” в несъстоятелност не може да донесе постъпления, тъй като дружеството няма имущество.

Въпреки многото доказани случаи на пладнешки грабеж от подобен тип структурите на „Мултигруп“ неизменно са привилегировани партньори, посредници, контрагенти и изпълнители при други дейности, извършвани от банката – и винаги при условия, неизгодни за самата нея. Примерите в това отношение са много:

1. „Дисконтова къша” АД и „Вениса Eстаблишмънт” са финансови посредници на външните и на вътрешните пазари. От тях се извършват например сделките с брейди-облигациите, които изключително утежняват финансовото състояние на Балканбанк. Пак през тях и през „Балкан Машинъри” (съвместна фирма на Балканбанк и „Мултигруп“) минава валутното кредитиране на „Балкан Холдинг” АД в ущърб както на банката, така и на холдинга.

2. Инкасовата дейност на Балканбанк се извършва от „Балканинкасо” АД, в която „Мултигруп“ държи контролния пакет акции.

3. Доставката и обслужването на автомобилния парк на банката се извършва от фирми на „Мултигруп“.

4. Информационно-компютърното и електронно-картовото обслужване се осъществява от „Банк Хай Сис” ООД и „Балканкарт” ООД – съвместни дружества на Балканбанк с „Мултигруп“.

5. „Мултигруп“ и Балканбанк са образували ред съвместни дружества като „Балкан Машинъри”, „Балканмийт”, „Балканмилк”, „Балканкарго”, „Балканагро” и пр., при което ползите за банката са крайно съмнителни.

Изброените дотук факти говорят, че Балканбанк е била експлоатирана като безпроблемен източник за финансиране и механизъм за преливане на държавни пари в частни сейфове от „Мултигруп“, което е причинило огромни загуби и е довело банката до фалит. При тази ситуация адекватният въпрос, на който би трябвало да отговори прокуратурата, е не защо е арестуван Иван Миронов[31], а защо е освободен и защо при загуби в размер на милиарди в една държавна банка той на всичкото отгоре успява да осъди държавата за този арест.

Той междувпрочем овреме се е погрижил за своето бъдеще. Според доклада „Добрев“ „през последната година, преди да бъде освободен от поста изпълнителен директор на Балканбанк, Иван Миронов отпуска кредити на обща стойност 3 млн. долара на фирмите на своите синове. Гаранциите по кредитите са фиктивни. С цел да се прикрият следите и роднинската връзка кредитите са отпуснати от провинциални клонове на банката и не се обслужват. Валутата е изнесена зад граница. В момента семейството на Миронов (съпругата и двамата му синове) се е установило за постоянно във Вашингтон – САЩ, където са закупили имоти на голяма стойност”.[32]

3.   Първа източна международна банка(ПИМБ), или банката на мутрите

Едва ли има по-типичен пример за действията и политиката на „банковия елит”, избран да управлява финансите и икономиката в страната преди и след 10 ноември 1989 г.

Банката е създадена на основата на държавния банков клон в „Кремиковци“, преобразуван в изпълнение на Постановление на МС № 19 от май 1989 г. и Протокол № 19 от 20 август 1989 г. на УС на БНБ в самостоятелно акционерно дружество.

С Протокол № 42 от 25 октомври 1989 г. УС на БНБ прекратява (явно моделът е партийна директива) дейността на кремиковския клон, без да се извърши ликвидация и отчитане на държавната собственост, и прехвърля без ОЦЕНКА активите и пасивите на акционерното дружество.[33]

(Първа страница от Протокол №42 от заседание на БНБ, провело се на 25 октомври 1989 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 60. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Утвърждава устав, определя уставен фонд в размер на 9 820 000 лева (без да съобрази, че към момента този капитал се намира във вид на движимо и недвижимо имущество, а не както се удостоверява пред съда с писмо № 1561 от 18 ноември 1989 г.), разпределя го в акции и решава 80 процента от тях да бъдат предложени за продажба на „местни юридически лица”. Към момента нито МС, нито УС на БНБ са имали законно основание да извършват такава форма на раздържавяване. По-късно става пределно ясно, че това е само една стъпка за създаване на условия за отдавна предвидена приватизация, която представители на БНБ в общите събрания на банките не само не са скривали, но са я препоръчвали.[34] Това е била политиката на ръководството на Централната банка.[35]

(Първа страница от Протокол №3 от общото събрание на акционерите на ТБ "Кремиковци" АД от 28 март 1991 година. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

(Първа страница от Протокол №2 от общото събрание на акционеритена ТБ "Кремиковци" АД от 18 октомври 1990 година. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 66. Кликнете тук, за да видите целия документ.) 

 

И така, на 14 август 1990 г., с подписа на Иван Драгневски (№ 10-467 от август 1990 г.) Националната банка прибързано (поради факта, че в същия момент във ВНС се обсъжда текстът на мораториум върху продажбата на държавно имущество, в това число и на акции и спиране на преобразуването на фирмите в акционерни дружества) продава акционерния си дял в ПИМБ на т.нар. шведска фирма „Василка” и банката се превръща от 100 процента държавна в 70 процента частна.[36]

(Писмо от Иван Драгневски до Горан Горанов, в което Драгневски разрешава на чуждестранни лица да придобият поименни акции на ТБ "Кремиковци" АД до размера на акционерното участие на БНБ. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 63. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

На 18 октомври 1990 г. общото събрание на банката взема решение за увеличаване на капитала на 20 млн. лева и за преименуване на банката – тя вече се казва Фърст Ист Интернешънъл Банк (Първа източна международна банка), а държавното участие продължава да се топи – въпреки че в това общо събрание участва и представителят на БНБ Ст. Гигов.[37] Това продължава в същия ред, докато стигне според някои публикации до 2 процента държавно участие.

За това как БНБ е упражнявала контрол върху дейността на банките и как предпазливо са обслужвани определени интереси показва уникалната по своето съдържание кореспонденция на директора на Първа източна международна банка с проф. Тодор Вълчев и с началника на управление „Банков надзор” (писма № 1682 от 13 януари 1992 г.[38], № 1722 от 22 януари 1992 г.[39] и № 1812 от 27 февруари 1992 г.) и един повече от странен неофициален отговор на проф. Тодор Вълчев до директора на банката Горан Горанов.[40]

(Първа страница от Писмо №1682 от 13.01.1992 г.от Горан Горанов до професор Тодор Вълчев. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 52. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

(Първа страница от Писмо №1722 от 22.01.1992 г., от Горан Горанов до Камен Тошков. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 54. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

(Първа страница от писмо до Горан Горанов от Тодор Вълчев. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 70. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Едва ли може да се намери друг по-подходящ пример за олицетворяване на политиката на Националната банка от 1990 г. насам и отговорността й за финансовата катастрофа днес. За всеки става ясно, че в Националната банка, и преди всичко в „Банков надзор”, и във Валутно управление са поставени неслучайно определени хора, които е следвало да бранят определени интереси, свързани с „големи пари”. Всъщност директорът на ПИМБ има за цел да уведоми председателя на банката как предишното ръководство на Националната банка през 1990 г. е продало акциите си на т.нар. шведска фирма „Василка” с ангажимент при последващо увеличение на капитала да закупи отново акции. Най-наивно се обяснява, че в отсъствието (защо пък не и „по време на осигурено пътуване в чужбина”) на директора Горан Горанов през юли 1991 г. председателят на УС и представляващ „Василка”, г-н Юлиан Алексов, си саморазрешава кредити, които не погасява – и дългът му към 31 декември 1991 г. заедно с лихвите възлиза на 1 690 390 долара и 12 707 847 лева при капитал 11 125 000 лева.

И числата, и фактите едва ли имат нужда от коментар. Вместо сам да приложи мерките, предвидени в чл. 8 от действащия Правилник за банките и в цитирания в личното си писмо до директора на ПИМБ проект на ЗБКД (чл. 53), проф. Тодор Вълчев препоръчва да се придържат към „международната практика, която е намерила отражение” в новия проект на закона и че доколкото знаел, „Банков надзор” имал намерение да предприеме нещо във връзка с писмата. А що се отнася до увеличение на капитала, БНБ засега „временно не разрешава да се увеличава капиталът на държавните банки, за да се избегне скрита приватизация“[41], но нямала намерение да ограничава частните банки. А това, че в писмата директно е посочено как държавната банка е превърната в частна, изглежда, изобщо не тревожи проф. Вълчев.

След подозрително мълчание, включително и след три поредни писма, отправени от МФ през периода от месец септември 1993 г. до 26 януари 1994 г., „Банков надзор” с писмо № 00068 от 23 февруари 1993 г. уведомява банката, че БНБ „е приела, че на ПИМБ е дадено разрешение да извършва банкови сделки в страната и в чужбина”, като препоръчва да приведе размера на капитала си в минималните изисквания. По същество с това „Банков надзор”, без да има законови основания, легитимира дейността й. Всъщност обаче далеч преди това съгласие, на общо събрание, отразено в Протокол № 6 от 15 февруари 1993 г., акционерите вземат решение за увеличение на капитала до 500 млн. лева.[42]

(Първа страница от Протокол №6 от 15.02.1993 г., от Общо събрание на Първа източна международна банка. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Независимо от съществуването на държавно участие след 1989 г., ПИМБ е увеличила неколкократно капитала си чрез продаване на акции на приносител, което всъщност е една от удобните форми за легитимиране на мръсни капитали.

Един преглед на протоколите от общите събрания на акционерите и решенията на управителните и надзорните съвети показва множество неправомерни действия, незачитащи законните права на акционерите. По-късно отстраняването на фирма „Василка” чрез силови мерки с помощта на известна охранителна фирма и шумно обявеният съдебен спор всъщност има за цел да прикрие фактите. Тъй или иначе никой не научава резултата от този спор.

В банковите среди ПИМБ е известна като банката, „изпрала” средствата на Централния комитет (ЦК) на Комсомола и богатото ТНТМ, затова в нейните ръководни и учредителни тела изобилстват имена на видни комсомолски дейци. Такъв е например Евгени Узунов – бивш секретар на ЦК на ДКМС, който става изпълнителен директор на ПИМБ, а след това бива избран с гласовете на БСП за подуправител на БНБ, след което пък е приютен от Сергей Станишев в Изпълнителното бюро на Националния съвет (НС) на БСП и става един от шестимата негови секретари. Такъв е и Иво Георгиев – бивш секретар на Районния комитет (РК) на ДКМС в „Кремиковци“, последователно избиран за член на управителния и на надзорния съвет на ПИМБ, представител на „Макском Холдинг” в общите събрания, който по-късно става и изпълнителен директор на Елитбанк. Знае се, че последната е образувана от легализирания от ПИМБ капитал – като и двете банки са свързани с „Макском Холдинг”.

ПИМБ е емблематична и в още едно отношение: като банката на мутрите. Във връзка с необходимостта на силовите групировки да легитимират престъпно придобитите си капитали, в доклада на МВР, изготвен от Николай Добрев по повод банковата криза, се подчертава следното: „Като най-фрапиращ пример може да се посочи фактическото обсебване на ПИМБ от силовата криминално проявена групировка, действаща под прикритието на ЗПАД „СИК“ и „Интергруп” АД. Всъщност обаче освен „Интергруп” и СИК, в ПИМБ участват и фирмите „Бухал” на Рахмат Сукра, „Омега” на Румен Николов – Пашата и др.“

Непосредствено след овладяването на банката в управителните й органи пряко участват Младен Михалев – Маджо[43] и Венцеслав Стефанов[44], които после формално се оттеглят. Наличието на подопечна банка е насъщно за мутрите, за да прекарат през нея натрупаните чрез рекет пари и да участват в приватизационните сделки – тъй като при приватизация с кредит необходимостта от доказване на произхода на капитала отпада.
Фактът, че парламентарната група на БСП избра измежду 17 кандидатури за подуправител на БНБ точно тази на Евгени Узунов (след едно инфарктно осемчасово заседание и при явното нежелание на тогавашния управител Любомир Филипов да се ангажира с тази кандидатура), говори достатъчно ясно за дълбоките корени на обвързаността между социалистите и тази първа „комсомолска” и мутренска банка. Споменатата обвързаност междувпрочем скоро е реализирана и на дело, като ПИМБ е извадена от списъка за поставяне на банки под особен надзор, въпреки че финансовото й състояние е по-тежко от това на някои банки, спрямо които е приложена тази мярка.

При това трябва да се подчертае, че опитите да се прави изкуствено дишане на ПИМБ са с по-стара дата. С рефинансирането в размер на 5 550 000 000 лева от ДСК тя е втората поред (след Бизнес банка) в класацията на банките, преживяващи чрез парите на българските спестители. Освен това огромната част от тях са излети в трезора на мутрите през първите шест месеца на 1996 г. При това положение едва ли могат да бъдат учудващи подозренията за преки връзки на видни фигури от БСП с банката, и то не само от средите на т.нар. комсомолски кадри.

4. Стопанска банка като кредитор на престъпния свят

Банката е учредена през 1987 г. и няма пререгистрация по изменения през 1989 г. Правилник за банките и изискванията на преходните и заключителните разпоредби на УСД. Това е банката, която до 1990 г. финансираше плановата икономика с инвестиции от Държавния фонд за кредитиране. До 1994 г. председател на УС е Цветан Петков – бивш член на ЦК на БКП.

Банката е рекордьор по отрицателна капиталова адекватност: –56,61 процента, а по отношение на чистата загуба в размер на 9 002 000 000 лева отстъпва само на Балканбанк. Изцеждането на тази банка, контролираща близо 40 процента от националната икономика, минава през наливането на пари в губещи предприятия – губещи, благодарение на схемите на сенчестата икономика, на споменатия вече „ефект на паяка” чрез заставане на входа и на изхода на предприятието. Над 1 млрд. лева дължи на Стопанска банка „Кремиковци” АД, с подобен размер са дълговете на БГА „Балкан” и на военнопромишления комплекс.

Стопанска банка би могла да бъде квалифицирана като типична жертва на страха от реформи и инерцията на плановата икономика, ако не беше една специфична нейна особеност – повече от странната щедрост към представителите на престъпния свят. Например към края на 1995 г. отпуснатите и несъбираеми кредити за известния контрабандист Живко Томов – Фашиста, надхвърлят 200 млн. лева. Длъжник на банката е и не по-малко известният в криминалните среди Иван Кочев – Чомбе. Най-фрапиращ обаче е случаят с криминално приватизираното акционерно дружество „Булгарлизинг” АД, свързано с „кръстника” Иво Карамански и Лора Виденлиева – една дама, също доста популярна в престъпния свят.

Някогашният монополен лизингодател „Булгарлизинг”, намалил благодарение на незаконните операции на своя управител Димитър Тадаръков акционерното участие на държавата от 82 процента на 30,9 процента, е взел валутен кредит от Стопанска банка под № 466 от 1993 г. в размер на 23 млн. долара. Кредитът е необслужван и към края на 1996 г. задълженията на „Булгарлизинг“ надхвърлят 30 млн. долара с левова равностойност над 715 млрд. лева, тогавашни пари. Използвана е мащабна финансова операция, благодарение на която Димитър Тадаръков откупува на вторичния пазар задълженията на редица държавни предприятия към Дойче Банк и Сосиете Женерал – Франция в размер на 76 321 321 долара за 22 726 497 долара, или 29,78 процента от стойността им. Придобил правата на кредитор обаче, той предявява искове към същите тези предприятия в стопроцентов размер, внася искове за несъстоятелност или за размяна на дълг срещу собственост, сключва цесионни договори за техните задължения и пр. Освен необслужваните задължения по този кредит, „Булгарлизинг” дължи над 100 млн. лева на банката. Извършената през февруари – август 1995 г. финансова ревизия в „Булгарлизинг”[45] е констатирала ред финансови престъпления, по които прокуратурата би трябвало да вземе отношение – но това, както е обичайно в такива случаи, просто не се случва.

(Първа страница от Ревизионен акт на "Булгарлизинг"-АД, извършен от финансовият експерт Дойчин Николов Станчев и финансовият ревизор Крум Йорданов Кюркчийски при Столично управление "Държавен финансов контрол" за периода от 01.10.1989 г. до 31.07.1995 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 259. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Вместо да обслужва задълженията си към Стопанска банка, Димитър Тадаръков инвестира в приватизационни фондове. Въпросът защо никой не е направил нужното да потърси по съдебен път неговите задължения, завлекли най-голямата ни индустриална банка в блатото на фалита, си остава висящ.

 5. Ямболската търговска банка, или превръщането на длъжниците в купувачи

Случаят със Стопанска банка показва, че е достатъчно наличието на един мащабен и недобросъвестен длъжник, за да завлече една банка на дъното. Подобно е положението и с Ямболската търговска банка, фалирала значително по-рано от нейните посестрими – още през през 1994 г. Очевидно в нея се преплитат много интереси, след като при безнадеждното й финансово състояние има толкова желаещи да я купят, включително и ПЧБ и Балканбанк по времето, в което и самите те се намират на ръба на фалита.

Уникалното в случая с Ямболската търговска банка е обстоятелството, че апетити към нея проявяват тъкмо най-големите й длъжници, които предлагат на БКК и на банката да изкупят собствените си задължения чрез цесионен договор – един наистина уникален прецедент.

Основен длъжник на Ямболската търговска банка и пряк причинител на нейния фалит е близката до БСП фирма „Сунимекс” ООД, получила необслужвани кредити още от май и септември 1991 г. в размер на 1 млрд. лева (впрочем отпуснати след специално писмено искане от тогавашния министър-председател Димитър Попов). На 3 октомври 1994 г. фирмата се обръща към министъра на финансите с предложение да изплати по-малко от половината от задълженията си или 500 млн. лева срещу решение от страна на БКК да приеме офертата на партнираща фирма за изкупуване на държавното участие в Ямболската търговска банка.[46]

(Първа страница от Писмо от фирма "Сунимекс" ООД до Министъра на финансите от 3.10.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 280. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Партниращата фирма се оказва „Тюркмен Естаблишмънт”, която изпраща на 3 октомври 1994 г. предложение до БКК за откупуване на дълговете на „Сунимекс” при ориентировъчна цена 500 млн. лева плюс 10 процента от събраните вземания над тази сума. Точка трета от предложението гласи: „Преминаване на всички обезпечения на кредита в полза на купувача по договора за цесия”. „Тюркмен Естаблишмънт” подчертава също: „Познаваме състоянието на отношенията между „Сунимекс” ООД и Ямболската търговска банка (ТБ) поради известното ви обстоятелство, че сме съдружници в дружеството”[47].

(Писмо от "Тюркмен естаблишмънт" до Ямболска търговска банка и Банкова консолидационна компания АД от 3.10.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 282. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Последното е много меко казано, защото и писмото на „Сунимекс”, и писмото на „Тюркмен Естаблишмънт” са подписани от едно и също лице. Това е Шабан Тюркмен, мажоритарен собственик и президент и на двете фирми – а също и фигура с богат бекграунд в контрабандната търговия с наркотици и оръжие, осъществявана от ДС – и лично приближен до фамилията Живкови. Той предлага на МФ и на БКК ни повече, ни по-малко от това да изкупи собствените си дългове към Ямболската търговска банка чрез цесионен договор, при който той е и цесионер, и цесиран длъжник, и който договор предполага над 50 процента отстъпка. Пътьом Шабан Тюркмен се надява освен да се отърве от по-голямата част от дълговете си, да закупи и самата Ямболска ТБ. Офертата е осъществена чрез трета свързана с него фирма – „Сънифууд” АД, която на 30 семптември 1994 г. предлага на БКК да закупи нейния пакет акции, като изрично се подчертава, че се предлагат по-добри условия от тези на ПЧБ.[48]

(Писмо от "Сънифууд" АД от 30.09.94 г. до Банкова консолидационна компания АД и БНБ, в което се предлага фирмата да закупи пакета акции на БКК в капитала на Ямболска търговска банка. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 283. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Ограбването на една държавна банка с оглед бъдещото й приватизиране не е патент на Шабан Тюркмен, но опитът за въздействие върху БКК и МФ чрез абсурдното предложение за автоцесионен договор е наистина негово изобретение. И още нещо – това е  неопровержимо доказателство за безмерната наглост на тогавашните кредитни милионери.

 

 

6. Бизнес банка, или банката на Красимир Премянов

 

Може би най-тежкият проблем на банковата ни система по време на катастрофата от края на 1996 г. е свързан с механизмите на рефинансиране и предоставяне на депозити от страна на БНБ, ДСК и Българска пощенска банка (БПБ). Критериите, въз основа на които една ресурсна банка рефинансира търговските банки, най-често са свързани с лични връзки, като те често имат корупционен характер или са политически мотивирани. Зад афишираните публично намерения да бъде „спасена” тази или онази банка често се крият сложни финансови операции, свързани с прехвърляне на пари в близки до управляващите я фирми и корпорации. ПЧБ е шампион в това отношение – с излетите в нея над 18 млрд. лева от БНБ, плюс неизвестно какво количество долари, за което националните банкери имат едно- единствено оправдание: „Не можехме да оставим толкова голяма банка да фалира“. Но никъде пряката подчиненост на кредитните институции от управляващата БСП не личи толкова ясно, колкото при отпусканите кредити и рефинансирания от страна на ДСК.

ДСК в най-буквалния смисъл на думата е „родила” и отхранила цяла плеяда частни банки. Според цитирания вече доклад „Добрев” „За периода 1990–1995 г. само ДСК е раздала над 70 млрд. лева кредити, преобладаващата част от които са използвани за създаването на частни банки и фирми”. С кредити от ДСК примерно са създадени Частна инвестиционна земеделска банка (ЧИЗБ) и Кредитна банка, както и незнайно число финансово-брокерски къщи и обменни бюра, благодарение на което пак според доклада „по същество в страната започна да функционира паралелна банкова система”. Това, което липсва в доклада, е, че след 1995 г. тази практика придобива още по-порочни измерения, и то точно чрез механизмите за рефинансиране.

До юни 1996 г., в рамките на половин година, ДСК е депозирала в търговските банки 44 600 000 000 лева. Впечатляващо е, че огромна част от тези депозити са предоставени на банки, които по-късно са поставени под особен надзор или в процедура на фалит, така че милиардите на спестителите са безвъзвратно загубени. В ПЧБ например са депозирани 5 168 600 000 лева, в Балканбанк – 5 100 000 000 лева, в Турист Спорт Банк (ТСБ) – 4 500 000 000 лева, в ТБ Славяни  – 1 438 100 000 лева, в Банка Моллов – 1 350 000 000 лева, в Добруджанска търговска банка (ТБ) – 1 150 000 000 лева, в Елитбанк – 1 030 000 000 лева и пр.

От тази схема за предоставяне на депозити е видно, че ДСК е рефинансирала фалита. Някои близки до властта банки обаче са в буквалния смисъл на думата „спасени” и изпаднали от фаталния списък на поставените под особен надзор именно благодарение на масираното предоставяне на депозити, или иначе казано, на преливането на парите на българските спестители в празните им трезори. Това се отнася преди всичко за ПИМБ, отпушена благодарение на предоставените 5 550 000 000 лева, както и за Кредитна банка, получила 700 млн. лева при залог на вземанията си по скандалния и отричан както от правителството, така и от парламента цесионен договор за вземанията на „Химко“ и „Кремиковци“ към „Булгаргаз“.[49]

Случаят с рефинансирането на Бизнес банка обаче надминава всичко познато в банковата система до този момент. Става дума за явна корупция и нагъл опит да бъдат окрадени парите на българските спестители, провокирани от висшите среди на управляващата по това време Българска социалистическа партия. ДСК е удобна за целта, тъй като поради липса на актуализиран нормативен статут тя е по-безконтролна дори от БНБ – например решенията за предоставяне на финансови депозити се вземат дори не от УС на касата, а от специализиран такъв, съставен от подчинени на председателя на ДСК служители.

В края на май 1995 г. на закрито правителствено заседание е решено да бъде освободен временно изпълняващият длъжността председател на ДСК Асен Друмев. От името на мнозинството за председател на ДСК е предложена Бистра Димитрова, бивш директор на „Жилищно кредитиране”. Публична тайна е, че тази кандидатура е отстоявана от председателя на парламентарната група на Демократичната левица Красимир Премянов. Това е първият случай, в който депутатите от левицата не гласуват единно, като някои от тях се правят, че не са в залата. След разгорещено заседание и под заплахата на прословутия чл. 11 от своя правилник депутатите от мнозинството все пак са склонени да утвърдят кандидатурата.

Рисковете, които се поемат от БСП при този политически избор, са повече от сериозни, тъй като за сметка на ограничената си професионална квалификация Бистра Димитрова има вече опит при раздаване на рискови кредити – като шеф на „Жилищно кредитиране” тя е принудена да дава показания за отпускането на кредит от 37 млн. лева на фирма „Хелефорд”. Резултатите от този опит не закъсняват да се проявят. От встъпването на Бистра Димитрова в длъжност финансовите депозити на ДСК в някои банки рязко и необяснимо нарастват. Абсолютен прецедент обаче представлява сумата на депозитите, отпуснати на Бизнес банка – само от януари до юни 1996 г. ДСК е наляла в трезорите й 6 250 000 000 лева. С какво провинциалната петричка банка, имаща 200 млн. лева уставен капитал, е заслужила привилегията да бъде най-щедро рефинансираната българска банка – това е въпрос, на който Бистра Димитрова упорито отказва да отговори.

Отговорът се съдържа в няколко финансови документа, които са наистина уникални и които вероятно ще останат в класиката на банкерското безчестие в България. Нормалната практика изисква една национална ресурсна институция да реши кого, кога и под каква форма да кредитира, като направи съответните проучвания. В случая с Бизнес банка се сблъскваме с обратния принцип. Не ДСК, а провинциалната банка не само предлага, но и предприема правни действия и връчва подписани вече от нейна страна договори за една близка до абсурда сделка, която – ако се бе осъществила, би ощетила българските спестители с минимум няколко милиарда лева.

От изпратената на 20 септември 1996 г. паметна записка до УС на ДСК[50] става видно къде всъщност са отишли щедро предоставените от касата депозити.

(Първа страница от паметна записка от "Бизнес банка" АД относно Предложение за решаване въпроси свързани с депозити и кредити в национална валута на "Бизнес банка" АД, "Добруджанска търговска банка" АД и Държавна спестовна каса от 20 септември 1996 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 101. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

 

1 619 000 000 лева са предоставени като кредит на „Евроенерджи Ойл” ЕООД, като с натрупаните лихви общите задължения на холдинга са нараснали на 1 946 000 000 лева. Други 1 500 000 000 лева са депозирани в Добруджанска ТБ и заедно с лихвите са нараснали до 2 692 000 000 лева. Добруджанска ТБ обаче е само посредник, тъй като от своя страна тя ги е предоставила на „Ангора” АД – собственост отново на „Евроенерджи”. Бизнес банка предлага (или по-точно казано – силово налага) на ДСК наистина забележителен вариант на изчистване на тези свои задължения, изразен условно чрез следната схема:

 

Между Бизнес банка АД и Добруджанска ТБ беше постигнато споразумение за уреждане на отношенията им, възникнали от предоставяне на депозити в национална валута (договори от 26 август 1996 г., от 31 август 1996 г. и от 20 септември 1996 г.). В изпълнение на това споразумение и на основата на чл. 72 и следващи членове от Търговския закон, Добруджанската ТБ трябва да направи апортни вноски в капитала на „Ангора” АД на свои недвижими имоти, като акциите, получени от увеличението на капитала, предостави чрез джиро, по силата на чл. 185, ал. 2 от Търговския закон, на Бизнес банка за погасяване на свои задължения към нея. Бизнес банка чрез същите акции и по същия ред ще погаси поетите чрез заместване в дълг задължения на Добруджанска ТБ към ДСК, както и своите задължения към ДСК. Едновременно с това, със същите цели, на основание чл. 102 от Закона за задълженията и договорите, е сключено споразумение за погасяване на дълга на „Евроенерджи Ойл” ЕООД към Бизнес банка.

 

Както се казва, пито – платено. Вместо дадените милиарди се предлага ДСК да стане временен собственик на акциите на „Ангора” и на апортираните от Добруджанска ТБ ниви и ливади. На всичкото отгоре предложенията за решения на УС на ДСК, надлежно формулирани в т.нар. паметна записка, предвиждат и обратно изкупуване на акциите на „Ангора” от „Евроенерджи”.

Наглостта на предложителите обаче не свършва дотук. Схемата е не само предложена, но са предприети и правни действия за осъществяването й, което говори за сигурността на скритите господари на Бизнес банка, че тя ще бъде приета от ДСК. С решение на фирмено отделение на СГС са вписани промени в УС и увеличение на капитала на „Ангора”.[51]

(Първа страница от Решение на Софийски градски съд от 16.10.1996 год. за увеличение на капитала на "Ангора" АД от 1 805 128 000 /един милиард осемстотин и пет милиона сто двадесет и осем хиляди лева/ на 14 687 543 000 /четиринадесет милиарда шестотин осемдесет и седем милиона петстотин четиридесет и три хиляди лева/. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 107. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Освободени са членовете на УС Анна Павлова, Асен Симеонов, Валери Цветанов и Крум Рашков (очевидно оказали се неудобни за чак толкова дързък грабеж) и е вписан един-единствен нов член – Георги Иванов Танев[52]. Увеличението на капитала е повече от невероятно. „Ангора” увеличава капитала си от 1 805 128 000 лева на 14 687 543 000 лева. А най-невероятното в случая е, че Добруджанската ТБ, която тогава е поставена под особен надзор, апортира чрез легално решение на своя съвет на директорите, чрез подписите на своите квестори и най-важното – чрез решение на УС на БНБ (препис-извлечения № 562 и № 564), сумата от 12 882 414 000 лева! В същото това време банката има чакащи плащания само за 587 900 000 лева и обща сума на актива към 31 май 1996 г. – 8 095 000 000 лева. Просто практически е невъзможно в тази сума да не се включват активите, прехвърлени като апортна вноска към „Ангора”. От което следва, че оценката на тези активи е завишена с милиарди левове и че разликата между тази оценка и реалната цена е сумата, с която Бизнес банка (или по-точно „Евроенерджи“) се надява да ограби ДСК.

С това обаче не приключват наглите схеми за ограбване на спестителите. Към „паметната записка” квесторите на Бизнес банка Радослав Стоянов и Чавдар Горанов са приложили и проект за договор между поставената под упражняван от тях особен надзор банка и ДСК.[53]

(Първа страница от договор от 16 октомври 1996 г. между Държавна спестовна каса, представлявана от Бистра Димитрова от една страна и от друга страна "Бизнес банка" АД, представлявана от квесторите Радослав Стоянов и Чавдар Горанов за погасяване задълженията на "Бизнес банка" АД към ДСК чрез прехвърляне на акции. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 109. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Този договор предполага погасяване „изцяло и без остатъци” на задълженията на Бизнес банка към ДСК. (Нека си спомним, че те бяха 6 250 000 000 лева.) В замяна касата получава акциите на „Ангора”, но не и правото да управлява или дори да упражнява контрол върху холдинга. В т. 4 от договора е казано: „ДСК, придобила качеството на акционер в „Ангора”, се задължава да даде по надлежния начин съгласието си управлението и представителството на „Ангора” да се осъществява от лицата, посочени от Бизнес банка”. С това задълженията на ДСК не се изчерпват. Съгласно т. 5 „се задължава да прехвърли чрез джиро акциите на посочени от Бизнес банка трети лица”, при това по цена, представляваща валутната равностойност на номинала на акциите, която се заплаща от трети лица на ДСК в левова равностойност по „фиксинга на БНБ към 16 октомври 1996 г.”. С други думи, очаква се освен всичко друго ДСК да поеме и загубите от инфлацията в течение на един тригодишен период.

Кои са тези „трети лица” става ясно от един приложен, подписан и подпечатан договор за управление, придружен от също така подписан и подпечатан анекс към него.[54]

(Първа страница от договор за управление между "Евроенерджи" Холдинг ООД, представлявано от Васил Стефанов Генчев и д-р Атанас Милчев Коларов - управители от една страна и Държавна спестовна каса - централно управление, представлявано от Бистра Димитрова - управител. С този договор страните уреждат отношенията си при управлението на "Ангора" АД и прехвърляне на акциите й. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 111. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В качеството на „трети лица” се появява „Евроенерджи”, представляван от Васил Генчев и Атанас Коларов. От съдържанието на целия договор е видно, че ДСК има само задължения, а „Евроенерджи” – само права. Например в т. 3 ДСК се задължава да извършва „преференциално финансиране на дейността на „Ангора”, а ако не го направи, текстът в договора е също така категоричен: „Евроенерджи Холдинг“ има право да развали едностранно договора, в случай че не получава необходимото съдействие или финансиране от ДСК за нормалното функциониране на „Ангора”.

Какво е прякото финансово изражение на скритата в този коварен договор кражба личи от становището на Кристофор Павлов, главен икономист на ДСК. В своя анализ той подчертава, че се предлага сделка, „от която „Евроенерджи” черпи само права, докато задълженията остават за нас”, че холдингът поема ангажименти, които очевидно не може да изпълни и че извън загубата от милиардите вече предоставени депозити ДСК ще трябва да финансира тази сделка на стойност между 4 697 000 000 и 4 727 000 000 лева.

Най-фрапиращ от всичко обаче е анексът към договора за управление, предложен от „Евроенерджи”. В него се предлага чисто и просто „Евроенерджи Ойл” ЕООД да замени в ДСК акциите на „Ангора” с привилегировани акции клас „Б” от капитала на „Плама” АД, като цената на замяната бъде по номинала на акциите – едно към едно. Тук трябва да припомним, че „Евроенерджи Холдинг” купува „Плама” за по-малко от 300 000 долара, а за оправдание на тази скандална сделка се сочат огромните дългове на рафинерията (които са по същество дългове на „Евроенерджи” към различни и фалирали вече банки). При номинал 1000 лева на акциите на „Плама“, холдингът ги купува на цена 12,50 лева. Така че сделката, която се предлага на ДСК, не е дори кон за кокошка, а е кон за врабче. Дребна подробност е, че съгласно приватизационния договор „Евроенерджи” няма право да продава акциите на „Плама” за период от пет години.

Наглостта на така предложената сделка е повече от поучителна. Две провинциални банки, при това поставени под особен надзор, се канят да реализират схема от кухи операции, която анулира задължения към ДСК в размер на 6 250 000 000 лева и която допълнително би обогатила техни контрагенти с около 4 700 000 000 лева. Чак подобен бандитизъм българската банкова система наистина не познава.

Отговорът на въпроса кой стои зад всичко това е отдавна известен. Същият, който налага Бистра Димитрова за шеф на ДСК и по-късно иска да капитализира своите протекции – Красимир Премянов, шеф на парламентарната група на тогавашното управляващо мнозинство. Неслучайно под негов личен натиск шефът на „Нефтохим” Стефан Неделчев подписва запис на заповед за 16 млн. долара в полза на „Самотлор” – дъщерна фирма на „Евроенерджи”, без дори да се допита до борда на директорите.[55] Така получените около 1 млрд. лева са вложени не другаде, а тъкмо в Бизнес банка при невероятно изгодни условия: 20 пункта над ОЛП. Благодарността на „Евроенерджи” към Красимир Премянов също е материализирана: неслучайно холдингът покрива кредита на неговия племенник Андрей Премянов в ТСБ[56] и се договаря за същата операция с друг негов кредит в ПЧБ. Петролната дружба между парламентарния шеф на левицата и холдинга сигурно е била доста крепка, след като се оказва, че дори мобифонът на Красимир Премянов се плаща от „Евроенерджи”, и след като тъкмо той лобира в негова полза при тежките спорове с „Плама” по въпроса кой на кого дължи 1 млрд. лева акцизи и данък добавена стойност (ДДС).

Повече от показателен е и фактът, че Бизнес банка – която функционира като лична банка на Красимир Премянов, с чиято помощ и чрез чиито лицензи неговият брат контролира обменните бюра в големите черноморски курорти, всъщност се оказва една от основните банки, обслужващи „Евроенерджи”. Или може би е по-точно да се каже: едно от кранчетата, през които „Евроенерджи” източва държавни активи и реализира своите интереси в петролния бизнес – както и интересите на видните си политически лобисти, за които неведнъж е писано и говорено. От изключителната дързост на подготвените проектодоговори следва да се предположи, че „Евроенерджи” изпитва насъщна нужда от средства и бърза да ги осигури – независимо по какъв начин (фактът, че съдебните промени в „Ангора” и проектодоговорът, подписан от Бизнес банка, носят една и съща дата, потвърждава това бързане). Естественият извод е, че щедро обещаните и договорирани инвестиции в „Плама” просто няма да бъдат осъществени и че рафинерията, която бе приватизирана на безценица или ще бъде препродадена, или ще се превърне в куп старо желязо.

Все пак в крайна сметка Бистра Димитрова така и не парафира надлежно формулираните от Бизнес банка и „Евроенерджи”, подписани и подпечатани договори. Очевидно и тя е усетила, че петролните далавери на втория човек в БСП и свързаното с тях ненаситно изцеждане на парите на българските спестители могат да й струват председателското място в ДСК, ако не и нещо повече.

 

7. ЧЗБ Агробизнесбанк, или как за 1 лев се купуват 9 млрд. лева дългове

 

Учредяването на банката е одобрено с Протокол № 9 от 6 февруари 1991 г. на УС на БНБ. Учредителните договори и протоколи обаче са подписани не от учредителите, а от инициативен комитет, като 93,7 процента от капитала е частен, останалите акции принадлежат на държавни фирми (2,1 процента) и на кооперативни фирми (4,2 процента).

На 6 септември 1992 г. Общото събрание на акционерите е взело решение за увеличаване на акционерния капитал от 22 на 200 млн. лева. Изменението е регистрирано и обявено в „Държавен вестник“, без да е правена преоценка на активите и без да е взето разрешение от БНБ. 150 млн. лева са в акции на приносител, а от 50-те милиона в поименни акции контролният пакет се държи от т.нар. Пловдивски брокери Христо Данов и Христо Александров и контролирани от тях фирми.

Оттам нататък следва голямото разграбване. Около 9 млрд. лева са раздадените от Агробизнесбанк кредити, като огромната част от тях са излети във фирми, собственост на изпълнителните директори Христо Данов и Христо Александров. Точно тези 9 млрд. лева дългове придобива БНБ, след като купува Агробизнесбанк за 1 лев. Още тогава е ясно, че шансовете да бъде възвърната поне малка част от тази огромна сума клонят към нулата. Поради две причини – първата: защото номиналните длъжници са кухи структури (предимно ООД-та, носещи по закон отговорност до 50 000 лева), с които реално усвоилите средствата фирми нямат пряка връзка. Втората причина е по-специфична: защото по-голямата част от тези милиарди са прехвърлени във валута и са изнесени зад граница.

За съжаление, това не е единично явление. Докладът на МВР доказва, че макар да е шампион в незаконния трансфер на валута зад граница, Агробизнесбанк съвсем не е самотна в тази криминална дейност:

 

Финансовото обслужване на крупни престъпни операции от субекти в официалната банкова система, директно или чрез сателитни финансово-брокерски къщи, допринесе за изтичане на огромни количества валута от страната. Благоприятен терен за подобни операции бе контрабандната търговия, включително ембарговата, както при периодичните валутно-спекулативни кризи като тази през март 1994 г., довела до трайно обезценяване на лева. Само от Агробизнесбанк – Пловдив, чрез документи с
невярно съдържание длъжностни лица са превели в чуждестранни банки около 5
млн. долара, а финансова къща (ФК) „Дилър” от същия град, чрез предоставяне на фиктивни договори, е осъществила незаконен износ на 2 млн. долара. От 1 януари 1996 г. до 30 юли 1996 г. от 9 държавни и частни банки през митницата на аерогара „София” са изнесени 2811 килограма „ценни” пратки, съдържащи банкноти. За сравнение 1 млн. долара, в купюри по 100 долара, има тегло 8 килограма. Впечатляващ е износът на Елитбанк, която за периода е изнесла 1247 килограма ценни пратки, което изразено в купюри по 100 долара е от порядъка на 156 млн. долара. Банката не фигурира в списъка на БНБ за директен износ на ценни пратки.

 

След горния цитат едва ли може нещо да се добави – освен може би да си припомним, че Елитбанк е втората „комсомолска” банка, направена с парите на ПИМБ, а вероятно и с потайно приватизираните пари от ТНТМ. Иначе всякакви коментари са излишни.

 

8.Банката за земеделски кредит (БЗК) – или как ген. Бригадир Аспарухов спаси един от най-крупните банкови измамници

В ранната есен на 2003 г. България е разтресена от един от най-големите скандали в историята на българския преход – имащ както вътрешнополитически, така и външнополитически измерения. Скандалът е свързан с решението на тогавашния премиер Симеон Сакскобургготски да назначи за свой съветник, координиращ действията на специалните служби, ген. Бригадир Аспарухов, който от 1991 до 1997 г. е директор на Националната разузнавателна служба (НРС), а по-късно се подвизава като депутат от БСП и една от основните фигури в т.нар. генералско движение. 

Решението поражда бурна политическа и медийна реакция, стига се до напускане на Националното движение Симеон Втори (НДСВ) от страна на група депутати, до несъгласие на водещи министри, до индиректно и пряко изразяване на несъгласие от страна на НАТО и ЕС, които дават ясно да се разбере, че такова решение е неприемливо за тях и отстояването му може сериозно да накърни шансовете за партньорство с България. Брус Джаксън, по това време председател на Американския комитет за разширяване на НАТО, директно заявява, че „във Вашингтон това се приема като умишлен удар върху САЩ, дори като умишлена обида”, стига се в крайна сметка и до пряката намеса на американския посланик Джеймс Пардю, който изисква специална среща с българския премиер по този въпрос. Става ясно, че БСП също не приема еднозначно това назначение и че президентът Георги Първанов има определени резерви спрямо него. Въпреки всичко и с ясното съзнание, че поставя на карта геополитическите приоритети на България, Симеон Сакскобургготски упорства до последния момент, когато под външен и вътрешен натиск ген. Бригадир Аспарухов бива принуден да оттегли своята кандидатура.

Междувременно обаче той вече е напуснал НС – което придава на скандала още едно измерение – юридическо. Проблемът е там, че генералът е подсъдим – срещу него е заведено дело и единствено фактът, че е станал депутат от БСП, замразява съдебния процес, – след оттеглянето му като народен представител обаче той вече е лишен от имунитет и няма никаква причина делото да не бъде възобновено.

Самият процес е започнал през декември 2000 г. с обвинение за това, че в качеството си на директор на НРС ген. Бригадир Аспарухов е унищожил досието на агент „Румянцев“. Зад този агентурен псевдоним се крие Атанас Жеков Тилев, бивш шеф на фалиралата БЗК, негов личен приятел от детските години и бизнес партньор на Симеон Сакскобургготски. През април 2001 г. следственото дело е приключено с обвинителен акт, който безспорно доказва вината на обвиняемия. До съд не се стига единствено защото скандалният генерал е избран за депутат от листата на БСП. Депутатският имунитет е и поводът Софийската военно-окръжна прокуратура да прекрати делото. През 2003 г. обаче това основание вече не е налице и няма никакви пречки Аспарухов да застане на подсъдимата скамейка.

Решението на прокуратурата е обжалвано и отменено от състав на Върховния касационен съд (ВКС). Според решението на най-висшата съдебна инстанция, което не подлежи на обжалване, делото може да бъде спряно временно, но не и отменено. И тук се стига до най-необяснимия парадокс: не друг, а дясната ръка на тогавашния главен прокурор Никола Филчев – Цеко Йорданов, ръководещ отдел „Следствен надзор” във ВКС, иззема делото „за справка” и тихомълком го прекратява. При това с презумпцията, че няма престъпление. Само по себе си такова прекратяване на висящо пред съд дело с прокурорско, а не със съдебно решение, е правен парадокс. То прилича на много други случаи, при които свързани с висши политици дела се поставят „на трупчета” от Никола Филчев и ВКС, за да се гарантира тяхната зависимост. Този подход предполага и възможността делото да бъде възобновено във всеки момент, в който прокуратурата намери това за необходимо. В случая, предвид огромния скандал, който избухва тогава, това би могло и да й се наложи. Защото престъпление има и то е безспорно доказан факт.

Обстоятелствата са следните: на 31 май 1993 г. началникът на отдел № 5 в НРС полк. Нинов внася при своя началник предложение секретният сътрудник „Румянцев“ да бъде заличен от сътрудническия апарат, а неговото дело, заведено под № 8531, да бъде унищожено. На 8 юни 1993 г. ген. Бригадир Аспарухов утвърждава собственоръчно предложението. Специално назначената от следствието съдебна експертиза е доказала, че положеният подпис е автентичен. Мотивите са лаконични: „Сътрудникът е използван по конкретно дело, но случаят не бе реализиран и отпадна необходимостта от използването му. Материалите по делото не представляват оперативен интерес”.

Предложението е просто камуфлаж. Никой шеф на отдел не би написал такова, знаейки, че влиза в конфликт с правните норми и носи наказателна отговорност. Просто ген. Бригадир Аспарухов се е нуждаел от формален повод, за да спаси своя приятел от евентуално дискредитиране и да прикрие реалните му функции в политическия живот. Впрочем, базирайки се върху показания на свидетели, обвинителният акт дава малко повече подробности за реалните мотиви. Според него НРС е преценила, че агент „Румянцев“ не може да бъде използван „поради честото му появяване в Република България, вследствие на което е придобил публичност чрез все по-активното му навлизане в политическия и икономическия живот на страната”.

Посочените мотиви са несериозни. По това време Атанас Тилев е женен за Кукка Мария – дъщеря на бившия министър на външните работи на Финландия д-р Ахти Карялайнен. Да се дезактивира такъв агент би било пълна ахмащина от страна на която и да било разузнавателна централа. По-скоро истината е друга: на Атанас Тилев му предстои поемането на други функции и ангажименти, които се оказват по-важни от дългогодишната му агентурна дейност в полза на ДС. През 1993 г. той вече е член на борда на създадената от Андрей Луканов БЗК, а година по-късно става неин шеф.

БЗК е създадена с Постановление на МС № 15 от 19 февруари 1990 г. за насърчаване на индивидуалната и частната инициатива в селското стопанство. Уставният капитал първоначално е 75 млн. лева, като учредители са Държавният застрахователен институт (ДЗИ), ДСК, Централна кооперативна банка (ЦКБ) и Стопанска банка. Разрешението за банкова дейност задължава БЗК да кредитира малки фирми и малки предприятия за преработка на селскостопанска продукция. Само месец по-късно обаче председателят на БНБ Иван Драгневски с писмо № 10-204 от 15 март 1990 г. предлага на МС и лично на Андрей Луканов БЗК да централизира постигнатия от частните производители „валутен ефект”. По така предложената схема се осъществява стратегически важният и перспективен принцип: държаният валутен дълг – под мораториум, а валутните средства, реализирани от все още централизираната икономика – в предвидената да стане частна БЗК. На всичкото отгоре с подписа на председателя на БНБ Иван Драгневски банката се освобождава от данък печалба в продължение на пет години.[57]

(Първа страница от Писмо от Иван Драгневски до председателя на Министерския съвет Андрей Луканов, с което Банката за земеделски кредит се освобождава от данък върху печалбата в продължение на 5 години. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

На 4 март 1991 г. капиталът на банката е увеличен на 150 млн. лева след разрешение на БНБ, дадено с Протокол № 75 от 12 ноември 1990 г., като акциите, разбира се, са на приносител. Те са купени първо от Робърт Максуел, а после са препродадени учудващо ниско под пазарната им цена (под номинала, при условие че се котират 2,5–3 пъти над него) на Райфайзенбанк. Как по-точно е станало възможно това, вероятно знаят Иван Драгневски, Камен Тошков и особено Емил Хърсев. Към 31 декември 1992 г. Райфайзен Централбанк е закупила общо 31,66 процента от акциите, 10  процента са закупени от КФ „Дару” на Атанас Тилев, акции са закупили и други частни фирми и частни лица, с което банката дефакто е приватизирана.

При своя старт БЗК се ползва с недостъпни за която и да е друга кредитна институция преференции. Например: с цел да се осигурят повече валутни постъпления банката е освободена от ограничения за износ, чрез нея МФ изплаща от държавния бюджет премии и надбавки за изкупуване на продукцията на частните земеделски стопани, освободена е от данъци върху печалбата в течение на пет години.[58]

(Първа страница от Решение №122 на Министерския съвет от 8 юни 1990 година за преотстъпване на данък върху печалбата, данък върху оборота и акциз. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 94. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Колко са влетите пряко и косвено държавни средства в тази банка не е ясно – това навярно е било известно само на Андрей Луканов и подопечната му тогава БНБ.

В същото време БЗК е получила разрешение да предоставя кредити в „местна и чуждестранна валута” и на други физически и юридически лица освен частните земеделски стопани, какъвто е първоначалният замисъл, оправдаващ дадените й преференции. В резултат на това разрешение, частните земеделци са получили само 7–8 процента от всички раздадени кредити. Кредитната експанзия на БЗК бързо се модифицира в раздаване на големи кредити на произволни фирми, някои от които значително превишават пределно допустимото изискване – не повече от 20 процента спрямо собствените й средства.

Тази практика ескалира през 1993 г., когато изпълнителният директор Янко Янев успява да раздаде на фирми от „приятелския кръг” „Орион” над 10 млн. долара. Същата практика продължава обаче и Атанас Тилев, след като изкупува контролния пакет акции, вкарва в затвора Янко Янев и обявява две от фирмите на „Орион” в несъстоятелност. Близо 1 200 000 000 лева са задълженията на неговите фирми към БЗК, като към това трябва да се прибавят финансирането на приватизационната сделка за хасковската „Астика” с близо 4 млн. долара

Неговите злоупотреби заслужават специално внимание, тъй като става дума за фигура с двойна обвързаност – както към ДС, така и към КГБ[59], – която има определена роля в историята на прехода. Атанас Тилев се връща в България през 1992 г. и същата година се включва в съвета на директорите на БЗК. Основанието за включването му е, че придобива 10 процента от акциите в банката, които заплаща с част от парите от транзакция в размер на 20 млн. долара, преведени от Виена. Произходът на тези пари и до ден днешен не е известен.

БЗК не е случайна банка. Тя е територията, на която ще се състои основният сблъсък между двете враждуващи фракции в БСП по време на управлението на Жан Виденов – тази на младия премиер и тази на Андрей Луканов. Тъкмо с парите на БЗК се създава „приятелският кръг” „Орион”, поддържан от първия управител на БЗК Янко Янев. Атанас Тилев, който в началото е изключително близък с боса на „Орион” Румен Спасов, се оказва човекът, който нанася основния удар срещу групировката и организира зърнената криза, разклатила позициите на социалистическото правителство.

При учредяването на БЗК в края на 1990 г. държавата има 42 процента дялово участие, като следващият голям акционер с 16 процента е фирмата „Баймекс”, регистрирана във Великобритания с 60 процента участие на фамилията Максуел и 40 процента българско – на Янко Янев и на Стопанска банка. Участват още виенската Райфайзен Централбанк с 15 процента и „Дару” на Тилев с 10 процента. Паралелно със самото учредяване с Протокол № 57 от 10 септември 1990 г. БНБ продава на БЗК дяловото си участие в Добруджанска ТБ. По-късно тази собственост ще се окаже ключова в далаверите на Атанас Тилев.

През 1994 г. той е избран за председател на съвета на директорите на банката, а дотогавашният шеф Янко Янев става негов заместник. Започва активна приватизация на БЗК под масата. Атанас Тилев закупува дела на Райфайзен, която след смъртта на Максуел изкупува неговия дял и вдига участието си до 31,6 процента. Тъй като БНБ разрешава дела на Тилев и фирмите му да бъде не повече от 24,5 процента, акциите на Райфайзен са разпределени между „Дару Кар”, Застрахователно и презастрахователно акционерна дружество (ЗПАД) „Витоша” и „Агропромстрой БД и сие” – Монтана. По този начин Тилев овладява над 40 процента от капитала на БЗК. През есента на 1994 г. БКК продава 17 процента от дяловото участие на държавата – като купувачи стават старите акционери, сред които вече е и скандалният „Евроенерджи”. При тази продажба Тилев закупува 10 процента акции като физическо лице, а акциите на „Дару” нарастват с 2 процента. Банката е овладяна, а държавното участие е сведено до блокиращата квота от 25,1 процента.

Първата стъпка на Атанас Тилев е да се разправи с Янко Янев, основният банков благодетел на „Орион”. На 26 и 29 юни 1995 г. той пише две жалби до главния прокурор Иван Татарчев, с които иска наказателна отговорност за раздадените на фирмите от „Орион” кредити. В първата жалба се споменава и за „подготвяна неотдавна саморазправа, организирана от Румен Спасов срещу председателя на съвета на директорите на БЗК АД”. Според секретен доклад на Националната следствена служба (НСлС) атентат срещу него наистина е подготвян, като за целта Румен Спасов е провел разговори с Димитър Джамов. Само че Тилев посетил Джамов в офиса му и обяснил, че „зад него стоят руски интереси и ако косъм падне от главата му, или на някой член от семейството му, групировката на Джамов ще бъде изчистена”[60]. В крайна сметка Янко Янев е арестуван, а заведеният срещу него иск за раздадените без покритие кредити на „приятелския кръг” „Орион” възлиза на 15 694 201 долара.

(Първа страница от Секретна справка на НСлС А 0006619, посветена на „Орион“ и подписана от тогавашния директор на службата полк. Юлий Георгиев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Проблемът е, че тези жалби са материализация на принципа „крадецът вика дръжте крадеца”. Самият Атанас Тилев носи в качеството си на председател на съвета на директорите пряка отговорност за раздадените кредити, някои от тях са и преподписани от него. Личните му отношения с Румен Спасов дълго време са превъзходни – скарването им се дължи на специална пресконференция на Спасов, който определя БЗК като банката на Максуел и обвинява Тилев в съзнателно предизвикване на зърнената криза. Проблемът обаче не е в това. Проблемът е, че и Тилев раздава кредити без покритие по точно същия начин, и то на собствените си фирми, като мащабът на неговите ужилвания далеч надхвърля направеното от „Орион“.

В секретния доклад на Николай Добрев за кризата в банковата система през 1996 г. има цял пасаж, посветен на БЗК. Там се посочва, че „директорите на БЗК Атанас Тилев и Янко Янев са отпускали кредити в големи размери на фирми от групировкате „Дару” и „Орион”. Заниженият контрол при валутните операции е използван умело от служители на банката за осъществяване на незаконен износ на валута зад граница. Едноличното ръководство от страна на Тилев след отстраняването на Янко Янев от банката е позволило износа на капиталите на банката зад граница чрез присвояване на финансовия инструмент в размер на 6 мнл. долара и отпуснати кредити на фирми с участие на Тилев в размер на над 40 млн. долара”.[61]

Това е рекорд дори и спрямо мащабната практика на банковия грабеж в България. Няма друг мошеник с бяла якичка, който да е успял да раздаде над 40 млн. долара от собствената си банка на собствените си фирми. Единствено близкият до сърцето на Симеон Сакскобургготски и ген. Бригадир Аспарухов банкер е успял да направи това. Този тип „навлизане в политическия и икономическиа живот на страната” вероятно е бил и причината за спешното заличаване на неговото агентурно досие.

Атанас Тилев обаче е рекордьор и в още една дисциплина – по пълното източване на поверения му банков трезор. През 1995 г. БНБ извършва ревизия в БЗК с участието на инспекторите от „Банков надзор” Татяна Петрова, Иван Искров, Елена Иванова и Мартин Христозов. От доклада е видно, че само големите кредити, раздадени от банката, надхвърлят почти 38 пъти собствения й капитал. Капиталовата адекватност е 1,79, а след като дългово-капиталовият инструмент не бива признат от УС на БНБ, общата капиталова адекватност става минус 1,55. Към 1995 г. редовните вземания са само 5,79 процента от всички кредити – останалите попадат в графите на съмнителните и несъбираемите. Банката на практика е куха – всичките й ресурси са изсмукани, – плюс 38 пъти по толкова чрез „рефинансиране”– с други думи, от парите на данъкоплатците.

Още ревизията на БНБ в банката на Атанас Тилев през 1995 г. показва, че в случая става дума за мащабни финансови престъпления. Оказва се, че големите просрочени кредити са близо 8 млрд. лева и по-голямата част от тях са вътрешни кредити, въпреки че банката не ги отчита като такива. Или иначе казано, фалшифицира своите отчети. Според чл. 49, ал. 8 от ЗБКД БЗК е длъжна да уведоми БНБ за всеки вътрешен кредит в 15-дневен срок, но не го е направила. И има защо. Защото става дума за т.нар. икономически свързани лица по определението на параграф 1 от допълнителните разпоредби на същия закон – т.е. за фирми с един и същ собственик. Основната верига от такива фирми принадлежи на председателя на съвета на директорите на банката, запазил функциите си и на изпълнителен директор – Атанас Тилев. Тази верига обхваща „Дару Кар” ООД, „Дару Метал” ООД, „Астика” ООД, „Лазурит” АД, „Дару АВ” ООД, „Дару Фарма” ООД и др. Това е империята на Тилев, градена с ограбени от собствената му банка средства. Общият размер на раздадените вътрешни кредити е 3 508 726 000 лева и надхвърля 12 пъти основния капитал на банката. Общият извод на ревизорите е, че „капиталовата база на БЗК е силно ерозирана от текущата й загуба – големите инвестиции в други дружества”.

Тези „други дружества” са фирмите на Атанас Тилев. Едва когато стартира процедурата за обявяване в несъстоятелност на БЗК, става ясно как по-точно са се раздавали големите вътрешни кредити. На 29 ноември 1996 г. Жана Генова от управление „Вътрешен контрол” внася своята проверка на кредитните и счетоводни досиета на фирмите от групировката „Дару” в съвета на директорите на БЗК. Само няколко примера са достатъчни, за да илюстрират сенчестата кариера на Тилев като кредитен милионер. По договор за валутен кредит № 231 от 12 юни 1992 г. „Дару АВ” ООД получава 3 млн. долара. Кредитът е квалифициран като „безнадежден”, а обезпечение просто липсва. Липсва също застрахователна полица в полза на БЗК, както и договор между банката и представляващите „Дару АВ” братя Атанас и Валентин Тилеви. При проверката е установено, че „по отношение на обслужването на тази фирма са вземани еднолични решения – без да е докладвано на кредитния комитет или на борда на директорите”. На всичкото отгоре неизправният длъжник на банката „Дару АВ” получава две години по-късно и втори кредит от 1 150 000 долара – също необслужван и обезпечен с три записи на заповед, които не са авалирани[62] и дори не са подписани от двамата съдружници – поради което и са нищожни.

На 9 февруари 1996 г. Обединена българска банка (ОББ) предявява за плащане пред БЗК запис на заповед, издаден от „Дару Метал”, на стойност 3 135 000 долара, за който БЗК е поръчител. Неплатеният дълг на фирмата, изискван от БЗК по силата на това поръчителство, възлиза на 2 563 261 долара. С Договор № 399 от 14 октомври 1994 г. на същата „Дару Метал” е предоставен револвиращ кредит от 5 млн. долара. Следват цели пет анекса за отпускане на допълнителни средства, чрез които сумата нараства на 15 010 332 долара. Разбира се, и този кредит е просрочен. Могат да се посочат още ред примери – като помпането на пари в „Дару Кар” и „Алпина Кар”, сложните схеми с „Дервент 94” и пр.

Подобни техники се прилагат и към приятелските компании от финансовия и индустриалния елит. „Фрапиращ случай за непрофесионално сключена сделка, незащитаваща интересите на банката” – така е определено даването на банкова гаранция № 50 – 1341 от БЗК в полза на БМВ Банк – Мюнхен, по искане на „Булгарлизинг”. Гаранцията е издадена в размер на 3 млн. германски марки – без обезпечение, без решение на кредитния комитет, без предварителен договор за кредит. На всичкото отгоре мястото на юрисдикцията е Мюнхен, Германия. И когато близкият до Атанас Тилев финансов играч Димитър Тадаръков забравя да покрие задълженията си, БМВ Банк предявява иск и БЗК плаща неизплатения дълг в размер на 2 512 590 марки.

Серия просрочени и необслужвани кредити свързват фирмите „Ирис 92” АД, ИЛС ООД и „Машиненбау Естаблишмънт – Вадуц”. Общият валутен дълг на „Ирис” и ИЛС към БЗК възлиза на 2 415 839 долара, а на „Машиненбау”, квалифициран като „безнадежден” – на 1 928 669 долара. Кредитите и фирмите са свързани с едно и също лице – Илия Илиев. Парите са похарчени за изграждането на петролно депо в Русе – същото онова депо, което през 1996 г. Димитър Калчев, още в качеството си на русенски кмет, щедро обещава в записан със специални разузнавателни средства (СРС) телефонен разговор с Илия Павлов, в който често се чуваха думите „Слушам, шефе!”.[63] От цитирания документ междувпрочем става ясно, че Илия Илиев е предложил като обезщетение площадката на бъдещото депо и построените там сгради, но това обезщетение не е било валидно, тъй като същите са държавна собственост, предоставена за стопанисване от Стопанска банка – Русе, а не частна, както лъже за свое оправдание министър Калчев.

Общите изводи от тази проверка са повече от категорични: във всички прегледани кредитни досиета има нарушения на ЗБКД и наредбите на БНБ, както и на вътрешните правила на самата банка. Жана Генова посочва, че „са налице данни за престъпление по смисъла на чл. 219, ал. 1 и ал. 2; чл. 220, ал. 2; чл. 251, ал. 1; чл. 281 и 282, ал. 2”.

Получената даром от държавата Добруджанска ТБ също е използвана по предназначение. Тук Атанас Тилев прилага друга хватка – продава дяловото участие на БЗК с огромна загуба за банката и с огромна печалба за подставените фирми, които го изкупуват. Характерът на тази операция и цялата свързана с нея документация са отразени в доклада на дипломираните експерт-счетоводители Борис Начев и Росица Бачева от 1 юли 1996 г. От този доклад става ясно, че продажбата на акциите е осъществена по искане на БЗК чрез писмо на Атанас Тилев, в което се казва, че по решение на съвета на директорите капиталът на БЗК в Добруджанска ТБ се намалява от 85 процента на 25 процента, като акциите се продават на ЗПАД „Витоша” и на частни лица по номинал, а полагащата се част от увеличението на капитала с 300 млн. лева, направено за сметка на резервите, се предава под формата на временни удостоверения на Атанас Тилев. Впоследствие той продава и тези удостоверения на частни юридически и физически лица. Оказва се обаче, че са продадени акции за 264 млн. лева, а в банката са постъпили само 56,5 млн. лева. Загубата – или по-точно заграбеното от Тилев дялово участие възлиза на скромната сума от 207 500 000 лева. Тази мистерия става прозрачна, след като се установява, че „в банката липсват протоколите от съвещанията на съвета на директорите, на които са взети решенията за намаляване и ликвидиране на участието на БЗК АД в ДТБ АД – Добрич“. Освен това писмото до Добруджанска ТБ за намаляване на съучастието на БЗК АД не е изведено в деловодството, няма печат на банката и е само с подписа на Атанас Тилев. С други думи, цялата тази грандиозна далавера с присвояването на цяла банка си е негово самостоятелно дело.

Дяловото участие от предадените на Атанас Тилев записи на заповед всъщност е изкупено от 11 фирми, регистрирани от един-единствен човек – Красимир Михайлов, на една и съща дата – 15 септември 1995 г. Фирмите са „Хайми”, „Красим”, „Хрими”, „Арикс”, „Римис”, „Крами”, „Симир”, „Сикра”, „Микра”, „Кахаха” и „Ловми”. (Изглежда, въображението не е било основната добродетел на Красимир Михайлов, след като не е успял да измисли различни имена на фирмите, придобили Добруджанска ТБ, а ги е конструирал, размествайки или обръщайки буквите – примерно „Римис” – „Симир”.) Придобивката е ключова – банката държи в ръцете си житницата на България или повечето зърнени бази. Ударът, изглежда, е бил подготвян и съгласуван отдавна – тримата изпълнителни директори на Добруджанска ТБ към този момент са основни акционери в „Дару Мел”, държаща бази с обща вместимост 600 000 тона зърно. Тъкмо чрез Добруджанска ТБ е даден стартът на разправата на клана Луканов с Жан Виденов и неговия кръг „Орион“ чрез предизвикването на зърнената криза – като банката отказва да даде платеното от държавата в аванс зърно и връща парите обратно. Смята се, и то с основание, че Красимир Михайлов е подставено лице на Атанас Тилев.

Сродна стратегия е използвана неведнъж. Атанас Тилев изкупува дълговете на длъжниците на собствената си банка, след което ги прилапва по схемата „дълг срещу собственост”, получавайки огромни печалби. По този начин той влиза в „Слънце БТ”– Стара Загора, в пивоварната „Астика”, която почти незабавно е продадена на белгийската „Интербрю”, в „Газотерм”– Благоевград, в „Банксервиз”, в „Нефтоимпекс”  (ръководена някога от Янко Янев – фирмата, през която преминава изчезналият нефтен заем на Световната банка в размер на 150 млн. долара през 1991 г.).

Връх на всичко обаче е случаят с „Агропромстрой” – Монтана. Чрез цедиране на дълга срещу нищожни вземания Атанас Тилев придобива активи, които се оценяват на близо 2 500 000 000 лева, като просрочието към БЗК и ЗПАД „Витоша“ е на стойност само около 100 млн. лева. При подписването на протокола за прехвърлянето на собствеността на „Агропромстрой” на БЗК от собствениците Борислав Славчев и Юлия Славчева, извършено на 22 септември 1995 г., е направена фалшификация, установена от Института по криминалистика към МВР. Борислав Славчев се е подписал два пъти – и вместо съпругата си Юлия Славчева, която в този момент е била в чужбина. Направил го е, защото е бил притиснат с чисто рекетьорски способи, както сам намеква в писмото си до премиера Жан Виденов и председателя на НС Благовест Сендов.[64]

(Първа страница от писмо до Жан Виденов и Благовест Сендов от Борислав Славчев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Любопитна подробност е, че по това време отговарящ за събирането на дълговете от неизправни длъжници в БЗК е не друг, а бившият министър на вътрешните работи от кабинета „Беров” – Виктор Михайлов.

По същото време Атанас Тилев широко парадира със своя антикомунизъм, доказвайки го с „битката” срещу „Орион”. Дребната подробност е, че основните служители в неговата банка са бивши кадри на ДС. Там е Любен Предов, бивш началник „Кадри” на Първо управление на ДС, там е Стефан Стефанов, последният комунистически шеф на Централната служба за борба с организираната престъпност  (ЦСБОП), там е бившият шеф на „Кинтекс” от комунистическо време Иван Дамянов, негов представител в Китай пък е Стоян Бакалов, също служител на Първо управление на ДС.

Публично тези подробности едва ли се забелязват, тъй като на неговата въдица се хваща и СДС. Един от големите скандали в Синята партия е свързан именно с БЗК. През 1996 г. Иван Костов внезапно свиква извънредно заседание на Националния съвет на партията. Дневният ред не е обявен, но депутатите и представителите на партиите в коалицията научават със смайване причината за това. А тя е докладвана лично от председателя на партията. Оказва се, че Атанас Тилев предлага на СДС щедър подарък – 20 процента от акциите на БЗК. Идеята намира привърженици – в нейна полза се изказват Александър Божков, Панайот Ляков и още ред други членове на Националния съвет. Само бурната реакция от страна на тогавашните „хадрлайнери”, и преди всичко на Филип Димитров, предотвратява възможността банкерският „подарък” да бъде приет.[65] В крайна сметка Иван Костов се съгласява с преобладаващото мнение, но мрачно отбелязва, че по този начин СДС губи възможността да предяви съдебен иск към „Орион” в качеството си на съдружник в БЗК.

По това време предложеният подарък всъщност не струва пукната пара. Малко по-късно БНБ изкупува безвъзмездно акциите на източената банка и прави отчаян опит да я спаси, като налива цели 6 млрд. лева в нея. Това се оказва недостатъчно, за да покрие пасивите, които още в края на 1995 г. надхвърлят активите с цели 11 млрд. лева. В началото на 1997 г. започва процедурата по несъстоятелност на БЗК. Едва тогава подвизите на Атанас Тилев попадат в полезрението на МВР и прокуратурата. Срещу него и фирмите му са заведени следствени дела, забранено му е да напуска страната (но кой знае защо, не му е отнет международният паспорт), в крайна сметка е издадена и заповед за арест.

И тук отново се намесва ген. Бригадир Аспарухов. С негова помощ, като се използват хората на НРС на летището, той е изведен от страната, без да се регистрира и без да премине през контролно-пропускателния пункт (КПП). Паралелно с неговото бягство скандалният генерал поема и управлението на част от фирмите от неговата империя. През 1997 г. става член на борда на директорите на „Дару Кар”АД и на ЗПАД „Витоша”, а през 1999 г. – управител на „Дару Финанс” ЕООД и негов представител в „Лазурит”.

Това е съвсем накратко и непълно „опитът за завръщане”[66] на Атанас Тилев – царския приятел, който според много източници е и сериозен спонсор на друг един „опит за завръщане” – този на Симеон Сакскобургготски. Човекът, заради когото се води делото срещу ген. Бригадир Аспарухов. В цялата история има много въпроси без отговор. Един обаче се натрапва: ако самият директор на НРС унищожава досие, за да спаси свой приятел и бизнес партньор, взел изключително активно участие при банковото разграбване на България и извършил престъпления по цяла серия членове от Наказателния кодекс (НК), ако този директор е имал и очевидно не малки имуществени ползи от своите действия, то до каква степен можем да се уповаваме на днешните секретни служби на Република България и да вярваме, че ДС е в историята, а не в нашето ограбено и нравствено осакатено настояще.

 

ІІІ. Особените случаи[67]

9. Софиябанкили какво става, когато централата не знае какво правят нейните банкови клонове

Случващото се в тази банка представлява особен интерес, тъй като доказва, че сериозни корупционни практики могат да се реализират не от централното ръководство на банката, а от отделни нейни клонове – а също и защото председател на УС на банката е Пламен Орешарски, който по това време не подозира, че един ден ще бъде министър-председател на България.

От съдържанието на обстойния одит, реализиран от АФА ООД, е видно, че към 31 декември 1994 г. Софиябанк не е имала проблеми с ликвидността и се е радвала на относително добро финансово състояние. Наистина, одиторите визират и някои тревожни според тях моменти – например високия ръст на необезпечените кредити, които към края на 1994 г. възлизат на 2 801 769 000 лева, или 44,05 процента от левовия кредитен портфейл. Обезпокоително е също така наличието на 1 691 127 000 лева несъбираеми кредити и 2 462 855 000 лева лихви по тях. Констатирано е даването на големи кредити, при което са дължими огромни суми не само по просрочената главница, но и по просрочените лихви – такова е положението с „Арсенал” АД, дължащ 891 709 000 лева, и с „Елпида-3” ООД, дължаща 168 811 000 лева, като се има предвид, че само „Елпида-3” има приравнена задбалансова експозиция в размер на 406 млн. лева.

Оказва се, че в Софиябанк има клонове, които изнасят печалбата на банката, но и такива, които благодарение на порочна кредитна политика работят изцяло на загуба. Спрямо един от тях одиторният екип е изразил специални резерви и изводите за неговата дейност звучат шокиращо. Именно въз основа на този прецедент в одиторския доклад се е формирало мнението, че връзката между валутното счетоводство и останалите звена на „Валутна дирекция” към централата на Софиябанк е по-скоро формална.

Изводите на одиторите за дейността на клон Хасково на Софиябанк са доста тревожни. Те подчертават, че наред с постигнатите общо за банката добри резултати от валутната дейност са установени и съществени слабости при осъществяването на валутните операции в клон Хасково, което е довело до формиране на резерв в одиторски доклад.

През проверявания период клонът е осъществил покупки (около 16 млн. долара) и продажби (около 28 млн. долара) на валута в изключително големи за отделен банков клон размери. При това си е осигурявал ресурси при негативни условия и резултати за банката чрез централата и главно самостоятелно – от други финансови институции.

Подчертава се, че извършената проверка от одиторския екип е на репрезентативен принцип и направените изводи не могат да се приемат за изчерпателни. Според одиторите обаче неблагоприятните последици за банката като цяло от състоянието и операциите на клон Хасково в резултат на слабости и празноти в организацията, осъществяването и най-вече в текущия контрол върху валутните сделки, както и по отношение на правомощията на съответните длъжностни лица за поемане от името и за сметка на банката на ангажименти във връзка с тези операции,  крият голям потенциален риск.

Изводите на одиторския екип са потвърдени и от извършената от дирекция „Вътрешен контрол” подробна проверка от 10 април до 2 юни 1995 г. Има се предвид следното:

 

– Към 31 декември 1994 г. в клона са отчетени външни валутни депозити в размер на 3 млн. долара с левова равностойност 198 045 000 лева. Същите са отнесени по аналитични депозитни сметки без конкретно наименование и контрагент. По време и на двете проверки не е представена документацията, доказваща произхода им – договори и първични документи, както и основания за счетоводните записвания.

– По време на проверката при провежданите разговори бившият директор на клона Цецка Петрова представя различни, дори противоречащи на ситуацията обяснения, в които се посочват различни адресати – длъжници на банката, в това число Агробизнесбанк АД, ФБК „Амигос”, клиенти-кредитополучатели като ЕТ „Звездица – Звездица Тикатова”, ЕФ „Милена – ДП” и др.

 

При изпращане на писма за потвърждение до предполагаемите контрагенти за наличие на насрещно салдо в техните баланси проверяващите получават писмени отговори, че те нямат отразени задължения към Софиябанк АД, в частност клон Хасково. Това обстоятелство налага да бъдат изразени и резерви в официалния одиторски доклад по отношение на реалността като размер, произход, съдържание и възвращаемост на тези активи на банката, отразени в счетоводния й баланс към 31 декември 1994 г. като „други активи”.

Отбелязано е, че съществува риск една голяма част от сумата да представлява реална загуба за банката, която не е била съответно счетоводно отразена към настоящия момент. Одиторите посочват, че освен незабавното изпращане на екип от дирекция „Вътрешен контрол”, са били проведени множество срещи и разговори с евентуалните контрагенти-длъжници на банката. Само че задълженията не са били потвърдени. И по-точно:

 

Дирекция „Сигурност” издири фирмите и адресите и връчи писмата за потвърждение. Проведени бяха и две заседания на съвета на директорите с наше участие, на които въпросът беше обсъждан. За съжаление, направеното остана без резултат и вземанията останаха непотвърдени. Нещо повече, писмените обяснения, които бяха предоставени на съвета на директорите за случая, не се потвърдиха от извършената от дирекция „Вътрешен контрол” проверка.

 

Констатирано е, че получените валутни депозити не намират съответно счетоводно изражение, с което не се отразяват вярно задълженията и поетите ангажименти; че валутно-финансовите операции не се оформят с необходимата първична документация (съгласно ЗЧ); че липсват договори и първични документи, което не позволява, от една страна, да се проследят взаимоотношенията с контрагентите и какви ангажименти е поел клонът спрямо тях, и от друга – какъв е ефектът за банката. Също – че извършените валутни операции се осчетоводяват чрез прилагане на некоректни отчетни техники и методики, неотговарящи на тяхното фактическо съдържание, като начинът на документиране и осчетоводяване на валутните операции води до създаване на неточна информация за управлението, която завоалира същността на реално извършените сделки и не позволява да се вземат съответните управленски решения за контрол и санкциониране. Например в клона са извършени сделки, които съгласно ЗБКД би следвало да се отразят като кредитни и да се оформят по съответния начин, вместо това те се отчитат като депозити.

В заключителната си оценка одиторите отново изрично подчертават:

 

Изразяваме резерви по отношение на реалността като размер, произход, съдържание и възвращаемост на част от активите на банката в размер на 198 045 000 лева, отразени в баланса като „Други активи” поради липса на категорични документални доказателства и потвърждения за и от насрещния контрагент и установени и от проверката на вътрешния контрол нарушения в клон Хасково при извършване на валутните операции.

 

Казано с думи прости, парите са откраднати, а банката се е опитала да прикрие тяхната липса, вписвайки ги в баланса като „други активи”. Това финансово престъпление е станало повод за съответното подвеждане под отговорност на Цецка Петрова, която година по-късно бива издирвана чрез Интерпол.[68] Разследванията на HCлC и ЦСБОП междувпрочем достатъчно ясно показват къде са отишли въпросните 3 млн.долара – в касите на „приятелския кръг” „Орион” и в личните сметки на Румен Мирчов Спасов. Ако направим рекапитулация на ограбените от приятелския кръг суми, ще видим, че само легалната част от тях надхвърля 19 млн. долара – 10,5 млн. долара необслужвани кредити на „Орион” към БЗК, 6 млн. долара откраднати от Майкъл Чорни (Михаил Чьорни) и 3 млн. долара откраднати от Софиябанк. Според собствените признания на основния дилър на групировката Павел Тренев още около 10 млн. долара са били завъртени в чисто криминални финансови операции от пирамидален тип.[69]

(Първа страница от ръкописно свидетелство от Павел Тренев, в което се описва как е бил отвлечен от Валентин Дарев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Поразителното в случая обаче не е финансовото разбойничество на приятелския кръг „Орион”. Поразителното е, че след установените и доказани в одиторския доклад финансови злоупотреби на Цецка Петрова, за които по закон се полагат доста години затвор, въпросната дама става изпълнителен директор на Българска земеделска и промишлена банка (БЗПБ), известна още като „банката на орсовките”, която надлежно е получила лиценз от БНБ. Съгласно чл. 9, ал. 2, т. 4 от ЗБКД при даване на лиценз задължително се изисква да бъдат представени имената и адресите на лицата, които ще управляват и представляват банката, и сведения за тяхната квалификация и опит в банковото дело.

Следователно, за да бъде лицензирана БЗПБ с изпълнителен директор Цецка Петрова, са възможни само две хипотези. Или никой в БНБ не е чел одита на Софиябанк и не е чувал за скандалния случай с нейния Хасковски клон (което едва ли е възможно), или някой съзнателно е премълчал известните му обстоятелства и с това е нарушил и закона, и банковата етика. Право, но и задължение на прокуратурата е да установи кой по-точно е бил този някой. Това, разбира се, не се случва.

10. Сирбанк, или замитането на следите

 

Обикновено банковата консолидация се разглежда в контекста на съзнателните усилия за стабилизиране и укрепване на неимоверно разроилата се банкова система. В някои случаи обаче тя се превръща в механизъм, прикриващ следите от сериозни банкови злоупотреби.

Емблематичен пример в това отношение е Сирбанк. Когато в края на 1996 г. се развихря най-драматичната банкова криза в историята на прехода, Сирбанк отдавна не съществува. Регистрирана с 50 млн. лева капитал на 11 декември 1990 г. при 93,7 процента държавно участие, през 1995 г. банката се консолидира с Елинпелинската търговска банка (ТБ) и Карловската търговска банка (ТБ) в ТБ Средец. По-късно и самата ТБ Средец на свой ред е консолидирана. След две поредни консолидации, естествено, е трудно, да не кажем невъзможно, да се открият дирите на извършените финансови нарушения – банката е мимикрирала, следите са заметени. Може би защото някой е бързал да прикрие впечатляващата кредитна дейност на тази банка, която съдържа доста емблематични примери за това как се дават кредити без покритие и как се произвеждат кредитни милионери.

Сирбанк е била твърде щедра в това раздаване. В разрез със законовите изисквания банката е раздала кредити на фирми и граждани, повечето от които съмнителни и несъбираеми, в размер на около 20 млн. долара, което е десетки пъти повече от нейния основен капитал.

Проверката, направена за дейността на Сирбанк през 1993 и 1994 г. от дипломирани експерт-счетоводители[70], констатира, че за обезпечение на отделни валутни и сконтови[71] операции са били приемани записи на заповед, които са подписани само от управителя на самата фирма, без да бъдат подписани от поръчители или да са авалирани от други търговски банки. Констатира се също предоставянето на кредити без проучване на финансовото състояние на съответните фирми и без проверки на място с цел установяване на наличността и състоянието на приетото обезпечение. Всичко това е довело до рязко влошаване на кредитния портфейл на банката: през 1994 г. в сравнение с предходната рязко са намалени раздадените редовни кредити – от 504 266 000 лева на 160 886 000 лева За сметка на това съмнителните кредити група „А” са се увеличили 22,6 пъти и са достигнали 2 049 842 000 лева. Съмнителните кредити група „Б” са нараснали 3,4 пъти, а безнадеждните – 2,4 пъти, достигайки сумата 587 308 000 лева, т.е. банката с 50 млн. лева собствен капитал е успяла да раздаде 587 млн. лева несъбираеми кредити!

Парите са раздавани с размах, но не на когото и да е. Двайсет и три фирми са получили 85 процента от всички раздадени кредити. Сирбанк например е предоставила на „Елпида-3”[72] кредити в размер 5 пъти по-голям от нейния собствен капитал, на ФБК-105 – в размер близо 4 пъти по-голям от капитала си, на Търговско-брокерска агенция (ТБА) „Холекс” – 6 пъти по-голям, на АФ „Агроюг” – Петрич – 3 пъти по-голям. Големи кредити са давани също на „Транскомерс” ООД, „Кедър – мебелна компания” ЕООД и др.

Не са заделени отговарящите на тази кредитна експанзия провизии в размер на 261 818 000 лева. Крайният рисков компонент се измерва със сумата 1 904 546 000 лева, а степента на покритие на активите е само 1,94 процента – или 100 лева активи имат покритие в капиталовата база само 1,94 лева.

Кому и как са били раздавани тези кредити? Това личи от състоянието на валутните сметки на Сирбанк към 7 април 1995 г. – непосредствено преди консолидацията. Общият дебит в тях се измерва с 1 095 000 591 лева, а отрицателното салдо е 812 790 762 лева. Най-голям длъжник е „Реформ Арсенал Инженеринг”, чието отрицателно салдо надхвърля 12 млн. долара. С по над 2 млн. долара на зелено са „Бромак Трейд” ЕООД, „Атлантида” ЕООД, „Елпида-3” и ТБА „Холекс”. Между големите длъжници са също „ЗММ – Михайловград” (905 000 марки), „Континентъл Пропъртис” ООД (1 млн. долара), „Оптим” ЕООД (954 000 долара) и др.

Как са били раздавани кредитите и срещу какви гаранции личи от Констативната записка за финансова ревизия[73], изготвена от банковите експерти на новоучредената ТБ Средец.

(Първа страница от констативна записка от Стоян Гигов, Пенка Христова, Емилия Узунова, Кира Поповска относно финансова проверка на клон "Сирбанк" от 25.04.1995 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 155. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Почти постоянна практика са липсата на запис на заповед, липсата на отговорно пазене на заложената продукция, липсата на застраховане в полза на банката, изисквано от вътрешния правилник на Сирбанк. Широко застъпена е изключително порочната практика неизплатените заеми да се разсрочват, като се снижава при това и лихвеният процент. Няколко примера са особено показателни в това отношение:

 

1. С договор от 28 декември 1994 г. на „Елпида-3” е разрешен валутен кредит в размер на 300 000 долара със срок на погасяване 30 юни 1995 г. С анекс от 15 февруари 1995 г. размерът на кредита се увеличава на 1 420 000 долара. Предвижда се обезпечаване на кредита с бензиностанция в Петрич и с още три бензиностанции в Ботевград, Хасково и Ямбол. Увеличението в анекса е прието с протокол на съвета на директорите от 2 февруари 1995 г., който протокол обаче не е подписан и до ден днешен от председателя на съвета на директорите, тъй като ипотека за три от четирите бензиностанции изобщо не е учредена, с което се нарушават изискванията на Наредбата по кредитирането на Сирбанк.

2. Пак на „Елпида-3” е предоставен валутен кредит в размер на 10 500 000 долара. Кредитът е предоставен на 2 октомври 1992 г. със срок за еднократно погасяване 26 ноември 1992 г., който с анекс е удължен до 31 януари 1993 г. Към 18 април 1995 г. просроченият дълг е в размер на 3 004 081 долара плюс лихви в размер на 36 925 долара. Въпреки че с този заем „Елпида-3” ясно показва, че е некоректен длъжник, Сирбанк продължава да й отпуска кредити.

3. С договор от 23 ноември 1993 г. на „Нитекс” ЕАД е предоставена валутна кредитна линия в размер на 1 500 000 марки със срок на погасяване 30 декември 1994 г. Малко преди падежа, на 14 декември 1994 г., размерът на кредитната линия е увеличен на 1 700 000 марки, а лихвеният процент е намален от 20 процента на 18 процента. Съгласно протокол на кредитния съвет заемът трябва да бъде гарантиран със залог на движимо имущество и запис на заповед в размер на 1 200 000 марки, авалирана от фирма „Руен”. Такъв запис на заповед обаче липсва в кредитното досие, вместо това са заложени незастраховани готови облекла. Към 18 април 1995 г. дългът на фирмата е 1 609 646 марки.

4. На „Ратола” ЕООД е разрешен кредит от 300 000 марки. с краен срок на погасяване 30 юли 1994 г., обезпечен със запис на заповед на президента на фирмата и застрахователна полица с изтекъл срок. Просроченият дълг към 18 април 1995 г. е 208 072 марки главница и 17 227 марки лихви. Издаденият запис на заповед не отговаря на параграф 1 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 9 на БНБ – не е авалирана от банка или безупречен платец. Не е сключен договор за залог на движимото имущество и няма фактури, удостоверяващи собствеността на стоките.

5. На „Ратола Мотърс” е предоставен овърдрафт кредит от 256 690 марки със срок на погасяване 28 юни 1994 г. Кредитът е обезпечен със залог на автомобили. Впоследствие се установява, че всички заложени автомобили са продадени, а сумите не са постъпили за погасяване на кредита. Просроченият дълг към 18 април 1995 г. е 256 690 марки главница и 44 716 марки лихви.

 

Могат да се посочат още много подобни примери. Още по-тежко е положението по сметка 666, където фигурират сконтовите записи – което личи от констативната записка от 25 април 1995 г. Сконтовите записи, предоставени срещу записи на заповед, не отговарят на параграф 1, т. 1 от Наредба № 9 на БНБ, не са спазени и изискванията на чл. 26 от Наредбата за кредитиране на Сирбанк. С изтекъл срок са сконтовите записи за 1 млн.  долара към ТБА „Холекс”, като записът на заповед е авалиран само от управителя на фирмата като физическо лице.[74]

(Запис за 1 млн. долара към ТБА "Холекс". Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 167. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

 

Записът за 80 000 долара на „Континентъл Информейшън” пък изобщо не е авалиран.[75]

(Запис за 80 000 долара на „Континентъл Информейшън”, който не е авалиран.Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 169. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Отпуснатите на „Ракос – Константин Тотев” ЕТ 75 000 долара са свързани с ръкописен банков „документ”, при който гаранциите се поемат не с подпис и печат, а просто по телефона. Изтекъл е срокът и на заема от 25 750 долара, отпуснати на „Континентъл Пропъртис” ООД въз основа на запис на заповед, авалирана от незнаен чужденец и без фирмен печат.[76]

(Запис на заповед, с която „Сирбанк“ отпуска 25 750 долара на „Континентал пропъртис“, авалирана от незнаен чужденец и без печат – както и без договор за залог.Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 172. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Президентът на ТБА „Холекс” Стоян Стойчев пък попълва записи на заповед и сам си ги авалира в противоречие с Наредба № 9 на БНБ. Така той получава веднъж заем от 1 млн. долара с падеж 9 май 1995 г. и още веднъж 1 млн. долара с падеж 3 май 1995 г., като към 7 април 1995 г. по втория заем са погасени само 16 511 долара.[77]

(Заем от 1 млн. долара с падеж 9 май 1995 г. на Стоян Стойчев, президент на ТБА "Холекс".Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 176. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

(Заем от 1 млн. долара с падеж 3 май 1995 г. на Стоян Стойчев, президент на ТБА "Холекс".Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 177. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

„Бромак Трейд” ООД пък успява да измъкне 1 млн. долара чрез запис на заповед, авалирана от ФК „Фина-С” АД с подписа на небезизвестния Цветан Василев за фирмата, имаща междувпрочем същия адрес като „Бромак”.[78]

(Запис на заповед за 1 млн. долара, подписана от Цветан Василев.Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 178. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Авалираната сума обаче не е блокирана по сметките на „Фина-С”. 2 500 000 долара пък получава „ФБК 105” с авалиране от „Меридиан-1” ООД, от които 1 046 000 долара минават в друга партида за погасяване на сконтирана сума на „Сик Карс”.

Най-странен е обаче пинг-понгът, разигран с четири записа на заповед между „Атландида“ ЕООД и „Елпида-3”, всичките с един и същ падеж и издадени на една и съща дата. Схемата е следната: на 1 декември 1994 г. Бизнес банка – Петрич авалира пред Сирбанк запис на заповед в полза на „Атлантида”, въз основа на който сметката на фирмата с № 8804637443000 е заверена със сконтираната сума от 1 003 356 долара.[79]

(Едно от писмата, с които „Бизнес банк“ изпраща записи на заповед, авалирани в полза на фирма „Атлантида“ ЕООД на Никовай Вълчев Гайдаджиев.Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 184. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

С друг съседен входящ номер, с друг мемориален ордер и с други подписи обаче е заверена същата сметка със същата сума.[80]

(Един от документите, с които фирма „Атлантида“ ЕООД авалира записи на заповед в размер на 1 180 000 долара в полза на „Елпида - 3“ ООД.Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 187. Кликнете тук, за да видите останалите.)

 

Със същото писмо от Бизнес банка в два екземпляра с различни входящи и изходящи номера и с два записа на заповед от „Атлантида”, авалирани в полза на „Елпида-3” и джиросани на Сирбанк, сметките на „Елпида-3” са заверени също с двукратната сума от 1 002 970 долара. Така на практика с една и съща гаранция, авалирана от Бизнес банка – Петрич, двете фирми са измъкнали по над 2 млн. долара от Сирбанк.

Невероятното обаче не е в това. Невероятното е самият характер на залога. Какво ли е заложила „Атлантида”, фирма с уставен капитал от 50 000 лева с едноличен собственик Николай Вълчев Гайдаджиев, та да привлече в своя полза и в полза на „Елпида-3” такива огромни кредити? Обикновено се залагат валутни кредити, трайно движимо или недвижимо имущество, оставено на отговорно пазене. Г-н Гайдаджиев обаче се е изхитрил да предложи, а подуправителят на Сирбанк се е съгласил да приеме като залог не друго, а риба – жива риба! За целта е съставен специален договор за учредяване на залог, в който 2 500 000 броя жива риба – шаран, пъстърва, сом, бяла риба и костур са оценени на 250 млн. лева – по 100 лева парчето.[81]

(Първа страница от договор за учредяване на залог върху движимо имущество като обезпечаване на кредит, движимото имущество тук е жива риба на брой 2 500 000 (шаран, пъстърва, костур, сом, бяла риба) на стойност 250 000 000 лева.Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 192. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Чудно наистина как ли са ги преброили, докато са си плували?! Неведоми са далаверите на техен гръб в язовира край Ивайловград. За да бъде всичко в ред, застрахователното дружество на „Мултигруп“ – „София Инс”, застрахова шараните и костурите, наречени формулярно „животни”[82].

(Застрахователна полица №4800239 от 27.09.1994 г., за застраховане на 2 500 000 броя риби.Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 193. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Има дори и „ветеринарно заключение” от ветеринарния специалист д-р Камен Янков, според което рибите са „технически обезпечени” и „свободни от заразни заболявания”[83]. Има и протокол за отговорно пазене, подписан между Сирбанк и „материално-отговорното лице” – който се оказва пак президентът на „Атлантида” Николай Гайдаджиев.[84]

(Протокол за отговорно пазене на 2 500 000 риби.Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 194. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

И така – рибата във водата се е оказала повод за даване на 4 млн. долара кредит. Случаят е емблематичен за абсурдните залози, учредявани при даването на кредити фактически без покритие. Дребна подробност е, че Николай Гайдаджиев не само че не е собственик на имагинерните 2 500 000 броя жива риба, но според полицейски източници дори няма редовен договор за аренда на язовира край Ивайловград. Както и фактът, че „Атлантида” всъщност е повече борческа структура, отколкото нормална фирма, и че Николай Гайдаджиев е всъщност близък „съдружник” на Иво Карамански, както и че по-късно същият – вече не скрит зад „Атлантида“, а зад „Булфиш” – хазяйничи на други язовири благодарение на скандални арендни договори или изобщо без такива.

Трябва ли да ни учудва, при наличието на такъв прецедент, нещо в дейността на Сирбанк? Например, че предоставената по договор за управление от ФБК-105 сума в размер на 1 355 000 долара е разсрочвана от година на година, докато най-накрая записът на заповед, предоставен на банката от ФКБ-105 и издаден от „Меридиан-1”, се е оказал авалиран от БЗК със срок 2000 г.? Или например факта, че "„Броман” ООД е измъкнала от Сирбанк 5 102 920 лева с чек без покритие, издаден от ЕТ „Белла-Белла Хърлова”? Или че банката е дала огромен кредит на „Братя Сярови” – Стара Загора, за който нито има решение на съвета на директорите, нито има учреден залог. Или че са раздавани заеми, без да е искан баланс и отчет за приходите и разходите от кредитополучателите, както и със заемите, отпуснати на „Елпида-3”, „Аско-ВАГ”, „Виа Инвестмънт”, „Деспотов ЕТ” и много други. Банката обаче така или иначе е „консолидирана”, при това на два етапа. Принципът на консолидациите по български, изглежда, е такъв – към една потъваща и прогнила от корупция банка се привързват две-три добри банки и се получава един средно лош банков конгламерат, обременен от стари наследени грехове и задължения. Това обаче не е било от значение за ръководството на БНБ. Изглежда, по-важно е било тъкмо тези стари грехове и задължения да бъдат прикрити, а следите от финансовите престъпления – заметени.

 

12. ФТААД, или по какво си приличат финансовите къщи и пирамиди

Когато в обществото, в медиите и в парламента се водеха горещите спорове кой носи отговорността за милиардите левове, ограбени от българските граждани чрез т.нар. финансови пирамиди, основният аргумент в защита на БНБ бе, че пирамидите са на практика нелегални финансови структури, че те нямат лиценз за извършване на банкова дейност и следователно Централната банка не носи отговорност за начина, по който те са се разпореждали с парите на лековерните вложители. С други думи, централните банкери и банковият надзор си затварят очите за факта, че наистина криминалната банкова дейност на пирамидите е общоизвестна и стотици пъти рекламирана по националните и регионалните масмедии, и определят сферата на своята отговорност само в обсега на разрешените от БНБ финансово-кредитни дейности.

Оказва се обаче, че разликата между финансовите пирамиди и дейността на някои осветени от БНБ финансово-кредитни институции – като финансово-брокерски къщи и популярни каси например – се състои единствено в наличието на легално даден лиценз, при което механизмите за ограбване на вложителите са на практика идентични. Типичен пример в това отношение е дейността на ФК ФТА АД. С Решение № 218 от 15 юли 1993 г. УС на БНБ дава на ФТА лиценз за извършване на банкови сделки като финансова къща. Изрично е посочено, че съгласно чл. 12, т. 2 от Наредба № 2 на БНБ „Финансовата къща следва да бъде специализирана небанкова институция”. Иначе казано – че за ФТА важи режимът за финансово-брокерските къщи, на които съгласно чл. 4, ал. 5 от същата наредба е забранено да привлича под каквато и да е форма платежни средства в чуждестранна валута за доверително управление.

Още с получаването на лиценза обаче ФТА започва да набира средства от граждани в лева и предимно във валута срещу издаване на запис на заповед с фиксиран положителен доход като лихва за предоставената сума. Съзнавайки, че по този начин грубо нарушават законовите и подзаконовите нормативни актове, собствениците на ФТА решават да усъвършенстват схемата за ограбване на своите вложители, като създават акционерно дружество Инвестиционен фонд (ИФ) ФТА. От 1994 г. този инвестиционен фонд издава записите на заповед за набираните парични средства, като в повечето случаи те са авалирани от финансовата къща, с което същата ги гарантира.

Всъщност тази схема позволява на ФТА да поема фиктивни гаранции за собствената си финансова състоятелност. ИФ ФТА е създаден от председателя на надзорния съвет на финансовата къща Красимир Петров и неговия заместник Митко Бъчваров, с акционерното участие на още няколко фирми, чиито мажоритарни собственици са пак те двамата: ЕООД „ФТА Холдинг”, ЗД „Бояна” АД, хранителната фирма „Алфа” ООД, КФ „Интрас” и др. Красимир Петров и Митко Бъчваров са основни акционери във ФТА, както и съдружници в още ред други фирми, оформящи групировката ФТА ЕООД, „Евролизинг” ЕООД, „ФТА – Интеркар” ЕООД, „ФТА – Маркетинг” ЕООД, „ФТА – Петекс” ООД, „ФТА Холдинг”, ЗК „Гарант” и др.

През 1994–1995 г. така създадената схема работи безотказно. ФТА безпроблемно поема банкови функции: гражданите внасят спестяванията си в нейните офиси, получават издадени на тяхно име записи на заповед, при изтичането на падежа им се изплаща обещаната лихва, след което имат възможност да подновят срока на депозита си. Служителите на финансовата къща им обясняват, че издаването на запис на заповед е формата, необходима според закона за уреждане на взаимоотношенията по вложените суми. ФТА подава молба за получаване на лиценз за извършване на пълна банкова дейност, каквато финансовата къща всъщност дефакто извършва. За целта нейният уставен капитал е увеличен с решение от 7 юли 1995 г. от 200 млн. лева на 450 млн. лева.

На 11 март 1996 г. управление „Банков надзор” извършва ревизия на ФТА. Едва тогава се установява, че финансовата къща всъщност използва привлечен паричен ресурс от създадения към нея инвестиционен фонд, който не е лицензиран като финансова институция нито от БНБ по Наредба № 2, нито от Комисията по ценни книжа, борси и инвестиционни фондове. Инспекторите Мартин Христозов и Иван Цочев констатират, че цялата дейност на фонда се обслужва от 14-те офиса на ФТА и че неговата роля е „само транзитираща”. С други думи, фондът е куха структура, чрез която финансовата къща набира валутни и левови депозити на граждани, примамени с нереалистично висок лихвен процент: 18 процента годишно за валутни депозити.

Оказва се, че групировката ФТА не може да представи нито счетоводен баланс на фонда, нито консолидиран баланс на дружествата в холдинга, като единствено от компютърните справки на ФТА като оператор на привлечените средства е видно, че размерът на поетите финансови ангажименти е около 685 млн. лева. Въпреки че по статут финансовата къща изобщо няма право да набира валутни депозити, привлечените валутни средства от нефинансови институции и други клиенти се равняват на 787 млн. лева.

Въз основа на тази ревизия УС на БНБ с Решение № 273 от 2 май 1996 г. отнема лиценза на ФТА. В решението се посочва, че финансовата къща „многократно, чрез договор за обслужване на операциите с финансови активи и средства на Инвестиционен фонд ФТА е привличала за доверително управление платежни средства в чуждестранна валута, с което многократно е нарушила чл. 4а, ал. 5, т. 1 от Наредба № 2 на УС на БНБ”. Също така в разрез с чл. 4а, ал. 8 тази дейност е извършвана, без да са предварително обявени условията за доверително управление на чужди финансови активи и без да е предоставено копие от тях на управление „Банков надзор”. И нещо много показателно: „ФТА не предоставя ежедневно в БНБ информация за вида, количеството и курса на купената и продадената валута, с което е нарушила чл. 16, ал. 1, т. 3, буква „б” от Наредба № 2 на БНБ”. От тази констатация следва, че самият „Банков надзор” в течение на около две години се е примирявал с нарушенията във финансовата дейност на ФТА, пряко установими с липсата на цитираната „ежедневна информация”. Пита се – защо?

Ревизията на БНБ се оказва сигнал за рухване на пирамидата, маскирана като финансова къща. ФТА прекратява дейността си и нейните вложители (около 4000 на брой) се разделят завинаги със своите спестявания. Сметките на финансовата къща се оказват изпразнени, а парите – изчезнали в неизвестна посока. Служителите на ФТА многократно залъгват своите клиенти, че водят преговори за рефинансиране, за оздравителна програма на финансовата къща от чуждестранен инвеститор. Всъщност от парите на кредиторите не е останало нищо – те са раздадени под формата на кредити на обща стойност 903 848 000 лева по курс на долара към 31 декември 1995 г. Няма запор върху имуществото на отговорните лица – членовете на надзорния съвет и на управителния съвет. Нещо повече – те не само се разхождат на свобода, но и разпродават офисите на ФТА – офис сградите в Бургас, Варна, Благоевград и Монтана.

Междувременно измамените вложители пишат отворени писма до председателя на НС, до министър-председателя, до президента, до УС на БНБ, до министъра на финансите, до Главна прокуратура, до МВФ. Реакциите на официалните институции граничат с цинизма. С писмо № 00616  от 30 май 1996 г. на БНБ, подписано от Камен Тошков, началник управление „Банков надзор”, се казва: „БНБ не издава разрешение за извършване на влогови сделки на финансови къщи и няма основание нормативно да гарантира евентуални вложители, които имат проблеми с вземанията си по такива сделки от финансови къщи”. С писмо № 00960 от 6 август 1996 г. новият шеф на „Банков надзор” Андрей Николов повтаря същия аргумент: „Съгласно чл. 4, ал. 2 от Наредба № 2 за разрешенията  (лицензите), издавани от БНБ, небанковите финансови институции нямат право да приемат пари от други лица на влог, т.е. нямат право да сключват договори за банков влог. Тази законова забрана изключва правната възможност държавата или БНБ да гарантира влоговете на граждани и фирми в небанковите финансови институции, и в частност във ФТА”.

Министерството на финансите пък съветва гражданите „да търсят възстановяване на паричните си средства от Инвестиционен фонд ФТА по съдебен път, тъй като в случая става дума за гражданско-правни отношения”.

Гражданите междувпрочем използват и тази възможност. 130 кредитори завеждат дело за несъстоятелност на длъжника ФТА. Назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза установява, че финансовата къща е била неплатежоспособна още в края на 1995 г. Образувана е и прокурорска преписка и е заведено следствено дело № 163 от 1996 г. Няма обаче съдебно решение, което да постановява допускане на исканите обезпечения върху имуществото на ФТА, поради което и малкото останали активи на лицензираната финансова пирамида се разпродават. Вложителите с основание подозират, че парите им са прелети както в многобройните фирми на групировката ФТА, така и в Международна ортодоксална банка (МОБ) „Св. Никола”, която е акционер във ФТА с 20 млн. лева. Показателно е, че бившият изпълнителен директор на ФТА и на ИФ ФТА Павлин Павлов, въпреки доказаните финансови злоупотреби, е допуснат като служител в МОБ „Св. Никола”.

Равносметката от този случай е следната: около 6 млн. долара са присвоени по незаконен начин от собствениците на ФТА. Ощетени са около 4000 български граждани. Очевидно и в този случай, въпреки издадения от БНБ лиценз, ограбените граждани сами са си виновни. Изглежда, за БНБ няма значение, че самото даване на лиценз на ФТА е в противоречие с чл. 17, ал. 1 от ЗБКД, тъй като и Митко Бъчваров, и Красимир Петров притежават по над 10 процента пряко акционерно участие в капитала на дружеството при допустими не повече от 5 процента, а чрез участието на притежавани от тях фирми и дружества владеят контролния пакет акции. Не е ясно как БНБ е реализирала изискванията на чл. 53, ал. 1, 2, 3 от същия закон, регламентиращ надзора върху банковата дейност, след като в течение на две години ФТА е извършвала необезпокоявана от никого финансови операции, намиращи се в грубо нарушение с нормативните документи на БНБ. Като капак на всичко управление „Банков надзор” отказва да даде сведения за състоянието на сметките на ФТА въпреки изричното разпореждане на съда. С което показва и колко удобно може да бъде използвана т.нар. банкова тайна за прикриване на фрапантни финансови престъпления.

 

VІ. Виновници, причини и причинители на банковата катастрофа

Предвид огромните мащаби на банковата катастрофа през 1996–1997 г. и тежките последствия за страната ни, въпросът за това кой носи персонална отговорност за случилото се съвсем не е маловажен. И тъй като търсенето на съдебна отговорност за банковите банкрути и невърнатите кредити клони към нула, бихме могли да останем с впечатлението, че всичко е плод на случайности и лошо законодателство, а не на зла воля. Това обаче съвсем не е така – далеч преди кризата има немалко признаци, които много ясно показват какво ще се случи, при което е съвсем непонятно какви са причините, поради които те са отминати без внимание от отговорните институции.

Банковата катастрофа не възниква случайно, а благодарение на лошо стечение на обстоятелствата, заварило отговорните лица за финансовото здраве на страната ни неподготвени. Има достатъчно ясни сигнали, които показват какво ще се случи и които свидетелстват за процеса на постепенно корумпиране на финансовата система, стартирали още през периода 1993–1994 г. Има и доказателства, че пряко отговорните за последвалите събития са били наясно какво се случва в банковата система далеч преди веригата от банкови фалити да обезкърви България.

Едно от тези доказателства е твърде красноречиво, за да го отминем без внимание. На 9 ноември 1993 г. Парламентарната комисия за проучване истинността на сигналите за корупция в законодателната, изпълнителната и съдебната власт към 36-ото НС формулира двадесет и един въпроса към проф. Тодор Вълчев[85], председател на БНБ, относно възможните злоупотреби и корупцията в банковата сфера.

(Първа страница от въпросите към Тодор Вълчев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Професорът отговаря подробно на въпросите в две заседания на комисията – на 18 и 25 ноември. Някои от отговорите, дадени тогава, звучат фрапиращо – както и някои документи, които проф. Вълчев предоставя на комисията. Част от тях са свързани с тайната приватизация на банките с държавно участие, която разглеждам в отделна статия от настоящия том. Друга част обаче засягат основните недъзи на банковата система – такава, каквато е зачената в първите години на прехода и каквато е предпоставена от определени управленски решения преди 10 ноември 1989 г.

Шефът на БНБ достатъчно красноречиво обяснява какво означава увеличението на капитала и разпродаването на акции при банки с държавно участие, като дава следния пример: „Ако вие дойдете като нов акционер и купите една нова акция по номинал, каккъвто е случаят[86], вие плащате 1000 лева за 1 нова акция и придобивате пропорционална част от целите резерви, т.е. По този начин се извършва една скрита приватизация”[87]. Той посочва, че БНБ дава право да се издават нови акции само ако е извършена преоценка на активите – проблемът обаче е, че не малко банки увеличават уставния си капитал без разрешение от БНБ. Нещо повече – оказва се, че в разрез със закона не само БНБ издава такива разрешения. Споменава се за „едно разрешение, което не е издадено от БНБ, а е издадено от БКК[88] – за Балканбанк, където БКК е упражнила правото си и е записала съответна част от капитала, за да не се накърни държавният дял, но друга част от новите акции са били купени от „Мултигруп“. Проф. Тодор Вълчев моли този случай да не се дискутира, тъй като според него не било ясно дали групировката се е обогатила, или е засилила позициите си – бъдещето обаче ще покаже по недвусмислен начин, че е точно тока: Балканбанк е фалирана благодарение на раздадените кредити без покритие на фирми от „Мултигруп“, превърнали се в най-крупните кредитни милионери в България и източили десетки милиарди от злощастната банка.

В дългото експозе на банкер № 1 прави впечатление анонимността – той привежда примери в защита на своите тези, но без да назовава конкретни банки и имена. Когато заместник-председателят на комисията Владислав Даскалов го пита на какво се дължи тази въздържаност, проф. Тодор Вълчев отговаря по следния начин: „Аз знам случаи на корупция или на лично облагодетелстване и ще ви кажа, че се страхувам да назова имена, веднага ще ми насрочат дело за клевета, защото аз трябва да докажа, а не мога да докажа”[89]. Въпреки този отказ обаче в хода на изложението се появяват и някои факти, които достатъчно ясно маркират заплахата за финансовата стабилност на страната. Един от тях потвърждава – и това е вероятно единственото потвърждение на толкова високо равнище в банковата система, – причината за обявения от правителството на Андрей Луканов финансов банкрут на България през 1990 г. Говорейки за ревизията в Българска външнотърговска банка (БВТБ), поискана от самия него и от Иван Костов, финансов министър в правителството на Димитър Попов, проф. Тодор Вълчев заявява следното: „...в Българска външнотърговска банка се намираше валутният резерв на страната и този валутен резерв – над един милиард долара, беше изразходван през последните години от управлението на социалистическите правителства до 30 март 1990 г. Този един милиард беше изразходван и когато ние поехме ръководството, имаше само 50 млн. долара. Той беше изразходван до нула и тогава беше обявен мораториум”[90]. По-важни от този исторически акцент обаче са признанията за тогавашните практики на търговските банки. Оказва се например, че банките масово не изискват документи за произход, когато техни клиенти нареждат крупни преводи за чужбина – което, естествено, създава предпоставки за пране на пари. Това противоречи на нормативната база – и както подчертава проф. Тодор Вълчев, „в Постановление № 15 на МС ясно е казано, че могат да се извършват такива преводи, но трябва да се представят документи, фактура или друг документ, който дава основание за плащане. Може да бъде фалшива. Колко лесно е да се приготви фалшива. А въобще няма фактура. В 90 на сто от случаите няма никакъв документ”[91].

След като това е възможно, и то като масова практика според председателя на БНБ, който отговаря за финансовия ред и спазването на неговите регламенти, значи всякакъв износ на капитали от страната е възможен. Например на капитали, придобити по престъпен начин от силовите групировки, които тъкмо по това време са в апогея си. Те могат спокойно да изнесат заграбените в рекетьорски акции капитали и да ги внесат изпрани през незнайни офшорни компании – например, за да участват в задаващата се приватизация. Но може би пък вносът на капитали не е безконтролен? Уви, не. По този въпрос проф. Тодор Вълчев заявява буквално следното: „В същото време има значителен приток от връщащи се от чужбина капитали… Червената номенклатура изнесла пари. А сега счита, че е време те да дойдат в България и ги връща по най-различен път. Вие не можете да ги хванете и затова ние по някой път се чудим: търговският баланс е едва-едва в равновесие, а на пазара много долари. Откъде са те?”.

В пространните отговори на проф. Тодор Вълчев става дума и за проблем, който е особено важен за кризисната ситуация, която предстои – а именно как се създават банки с взети назам пари. Според банкера е лошо, когато някой взема 200 млн. долара от една банка, за да основе друга, но нормативна забрана за това няма. Лошо е – казва той – не защото това нарушава държавния интерес, а защото се създава нездрава банка. И по-точно казано: „когато вие сте взели пари назаем, създали сте банката и трябва да ги върнете, ще ги върнете и из един път банката ви става на глинени крака”. Според него такива банкери не работят със свои пари, а само с парите на вложителите, при което те персонално не носят никакъв риск, ако тези пари изгорят и банката фалира. Като пример за търговска банка, създадена с пари назаем, е посочена ЧИЗБ – учредена с пари от ДСК.[92]

В разговора става дума и за това как БНБ интервенира на валутния пазар. Проф. Тодор Вълчев посочва, че валутните депозити, които БНБ предоставя, се дават единствено по решение на Валутното управление и че тяхното разпределение е много неравномерно, като определени банки са фаворизирани – например ПЧБ, БЗК, БВТБ и Стопанска банка. Те били получавали големи суми – до 20 млн. долара. Оттам нататък в уговорения с БНБ срок за връщане на депозита банките били свободни да правят с него каквото си поискат – например да го отпускат като кредит с голяма лихва и да печелят от лихвената разлика. Освен това стопанските предприятия изпитвали нужда от подобни валутни заеми, поради което даването им не било безкористно. Или както се изразява проф. Вълчев: „Щом се натискат, могат да бъдат изцедени – колко ще ми дадеш за услугата?”.

Това обаче не е единствената корупционна практика, базирана върху възможностите, които БНБ избирателно предоставя на определени търговски банки. Много по-опасни възможности съществуват по линията на т.нар. рефинансиране, въпреки че според банкер № 1 то е „по-полезно, отколкото депозитите”[93]. За мащабите на тези процеси много ясно говори неговото признание пред депутатите: „Общо по депозит и рефинансиране в момента 220 млн. долара от нашите резерви се намират в оборот в страната. Това мен малко ме плаши, защото тези пари не са много ликвидни”[94]. Последното е много меко казано. Тези пари не само че не са ликвидни – те са направо харизани. През същата тази 1993 г. банките никнат като гъби и вече се оформят практиките да се раздават кредити без покритие, като банкерите го правят с ясното съзнание, че кредитът няма да бъде върнат, а механизмът на неговотото отпускане е откровено корупционен. Това изобщо не е никаква тайна за ръководството на БНБ – и точно следната изповед на проф. Тодор Вълчев пред парламентарната комисия го доказва:

 

На по-високо равнище, където са по-големите заеми, където кредитният инспектор няма думата, е директорът на банката или някой от близките до директора, който може да влияе. Там разговорът обикновено се води така: „Дай ми десет милиона долара“. „Няма да ти ги дам, защото няма да ми ги върнеш.“ „Ти знаеш, че няма да ги върна, но аз на теб ще ти дам един милион долара, а другите девет милиона долара ще ги пишеш загуба на банката. Банката е държавна, ще ги минем към баланса в загуба“.

 

Тази престъпна схема – най-масовата в банковото ограбване на България, е описана – забележете – от самия председател на БНБ. Той спестява истината само в едно отношение: няма значение дали банката е държавна или е частна. При частните банки кредитите се дават на подставени фирми на самите банкови директори, а кредитите се пишат на сметка на вложителите – или на „рефинансирането”, осъществявано именно от страна на БНБ и ДСК.

Изобщо целият диалог между депутатите от комисията и шефа на БНБ изглежда странен и в някакъв смисъл – налуден. Проф. Тодор Вълчев доказва, че знае за слабите места в банковата система и има усет за трудностите, които предстоят: тайната приватизация на банките с държавно участие; създаването на кухи банки с кредитен капитал; изнасянето на капитали от страната с фалшиви фактури или изобщо без такива; порочните схеми за валутна интервенция на БНБ и за раздаване на валутни депозити; корупционните сделки за раздаване на кредити без покритие, които няма да бъдат върнати и които създават кредитни милионери. И всичко това е разкрито като че ли от позицията на наблюдателя – направени са констатации за бакиите във финансовата система, които най-откровено заплашват националната сигурност на България, без да се поеме отговорност за тях и без да се изгради стратегия за тяхното преодоляване. Тази равнодушна позиция приобщава и председателя на БНБ към схемата за голямото банково ограбване, чийто краен ефект е финансовият колапс на държавата.

 

Разгледаните дотук накратко случаи на злоупотреби и финансови престъпления в банковата система не изчерпват богатия арсенал на банковото ограбване. Може да се говори още дълго за разграбването на фалирали тогава банки като Банка Моллов, Минералбанк, Кристалбанк, ТС Банк, Банка Славяни и пр. Но общите изводи за генезиса и развитието на банковата криза в България, която в края на 1996 г. доведе страната до тотална финансова катастрофа, могат да се направят и въз основа на разгледаните прецеденти. Те биха могли да бъдат примерно следните:

 

1. Прави впечатление, че през 1989 г. някой е имал намерение много бързо да бъде дадена самостоятелност на някои клонове на БНБ, като ги превърне в акционерни дружества с цел да започне тяхното раздържавяване без нормативни правила. Техният подбор очевидно е зависел от политическото доверие в наличните кадри и перспективните възможности на клоновете да се включат във веригата на предстоящата приватизация или пък да осигуряват финансови ресурси за новите икономически групировки, стоящи на входа и на изхода на големите промишлени предприятия.

2. Големите отраслови банки още от 1987 г. са подготвени за този процес чрез превръщането им в акционерни дружества – или в частноправни субекти в една абсолютно непазарна среда. Наистина, освен като акционерни те са се определяли и като „социалистически”, но това е само въпрос на терминология – смяната на собствеността е проблем, теоретично разработван далеч преди 10 ноември 1989 г. и нейната реализация не е била тайна за посветените в сценария на Перестройката.

3. Негласно е дадено да се разбере, че съществуващият Правилник за банките, макар и подобрен след влизане в сила на УСД, като подзаконов акт няма особена правна сила и е допуснато бързо регистриране на банките, преди да бъдат одобрени учредителните им документи от УС на БНБ. Нещо повече – дори и одобрените по действащата нормативна уредба са одобрени с явна тенденция за негласна приватизация, щом БНБ допуска капиталите им да се разпределят в акции на приносител. Във всичко това не би имало нищо лошо, ако беше създадена законова норма за банковата приватизация и ако тя се извършваше след преоценка на съществуващите активи по пазарни цени след 1990 г. – това обаче не е така.

4. Допуска се (чрез използване на юридическото двусмислие на чл. 5 от ЗБКД) участие на т.нар. анонимен капитал, чрез издаване на анонимни привилегировани акции без право на глас. По същество този капитал е или заемен, или е придобит по незаконен път. Акционерите, закупили тези акции, нямат право на глас – те не управляват, а само очакват дивидент. Този вид акции сам по себе си е една от формите за изпиране на капитали.

5. Допусната е възможност да се създават нови банки без какъвто и да е финансов ресурс – с необезпечени заеми. Акционерите, които учредяват тези банки, са новоучредени фирми без никаква дейност, от която да могат да спечелят вложените пари. Одобрявайки такова учредяване, УС на БНБ е знаел, че средствата за него ще влязат в страната по нелегален път или са придобити по незаконен начин. С други думи, изграждала се е банкова система, една от чиито функции е била да се създадат възможности за изпиране на мръсни пари.

6. Няма никакъв отговор на въпроса защо след влизане в сила на ТЗ се допуска прилагане на едностепенна система на управление в банковата сфера. Както и на въпроса защо след влизане в сила на ЗБКД и режима на лицензиране УС на БНБ, противно на изискванията на закона, на международната практика и на всякаква логика, се допуска определени акционери чрез фиктивно участие да контролират вземането на решения и да управляват на практика еднолично определени банки.

7. Наивно е да се смята, че крахът на банковата система е плод на нечии грешки. Процесите на приватизация, разрояване и декапитализация в банковата сфера без съмнение са били стратегически обмислени, наложени и целенасочено управлявани, макар и техните схеми да са твърде елементарни и лишени от въображение. Истината е, че за финансиране на прехода от политическа към икономическа власт наличната властова каста се нуждае именно от архаична финансова система, от пълна непрозрачност и нормативен хаос в банковата сфера.

8. Призвана да превърне бившата комунистическа номенклатура (или поне избраната по конюнктурни политически съображения част от нея) в каста от явни или неявни кредитни милионери, банковата система (по необходимост и по съображения за сигурност) бива поверена в ръцете на не особено отговорни лица, често лишени от елементарна финансова култура. Огромна част от тях са бивши партийни и комсомолски функционери – или кадри на бившата ДС, ограмотявани набързо във външнотърговските централи или отрасловите банки (Банка Електроника например е истински развъдник на бъдещи банкери). Това, което не е предвидено в сценария, е простият факт, че питомците на раково разрасналата се банкерска каста бързо ще забравят ангажиментите си към „модерната лява” партия и ще заработят за своя сметка, при това като проявяват вълчи апетити за лично обогатяване и като следват принципа „след мен и потоп”.

9. Фалиралите по време на кризата банки имат по същество общи проблеми: необслужвани кредити, липса на капиталова адекватност, липса на финансови резерви, прекомерно залагане на овърдрафта и т.н. Поразително е, че в повечето случаи те са доведени до фалит не от недобросъвестни външни длъжници, а от получилите огромни вътрешни кредити акционери. Това се отнася и до банки, които са създадени непосредствено преди кризата, които при нормален режим не биха могли да бъдат съсипани в толкова кратки срокове. (Банка Моллов например е разграбена от фирмите на своите акционери Валентин Моллов и Никола Косашки само за година и нещо). Това междувпрочем е безспорно доказателство, че тези банки са били създадени единствено с оглед да изпълнят функциите си на преливници на държавни пари в частни сейфове – чрез механизмите на рефинансиране и предоставяне на банкови депозити.

10. В ред случаи банковата консолидация е използвана като механизъм, с който могат да бъдат прикрити злоупотребите и финансовите престъпления в някои банки, и да бъде избегнато търсенето на отговорност от техните банкери.

11. Най-важните причини за декапитализацията на търговските банки и за финансовия банкрут на България се дължат на политическия контрол на банковата система и свързаните с него конюнктурни фактори. Прословутата „независимост” на БНБ е чисто илюзорна – напротив, ръководещите я банкери имат огромни заслуги за банковата катастрофа, – а тяхната „независимост” личи най-вече от факта, че всички те се оказаха бивши агенти на ДС. Изборът на нейните управителни органи е продиктуван преди всичко от политическата лоялност на избраните лица и тяхната готовност да обслужват свързаните с управляващата партия банки и икономически групировки (пример за това са скандалните избори на Бистра Димитрова и Евгени Узунов), а не от техния професионализъм и зачитане на националните интереси. Според някои източници проблемът за това кои банки да фалират и кои да бъдат поставени под особен надзор е решаван на тайни среднощни пленуми на БСП – и после само потвърждаван от УС на БНБ.

12. От същностно значение са и порочните механизми за рефинансиране и предоставяне на финансови депозити. Основните финансиращи институции (БНБ, ДСК и отчасти БПБ) действат избирателно, като създават възможност на банките да се гледа като на материализирана и легална възможност за източване на държавни активи в частни джобове. Няма нормално обяснение за огромните суми, излети от БНБ в трезорите на фалиращата ПЧБ, както и за повече от странния избор на банките, на които ДСК предоставя огромни финансови депозити. По-точно единственото обяснение е организирана кражба на държавни пари, в която равнопоставено участват рефинансиращата институция, упражняващите натиск над нея политици и рефинансираната търговска банка – както и свързаните с нея икономически групировки.

13. Сред причините за банковата катастрофа не можем да отминем и пълната неефективност на банковия контрол в първите години на прехода. Благодарение на забавеното повече от пет години приемане на Закона за Сметната палата БНБ и управляваната от нея банкова система са оставени на практика на пълен самоконтрол. Данните за реалното състояние на системата като цяло и на отделните банки са съзнателно прикривани не само от обществеността, но и в отчетите на БНБ пред Народното събрание. Стига се до създаване на банки със заемен капитал (Кредитна банка, ЧИЗБ, Банка Моллов), до тайна приватизация на банки (ПИМБ, Кристалбанк – Мадан, Петричка търговска банка (ТБ), до създаване на паралелна банкова система от финансово-брокерски къщи, популярни каси и обменни бюра, до легално и широко развихряне на незаконна банкова дейност (прословутите пирамиди), до невероятния прецедент да бъде учредена банка с изцяло откраднат уставен капитал – БЗПБ, учредена директно от лидери на БСП за партийни цели, свързана пряко с „приятелския кръг” „Орион”.

14. Банките практически се оказват механизъм, преразпределящ националното богатство в полза на червената олигархия и свързаните с нея престъпни субекти. Даването на кредити без покритие се превърща в основна банкерска практика, при която се предполага дадените кредити да не се връщат, а получените пари да се делят с банкерите, които ги отпускат с пълното съзнание, че кредитът няма да бъде обслужван. Един бегъл преглед на фирмите и физическите лица, на които са отпуснати необслужвани кредити, повече от ясно показва, че става дума не за отделни криминални прецеденти, а за систематична практика, облагодетелстваща близки до бившата комунистическа партия и до ДС икономически и физически субекти.

Щетите и последствията от голямото банково ограбване на България едва ли ще могат някога да бъдат изчислени. Колко точно е струвало на българите голямото люпене на кредитни милионери и прехвърлянето на собствените им спестявания в чужди джобове не е известно. Известно е обаче до каква просяшка тояга докара българите тази операция – те са принудени да преживяват със заплати и пенсии, чиято равностойност се равнява на няколко долара, и да изгубят завинаги своите спестявания, стопени от трицифрената инфлация или пропаднали в трезорите на фалиралите банки.

Някои цифри обаче дават поне ориентировъчна представа за мащабите на този комунистически грабеж. В доклада не на друг, а на Николай Добрев, министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов, се казва, че „Сумата на „лошите” и съмнителните кредити в края на 1995 г. възлиза на 342 700 000 000 лева, което съставлява близо 40  процента от произведения през годината брутен вътрешен продукт”. Можем само да си представим с колко е набъбнала тази сума в края на 1996 г. Според Александър Каракачанов, автор на Закона за отмяна на банковата тайна за лица с несъбираеми кредити, общата сума на лошите кредити (взети и необслужвани), е над 2 700 000 000 лева, които с днешна дата – след деноминацията на лева – са над 2 700 000 лева – или, по курса на долара от декември 1997 г., общата сума на взетите и невърнати пари от банките е била повече от 1 547 000 000 долара. По оценка на главния прокурор Никола Филчев, който е и основният виновник за това банковите обирджии да останат ненаказани, през периода на кризата от България са изнесени финансови ресурси в размер на 7 млрд. марки.

Можем само да добавим, че този пладнешки грабеж е реализиран съвсем навреме. Естествено, благодарение на тази криза правителството на Жан Виденов рухва с гръм и трясък – не без ефективната помощ от страна на Андрей Луканов и „Мултигруп“, които очевидно са недоволни от факта, че младият премиер не се решава да извърши национално предателство, като прехвърли част от собствеността на националната газопреносна мрежа на „Газпром” – за което посредничат и мултиолигарсите, и създаденото от тях дружество „Топенерджи”, и Луканов като негов президент. Идва на власт Иван Костов и се открива хоризонт за дълго отлаганите реформи – и на първо място за приватизацията, която обаче е проведена така, че в крайна сметка държавната собственост попада в ръцете на същите тези червени олигарси, които са се облажили покрай банковото разграбване.

И не е чудно, че става така – всъщност единствено те разполагат с необходимите финансови ресурси, за да играят на приватизационния пазар. Така основната функция на втората поред национална катастрофа в рамките на прехода е изпълнена: големите държавни пари са преточени в частни джобове – но в частните джобове на когото трябва, така че да бъдат съхранени властовите ресурси на БСП, а финансовите активи на държавата да се окажат в избрани от същата партия безскрупулни играчи.

 

                                                                                                                        

 

 

 

 



[1] Приемаме, че първата е спирането на плащанията по външния дълг, обявено от правителството на Андрей Луканов.

[2] Индустриализацията е свързана с фантасмагоричното желание тези страни да „догонят” западните, а развитието на тежката индустрия е мотивирано с идеята за повишаване на ресурсите им във военно отношение.

[3] Тодор Йорданов Вълчев е вербуван от Второ управление (контраразузнаване) на ДС през 1951 г. под агентурния псевдоним „Сотир“. Вербовката му е препотвърдена през 1973 г., а агентурното му дело е унищожено на 13 юни 1990 г.

[4] За мащабите на това явление можем да съдим например по изказването на Симеон Дянков, бивш министър на финансите в първия кабинет на Бойко Борисов (2009 – 2013 г.), който през август 2015 г. заявява в предаването „Здравей България” по Нова телевизия, че „Общо 72 процента от собствениците и мениджърите на банки през последните 20 години са от бившата ДС”.

[5] Прагараф 9 от преходните и заключителните разпоредби гласи следното: „Не могат да бъдат избирани в ръководните органи на банките и не могат да бъдат назначавани по чл. 7 (според който „Банката се управлява и представлява съвместно най-малко от две лица...“) лица, които през последните 15 години са били избирани в централните, областните, окръжните, градските и общинските ръководни органи на БКП, Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС), Отечествения фронт (ОФ),  Съюза на активните борци против фашизма и капитализма (САБПФК), Българските професионални съюзи (БПС) и Българския зелемелски народен съюз (БЗНС) или са били назначени на ръководна щатна длъжност в Централния комитет (ЦК) на БКП, както и служители, платени и неплатени сътрудници на ДС. Това ограничение се прилага за срок от 5 години”.

[6] Едва ли става дума за куфарчета в буквалния смисъл на думата, но широките възможности определени лица да получат банкови кредити и да развъртят парите в печеливши финансови операции са далеч по-ефективни от простото даване на пари.

[7] На 12 април 1990 г. Андрей Луканов обявява мораториум върху плащанията по външния дълг, с което на практика обявява фалита на държавата. Последиците от този мораториум са изключително тежки: България бива отстранена от световните финансови пазари, което в крайна сметка е сред факторите, довели до трицифрената инфлация през 1996 г.

[8] Огромната част от банкерите в разроилите се банки и кредитните милионери са свързани или със стопанската номенклатура на Народна република България (НРБ), или със структурите на ДС – а често и с двете.

[9] Реалната загуба от фалита на 15-те банки беше 17 пъти по-голяма – според експерти в тях са потънали един трилион и седемстотин милиарда тогавашни лева – като това далеч не е най-високата сума по оценка на експерти.

[10] На 2 октомври 1991 г. Великото народно събрание (ВНС) приема Закон за Сметната палата. Само една седмица по-късно президентът Желю Желев, вероятно по искане на тогавашния финансов министър Иван Костов, налага вето над закона. В резултат на това България остава без контролен орган върху дейността на държавните финанси и на Народната банка. Все пак към Министерството на финансите (МФ) съществува управление „Финансов контрол“, докато БНБ е единствената институция в България, която е оставена без такъв. Законът за Сметната палата е приет едва на 27 юли 1995 г. и оттогава самата Сметна палата функционира като институция.

[11] Докладът съществува в няколко варианта с различен обем. Публикуваме го в неговата най-пълна версия – вж. приложение № 1  към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[12] Пак там.

[13] Известен още и с прякора Ицо Салфетката, бивш келнер, а по-късно шеф на пловдивската Агробизнесбанк, фалирала през 1997 г., след като още през 1995 г. БНБ се опитва безуспешно да я спаси, като я купува за 1 лев. Агент на VІ управление на ДС (борба с идеологическата диверсия) , с агентурен псевдоним „Тошо”.

[14] С пари на ПЧБ бяха създадени Застрахователна компания (ЗК) „България”, пресгрупа „168 часа”, Първа финансова брокерска къща (ПФБК), Български инвестиционен фонд, Първа западна финансова къща, Застрахователно и презастрахователно акционерно дружество (ЗПАД) „Перун”, Първа инвестиционна банка (ПИБ), Агробизнесбанк, Банка Моллов, „Синит”, редица рекламни агенции, Първи частен инвестиционен фонд, ТБС „Хотели” и др.

[15] В практиката е прието под запис на заповед да се разбира безусловно писмено обещание на едно лице-издател (платец) да плати на друго лице-поемател фиксирана сума пари на определен падеж или на негова заповед. Записът на заповед може да се прехвърля от един собственик на друг чрез джиро като ценна книга.

[16] Вж. Държавен вестник, бр. 34, 27 април 1990.

[17] Незаконната приватизация на българските банки през периода между 1991 и 1996 г. разглеждаме в отделна глава от настоящия том.

[18] Вж. приложение № 2 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[19] Вж. приложение № 3 към статията в сайта www.corruptionbg.com

[20] Вж. факсимиле № 4 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[21] Вж. Протокол № 1 от учредителното събрание на ПИБ, приложение № 5 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[22] Вж. цитирания вече документ – приложение № 1 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[23] Вж. учредителния договор и решението на фирменото отделение на СГС – приложение № 6 и № 7 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[24] Вж. приложение № 8 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[25] Вж. приложение № 9 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[26] Вж. приложение № 10 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[27] По-късно той става съсобственик на ПИБ заедно с Цеко Минев.

[28] Петьо Блъсков, издател и главен редактор на вестник „168 часа”, и Валери Найденов, главен редактор на вестник „24 часа”, бяха официални застъпници на Венцислав Йосифов на местните избори през 1995 г.

[29] Един ден преди изборите, в деня за размисъл, пресгрупа „168 часа“ дава пресконференция, на която е показан фалшификат – членска книжка на Стефан Софиянски като член на БКП. Фалшификатът е демаскиран с интервю от шефа на партийната организация в Комитета по пощи и далекосъобщения, в който до 10 ноември 1989 г. е работил Софиянски, публикувано във вестник „Демокрация”.

[30] Аферата „Акрам”, в която сред раздалите кредити банки е и ПЧБ, разглеждаме в отделна глава в настоящия том.

[31] След като прекара дълги години в САЩ, необезпокояван от никого, банкерът в крайна сметка бе арестуван в Македония и експулсиран в България. През октомври 2006 г. СГС оправдава Иван Миронов по всички обвинения на прокуратурата. Това вероятно е най-скандалната от многото скандални оправдателни присъди спрямо виновниците за банковия банкрут на България. В крайна сметка вместо да получи заслужена присъда за огромните злоупотреби, банкерът осъди държавата.

[32] Вж. цитирания вече документ – приложение № 1 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[33] Вж. приложение № 11 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[34] Това много ясно личи и от Протокол № 3 на общото събрание на акционерите, проведено на 28 март 1991 г., когато се взема решение за увеличаване на уставния капитал на 200 млн. лева и за преименуване на ТБ Кремиковци в Първа източна международна банка – вж. приложение № 12 към статията в сайта www.corruptionbg.com

[35] Вж. изказване на Ст.  Гигов – представител на БНБ, в Протокол № 2 от 18 октомври 1990 г., приложение № 13 към статията в сайта www.corruptionbg.com

[36] Вж. приложение № 14 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[37] Вж. цитирания вече Протокол № 2 – приложение № 13 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[38] Вж. приложение № 15 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[39] Вж. приложение № 16 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[40] Вж. приложение № 17 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[41] Интересен въпрос е чак сега ли БНБ е разбрала това, след като многократно разрешава увеличение на капитала на редица държавни банки.

[42] Вж. приложение № 18 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[43] Бивш борец от училището „Олимпийски надежди”, основател на СИК, една от ключовите фигури в българската мафия.

[44] Един от основателите на застрахователната компания СИК, президент на футболен клуб „Славия”.

[45] Вж. приложение № 19 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[46] Вж. приложение № 20 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[47] Вж. приложение № 21 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[48] Вж. приложение № 22 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[49] Въпреки тази подкрепа и двете банки фалират броени месеци след големите фалити в края на 1996 г.

[50] Вж. приложение № 23 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[51] Вж. приложение № 24  към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[52] Министър на земеделието в кабинета на проф. Любен Беров, агент на Първо управление (разузнаване) и Пето управление на ДС с псевдоними „Христов“ и „Милков“.

[53] Вж. приложение № 25 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[54] Вж. приложение № 26 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[55] Скандалът с тази гаранция избухва през последните дни на 1995 г., като даването на такава огромна гаранция под формата на запис на заповед се тълкува като жест към „Евроенерджи”, направен под натиск от Красимир Премянов. „Евроенерджи ” обаче залага тази полица и успява да заеме над 1 млрд. лева от Бизнес банка.

[56] Става дума за 45 млн. лева, дадени през 1992 г. на Андрей Премянов, като кредитополучател е неговата фирма ЕТ „Ексим – Андрей Премянов”. Заемът е погасен с нов заем от ПЧБ, който също не се обслужва, поради което срещу него започва процедура за принудително събиране на задълженията – и в крайна сметка „Евроенерджи” погасява неговите дългове със запис на заповед на името на ПЧБ.

[57] Вж. приложение № 27 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[58] Това е уникално изключение от общите правила, регламентирано с Решение № 122 на МС от 8 юни 1990 г. Вж. приложение е № 28 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[59] През 1981 г. германският вестник „Велт ам Зонтаг” пише за Атанас Тилев, че е „живият микрофон на КГБ”.

[60] Цитатът е от секретната справка на НСлС А 0006619, посветена на „Орион“ и подписана от тогавашния директор на службата полк. Юлий Георгиев. Вж. приложение № 29  към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[61] Цитираният документ, вж. приложение № 1 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[62] Авалиране на запис на заповед означава поемането на дълга по записа на заповед солидарно от друго лице и в случай, че се стигне до реализиране на обезпечението,  кредиторът може да насочи принудително изпълнение както срещу издателя по записа на заповед, така и срещу авалиста.

[63] Съдържанието на този запис беше публикувано в първия брой на вестник Седем, април 2003 г.

[64] Вж. приложение № 30  към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[65] Като лично присъствал на заседанието, мога да свидетелствам, че това предложение беше един от най-драматичните прецеденти в цялата история на СДС.

[66] Под това заглавие е публикувана неговата книга със спомени, издадена във Финландия и в България. – Вж. Тилев, Атанас. Опит за завръщане, С: Библиотека 48, 1998.

[67] При тях става дума за банки, които не са фалирали пряко, а са били консолидирани с други банки, като при тази консолидация следите от корупционните практики на техните банкери са заметени.

[68] Издирването не довежда до никакъв резултат – Цецка Петрова намира убежище в Южноафриканската република (ЮАР), откъдето няма правна възможност да бъде екстрадирана.

[69] Става дума за ръкописни признания, направени от Павел Тренев пред Майкъл Чорни. Вж. приложение № 31  към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[70] Ревизията е завършена на 25 април 1995 г. от Ст. Гигов, Е. Узунова и К. Поповска.

[71] Сконтовите операции представляват закупуване от банката на дългосрочни документи като полици, които удостоверяват дълг на едно лице към друго лице.

[72] Фирма, занимаваща се с петролна търговия, близка до БСП и Движението за права и свободи (ДПС), натрупала милиардни дългове към различни банки.

[73] Тази констативна записка е всъщност извлечение от ревизионния акт и е датирана също  25 април 1995 г. Вж. приложение № 32  към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[74] Вж. приложение № 33 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[75] Вж. приложение № 34 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[76] Вж. приложение № 35 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[77] Вж. приложения № 36  и № 37 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[78] „Бромак” впрочем е и фирмата, с която Цветан Василев участва в приватизацията на Корпоративна търговска банка АД (КТБ), и която по-късно държи мажоритарния пакет от акциите на тази банка. Вж. приложение № 38 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[79] Вж. приложение № 39 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[80] Вж. приложение № 40 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[81] Вж. приложение № 41 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[82] Вж. приложение № 42 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[83] Пак там.

[84] Вж. приложение № 43 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[85] Вж. приложение № 44 към статията в сайта www.corruptionbg.com.

[86] Визира се неназована банка, в която уставният фонд е 100 млн. лева, а резервният фонд – 600 млн. лева.

[87] Централен държавен архив (ЦДА), ф. 117, оп. 47, а. е. 1035, л. 379.

[88] БКК е учредена през 1992 г. като холдингова структура, обединила държавното участие в търговските банки – с оглед тяхната бъдеща приватизация.

[89] ЦДА, ф. 117, оп. 47, а. е. 1035, л. 390.

[90] ЦДА, ф. 117, оп. 47, а. е. 1035, л. 392.

[91] ЦДА, ф. 117, оп. 47, а. е. 1035, л. 334.

[92] Това обаче съвсем не е единичен случай. Например точно по същия начин – с пари от ДСК – е учредена и Капиталбанк.

[93] Тук и по-нататък – същият фонд и архивна единица в ЦДА.

[94] Става дума за пари от уж недосегаемия държавен резерв.

Запис за 80 000 долара на „Континентъл Информейшън”, който не е авалиран.

^